|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗА ПОЕТИЧНОТО ИЗВЪНВРЕМИЕ НА ХЕРМАН ХЕСЕКалоян Блажев
Действително, голямото усилие на писателя е да се освободи от времето и да го надмогне чрез творчеството си, такава е и целта на героите в книгите, създадени в зрелия му период. Но всъщност цялото му литературно дело е родено от желанието му да избяга от времето, разбирано както като величина, с която описваме движението, промяната и натрупването на събития, което винаги довежда човека до физическата смърт, така и от времето, схващано като историческа епоха и като конкретна обществена реалност. Ето защо побеждаването на времето за Хесе значи и побеждаване на битието. В "Детството на вълшебника" Хесе разказва за своята психическа нагласа в ранна възраст: "Но далеч повече и най-приятно би ми било да стана вълшебник. Това бе най-дълбоката, най-интимно почувстваната линия в моите стремежи и известна непримиримост с онова, което се нарича "действителност", още тогава тя ми изглеждаше изключителна като някаква глупава уговорка на възрастните; известно по-скоро страхливо или дори присмехулно отклоняване от тази реалност ми беше познато отрано. И горещото желание да я омагьосам, да я преобразя, да я увелича, също." Тази нагласа се проявява още в ранния творчески период на писателя, в който по примера на романтиците пише приказки. В тях, както отбелязва проф. Пенка Ангелова в книгата си "Възгледи за романа на 20. век", се извършва "отменяне на епохата" и пренасяне в един безвременен свят. Така Хесе започва да създава Извънвремието като своя собствена, по-добра реалност, в която обединява приказното, съня, мита, видението. И тъй като поради задълбочаващия се конфликт между идеала и действителността стремежът му към отмяна на реалността става все по-силен, след преживяната криза на личността започва да изгражда романите си на принципа на приказката. Ето защо изследването на Извънвремието е важен момент в анализирането на душевността на Хесе и на вътрешния свят на героите му, както и за разбирането на богатата символика, с която изобилстват зрелите му творби. В есето си от 1930 г. "За добрите и лошите критици" Хесе дефинира понятието "поетично извънвремие" като явление и като оригинална и универсална времева категория, в която се развива действието в романа "Нарцис и Голдмунд". Извънвремието като преживяване обаче се появява още в трилогията "Кнулп", когато във видение преди смъртта си скитникът говори с Бога, както и в края на новелата "Клайн и Вагнер", когато героят, преди да се удави, вижда сиянието на Създателя. Духовно пребиваване в Извънвремието има и в "Сидхарта". Разочарованието от реалността и нейното отрицание, както и стремежът към съвършенство предизвикват пробуждането на героя и желанието му да живее отвъд времето. Благодарение на духовното си вглъбяване и натрупаната мъдрост той постига вътрешната хармония и единението със света, които са възможни само в Извънвремието. В него намира убежище от заобикалящата го действителност и става част от едно одухотворено цяло. Магическият театър в "Степният вълк" представлява продължение на идеята за Извънвремието, като тук тя получава по-голяма конкретизация чрез новосъздадени сюрреалистични картини и символи. Съвсем не е случайно, че при влизането на Хари Халер в "Магическия театър" авторът, приел в случая облика на Пабло, му казва: "Вие копнеете за това да напуснете сегашното време, този свят, тази действителност и да преминете в друга, която да ви подхожда повече, в един свят без време... Вие, разбира се, знаете къде се таи този друг свят, че светът, който търсите, е свят на вашата собствена душа. Само в собствената ви същност живее онази друга действителност, за която копнеете. Аз не мога да ви дам нищо, което вече не е съществувало във вас самия. Не мога да ви отворя друга картинна галерия освен тази на вашата душа... Аз ви помагам да направите видим собствения си свят, това е всичко". В този театър, в който се допускат само "умопомрачени", главният герой вижда себе си в различните си възрасти, вижда и лудостта на своето болно и нещастно време, което поражда войни и благодарение на индустриализацията и урбанизацията става все по-нехуманно. Тук обаче се явяват и представителите на света на безсмъртните в Извънвремието, към които спадат Гьоте и Моцарт. В един сън Гьоте казва на Хари Халер, че взема прекалено насериозно времето и че във вечността то не съществува. Според Библията, която Хесе познава много добре, времето е онова, което е подложено на възникване, тление и промяна. А вечността се отнася за Бога като изначалното и непроменимото, като причина за всяко време и вечност и като мярка за цялото битие. Човекът, който в живота си на Земята е ограничен във времето, се намира между съществуващото и ставащото и може да бъде съпричастен на вечността, когато придобие нетленност. Така е представено временното и вечното и в "Степният вълк". Преди героят да стигне до магическия театър, той разговаря със своята анима Хермине за Извънвремието, което според нея е Вечността, или Божието царство. То е отвъд видимостта и в него са музиката и поезията на най-големите творци, там са извършилите чудеса светци и изстрадалите мъченическа смърт, както и всяко истинско дело и чувство, дори да са неизвестни сред хората. Това свято Божие царство на вечните ценности е родината на духовните хора и там е истинският им дом. Така чрез сънищата и чрез картинния свят на магическия театър героят излиза от ограничеността на настоящето и прониква във вечността, където всички епохи са представени едновременно. Проблемът за времето в творчеството на Хесе е сравнително слабо изследван. В своята дисертация за времевите граници в "Играта на стъклени перли" Маргот Бьохтер посочва, че подробно описаните и фиксирани във времето факти имат решаващо значение за етапите в живота на главния герой Йозеф Кнехт. Те ограждат периода от време на новата житейска фаза, в която е влязъл героят. И наистина, макар че се стреми към безвремието, в късните творби на Хесе фиксирането във времето не отпада и авторът непрекъснато ни информира за годините и сезоните, които изтичат в живота и на Голдмунд, и на Кнехт . Повлиян от тази дисертация, Резо Каралашвили написва есето си "Изграждането на времето в романите на Хесе". В него обстойно е изследвано моделирането на времето, като се набляга на цикличността и нейната зависимост от фазовото протичане на живота на героите. Но особено значение има това, че той очертава три вида време при Хесе: магическо, символизиращо вечното настояще и вечността, вътрешно (субективно) - тече във вътрешния свят на героя, и външно (обективно), в което се разиграва действието в романа. В този смисъл пътят на героите протича във външното време, но неговата логика се определя от вътрешното, субективното време. Крайната цел на този път е достигането и навлизането в магическото време, което Хесе нарича Извънвремие. Причината за въвеждането на Извънвремието като идеална представа за реалността и като символ на един одухотворен и по-съвършен свят е неудовлетвореността на писателя от действителността, в която живее. Като самия него героите му опознават света, постигат индивидуализация чрез свързването на съзнаваното и несъзнаваното в себе си, преживяват пробуждания и просветления за своя път. Като следват изискванията на силната си индивидуалност, с цената на страдания и много усилия, те изграждат своята истинска, по-хуманна самоличност и разбират, че не се вписват в колективните норми и ценности и че социумът ги заплашва с обезличаване. Въпреки че се стремят към хармонията, към красотата и любовта и че искат да се интегрират в една толерантна общност и да служат на другите, те са в конфликт със света. Причината за това е, че духът няма мястото и функциите, които му се полагат в овладяването на живота и управлението на обществото. В "Играта на стъклени перли", която Хесе пише след "Нарцис и Голдмунд", той определя своето време като "епоха на вестникарските литературни притурки". В нея духът е стигнал до "непоносима свобода, като превъзмогнал напълно църковното настойничество и отчасти държавното". То е време на "опозоряване, унижаване, продажност и самоотречение на духа". Хората стават "беззащитни пред смъртта, страха, болката, религиите вече не им дават утеха, а духът - съвет", настъпва "ужасно обезценяване на словото", "опустошително механизиране на живота, дълбоко падение на морала, безверие у народите, притворство в изкуството". Защото световната история "общо взето, в никакъв случай не се стреми и не поощрява желаното, разумното и красивото, а най-много от време на време го търпи като изключение". Историята на човечеството "се състои от непрекъсната поредица на властници, водачи, господари и пълководци, всеки от които с много редки изключения започва добре и завършва зле, те всички, поне привидно, се стремят към властта с добра воля, за да бъдат след това обсебени и замаяни от властта и да почнат да я обичат заради самата нея." Според Хесе тя е "безкрайно лишено от дух и напрежение повествование за насилие над слабите от страна на силните", тя е "тъпа борба на честолюбивите за власт и на хората с големи амбиции за топло място", тя е предателство към духа. Писателят определя историята като "надпревара във времето, гонитба за печалба, за власт, за богатство...", като "...арена на инстинкти и моди, на алчност и ненаситност, на властолюбие и кръвожадност, на насилия, разрушения и войни...". Това е и причината Хесе и персонажите в книгите му да се чувстват чужди на изпълненото с унищожение и разруха битие и да се стремят да го надскочат. До създаването на "Нарцис и Голдмунд" изградените от него образи са на скитници, аутсайдери и самоубийци, страдащи от противоречието между идеал и реалност. В този роман обаче той успява да постави героите си в магическата реалност на Средновековието, която поради централната роля на християнството сама по себе си съдържа белезите на един извънвременен свят, и това е изцяло нов момент в творчеството му. Благодарение на литературния експеримент Поетично извънвремие те се явяват част от християнската духовност (Нарцис) и от вдъхновеното от нея изкуство (Голдмунд), които принадлежат на вечността. Защото с помощта на лекуващия го д-р Ланг Хесе успява да освободи място за Бога в душата си, което е главната цел на психоанализата по онова време. В писмо до своите приятели Еми и Хюго Бал от май 1921 г. той споделя, че е трябвало да мине през нейния огън, който е бил много силен, но очистителен за него. Писателят преодолява създадената в детството му представа за Бог като строг и наказващ съдия и тя отстъпва място на вярата като източник на освободеното от страха доверие, на вътрешна сила и балансираност, на психично здраве, на духовен растеж и на способността да обича себе си и другите. Затова, въпреки мнението на някои критици, че Извънвремието като плод на въображението на писателя е само временно и привидно решение на големия конфликт между идеал и действителност, в "Нарцис и Голдмунд" то присъства в реалността като културен фон и става убежище за писателя. Кризата, родена от непоносимостта на големия конфликт, е преодоляна и е настъпила хармония. Оттук идва и приютеността на двамата герои в "Нарцис и Голдмунд" в манастира като обител на духа, като символ на вечността и като присъствие на Извънвремието на Земята. Положени в него като средновековен културен фон, те успяват да защитят и изявят своя вътрешен свят и получават възможност да живеят извън покварата на съвременната действителност, неподвластни на разрушителната дейност на времето и на смъртта. Крайната цел на пресъздадената от Хесе средновековно-романтическа епоха е човекът, придобил ясни критерии за добро и зло, да постигне духовно съвършенство. Средновековното Извънвремие носи белези и характеристики от историческото Средновековие, като по този начин писателят дава облик на епохата с цел частично фиксиране към реалността. Но е важно да се отбележи, че той запазва творческата си свобода и право на импровизация, като режисира и моделира епохата по свой вкус и желание. Освен че е културен фон, Извънвремието има и по-дълбоки аспекти, които се влияят пряко от вътрешния свят на героите. Духовният аспект е свързан с посвещаването на човешкия живот на служене на Бога, с края на всичко земно и с влизането във Вечността. Това е духовното извънвремие, в което Бог е като съвършеното Битие и в което осъзнато живее Нарцис. Към него спадат висшата духовност на манастира, както и църквата в изоставения по време на чумата град и останалите елементи, представящи религиозния живот в средновековна Германия. Разбирането на Хесе, че извънвремието има божествен характер, се проявява още в новелата "Клайн и Вагнер". В минутите преди смъртта си героят стига до познанието, че не съществува време: "Единственото, което стоеше между старост и младост, между Вавилон и Берлин, между добро и зло, между даване и вземане, единственото, което изпълваше света с различия, ценности, мъки, спорове, войни, беше човешкият дух, невръстният, необуздан човешки дух, в състояние на повилняла младост, още далеч от познанието, още далеч от Бог." Тогава той разбира, че именно изгубената връзка на човека с Бога, Който ни очаква във вечността и Който сам е вечност, е причината хората да изживяват подвластния на времето земен живот без вяра в цялостта на света и в нещастие. За Нарцис Извънвремието е единението с Бог, а стремежът към Него е стремеж към висшето битие, затова той никога не е нещастен и излъчва увереност, сигурност и хармония. Хората, които достигат до Извънвремието, са преживели просветление и притежават духовни качества и дарби с непреходна стойност. Извънвремието е епоха на развитие и възвисяване, затова духовникът израства в знанието и мъдростта. Животът на Нарцис в манастира е неговата естествена среда за духовно израстване. Както писателят казва по-късно в "Играта на стъклени перли", мъдростта и активният живот са несъвместими: "Потъването в размишление, мъдростта са добри и благородни неща, но те, изглежда, виреят само встрани, по крайбрежието на живота, а който плува в неговия поток и се бори с вълните, делата и страданията му нямат нищо общо с мъдростта." Затова героят вижда два потока, които влизат във вечността - на намерилите, блажените, и на неблажените. Духовният аспект на Извънвремието присъства и в "Играта на стъклени перли" - книгата, която изразява надеждата на Хесе за бъдещето на Европа като обител на духа и като съкровищница на световната култура. Там писателят характеризира идеалния свят на Извънвремието - той не е "някъде в далечината, в миналото или в бъдното, не, той бил тук, деен, излъчвал светлина и разпращал вестители, апостоли, посланици...". Той е магически процес, "ощастливяваща хармония между закон и свобода, между служене и господство". Този идеален свят не е достъпен за човека, който "става роб на низки сили, зависим е от успеха, от парите, от честолюбието си, от своята жажда за слава, от това дали се харесва на хората, или не." В Извънвремието може да влезе само този, който не познава "домогването до пари, слава, ранг, за него няма партии, разрив между личност и длъжност, между частно и обществено, няма зависимост от успеха". Човекът на духа винаги е на път към центъра, към истинското битие, към съвършеното. Той открива божественото в себе си, преодолява разногласието между душата си и външния свят и стига до спокойствието. Важно е да се отбележи, че действието в "Играта на стъклени перли" се развива в бъдещето и че и там присъстват Църквата и манастирът като обители на духа. Така авторът изразява убедеността си във вечността на християнството. Той пише за главния герой Йозеф Кнехт: "...видя в цялата му яснота феномена на християнството, което в течение на векове толкова пъти бивало немодерно и пренебрегвано, прастаро и сковано, но все отново осмисляло своите извори и се обосновавало сред тях и пак оставяло зад себе си модерното и побеждаващото от вчера." Но според Хесе дълбока вяра имат само хората, които са се чувствали много зле, които са преживели "мъка и разочарование, горчивина и отчаяние". Друг аспект в романа "Нарцис и Голдмунд" е творческото извънвремие, което произхожда от духовността и е вдъхновено от нея. Той е представен от работилницата на майстор Никлаус, от изработената от него скулптура на Света Богородица, от фигурата на Йоан, която Голдмунд създава и която символизира съвършенството в изкуството, както и от художествените творби в манастира, от които той се учи и към които оставя и своя принос. Времето е източник на тленността, затова Хесе го представя като враг на Голдмунд. В стремежа си да го преодолее той желае да създаде безсмъртни творби, а условието за това е да достигне до духовно съзряване, себепознание и мир със себе си. Другото условие за създаването на класически художествени произведения е обществото да бъде равновесно, като "равновесието се поражда от справедливостта, а справедливостта - от смисъла на света" ("Играта на стъклени перли"). Поради връзката на средновековното изкуство с духовния свят, който писателят определя като "непоклатим, вечен и самопонятен свят", който е "духовната основа на всички мерки и закони", се раждат класически християнски творби. Те са краен резултат на борбата за пречистване и освобождение на авторите им от робството на материалното и остават като пример за изкуство, морал, естетика и философия. Интересен е начинът, по който Прамайката като символ на езическата вечност, на земното начало и на любовта е свързана с Извънвремието. Тя присъства в подсъзнанието на Голдмунд като израз на майчинското, което му е липсвало. Сънищата и виденията за нея изострят сетивата му за възприемането на Мадоната като част от божествената вечност и са вдъхновение за скулптурите, които той създава, за да обективира извънвремието като духовна и творческа категория. Според Хесе творенията на духа, на културата и изкуството са "изплъзване от робството на времето, едно измъкване на хората от нечистотата на техните инстинкти, от тяхната леност в друга равнина, в отвъдвременното, в свободното от времето, в божественото, което е напълно неисторическо и антиисторическо." ("Играта на стъклени перли"). Всяко голямо произведение е изплъзване от времето в отвъдвременното, където е безсмъртната красота на духа. И тъй като времето тече в социума, а манастирът е извънвременен и надвременен, Голдмунд оставя творбите си в него. Своя литературен експеримент в "Нарцис и Голдмунд" Хесе обяснява в следващата си творба "Пътуване към Изтока", където също се появява средновековното Извънвремие. Той разказва какво представлява неговото пътуване в търсене на съвършената епоха: "...странствахме не само из простори, а също така и из времена. Устремявахме се към Изтока, но всъщност вървяхме и из Средновековието или Златния век, преброждахме Италия или Швейцария, но понякога нощувахме в десетия век, живеехме при Патриарсите или при феите." В "Пътуване към Изтока" Хесе описва пътя си в Извънвремието: "Веднага ми ставаше ясно, че моят път през детството или язденето със Санчо Панса неотменно принадлежат към това пътуване; защото нашата цел не беше просто Изтокът или по-точно, нашият Изток не беше само една страна, нещо географско - беше родината и младостта на душата, беше навсякъде и никъде, беше единение на всички времена." И продължава: "Защото както с нашата вяра надмогвахме разтърсвания от войни свят и го превръщахме в рай, така в миг от настоящето съзидателно призовавахме миналото, бъдещето и опоетизираното." Подвластен на своя стремеж към вечността, Хесе създава нова действителност, която в различните му книги има различна времева рамка - Античност ("Сидхарта"), 20. век ("Демиан", "Степният вълк" и др.), Средновековие ("Нарцис и Голдмунд"), бъдещето ("Играта на стъклени перли"). Героите, в които писателят внася автобиографични черти и с които се отъждествява, са хуманисти и филантропи, които обичат човека и заклеймяват насилието. Те преминават през различните епохи и се обогатяват с по нещо от всяка, без да принадлежащ докрай на никоя от тях. Извънвремието на Хесе се състои от паралелни светове, които се преплитат в роденото от писателското съзнание безвременно пространство. То символизира свободата на човека да се обогати с познания за различните исторически времена и култури и да реализира творческите си възможности. Това безвременно пространство, в което се постига единството на хората с Бога, всъщност е Държавата на духа. Идеята за нея се ражда още в Античността (Платон), преминава през Томас Мор ("Утопия") и Гьоте ("Вилхелм Майстер") и се продължава от Хесе с романтическия идеал за манастира, Изтока, педагогическата провинция Касталия, както с елементи от психоанализата. Според него само тези, които съумеят да разберат явленията в света като божествено откровение и постигнат в себе си магическото съзнание за вяра в цялостта, влизат в непреходната Държава на духа, която бе и неговата мечта. В Извънвремието могат да се поставят и получават отговор вечно актуалните въпроси за човека и смисъла на живота. Неговите ценности са универсални и без тях светът не може да съществува. Държавата на духа е територия на доброто и на вечността, към които се стреми всеки мислител и творец. В нея човекът на Извънвремието преодолява противоречието между природа и дух и се примирява със себе си, като твори красота и чрез нея придава смисъл на битието си. Тъй като Държавата на духа, или Извънвремието, изразява единението на отделния човек с хората и с Бога, Хесе поставя и въпроса за необходимостта от деперсонализация като висша степен на духовното развитие. Когато индивидът достигне духовна зрялост и осъзнае единството си със света, той е в състояние да потисне егото си, да включи своето "аз" в общността и да служи на свръхличното. Това е постигнато от Нарцис като духовник и донякъде от Голдмунд като творец, а и Йозеф Кнехт от "Играта на стъклени перли" счита, че да служиш е по-добре, отколкото да властваш. Затова той избира да стане учител и възпитател пред това да продължи живота си в елитния, но изолиран интелектуален свят на познавачите, интерпретаторите и пазителите на духовното наследство на човечеството. Играта на стъклени перли е символ на вечното духовно съдържание на света в неговото единство - между хуманитарни и точни науки, между наука и изкуство и между наука и религия, но Кнехт вижда опасността в трудни времена да се увеличи враждебността към духовното и иска да възпита ученици, които да го защитават. Не случайно в началото на "Играта на стъклени перли" Хесе пише за Николай Кузански - немски теолог, философ и математик от 15. в., създател на математиката на безкрайното, който разглежда човека като връзка между крайното и безкрайното. Той е първият западноевропейски мислител, който гледа на знанието като на "път към смирението" и утвърждава науката, която допринася за "царството на човека" (Н. Кузански). В посока на идеите на Хесе за ролята на хората на духа е и влиянието на Гьоте, който счита, че издигнатият интелект трябва да стигне до съчувствието, всеопрощението и готовността да работи за хората и обществото. Така Хесе утвърждава идеята, че духовността, без да накърнява правата на естествения свят, трябва да му служи, като го ръководи. Че хората, запазили чистотата на духа и на морала, посветили живота си на истината и постигнали мъдростта на Извънвремието, не бива да се откъсват от целостта на живота на човечеството. Извънвремието като нова реалност, която Хесе създава, е отвъд земното време и пространство. То действително е абстрактна епоха, мисловна конструкция, плод на неговото съзнание. Но не е фикция, както редица критици твърдят, защото е изградена от реално съществуващи неща - вярата и църквата, културното наследство на човечеството и Бог. Тази толерантна цялост е цел на писателя и на всички негови герои от зрелия му период. Извънвремието е резултат на стремежа му да надрасне варварската реалност в Европа и да развие идеите си, но не е бягство в утопията, защото не утвърждава някаква идеология. Неговите герои са свободни да мислят, да чувстват и да се развиват по своя път към вътрешната цялост и изцеление. Целта на Хесе е да посочи този път, но всеки човек трябва да го извърви по свой начин. Писателят остава до края на живота си в създадения от него духовен и творчески свят, в който е преодолян антагонизмът между действителността и идеала.Така той не само преодолява неврозата, от която страда, но се справя с чувството си за нещастност и с предизвикателствата на живота. Този свят му помага да преодолее и страданията на напредващата си възраст, която му носи редица болести и неразположения. Като писател на себепознанието, за което са необходими искреност и смелост, на каквито хората не са свикнали, той не само успешно противодейства на страха от смъртта и тленността, но и формулира своята представа за щастието като участие във вечното съществуване. Както пише в разказа си "Щастие", това чувство е възможно единствено в Извънвремието. Когато възрастните хора се опитват да си припомнят кога са били най-щастливи, казва Хесе, те се връщат към своето детство, защото за изживяването на щастието е необходима пълна независимост от времето, от страха и от надеждата. И продължава: "Сега за мен щастието е нещо напълно обективно, а именно, самата цялост, безкрайното битие, вечната музика на света, това, което други са нарекли хармония на сферите или Божия усмивка. Тази същина, тази безбрежна музика, тази изпълнена със звуци и златисти отблясъци вечност е истинската и пълнозначна съвременност, която не познава нито време, нито история, нито минало, нито бъдеще...". Перспективата някой ден да се раздели със земния живот и да отиде в Извънвремието е това, което дава сила на писателя да мисли за смъртта не само със спокойствие, но и с радост. Така е описано влизането във вечността и в последната му голяма творба "Играта на стъклени перли": "...когато "собственото тяло и собствената душа загубят тежестта си и в диханието на един по-голям, по-чист слънчев живот затрептят издигнати и погълнати от едно Отвъд, от извънвременното и неизменното."
© Калоян Блажев Други публикации: |