МИЛОСТ ЗА ДУХОВНОТО

Ангел Грънчаров

web

Денят на българската култура и духовност. И на славянската де. Велик ден, ала май само на него се сещаме за това, че има “такова животно” като българска духовност. И тогава слушаме как ни произнасят умилителни речи за “българския дух” - и се просълзяваме, естествено. Всяко чудо за... един ден - и после пак все забравяме (не всички, ама повечето) да се отбием в книжарница и да си купим книга от наш автор. Или да отидем на театър. Или на... опера (пази Боже!). Какво е станало с нашата духовност? Нима и тя е болна и страда неимоверно? Ами българската душа? А пък нашата култура - какво става там?

“Култура” е всичко онова, което е направено от човека. “Културното” е противоположно на “природното”: култура и натура. Пример: река Марица, с кристално чиста вода, такава каквато тече в Рила, недокосната от човешката дейност, е “натура”; мръсната, многоцветна, тежка и миришеща на лошо вода, в каквато сме превърнали Марица вече към Пловдив, е... “култура”. Дали не правим все същото, каквото правим с Марица, и във всички други области на живота - и все такава да ни е “културата”?

Е, има “материална” и “духовна” култура. Мръсната Марица е наша съвременна “материална култура”, а какво ли пък става с духовната ни такава? Там е по-трудно да се усети миризмата на гнилост, на разложение, и да се види мръсното. Духовното е невидимо: то се намира вътре, в гърдите ни. Какво ли пък има там?

Да се вникне в духовното и да се разбере ситуацията, в която то съществува в тия наши дни, е много трудно. Е, има и външни изрази на духовното, в които то си личи: примерно имаме си университети, институти, културни учреждения, читалища, театри. Там, да предположим, всичко е бляскаво, мирише на хубаво, има тежки дъбови ламперии, вее респектираща младите хора студенина. Представете си сградата на Софийския университет. Същински храм на науката. Външно погледнато е внушителна сграда. Хвала на тези, които са го създали. Или си представете храма “Александър Невски”. Блясък и злато. Излъчва духовна сила. Но това е все външното, външният израз на културата, на “духовността”. А дали по-значимата страна на всичко това не е онази, която е невидима за окото?

Ето, да вземем за пример... духовниците. Свещениците. Хората с расо. По идея трябва да са носители на духовното и да го излъчват и внушават с всяко свое дело, помисъл, изказване - духовникът е символ на нравствена чистота и пример за миряните. Защото духовното е именно и нравственото. Сега си представете нашите духовници, да, ония същите лица, облечени в черно, които по празниците търчат с алчен поглед из храмовете да проверяват... колко пари са се събрали около иконите. Зная, че не всички са такива, но, уви, има много такива. Владиците ни пък са вече “бизнесмени” и направо “мутри”, които правят велики сделки с църковни имоти и трупат милиони. Един известен свещеник, служител впрочем, в катедралния храм със златните кубета, стана медийна звезда, защото се прочу с победите си в шоуто на Ники Кънчев “Стани богат”. Победи и спечели пари. И най-подробно обясни защо му трябвали и как щял да ги употреби. По телесата му личи също, че добре си похапва този... “Божи служител”. Друг пък прочут “свещеник” освен че е “бивше” ченге (лейтенант от милицията едно време!), е и водещ в телевизия СКАТ! И той често обича да говори за “духовната чистота”, за светостта, за “възвишените неща”. И той доста е понапълнял. Това символизира все пак в каква ситуация е нашата духовност. И какви ни са духовните пастири. А щом те са ни такива, какви ли пък сме ние?

Добре де, да оставим църквата ни, там ситуацията е направо отчайваща. Ами служителите в храма на науката ни? Разбира се, сред интелектуалния ни елит в университетите има много достойни и скромни труженици в полето на науката, философията, изкуствата. И сред писателите ни сигурно има такива. Но я ми кажете едно име на най-известен български писател, едно име, което най-редовно се преекспонира в медиите. За професор знам кой ще се сетите: Божидар Димитров, естествено! Той е водещ в пет поне телевизии и е редовен гост в останалите, пишещ е в няколко вестника, само Бойко Борисов може да му съперничи с появите си на телевизионния екран. И за Вучков можете да се сетите, той стана... емблема за професор. Поне за по-младите. А за писател - кое име първо ще проблесне в съзнанието ви? За поет знам кой ще бъде - Любомир Левчев, естествено! Поетът-патриарх на нашата култура с многозначителна фамилия: Лев-чев. Не иде от лъв, а от лев. Е, можете да се сетите и за вездесъщия Недялко Йорданов. Или пък за Богомил Райнов, същият, дето президентът Гоце преди време го награди с орден “Стара планина”. Вероятно заради прочувствените му стихове за Сталин, дето ги е писал. Имаме си и “дежурни интелектуалци”, които ни просветляват за мислите си по всеки един въпрос от битието ни: Вежди, Панто, Недялко (пак същия), Цанев (Стефан), Божо и, разбира се, Дърева. И Дони. И Нешка. Напоследък “духовен стожер” на нацията ни все повече става Азис. А пък министър на културата ни е оня, дето пише “збогом”. Не ми се пише вече, гадно ми стана - защо ли?

Свободните ни медии също са проява на... духовност. На мисъл, на информация, на - простете! - съзнание. Тук наистина ситуацията е безнадеждна. Ще спомена само едно име, за да разберете какво имам предвид: Валерия Велева. “Нравствен стожер” на нацията. “Съвестта” и “гласът” на обществото. Пред такава дори Мартин Карбовски изглежда възвишена личност. Туйто, това е положението...

Исках друго да напиша, а вижте какво излезе? Духовността и духовното са истинското богатство на един човек - или народ. Велика сила е духът. Ала у нас шества необезпокоявана бездуховността, отрицанието на духа. Шества пошлостта. Тя се котира и има пазарна стойност. Явно я ценят. Щом я подкрепят и насърчават. Купуват си чалгаджийски дискове, но не и книги. Всичко е станало тъкмо наопаки. Истинското, чистото, възвишеното, стойностното е изблъскано в ъгъла от арогантната простащина, представяща се за “духовност”. По-лошо от това не може да има. То вещае нравствена смърт на нацията. Израждането е голямо, щом като истинското във всички области на културата ни е в немилост. Комунизмът нанесе страшни рани тъкмо в душите и всичко опошли и изкористи. Неговата идея беше да култивира бездуховността: пошлостта, материализма, нихилизма, аморализма, духовната нищета и убогост. И успя да постигне много: огледайте се какво става, как трудно лечими са раните, които нанесе в душите ни. Масово хората вече не вярват на нищо. Нищо за мнозина вече няма стойност. Щом бяха съборени фалшивите кумири на комунизма, зейна страшен духовен вакуум. Великите духовни ценности на общочовешката традиция - истина, добро, свобода, достойнство, смисъл, красота... - тепърва трябва наново да покълнат в тази духовна пустиня, която ни завеща комунизмът. Трябва да възкръснат, да се родят в душите, да заякнат, за да могат да встъпят в жестока битка с ширещата се бездуховност, с арогантната простащина, която отвсякъде ни залива. Иска се време, за да набере сила този духовен поврат, който ни е жизнено необходим. Без който животът ни няма как да влезе в естественото си русло. Без здрави духовни ценности една нация е осъдена. Тя ще продължава да вегетира в хаос, в безредие, в произвол, в безчет издевателства над личността. И в безкрайни унижения на човешките същества. Страшно е да се живее без солидни духовни опори. Без тях наистина нищо няма смисъл. Дори животът става жалка трагикомедия и всичко пронизващ абсурд.

Но всичко не е така отчайващо, нека да завърша оптимистично - не просто защото “така е прието”, а защото дълбоко вярвам в това. Нищо не може да спре духовния поврат, за който жадуват душите ни. Няма земна и небесна сила, която да може да противостои на колосалната мощ на Духа: Духът е самата мощ! Унизяван, тъпкан, гонен, потискан, изпращан в ъгъла, дамгосван като “наивност” и дори “глупост” от арогантната простотия, Духът е способен да понесе всякакви издевателства, но нищо не може да го прекърши. Духовното е вечно и безсмъртно, за него няма поражение. Както са вечни и безсмъртни и душите ни. Вакханалията на бездуховността, на която сме свидетели, е обречена, тя е само временна, а духът е наистина вечен и непобедим. Той, Духът, продължава, подобно на кърт, да рови там някъде, в душите и да заразява човешките сърца с истината, и с доброто, и с красотата, и със светостта. Нищо не може да го спре: може да ни се струва, че той работи бавно, но той си знае работата. От нас се иска само да му вярваме и да пазим да не угаснат искрите, които оживяват всяка човешка душа. Да не им позволим да загаснат - дори и да беше възможно това.

Искрите на вечния Божествен Дух, който е способен над всичко да надделее и да възтържествува во веки веков.

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2007, № 5 (90)