Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪЛНОЦЕННОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ, УСПЕХЪТ*

Ангел Грънчаров

web

Достойният човек вече е преуспял в главното: съхранил е себе си и така има на какво да разчита, да се опре в предизвикателствата на света и живота, изправящи се всекидневно пред всеки един от нас. Защото възможно е - както беше показано - да загубиш, да "затриеш" себе си (разтваряйки се без остатък в разлагащата личността общност), мислейки, че си "намерил себе си". Ако предпоставката на всичко останало, а именно личността, индивидуалността, "гордата субективност", бъде потисната, унизена, пренебрегната, поставена в сляпа зависимост, то с това вече е отрязан коренът, от който иначе ще израснат чисто личностните и отговорни дела и постижения. Тълкуването на това какво е успех и какво е поражение в светлината на казаното съвсем не е трудно - въпреки наличието на подвеждащи, на "подхлъзващи" обстоятелства и тенденции, а също и стереотипи, склонности, пораждани от недоубития "стаден инстинкт". Затова нека да се опитаме да погледнем на естеството на успеха и най-вече на неговото раждане съвсем трезво и зряло, без подвеждане и без излишна носталгична сантименталност по отношение на споменатия инстинкт. Но нека да започнем с нещо основно, изначално, а именно с

1. Многосмислието на думата "успех"

Заглавието на тази глава - "успехът" - ни задължава да се заемем най-напред е изявяването на смисъла, скрит зад думата или "понятието". Можем ли изобщо да си съставим понятие за "успех" след като усещаме всички, че това е твърде многозначна дума? Може ли да се даде "дефиниция" за това, какво се означава с думата "успех" или тук неизбежно попадаме в ситуация на пълна неопределеност, подобна на онази с щастието, за която говори Имануел Кант? Нека да се спрем на затруднението, което Кант справедливо изтъква.

Изхождайки от предпоставката, че "всички хора вече от само себе си имат най-силната и най-съкровената склонност към щастието" - "тъй като тъкмо в тази идея всички склонности се събират в едно цяло" (1974: 37) - Кант по-нататък вече показва противоречията, свързани с неговото осмисляне, схващане и дори "обяснение". Нека да ги разгледаме по-подробно, още повече че съществува известно съвпадение между това, което наричаме "щастие" и съответно - "успех". Може би успехът поражда щастие, а щастието като такова е успех? Също както провалът (противоположност на успеха) сам по себе си е нещастие, а нещастието е израз на провал.

Най-напред Кант се спира на конфликта на щастието с дълга: "Човек чувства в себе си, при своите потребности и склонности, чието цялостно задоволяване той сумира под името щастие, един мощен противовес срещу всички повели на дълга, които разумът му представя като така достойни за високо уважение. А разумът издава своите предписания неотстъпно, без при това все пак да обещава нещо на склонностите, следователно, така да се каже, с пренебрежение и незачитане на онези така буйни и при това привидно така оправдани претенции (които не искат да бъдат отменени от никаква повеля)" (Кант 1974: 46-47). Излиза, че щастието, свързано здраво със склонностите и влеченията (с удовлетворяването на тези последните) и дългът, произтичащ необходимо от разума, са сили с противоположна насоченост, чието примиряване съвсем не е лека работа: ако си щастлив, то това значи, че си пренебрегнал дълга, ако спазваш дълга, от това следва, че си нещастен заради отказа от склонностите и влеченията, заради незадоволяването им. Да приспособяваме строгите закони на дълга към нашите желания и склонности означава "да ги покварим и лишим от цялото им достойнство", а това е нещо, което все пак "дори и обикновеният практически разум накрай не може да одобри" (Кант 1974: 47). Разумът е непригоден да съдейства за нашето щастие, за щастието на едно същество, надарено с разум и воля, защото "всички постъпки, които то има да извърши според това намерение, и цялото правило на поведението му можеха да му бъдат предварително посочени далеч по-точно по инстинкт, и онази цел - ("неговото запазване, неговото благополучие, неговото щастие като цел на природата", вмъкнато от мен, А.Г.) - можеше чрез него да бъде постигната далеч по-сигурно, отколкото може да стане някога чрез разум; и ако този е трябвало да бъде даден в повече на облагодетелстваното създание, то той е трябвало да му служи само за това, за да разсъждава върху щастливата заложба на своята природа, да й се възхищава, да й се радва и да благодари за нея на благодетелната причина, но не за да подчинява способността си за желание на онова слабо и измамливо ръководство и несръчно да се бърка в целта на природата; с една дума, природата щеше да попречи на разума да избие в практическа употреба и да дръзне да измисля за самия себе си със слабите си познания плана на щастието и на средствата да се достигне до него. Природата щеше сама да поеме не само избора на целите, а и на средствата и с мъдра предвидливост щеше да повери и двете единствено на инстинкта" (Кант 1974: 32). Ако всичко това е така, то тогава дали у нас съществува някакъв вложен от природата инстинкт за щастие, дълбоко свързан с родствения му инстинкт за успех, при което и двата са независими от знанието, познанието, разума и... морала ("моралния закон на дълга")?

Ще тръгнем от безспорното, от "фактите", на които се опира и Кант. Съществува, или у всеки човек е вкоренена една "съкровена склонност" към щастие, при това в "идеята за щастие" всички склонности на човешкото същество "се събират в едно цяло" (Кант). С други думи казано, нечовешко е да се стремиш към нещастието (болката, страданието, неудовлетворението); също така нечовешко е да работиш за своя провал, не за успеха си. За тази даденост свидетелства не само здравото чувство (усета), но тя се подкрепя дори от разсъдъка, да не говорим за разума. Но, от друга страна, "инстинктът за щастие" е само предпоставка, субективно условие за това да бъдем щастливи; за да успеем в неизкоренимия си порив за щастие, се изисква сами да "направим" своето щастие, да го постигнем, да направим себе си щастливи, да преживяваме непосредствено дните си (и дори миговете) в едно неизразимо с думи състояние на щастие и на задоволство от себе си. В своето търсене на "щастливи" мигове, състояния, преживявания, които иначе едва ли ще дойдат сами, всеки един от нас изхожда единствено от себе си, той разполага със себе си като субективна реалност, като тоталност от пориви, склонности, желания, влечения, способности, ценности, разбирания, като наличност от телесни и душевни дадености, които обаче не са качества на една неизменна "природа", а са наши постижения в резултат на свободно избран начин на съществуване. И тъй като всички ние сме различни, то и нашите преживявания, свързани с усещането за щастие, също са различни; оттук и представата ни за това що е щастие не е една и съща, т.е. съществуват твърде многолики и дори несъвместима една с друга представи за щастие - вероятно и за успех също. Тъй като, както Кант справедливо набляга, разумът е негоден да дава на всички общовалидна и задължителна представа за това, що е щастие, то той се примирява и оставя на "щастливата заложба на природата" (човешката уникалност в една всеобхватност, тоталност) да постига преживяванията на щастие и на удовлетвореност от живота. Оказва се, че щастието е неподатливо за рационално постигане и проектиране, от което обаче не следва, че трябва да го чакаме "да дойде само"; напротив, в търсенето си на щастието трябва по някакъв начин да "впрегнем" цялата си "същност" и "природа", като преди това трябва да сме направили нужното да ги придобием, да ги постигнем в съществуването, сами да издигнем себе си до високото достойнство да бъдем щастливи. Следователно преди да сме изпитали прекрасните мигове на щастие, трябва да сме станали достойни за щастието - в противен случай няма да ги "разпознаем" и неизбежно ще ги пропуснем. Щастливият човек е такъв благодарение на това, че вече е достоен за щастие; това негово достойнство във всеки миг му открива безкрайни възможности за щастие, които той няма да пропусне, напротив, ще се възползва от тях в цялата достижима за него самия пълнота. Щастието е "в" и "около" нас, но ако сме неспособни на това да го открием и "видим", то неизбежно ще се разминем с него, при това даже няма да сме в състояние да съжаляваме за пропуснатия шанс. Защо е така?

Защото, на второ място - и това също е безспорен "факт", на който трябва да се опрем - единствен залог на щастието и успеха е свободата. Несвободният човек - ако такъв "по идея" изобщо може да съществува - не съжалява за пропуснатите възможности (и не разбира невъзможностите) за щастие и успех, затова той продължава да пребивава в едно неизменно състояние, към което са неприложими представите за щастие, успех, провал и пр. Неговите "достижения" не са негова заслуга, той нищо не е сторил в съществуването си, за да направи себе си достоен за "по-доброто", за "по-висшето", "истинското", "подобаващото за човека". Противно на това свободният със самото това вече е щастлив, вече в главното е успял, той е придобил достойнството за щастие, от което неизбежно произлиза всяко преживяване на конкретно, на "сега-чувствано" щастливо състояние или на ситуация, от която сме излезли с успех. Затова многосмислието на думата успех, както и многосмислието на думата щастие се дължи на онези безкрайни приближавания към свободата, които са разпръснати сред човешките същества, на степените и градациите в търсенето на свободата, до които сме се добрали - всеки един за себе си и отделно от другите. От това следва, че смисълът, който аз влагам в думата "успех" ("щастие"), е непосредствен израз на моето преживяване и съзнание на свободата; аз разбирам под "успех" или "щастие" именно това, защото аз самият съм такъв, а също и защото такова е моето чувство и съзнание за свобода. Моят успех и моето щастие зависят от това, какво аз съм станал, какво съм направил от себе си, свободно (или несвободно) избирайки именно този живот, това съществуване - на което държа и от което няма да се откажа. Пред мен са открити като "абстрактна възможност" много "пролуки" към свободата и към съответстващото на нея съществуване, но аз съм избрал само една, която е конституирала този мой живот, който аз във всеки миг мога да променя кардинално - и дали ще го направя, зависи единствено от мене. Значи свободата е непрекъснато дадената ми възможност (условието) да правя живота си, а също и щастието и успеха си; аз напълно съвпадам с моята, с "придобитата" си свобода, а в този смисъл моят успех и моето щастие изцяло съвпадат с мен самия, ние сме неделими. И ако все пак се чувствам нещастлив или неуспял, то трябва да се вгледам внимателно в своето чувство и съзнание за свобода: може би това нямаше да е така, ако "всичко беше наред" с моята свобода, т.е. с мен самия. Аз съм изцяло отговорен за живота си, за неговия успех или провал, за удовлетвореността или неудовлетвореността си от него - и коренът на тази моя отговорност лежи в мен самия, сиреч в свободата, която усещам в себе си, която е неразделна от мен самия, която съвпада без остатък с моето аз.

От казаното неизбежно следва, че за успеха, а също и за щастието съвсем не може да се говори общо; многосмислието не позволява това, а ние вече посочихме неговите основания. Успехът (и щастието) са сфера на конкретното, те винаги са нещо конкретно, те са истинска "сплав" от конкретности. Аз не мога да разбера какво е това "успех изобщо", а също и "щастие въобще" - такива просто не съществуват реално, а само в главите на някои професори по философия, изпаднали в словоблудство. Успех "като такъв" нищо не означава, ние започваме да разбираме за какво става дума едва когато вложим в тази дума, в това "понятие" конкретен смисъл. Този смисъл, разбира се, се поражда едва тогава, когато стане ясно за кой и за какъв именно човек става дума, как съществува този човек, какъв именно живот си е избрал, каква точно нагласа има той към съответната конкретна ситуация на неговия живот, как точно е реагирал (или защо се е въздържал от очаквана или предполагаема реакция), защо неговата своеобразна и индивидуална идея за свобода е дала точно този тласък на активността и на енергията му именно в дадената насока, какво точно се е получило като резултат от поредицата от живи актове на неговото действие, какво именно той е очаквал и искал да се случи и дали е успял да постигне желаното, потребното, страстно жадуваното, потребното, съкровеното за него самия, и т.н. Да се опише следователно историята на един успех (или историята на един провал) е невъзможно, ако не е ясна историята на този живот и човек, а също и ако не са се откроили перспективите, които самият човек е предопределил за своя живот - и едва от гледна точка на един такъв непосредствено разгръщащ се хоризонт на това конкретно и живо човешко съществуващо може да се гадае и преценява какво именно е успех, какво е щастие или нещастие. Тази констатация ни подсказва, че "наука за успеха", а също и изкуство, гарантиращо ни сигурен успех, могат да си позволяват да градят само ония, които се опитват да ни "баламосват" - или пък просто не разбират за какво става дума.

2. Дарбите, талантът

Дарбите, надареността, даровитостта - а "дар" е не само онова, което "са ни подарили", но и онова, което и ние самите сме благоволили да си подарим - са началото, от което тръгва "обреченият да успее" в своите начинания, които могат да завършат както с успех, така и с провал: в крайна сметка ние не знаем какво губим, когато печелим - и какво печелим, когато губим. Казахме, че за успеха си индивидът трябва да работи всекидневно и упорито, "давайки от себе си онова, което има" и на което може да се опре. На успех можем да разчитаме само ако имаме на какво да заложим; разполагаме най-вече със себе си като главен ресурс на битието си, разполагаме също със свободата си, която сме придобили или сме си осигурили като най-ценен капитал, притежаваме време, "в" което можем да разгърнем движението си към своето бъдеще - и това е всичко, повече не ни е нужно. Но какво ще спечели онзи, които преди всичко друго себе си е "затрил" и погубил, а оттук сам си е преградил пътя към всякакъв успех?

Ние самите на себе си сме най-драгоценен дар, който в еднаква степен ни е подарен от нашия Създател, но който също сами сме придобили "по заслуги". На всеки "по нещо" е дадено, но даденото (вроденото) изпъква и става това, което е, само ако наново бъде придобито (запазено и увеличено), а не погубено безвъзвратно и без следа. Каква е ползата за наследника на богатство, в който е вече налице неизбежната възможност то да бъде разпиляно без остатък? Вероятно Бог затова дава най-много на ония, за които знае, че няма да го разпилеят: тъкмо даденото, Божият дар, е гаранцията за това. Но тази дар е и голяма отговорност, с него лесно не се живее, талантът предопределя призванието, на което служи животът. Щом и бащите понякога лишават от наследство онзи от синовете си, на който нямат доверие - нима това не е безкрайно показателно? И това е справедливо: трябва да даваме на оня, който вече има, нищо, че той сам може да го придобие; който няма, той и даденото ще разпилее, на него не "подхожда" да има, тогава защо да му даваме: за да няма завинаги, за да го развращаваме още повече. Той е показал, че "даровете" няма да отидат напразно, той ще стъпи върху тях, за да отиде по-далече, и само тогава дарът не е даден напразно. Нима Бог, обичащ най-силно всяко свое създание, няма да даде най-много на ония, които истински го заслужават, а на останалите ще отреди само това, без което не могат? Впрочем, думата "дарба", идеща от "дар", ни подвежда: ако детето ни, на което сме дали скъп подарък, мигом го е счупило, каква ще бъде нашата реакция? "Дарът", дарбата е нещо, което се "подарява", без да искат нищо в замяна, макар че очакват с нея да се отнасяме подобаващо, а също намекват, че "подаръкът" се дава за награда; ние обаче забравяме за второто, а почти винаги наблягаме на първото. Мислим си, че надареният е ощастливен "даром", забравяме, че от него и много ще се иска в бъдеще, той е отговорен за това, което е получил и което трябва да бъде умножено, използвано, реализирано, а не погубено. На дарбите си трябва да гледаме автентично: те не са "завършек" и "край", те са начало, от което се върви към нещо много по-голямо и значимо. Даровитостта е "подарък" за бъдещи и очаквани заслуги, за минали заслуги дават "награди" и... пенсии. Дарбата затова е чиста потенция, тя е нищо, от което може да произлезе много или всичко, но бремето й ляга върху човека и тегне върху него до гроб. Затова като че ли по-добра е гръцката дума "талант", която, както е известно, първоначално е означавала "мярка за най-голяма стойност", "парична единица" с най-голямо "златно покритие" (няколко килограма, струва ми се). Затова талантът е "заем" и "аванс", даван под голямо "обезпечение", а не случайно и не на всеки: на "просяка" се дава не талант, а милостиня, дават му се няколко "гроша", "обола" (гр. монета с най-малка стойност). Един талант е "много пари", които ще ти стигнат за цял живот, но които цял живот няма да изкараш, ако не проявиш извънредна "дързост" и дори гениалност; и ако боговете дават някому талант, то това съвсем не е безвъзмездно и "ей така", а с определена увереност и цел. Талантливият няма да се провали, той ще успее, талантът му го прави избраник, но не на случая, а на съдбата, предопределила му велико бъдеще, което обаче той самият трябва да постигне и покори - бъдещето му зависи в еднаква степен от таланта му, но и от него самия, т.е. от свободата да разполага с таланта си както намери за добре. Вярно е, че талантът (веднъж "даден" някому) като че ли предопределя известно бъдеще на този човек (талантът е съдба), но това бъдеще принадлежи на човека с талант и нему предстои да го прави (талантът затова по-скоро е участ). Впрочем, какви и кои са "талантите", с които "природата" дарява хората (някои хора), еднаква ли е тяхната "цена" и ценност, какви перспективи пред човека откриват те и какво точно зависи от нас самите, за да постигнем таланта си - ето част от въпросите, които, струва ми се, съдържат в себе си възела на темата на успеха. Нашата задача е да "разплетем" този възел.

Дарбите, талантите, "надареностите" сред човешките същества могат да бъдат различни и изключително многообразни; вероятно всеки "все с нещичко" е надарен или даровит. За да се ориентираме сред тези човешки богатства, трябва да приложим определен принцип, например да приемем, че съществуват "дарове на тялото" и "дарове на душата" (които впрочем са дълбоко свързани, неотделими като "конкретно съществуване"). Тези два рода таланти, свързани с достойнства и качества на тялото и душата на субекта, са основното, те са предпоставка, от която зависи "останалото", съществуването на индивида. От друга страна съществуват, условно казано, "таланти на действието", чрез което индивидът практически строи мост между себе си и света; затова те са по-пряко свързани с успеха. Към този род таланти принадлежат т.нар. "дарове на социалността", които са опаката страна на по-фундаменталните "дарове на индивидуалността" (начинът, по който индивидът се отнася към самия себе си, държи на себе си, не позволява на индивидуалността да се "разтвори" в социалното, т.е. поощрява и насърчава индивидуалността у себе си). Тези два рода "надареност" (срещат се хора с ясно изразено социално - или стадно - чувство; техен антипод са хората с прекрасна индивидуалност, която ги откроява на социалния фон, категорично ги отделя от "другите", които най-често им завиждат, но много често и не могат да ги понасят, агресивни са към тях) са свързани с начина, по който субективността се отнася към самата себе си. Те са израз на "базисни таланти" на тази субективност, но в този смисъл са "надстроени" над тях и следователно са придобити, т.е. са "дар, който самите ние можем да си подарим" - или откажем. Към тази група таланти, която условно може да се нарече "таланти на свободата" ("таланти за свобода"), принадлежат и други "вродено-придобити" дарби, които индивидът може (или не може) да си ги присвои като се опре на себе си, на своята изначална (природна) талантливост. Отделям ги в отделна група, тъй като от тях зависи проявяването на изначалните ("базови") таланти - на тялото и на душата - и в този смисъл те осигуряват реалното съществуване и ефекта на "даденото ни от Бога. Същевременно трябва да допуснем наличието на фундаментален "талант на жизнеността" (виталността), който оживотворява, които е корен на талантите на тялото и на душата. Талантът на първичната жизненост всъщност изразява онази сила на живота, която ни е отредена и от която зависи всичко останало - след, разбира се, пречупването на тези "лъчи" на виталността през призмата на субективността, индивидуалността, свободата и "времевостта" на конкретното човешко същество. Ясно е - за да завършим отчасти този въпрос - че талантът, свързан със силата на живота, се проявява "в" и "чрез" талантите на тялото и на душата, които са негов носител, докато той самият в същото време е тяхна "субстанция", най-дълбока основа и същност. Този фундаментален талант на живота изразява (сам по себе си) една коренна нагласа спрямо живота, която живото постига на основата на силата, която усеща в себе си - и на която той е само "съд", "съдина" за пренасянето й. Всъщност индивидуалният човек изцяло съвпада със своята първична нагласа спрямо живота, която от своя страна потвърждава силата на живота (жизнеността), на която той е носител; тази обусловеност пронизва съществуването на човека, тя одушевява талантите на неговото тяло и душа, а също е подтик на таланта за свобода, който непосредствено прави съществуването - обречено на успех или пък "подхлъзнало" се към провала.

Ако тези са основните таланти на личността, които имаме (които сме) или които са ни отказани, то необходимо ли е по-подробното описание на всеки един от тях в различните му вариации и степени? Нима тема на цялата тази книга не беше точно това: едно описание, сведено до търсенето на "факторите", които ни гарантират пълнотата на съществуването; и нима сред тези фактори на първо място не бяха наредени тъкмо талантите на живота, тялото, душата и свободата, благодарение на които успешно (или не съвсем) се опитваме да постигнем тайната на живота си? Казаното дотук е добра основа на разбирането; разбралите основното могат да допълнят разбирането, да го "закръглят" и завършат, придавайки му очертанията на нещо съвършено и цялостно.

3. Прекрасната индивидуалност

Как обаче да достигнем яснота относно конкретния талант, с който природата ни е надарила? Възможно ли е да се заблуждаваме, да се надценяваме или подценяваме? Та нали ако талантът сам постига себе си едва в осъществяването, в реализацията си в едно определено съществуване, то можем ли да имаме яснота върху него преди това, а именно когато се опитваме да насочим активността си в насока, съответстваща на нашия талант? Да си наясно с талантите си означава да си наясно със себе си; разбирането на самия себе си - как обаче да ги постигнем в тяхната неотделимост?

Първото, което безспорно е налице, това е субективно-интуитивната увереност на таланта в самия себе си; не става дума за знание, а за нещо много по-значимо, за вярата в себе си и в своя талант, която движи всяко по-нататъшно осъзнаване. Субективността изначално е наясно със себе си чрез увереността, чрез вътрешното признание, проявяващо се по-скоро като чувство и усет, като безсъзнателно влечение и порив към себе си, който е изключително мощен и непреодолим. На второ място, тази инстинктивна и непосредствена вяра в себе си, в богатствата, скрити в дълбините на субекта, налага своя порив в даден род съществуване, което човек необходимо и все пак свободно избира: защото аз съвпадам със своя талант и със своята надареност, това, което дарбите ми неумолимо ме карат да избирам, е мой избор, избор, който аз правя, опирайки се на свободата си, която отново е тъждествена с мен самия. Тази дълбока субективна необходимост или "вътрешна детерминация" на съществуването и на съществуващото (човекът, личността), основана на таланта, "правещ всъщност човека", влиза в прекрасна хармония със свободата, явяваща се единствена причина на човешкото битие. Ако приемем, че човекът изначално е "нищо" (надарено единствено с време и свобода, елементите на живота и на жизнеността му), то с това всъщност признаваме, че:

1) Съществува даденост на свободата, проявяваща се като откритост към свобода, и това не е друго, а талант, надареност, от която не можем да се откажем (човекът е "осъден" да бъде свободен, по думите на Ж.-П. Сартр);

2) За различните хора свободата не е чиста възможност, от която могат или не могат да се възползват, т.е. не е "нищо", а е талант (или бездарност) за свобода, благодарение на който сме или ставаме различни (неповторими, индивидуални, конкретни в своеобразието си);

3) "Зад" тази фундаментална надареност стои обуславящата я сила на живота (виталност, жизненост, дори "жизнелюбие") с цялата й свита, т.е. талантите на тялото и на душата, от които не сме различни, а, напротив, напълно съвпадаме;

4) Това, че сме избрали това конкретно съществуване, което по-нататък ще породи уникалната ни същност и ценност, не е инцидент в историята на едно човешко съществуващо, не е случайност, от която зависят всички необходимости, а е естествен резултат от спонтанните прояви на една "жизнена субективност", която е налична както "преди" , така и "след" поредицата от актовете на съществуване, чрез които ставаме "това, което сме могли да бъдем";

5) Да се смята, че от всеки човек може да стане "всичко", но от него все пак ще стане "това нещо" (една тоталност от конкретности) единствено благодарение на една безпочвена ("висяща във въздуха") и чиста свобода е противоречие дотолкова, доколкото се забравя, че тъкмо свободата на това живо същество заедно с него самото е почвата, от която може да израсне всичко, но все пак няма да израсне всичко, а само "това" (което при това е ограничено в ефирните предели на даденостите, извън които то не съществува, т.е. е "нищо").

Привидната антиномия на същност и съществуване (същността поражда и предхожда съществуването, но само при човека е обратното) се поражда от това, че не се доосмисля положението, според което "същност на човека е свободата", а значи от тази същност произлиза всичко останало. И ако го допълним с приемането, че самата свобода като причина на човешкото сама по себе си е проява на изначалната жизненост, която напира в нашето тяло и душа, то тогава човешкото съществуване престава да бъде аномалия и инцидент по отношение на "всичко онова, което изобщо съществува". Това не унищожава човешката самобитност и уникалността на съдбите на човешките същества, напротив, поставя здрав фундамент за обосноваването и разбирането им.

Да се върнем обаче на мястото, от което тръгнахме, за да стигнем до това неизбежно "отклонение". Говорехме за пътищата, по които се опитваме да постигнем адекватност спрямо собствената си надареност, т.е. за разбирането на самия себе си, тръгващо от субективната увереност на таланта в себе си и в своя "носител", личността. Тази увереност си проправя път и се засилва тъкмо чрез преодоляването на безброй съмнения и разочарования, на несполуките и провалените начинания; тя може да бъде засилвана и отслабвана, но никога няма да бъде изтръгната от сърцето на индивида, който така или иначе е във властта й. Силната и неподправена вяра в своя талант е потвърждение за съществуването му; всяко отчаяние в призванието, което талантът предопределя, проявяващо се в отделни моменти или през по-дълги периоди, в един прекрасен миг пресеква с раждането на нов, още по-мощен прилив на увереност и на възторг от силата, намерила убежище в твоите гърди. Човек разбира на какво е способен чрез употребата на своите способности, която първоначално е съвсем спонтанна и непреднамерена; упоритото следване на вкорененото благодарение на таланта призвание проявява способностите, и човек все повече разбира и дори знае какво може и за какво е роден. Тъй като талантът и стоящата зад него жизнена сила (талантът е тъкмо мярка на жизнената сила) не знаят покой, то тяхната непресекваща активност увлича субекта в действия, които изявяват и потвърждават насоката на разгръщане на самия талант. Затова човекът с талант може да бъде разпознат по това, че той е деен, че се увлича в специфичната си дейност с вдъхновение, че изпитва наслада от действията, обединени от идеята за саморазкриване и от нейния спонтанен порив. От друга страна, талантът е свобода и затова талантливият човек е свободен, той се ползва от свободата си с достойнство - та нали недостойнството е сигурен знак за несвобода, за ограниченост и за лишеност от таланти?! Оттук следва, че талантливият човек е носител на една висша "порода", на него нищожността и малодушието са чужди, той е благородник в истинския смисъл на тази дума, намекваща за това, че благородният човек "ражда благо" и добро, т.е. е човек, роден да твори и оживотворява вечната идея за благото с нейните модуси - каквито са истината, доброто, красотата и светостта. Благородството е по силите на надарения човек, той носи своето благородство с лекотата на истинския аристократ (аристократите са кастата и съсловието на "най-добрите" според гръцкия корен на тази дума!), той е живо и изпълнено с живот олицетворение на една прекрасна индивидуалност, проявяваща се в несравнима и оригинална личност, държаща страстно на своята личностност. Затова талантът обикновено е неприет от посредствената среда, тя не понася неговото различие, талантът е в състояние да понесе гордо своята самота, израз на самостта му, на неотразимата му "себестност", той се отнася с великодушие към бесовщината, която самото му съществуване разпалва у некадърните, овладени от съзнанието или предчувствието за своята непълноценност. Интензивният вътрешен (душевен) и външен (телесно-светови) живот отличава човека с таланти от пребиваващата в инертност посредственост, която не може да се справи даже и с нищожната жизнена сила, която й е отредена. Даровитият човек прави необходимото и дълбоко потребното, за да намери себе си и в това неуморно търсене на адекватна изява на "съкровищата, лежащи в гърдите" той сам твори себе си, внася огромен дял в разгръщането на своята несравнима уникалност. Затова талантът не е друго, а разбиране, усет и съзнание за отговорност, за мисия и за висше предназначение, изразяващо една съдбовност - която се ражда всекидневно в полето на неговата свобода. Талантливият човек е уверен, че ще стане това, което иска да бъде, защото той прави всичко, за да бъде това, което е, а също го иска всеотдайно и с един непобедим патос.

Ако казаното само отчасти намеква за идеята, която оживотворява съществуването на истински талантливия човек, т.е. на гения, то подобна "матрица" може да ни даде принципа на съществуването на всеки човек с "какъвто и да е", но все пак негов си талант. Това означава, че в съществуването на "обикновения талант" (труизъм: всеки талант е съвсем необикновен!) или пък на "скромния талант" (също: всеки талант е изключително нескромен!) - тези трудности на езика да изрази "стандартното" в една явна нестандартност, съвсем не са случайни - та, значи, в съществуването на таланта "под" мярката на гениалността можем да намерим съвсем ясни отблясъци, чрез които се изразява подобна съвършена природа на таланта - и които съответстват на вече направеното описание. Впрочем талантът може да бъде разпознат само от талант, за тези, на които е чуждо преживяването на една конкретна надареност, всеки талант си остава "тайна, запечатана със сто печата".

От казаното следва, че талантът, талантливият човек е човек в пълния смисъл на тази дума, в негово лице"идеята за човека" намира своето живо въплъщение, т.е. той изразява пълнотата на това, което "човекът трябва да бъде", но за сметка на това мнозинството от хората не са - и няма да бъдат. Талантливите са висшата ценност за човека и човечеството, те съставляват елита на всяко общество, което на тях дължи великите си достижения, импулсите за движението и развитието си. Обществата, които разбират това, и значи правят всичко, за да разчистват пречките по пътя на самопостигането на талантите, достигат и преживяват рядък разцвет. Това са общества, който са осъзнали предимствата на свободата, а талантът иска от обществото само едно: да не му пречат, да го "оставят на мира", да не се месят в свободата му. Когато едно общество се "примири" със съществуването на таланти (които във всяко отношение го превъзхождат!) или поне започне да гледа на тях като на "необходимо зло", то със самото това е достигнало подобаващото отношение към човека и към неговата свобода. Това признание, което не се достига лесно (за него е работила човешката история досега), е вече действително разкрепостяване на човешката енергия изобщо, на която се дължат великите постижения на съвременните развити общества; но на други общества (като нашето, например) до него предстои нелек път, те затова и страдат...

Ето ги и предпоставките за успех: разбиране на самия себе си, вярност на силата, която намираме в себе си, откритост към свободата, твърдост спрямо неизбежната агресия на външното (социално-безличното), действеност и деловитост (всеки да бъде оставен да се занимава с онова, което смята за добро, а също и което умее да прави най-добре), склонност към рискове и "авантюри", явяваща се израз на непреодолима страст към новото, нестандартното, скритото, към онова, което сме длъжни да сътворим и да му придадем живот, жизнелюбие и човечност, стремяща се към пълнота (пълнота на живота и човека) и т.н. Следователно, другояче казано, за да успеем, се иска:

  • да творим делото си със страст, с любов;

  • да бъдем верни на себе си, на своето призвание;

  • да не се отчайваме от трудностите, да ги преодоляваме с лекота;

  • да действаме, да правим онова, което ни се удава, с вдъхновение, което ни въодушевява, което правим с любов;

  • да не обръщаме внимание на завистниците, защото това е напразно хабене на енергия;

  • да не се разпиляваме, движейки се в много посоки, да правим всичко, за да се концентрираме в една, благодарение на която всичко друго може да бъде постигнато;

  • да имаме доверие само на малцина, в които сме намерили талант, да се борим за привличането само на надарени хора около себе си;

  • да не изпитваме жалост към самонадеяните некадърници, които трябва да бъдат поставяни на мястото им, за да не ни пречат;

  • да не се размекваме, да не показваме слабост, да се уповаваме само на силата и на твърдостта си;

  • великодушието ни да бъде справедливо, т.е. да не бъде показвано спрямо ония, които не го заслужават;

  • да не бързаме, да бъдем търпеливи в стремежите си за успех: лесно и бързо постигнатият успех е нетраен и съмнителен;

  • да държим на различията, да не се стремим да бъдем като другите, да смятаме своята различност за свое богатство и капитал;

  • да насочваме своята прозорливост към това, което не е, не съществува, но трябва да бъде, оттласквайки се внимателно от това, което е;

  • да различаваме ясно възможното от невъзможното, но да насочваме енергията си към това, което е мнимо невъзможно (невъзможност за истински свободния не съществува!) - и така чрез действието си да му придаваме действителност;

  • да не слушаме много-много ония, които казват "не може", "не става", "не бива", те могат да ни заразят с пасивност;

  • да не се страхуваме да опитваме, водени от чувството и от интуицията си;

  • ако изглеждаме "луди" и "дръзки" в очите на разсъдливите, да не се стряскаме и отказваме; "лудост" и дързост са качества на инициативните, които много ще постигнат ("Лудост, лудост ви трябва, господа!!! Без капка лудост Отечество не се освобождава!" - Ст. Стамболов);

  • да пазим своето, да не гледаме чуждото; да не чакаме наготово нищо, всичко да придобиваме сами;

  • да служим на "глобалната гледна точка на живота" (Жан-Пол Сартр), да смятаме за ценно само онова, което служи на живота - така засилваме собствената си ценност;

  • да не се предоверяваме както на разсъдъка, така и на чувството; да се опитваме да съчетаваме това, което и двете ни казват, в една цялост, хармония и пълнота: разумността е точно това, този е пътят, водещ към мъдростта;

  • да не прибързваме в оценките си за това, което смятаме за истински полезно; нещата, които не можем да решим сами, решава само времето; да правим понякога и съвсем безполезни неща;

  • да не се щадим, да се натоварваме, и така да съхраним здравия усет за почивка, умора, но също така и за наслаждение от усилията, от разхода на енергия (физическа, телесна и психическа) и т.н.

Изброявайки тези следствия, имащи практически смисъл, аз не претендирам, че те са изчерпателни и "достатъчни" за гарантиран успех: казано беше, че тук рецепти не могат да се дават, и затова не бива да се възприемат по този начин. Но те са необходими и съществени предпоставки, условия, без които успех не можем да имаме, ако имаме, той няма да е истински и траен.

4. Прагматичното съществуване

В самото начало поясних, че прагматизъм ("прагматичност", "прагматика", "прагматичен" и пр.) идва от гръцката дума πραγματος ("дело", "действие", ориентирано към "добър ефект", към полезност, успех). Всъщност за какво изобщо можем да действаме, да предприемаме нещо, ако не да постигнем успех и да избегнем провала - който винаги ни дебне?

В действието човек изразява себе си, чрез действието ние постигаме себе си и разбираме колко "наистина струваме". Човек желае да утвърди себе си, да изпита удовлетворение от демонстрирането на сила и способности; неслучайно изречението "По делата им ще ги познаете" принадлежи на нашия Спасител. В действието ние самите разбираме какво можем "в действителност", а не само какво си мислим (човек може да си мисли, че всичко може, че "невъзможно за него няма"). Самият факт, че човек се заема именно с това, е вече достатъчно показателен за това какъв човек е той, какво "представлява", как съществува и в зависимост от това кой е станал (или какво ще стане от него): "Каквото човек прави, такъв той и е..." (Хегел). Човек, живеейки, се стреми към пълнотата на условията на съществуването си, към цялост на себепостигането и самореализацията си, но това е постижимо само като процес, като поредица от стъпки и актове. В сърцевината на всеки акт, насочен към така или иначе от интуитивно разбираната идея на живота, се съдържа порив към цялостност, на който човек в крайна сметка не може да устои. Но екзистенциалният парадокс се свежда до следното: всеки акт и всяка стъпка към жадуваната цялост същевременно е и ограничение, ние сме принудени да се откажем от всичко останало - за известно време - за да се концентрираме и така да постигнем нещо. (Който иска наведнъж всичко, нещо няма да постигне.) Следователно всяко действие откъсва от целостта на човешкото съществуване, но именно по този начин парадоксално ни присъединява към нея, служейки й; то е стъпка към нея, към нейното сбъдване някой ден. Ние изобщо така сме устроени, че за да вървим към някаква цел, от нас се иска докато единия крак прави следващата крачка, другият да е стъпил неподвижно на едно място; нетърпеливостта обаче не се задоволява с това и й се иска да "литне" към заветната цел, без да прави мъчителни и прекалено бавни стъпки към нея. На тази основа възниква склонността на много хора да бъдат прекалено дезактивирани, неангажирани и бездейни - защото им липсва търпението последователно, упорито, "стъпка по стъпка" да се движат и - работейки, осъществявайки непосредствено цели поредици от актове, действия и дела - да се приближават към една, а след това към друга, още по-значима цел. Вместо да вървят по този единствено открит пред човека път към успеха и към постиженията, на подобни хора им се иска за кратко време и до магичен начин да постигнат "всичко", а след като чрез опит се убедят, че това няма да стане, се обявяват набързо за разочаровани, обезверени и обидени "на живота и битието" - поради което издадат в упоменатата апатия и незаинтересованост. В бездейността и в апатията си тези хора запазват някаква прекалено абстрактна "цялостност" и куха "пълнота" (на съществуването), представяни дори за "универсалност" (спомнете си "всестранно развитата и хармонична личност" на социализма, на стадото и на комуната, която всъщност нищо особено не правеше - и внимаваше само и на другите да пречи да не направят все пак нещо!); но това е една мизерна универсалност, пред която "едностранчивостта" от какъвто и да е род струва, разбира се, много повече. Когато човек нищо не прави, той може да си мисли, че тъкмо това го прави - потенциално! - "всестранно развит", "надарен с всички таланти", "богат в нищожността си" и т.н.; ако се откаже от тези мними и фалшиви "постижения" - нима ако си мислим само че в джоба си имаме 10 златни наполеона, то това ще ни направи богати!? - и се заеме с нещо конкретно, то този човек вече е друг, той започва да се вмества в практическия живот и да създава предпоставките за бъдещи, възможно съвсем реални достижения - независимо че се отказал от абстрактната си "пълнота" и "универсалност"; в такава ситуация на принудително или пък желано разделяне с абстрактната пълнота на "нищонеправенето" се намирахме всички ние до времето, в което комуналният живот се разпадаше, а на нас ни се наложи да ставаме прагматици...

Казаното дотук ни навежда на една здрава и необходима мисъл: животът трябва да бъде постиган не "изведнъж" и "изцяло", а чрез промислени и дълбоко преживяни, страстни действия (т.е. чрез истински рационални, но също и прагматични действия), правени с вдъхновение, не с апатия или по принуда; тази е същността на свободното, истински субективното действие, чрез което разкриваме себе си и същевременно правим своята самобитност, уникалния си лик и лице, личността си. Който не умее смислено да се ограничава и в ограничаването да се разпростира (а тази е основата на прагматичните действия) все повече и по-надълбоко към самия себе си и към своята жизнена цялост, този не разбира свободата и затова е осъден да се самоизмъчва във вечно непостижими и суетни копнежи; такъв нищо особено няма да постигне, а ще продължава високомерно да се представя за "несбъднал" се човек, на който принадлежало велико бъдеще, но което инертният свят не пожелал да признае. Една жалка участ, за която само той си е виновен...

Свободно и прагматично съществуващият човек не се бои да "загуби" себе си в "прозаичните дела" на деня и всекидневността, напротив, той вярва, че в тях - и благодарение на тях - ще намери себе си и ще постигне пълнотата на живота си. Всичко останало той оставя като грижа на боговете, именно така устроили този свят, ок който ние самите сме "част", нещо повече, ние сме негова душа. А задачата на живота ни нима не е тази: да направим така, че светът да не остане бездушен към нашия собствен "героичен жест", с който приемаме всичките негови предизвикателства?!

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

"Справянето" със задачата на живота, "правилното й поставяне и решение", зависи от степента, в която сме се доближили до неговата тайна. Тук не става дума за това "да имаме представа" за живота - имаме толкова много представи, които точно затова нищо не струват, т.е. са преграда, а не връзка с живота. Самият живот достатъчно ясно изразява себе си, говори и се опитва да разговаря с нас, но ние често не умеем да се вслушваме в казаното, а понякога направо като че ли сме си запушили ушите. Вслушването в разпръснатата "около и в нас самите" тайна, във великото тайнство на живота, е привично занимание на тези, който искат да живеят пълноценно. Следователно всичко се свежда до това да постигнем "подобаващата" нагласа към живота, чрез която той може да ни се разкрие. В противния случай ще си останем "встрани" от него, а това значи и не при себе си, защото ние не сме друго, а живи същества. А това, че сме живот в човешка - т.е. индивидуална и личностна - форма, неумолимо поражда всекидневната ни отговорност пред нашето съществуване, което упорито търси живота и неговата истина, самата жизненост. "Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен" (Хегел).

Безспорно е, че ключът, който отваря "тайника на живота", е свободата; на нея дължим всичко, благодарение на нея достигаме самите себе си и само така се включваме в тайнството, наречено живот. Но разбираме ли свободата, или и тук се задоволяваме само е това "да имаме мнения", т.е. приблизително "да си представяме" що е свобода?

Свободата трябва да се живее, тя трябва да стане "душа" на непосредствено преживявания живот, тя не е само дума, а сърцевина на човешкото съществуване; чрез нея то става тъкмо човешко, а преди това е било всичко друго, не обаче само това.

В ХХ век човекът стана особено чувствителен към свободата - може би поради това, че в този век свободата беше поставена пред най-големи изпитания, но въпреки това така или иначе доведе и до най-големи постижения. Съвременните философи, и особено философите на ХХ век, направиха всичко, за да ни "убедят" в безмерната ценност на свободата. Впрочем философията винаги е била не друго, а непосредствено преживявана и изразявана свобода. Затова, опрян на свободата, човек може да постигне всичко, и най-невероятното, дори и невъзможното, но за това се иска поне "малко философия", и при това, за предпочитане, от "чиста проба", не каква да е.

Нека да приведа поне това: "Човекът е свободен, човекът е свобода... Човек е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не той е създал себе си, а, от друга страна, все пак, свободен, защото веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави. Човек без подкрепа и помощ е осъден постоянно да създава човека. Човекът е бъдещето на човека... Човекът не е нищо друго освен това, което сам се направи." (Жан-Пол Сартр) Може ли по-ясно да бъде казано?!

Но защо е така, че все пак пълноценно свободните хора са така или иначе "рядка порода", докато неавтентично съществуващите винаги са били мнозинството, което самоотвержено ги ненавижда? Достоевски е посочил съвсем точно основанието за това: "Казвам ти, че у човека няма по-мъчителна грижа от тази как да намери някой, комуто да предаде по-бързо този дар на свободата, с който това нещастно същество се ражда. Но овладява свободата на хората само този, който ще успокои тяхната съвест.". Претендентите за "успокоители"на човешката съвест в нашия век бяха много (да спомена поне Ленин, Сталин, Хитлер), и на тях мнозинството склони да предаде свободата си - защото, противно на разпространените мнения, свободата не може да се взема, нито пък да се дава; който държи на свободата си, не може да бъде лишен от нея: живот и свобода за такъв човек изцяло съвпадат; на такъв просто са... вземали живота и така, без да искат това, са го оставяли навеки свързан със свободата, потвърждавайки тяхната неотделимост.

А що се отнася до "рядката порода" на истински свободните, то Хегел я описва така: "Такива хора не са създадени от природата, а самостоятелно са направили от себе си това, което са били; те са станали това, което са искали да бъдат, и са останали верни на този своя стремеж до края на живота си". Разпространението на този човешки тип, безкрайно предан на свободата (особено в общества като нашето, които изобщо доскоро не са го познавали), ще доведе до "отстъпление" на тайната на живота, която иначе наистина е заключена със сто печата: постиженията на свободния живот и на свободния човек са толкова много, че тях никой не може да ги изброи.

Една от целите на тази книга беше поне някои от лутащите си в дебрите на свободата с нейна помощ да намерят път, водещ право към тях самите, за което преди това се иска да кажат: "Аз ще бъда като тях, истински свободните!".

Животът за човека е тайна, точно съответстваща на тайната, наречена човек. Ние живеем не за друго а за това с живота си да проясняваме упорито тази първородна тайна. Великият Достоевски най-пълно е прозрял в нея, пишейки знаменитото си изказване: "Човекът е тайна. Тя трябва да бъде разгадана, и ако се взираш в нея през целия си живот, то не казвай, че си загубил времето си; аз се занимавам с тази тайна, тъй като искам да бъда човек..."

Тези, които си мислят, че са човеци "по рождение", горчиво се лъжат: човек се става всеки миг и ден, дори и ако "вече си човек", нищо не ти гарантира, че "ето сега" няма да загубиш своята човечност, а също и да започнеш да се боиш от живота - след като глупаво си изневерил на неговия чист порив.

Животът за човека трябва да бъде негов пръв приятел, те трябва да се разбират винаги и изцяло; свободата създава тази тяхна неразкъсваема връзка, която ни дава всичко останало.

Още по времето на древния Рим един тракиец, човек от "нашите земи и род", Епиктет по име (който, впрочем, е бил роб, сам успял да завоюва и постигне свободата си: сам себе си откупил!) е казал една истина, с която можем да завършим нашата книга - защото през цялото време се стремяхме да й бъдем верни. Тя е:

Към свободата води само един път: презрението към това, което не зависи от нас...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Заключителна глава от книгата на Ангел Грънчаров: Тайнството на живота. Въведение в практическата философия. София: Изток-Запад, 2006. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Кант 1974: Кант, Имануел. Основи на метафизиката на нравите. София, 1974.

 

 

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.08.2006, № 8 (81)

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Тайнството на живота. Въведение в практическата философия. София: Изток-Запад, 2006.