I. ОНТОЛОГИЧНИЯТ ОБРАТ

Димитър Цацов

web | Principium individuations

1. Zuruck zu den Sachen selbst¹

Краят на ХІХ и началото на ХХ в. е период от особено значение за развитието на философското познание, защото в него могат да се намерят и елементите на криза и изчерпване на възможностите на различните направления във философията за някакво по-интензивно развитие. Има нещо уморено в утвърдените философски школи, нещо тъжно в познатите мотиви от произведенията на видните по това време мислители. Но през този период се формират и тенденции, които задълго ще определят стратегията на философските търсения. Така философията по това време е в процес на задълбочено развитие, като най-верният признак е отказът от прилагането на различни сциентистки "хватки" при обсъждането на философските проблеми и стъпването на собствена територия. Философията започва да търси отговорите на световните загадки на родното ѝ място - онтологията.

Ако се съсредоточим само на една от най-съществените струи във философското познание - теорията на познанието, веднага ще се разбере проблемът. Въпреки достигнатите положителни резултати теорията на познанието в края на миналия век е пред множество постановки и решения на въпроса за нейната възможност, за технологията на тази възможност, за средствата, с които може тя да бъде постигната. Очевиден е пределът на теоретично насищане, което е външен признак за необходимостта и очакването за по-радикална смяна на цялостната парадигма. Именно това време ражда онтологизирането на философската проблематика.

При бързо галопиране през историята на философията веднага може да се констатира, че и по дължина, и по ширина, т.е. и в диахронен, и в синхронен план, психологизмът е един от най-често срещаните спътници на теорията на познанието, логиката и т.н. Психологизмът има различни модификации. Тук ще спомена само още един тип психологизъм, на който се спира Хайдегер. Известна е рано формиралата се усетливост на този философ към психологизма и именно поради това е особено чувствителен към различните му скрити форми. Една от тях е при разбирането на езика и същността на художественото произведение. Думата, словото не е елемент от съзнанието, а принадлежи на битието и чрез нея човек разговаря със самото битие, доколкото самото битие му говори. Ето защо не човекът създава думата, а тя създава човека. Не е човекът този, който говори чрез думите, а думите разказват за самите себе си чрез човека. Психологизмът при трактовката на художественото произведение се проявява, когато то се разглежда предимно и само от гледна точка на преживяването му от художника, но това е психология на творчеството, което си е една съвсем законна дисциплина. По-важното е, че чрез нея не може да се разкрие същността на художественото произведение. Подобен подход е елиминиране на естетиката. За да се разбере художественото произведение, трябва да се насочи вниманието не към субективния акт на творчеството и на произведението на изкуството като обективирана предметност от този акт, а като битие, което се е разкрило пред художника и намерило своя устойчив облик в произведението на изкуството (Хайдегер 1993). И Далчев ще каже в същия дух, че "художникът не е демиург. Той не твори, а сам е сътворен. Той просто е надарен с интуиция да улавя дълбоките съответствия, както твърди Бодлер, да разкрива истинския смисъл на нещата" (Аврамов 2000: 64).

Цялото по принцип не може да се редуцира до своите съставни части, то има собствена специфика, която не може да се образува от сумата на съставящите я елементи. Така ейдосът на музиката е нещо абсолютно различно от всички останали физични и психофизиологични аспекти. Познанието като натурален обект и познанието в неговия философски смисъл са два различни свята, които са несъвместими, макар че обитават едно и също пространство на даден термин. Като начало тази теза може да се илюстрира с едно разграничение, което осъществява Х. Рикерт в книгата си "Предметът на познанието. Въведение в трансценденталната философия" (Риккерт 1998: 24-27). Той посочва три понятия за субект и обект. Първият субект е психофизичен, т.е. моето аз, което се състои от съзнание и тяло, всичко останало е обект, т.е. всичко онова, което е извън моето тяло и съзнание. Психологическият субект е второто понятие и той се ограничава само до моето съзнание и душевните преживявания. Обектът е всичко останало, което не е състояние на моето съзнание, не е психическо. Тук обектът се допълва с тялото на субекта. Третият субект е онова, което се противопоставя на всяко съдържание, което може да бъде обект. Това е не само не-психичното, но и психичното без онова, което е субект като осъзнаващ и противопоставящ се на всичко останало, т.е. това е фактически гносеологическият субект - той няма собствено съдържание. Предварително ще заявя тезиса, който ще се опитам по-късно да аргументирам: в поезията на Далчев "говори" гносеологическият субект, в символизма - психологическият субект.

Познавателното отношение не е тъждествено на причинно-следственото между менталното и вещта. Взаимодействието между психично и непсихично може да се определи само като условие, но епистемологичното е от съвсем друго качество, най-малкото защото третият субект е безсъдържателен, просто защото той по условие не може да стане обект на познание. Той само осъзнава, неговото собствено съдържание е да осъзнава всяко нещо, което може да положи като съдържание. "Познанието е тъкмо отнесеност на съзнанието към нещо биващо само по себе си" (Хартман 2005). И трите отношения са реални, и трите отношения могат да бъдат и са предмет на анализ. Стандартната научна рационалност се реализира само чрез първите две нива. Ще направя опит да диференцирам нивата и с един пример от Хайдегер. Когато разсъждава за закона за тъждеството "А е А", той отбелязва следното формално ниво на неговото разглеждане, което просто повтаря "А е А", но въпросът е за онова, което се знае преди онова, което този закон предполага. На това ниво е битието на съществуващото (Хайдеггер 1997).

Философското ниво започва с осъзнаването на третото отношение. Гносеологическото отношение е също толкова реално, колкото и първите две, но то е абсолютно раздалечено от тях. Третото ниво е началото, външната граница на антипсихологизма, това е основата на презентационизма, началото, и логически, и исторически, на процеса на онтологизиране. Защото разбирането на това специфично гносеологическо отношение изисква особена рефлексивност, която може да се нарече трансцендентална мисловност.

В началото на ХХ век отново се подновява стремежът за изчистване на гносеологията от психологизиращите я предпоставки. Тези хигиенизиращи процедури се осъществяват с въвеждането на понятията като съзнание изобщо, чисто познание и др. Х. Коен достига и до по-крайното твърдение, че когато се говори за мисленето, не се има предвид човешкото мислене. Точно поради тази причина той отъждествява всяко идеално битие с мисленето и аналогично на Хегел включва в логиката цялата метафизика.

Емблематична за периода е критиката на психологизма от страна на Хусерл в "Логически изследвания". Общата постановка на Хусерл е, че психологизмът e опит да обоснове логиката и теорията на познанието чрез психологията. Критиката на психологизма води до реабилитиране на онтологизма, което е свързано с отричането на самостоятелното значение на теорията на познанието. Именно тази промяна в насоката при изследването на познанието довежда до отричане на гносеологията като особена дисциплина. Нелсон показва, че не е възможна теорията на познанието, защото решаването на проблема за знанието е проблематизиране и на самата теория на знанието. Коен заменя гносеологията с логиката на чистото знание, а неговите ученици с логиката на битието. Шупе слива гносеологията с логиката, а логиката с онтологията. Хусерл заменя гносеологията с феноменологията, а по-късно с онтологията. Михалчев и Ремке фактически защитават идеята за основна наука. Така бързото развитие на гносеологията фактически довежда до нейното изчезване или по-точно до изчезването ѝ като някаква особена предварителна дисциплина, която трябва да ни проправи пътя към метафизиката. Така в края на миналия век и особено в началото на нашия все по-явна се очертава идеята, че гносеологията не може да бъде изградена без онтологията. Н. Хартман нарича този процес като достигане до идеята за познанието като трансцендентален акт. Или, казано с по-известната в България формула - настъпва усилен процес на онтологизиране на гносеологията и гносеологизиране на онтологията. По този начин в началото на нашия век се постига един важен резултат от развитието на философското познание, а именно отричане възможността на теорията на познанието да бъде самостоятелна философска дисциплина. Всякакви опити да се обосновава или изгражда теорията на познанието като отделна специалност има само педагогическа стойност, но в никакъв случай не и теоретично значение.

Онтологизирането на гносеологията не е процес на връщане към някакви отречени форми на догматизъм, на пряко въведени положения, които по Волфов образец трябва да бъдат систематизирани, доказани а ла геометрико и т.н. Ако отличителен признак на старата метафизика е доминацията на логическото, противопоставянето вътрешния свят на външния, който е извън съзнанието, иманентното на трансцендентното, което е различно и противопоставено на битието в съзнанието, то новата тенденция на онтологизиране започва с преодоляване на този дуализъм. Ремке започва своята фундаментална книга "Философията като основна наука" с категоричната постановка, че противопоставянията вътрешно и външно, иманентно и трансцендентно и т.н. трябва да бъдат отхвърлени (Rehmke 1929). Н. Лоски, друга основна фигура в очертаната тенденция, също подчертава, че целта е преодоляването на противопоставеността между ирационализма и рационализма, апостериорното и априорното, опита и мисленето (Лосский 1923).

Развитието на философското познание достига до идеята, че субектът и обектът, освен че се противопоставят, предполагат и нещо, което ги обединява и именно то е основата на новото възраждане на теорията на познанието. Това е и изходът от кризата, векторът, който чертае евристични хоризонти. При отделните философи има различно осъществяване на тази тема, но ако се погледне хронологично началната точка - в края на миналия век, началната точка е в иманентната философия. Ремке го постига чрез даденото. Лоски от аналогични позиции защитава интуитивизма. За С. Франк това е битието като особено единство, което обединява субекта и обекта. Н. Хартман също ще се ангажира с тази постановка. Призивът на Хусерл назад към нещата съдържа същите импулси. Да не говорим за Хайдегер, за когото дори възможността на боговете и бога е в хоризонта на битието. Точно тази онтологизираща струя, която засяга дори интерпретациите на Кантовата философия (М. Вундт, Х. Хаймзьот, Г. Мартин), дава свежия дух във философията и това не е в никакъв случай догматичната онтология, която се е разположила отвън на съзнанието, на субекта и се постулира чрез някакви външно заети тези. Тя се гради на битието като най-дълбоката и интимна природа на съзнанието. Тази природа е дадена по безусловен начин на нашето съзнание и образува неговата най-дълбока същност. Същата теза може да се изрази приблизително и с категорията дадено, защото то е онова, което образува последната и крайна точка на познанието. Знанието не е нищо друго освен безотносително имане, безотносителна даденост.

Дори популярната в края на ХІХ и началото на ХХ век дилема "критически или наивен реализъм" е специфична форма, чрез която се утвърждава онтологизмът, а с това философският смисъл на наивния реализъм. С. Франк характеризира философската ситуация от началото на века така: "В трудовете на такива мислители като Шупе, Коен, Ремке, Хусерл в различни форми се изказва убеждението, че не съществува гносеология, която да изследва "познанието" извън изследването на неговия предмет, а съществува само една единна наука, обхващаща единството на знанието и предмета - все едно как ще я наречем, феноменология, чиста логика, основна наука или онтология. Всъщност цялото това движение на изчистване на гносеологията от "психологизма" се свежда до унищожаването на особената "теория на познанието" като наука, различаваща се от "теорията на битието" и предшестваща го" (Франк 1915).

БЕЛЕЖКИ

1. С лозунга "Обратно към самите неща!" Едмунд Хусерл, основател на феноменологията, предизвиква сензация във философията и науката от началото на ХХ в., защото се насочва към описание на конкретни явления. Феноменологията днес е едно от основните философски направления с широко практическо приложение. [обратно]

© Димитър Цацов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.03.2021
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). Второ попр. изд. Варна: LiterNet, 2021

Други публикации:
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). София: Проектория, 2014.