ІІ. МЕЖДУ ОСНОВНОНАУЧНАТА ФИЛОСОФИЯ И ИНТУИТИВИЗМА

Димитър Цацов

web | Principium individuations

6. Научи ме, Господи велик, да живея като всички хора

Доминирането на предметността в поетичния свят на Далчев съвсем не означава, че тук се осъществява тотална редукция на индивида до вещта. Рационализмът на основнонаучната философия натам води. Антропологичната проблематика в ремкеанството е съвсем минимизирана, бедна. Личността се разглежда като единство от душа и тяло. Като душа тя има своите специфични определителности. Преди всичко душата, съзнанието е прост индивид, което означава, че то не е преходно, а е вечно. "Но съзнанието, душевното не умира, то не може да умре" (Михалчев 2005: 162-163). Душата или съзнанието е предметно, емоционално, искащо (волево), субектно. Ако за вещта мястото задава неговото единство, при душата (съзнанието) това е субектът на съзнанието (Аз-ът). "То изразява една особена определителност на съзнанието, която свързва всички останали и с това твори единството на последните" (Михалчев 2005: 178). При Лоски личността е поставена на по-широка философско-религиозна основа. Но нейната главна характеристика е, че индивидът е субстанциален деятел. Като такава, личността не е просто познаваща, но и жива в смисъл на творяща ново битие, нови форми на съществуване. Антропологията на интуитивизма може да се нарече креативна. Субстанциалният деятел е онова свързващо звено между пространствено-времевия, материален, свят и идеалното начало. Чрез своята творческа активност субстанциалният деятел "ражда" нови форми в действителността. В това отношение върху Лоски оказва влияние Лайбниц, защото субстанциалните деятели са като монадите, но с тая разлика: руският философ не приема, че субстанциалните деятели са затворени субстанции, а че са открити поради факта, че са носители на идеалните форми, казано с езика на Платон; те са реализаторите на идеалния свят в пространствено-времеви форми. По тази причина според Лоски е възможно непосредственото съзерцание на чуждия душевен живот, точно така, както човек може да наблюдава собствените си психични състояния (Лосский 1919).

В Далчевата мисловност тези характеристики на най-общите онтологически определености на човека и неговото място в света вероятно лежат в най-дълбоките пластове и те нямат пряка видимост в неговия поетичен свят, но все пак може да се направи изводът, че по-широките хоризонти, в които Лоски полага темата за човека, са по-близки до неговото светоусещане. Той ясно определя акцентите в поезията през първата половина на ХХ век и по-специално нейната антропологична насоченост:

Цялата ни поезия отпреди войната бе изградена върху култа към личността, който получи своя най-ярък израз у Пенчо Славейков, родоначалник на тази поезия. Яворов, Траянов, Лилиев и Дебелянов ни разказаха победите и пораженията, тревогите и бляновете на това голо "аз", изправено пред загадките на битието, пред "свръхземните въпроси, които никой век не разреши". Ала войната показа безсилието на отделната личност и разклати вярата в нейната абсолютна ценност. Симптомите на кризата може да се видят още у Лилиев и Дебелянов. Прочетете техните стихове! Това е все същият индивидуализъм на Пенчо Славейков, но разуверен, обладан от съмнения, смирен, който съзнава своята нищожност и ненужност. Почувствува се, че в живота има нещо по-важно и във всеки случай по-настойчиво нужно от непрекъснатото себесъзерцаване и грижливо вслушване в най-малките помръдвания на собствената си душа. Българското поетическо съзнание бе грубо извадено от оня "солипсизъм", в който се беше затворило с Яворов. Българският поет се озова лице с лице срещу действителността, и действителността беше такава, че станаха отведнъж невъзможни всякакви титанически пози. Личността със своите интимни преживелици се загуби в огромността на преживените бедствия. На преден план излязоха неволите на народа и социалните проблеми, които събитията, последвали войната, направиха още по-остри и по-болезнени" (Далчев 2003).

Илюстрация към основните идеи в тези размишления на Далчев е неговото стихотворение "Метафизически сонет" (1927). Макар че добре би било да има названието "Антиметафизичен сонет", защото е апология на сетивността, на видимостта, на онова, което е тоталното отрицание на метафизичното, схванато като отвъд-сетивното, отвъд-физиката. Тук душата е затворена монада, която има само сетивността, за да се "допре" до света. Сякаш Далчев иронично иска да ни каже - търсете метафизичното само в нашия, сетивния свят; метафизичното като трансцендентно го няма - душата дължи своята мощ и богатство на тялото:

Напразно ти кълнеш жестоката съдба
и бедното тело осмиваш със злорадство:
душа, ти свойта мощ и своето богатство
на него, тленното, уви, дължиш все пак.

Ако не спираме философските си асоциации, свързани с този стих, то възможно е да стигнем до романтичната възхвала на сетивното или "биологизма" на Ницше. Един от смисловите центрове на Ницшевата мисловност е именно отхвърлянето на всички метафизични същности, които човек предполага, че съществуват извън него и с които трябва да се съобразява - като Бог, свят на нещата сами по себе си, истина, категоричен императив и т.н. - те не са нищо друго освен плод на нашето въображение. Но няма смисъл да се връщаме повече към Ницше, защото могат да се намерят по-преки връзки между Далчев и Лоски по отношение възхвалата на сетивността. Например Лоски ще нарече първоначално своя интуитивизъм "мистичен емпиризъм". Още в първия увод на "Обосноваване на интуитивизма" той ще отбележи, че "настоящето съчинение е напечатано първоначално в сп. "Вопросы философии и психологии" (1904-1905 г.) под заглавието "Обосноваване на мистичния емпиризъм". Същият антиметафизичен мотив е характерен и за Ремке - Михалчев: метафизиката като наука за някаква същност на света не съществува и затова по-адекватно е науката за общото в кръга на даденото да се нарече основнонаучна философия (Rehmke 1922: 28). И тази основнонаучна философия трябва да се съобразява с фактите, с онова, което е дадено, осъзнато. Без да се впускаме в подробно разграничаване между емпиризма на Бейкън, Лок и др., ще трябва обаче да изтъкнем, че акцентът върху емпиричното в презентационизма, особено във "вариант Лоски", се различава по това, че се утвърждава възможността за непосредствено имане, знание не само на пространствено-времевия свят, на отвлечено рационалните форми (числа, ценности и т.н.), но и и на свърхсетивните същества или субстанции. Именно затова руският философ говори за сетивна, интелектуална и мистична интуиция, чрез които се познават непосредствено различните срезове на битието изобщо.

В "Метафизически сонет" защитата на онтологическата ценност на тялото е положена в една традиционна опозиция. Душата е "бунтовница", която ще отлети "във блясък и във слава", а тялото е "бедно", "нерадостна плът", но въпреки това то задава онтичната тежест на душата. Тази реабилитация на тялото за сметка на душата можем да открием у акмеиста Осип Манделщам в стихотворение от цикъла "Камък" (1913):

Дано мнe тeло - что мнe дeлать съ нимъ,
Такимъ единымъ и такимъ моимъ?
За радость тихую дышать и жить
Кого, скажите, мнe благодарить?

Акцентирането върху тялото, усещането, тактилното е винаги индивидуално, то е онова, което определя хоризонта на отделната личност. В това отношение може да се направи една малко пресилена, но донякъде вярна противопоставка. Ако символизмът, като акцентира на индивидуалността, има предвид предимно спецификите на отделните душевни преживявания, то индивидуализмът на Далчев е обратен - той е насочен към телесното, земното индивидуално съществуване. Характерни в това отношение са размислите на Д. Аврамов: "За разлика от индивидуалистите преди него, които, обладани от нарцистични комплекси, хипнотизирани от своето реално или мнимо превъзходство, се поставяха в центъра на света и дори се виждаха в ролята на негови демиурзи, Далчев, постоянно измъчван от чувство за малоценност, ненавиждаше грандоманията и позьорството" (Аврамов 2000: 64). Индивидуализмът на Далчев е социално ориентиран: "В моята "Повест" (от 1925) - казваше той, исках да покажа, че самотният човек унищожава сам себе си; че неговото битие не е автентично и в сравнение с истинското - онова на социалното общуване - то просто изглежда като "зла измислица", че човек е човек и живее истински само с другите. Оттук - и финалът на "Молитва": "Научи ме, Господи велик, да живея като всички хора" (Аврамов 2000: 64). Аврамов обобщава за индивидуализма на ранния Далчев: " Ще си позволя да предложа формулата: "Традиционният, т.е. на предшествениците му, е романтичен, а неговият екзистенциален... Далчевият се корени в конкретното му лично битие на модерен градски интелигент и тъкмо поради това съдържа в себе си реалните терзания, страхове, комплекси на модерния човек. Страхът от самотата и смъртта, трагичното усещане за битието..." (Аврамов 2000: 65).

Подобни разсъждения насочват еднозначно към темата за екзистенциализма.

Веднъж заговорихме за стихотворението му "Балконът" от 1928 г. Аз посочих първата строфа като великолепна абсурдна ситуация:

Той е железен, каменен, старинен;
Такива има с хиляди в света,
Обикновен, но само че зазидан:
Един балкон без никаква врата.

"Така е - усмихна се той, - тук има "екзистенциализъм" преди екзистенциалистите, защото аз съм се учил от техния учител: Достоевски, а след него и от Лев Шестов."

Тъкмо защото се е учел от Достоевски и от последвалите го руски религиозни мислители, при Далчев отчуждението и абсурдът са трагичен епизод, фрагмент от битието, а съвсем не неговата онтологична основа (както е при Хайдегер, Камю или Сартр). "Далчев четеше съвременните западни европейски екзистенциалисти. Възхищаваше се от прозренията на Хайдегер и Камю в трагизма на човешката участ; пръв у нас преведе текстове на Сартр ("Стената" и откъс от "Погнусата", 1946)" (Аврамов 2000: 66, 67). Вероятно затова Далчев особено цени студията на Унамуно "Трагическото чувство за живота" (Аврамов 2000: 49). При българския поет чувството за трагичност се модифицира като екзистенцията на маргинала. Д. Аврамов цитира един автобиографичен спомен:

Колко бяхме различни с брат ми Любен (скулптора Любомир Далчев - б.м., Д.А.). Когато през есента на 1928 г. отидохме в Париж, той побърза да се свърже с най-големите и най-популярни френски художници: показа свои живописни платна на Бонар, срещна се с Бурдел; посещаваше техните ателиета. Аз също носех препоръчителни писма до известни поети, но не посмях да отида при тях и си ги отнесох обратно в София. Посещавах курс на учители по френски език. Веднъж по зададена тема описах впечатленията си от Париж и Франция. Преподавателят ми отличи моето съчинение като най-добро, заяви, че под него може да се подпише всеки френски писател, и ме попита какъв съм собствено, и с какво се занимавам. Отговорих: инспектор в основните училища. - Добре, това като професия, като занаят - апострофира ме той, - а иначе, като влечение и призвание? - Не посмях да кажа истината - че пиша, че съм поет. Стеснявах се. Всъщност бях написал съчинението заради една красива шведка - Маргарет, която страшно харесвах и държах да привлека вниманието ѝ. Естествено, че и тя не разбра това. ...Юношата е романтик - той живее в собствен, затворен, субективен и имагинерен свят, изпълнен с мъчителни копнежи. Аз бях такъв романтик - винаги занесен, съзерцателен и крайно непрактичен - никога не ме е привличало прагматичното, външното и материалното" (Аврамов 2000: 49).

Това чувство на отхвърленост, на отвъдност от света и живота Далчев много точно е представил в стихотворението си "Младост" (1925). Тук приляга да се припомни още едни спомен от Далчев, който казва: "Той беше влюбен в себе си (става дума за Димитър Пантелеев, на младини приятели - б.м., Д.Ц). Веднъж ми прочете едно свое стихотворение, в което неговата любима му се моли като пред икона... При мен е обратно: винаги съм се криел в своите творби, а когато не съм можел да се скрия, съм се иронизирал. Помните стиха, нали: "И ми се смееха момичетата за очилата"... Не можеше да бъде другояче - аз винаги съм живял с ниско самочувствие" (Аврамов 2000: 59).

Далчев достига до крайности в това отношение. В стихотворението "Дяволско" той дори се нарича "Аз съм една ненужна жалка мърша". Изобщо като доминиращо в поезията на Далчев е линията на трагичността в човешкото съществуване, което има различен поетичен израз:

- безсмисленост щастлива

Вечно и свето е само мъртвото,
Живото живее в грях.

("Камък", 1927)

- живот в сянка

Аз и стаята сме в сянка двама
Но на двора грее ярко слънце.

("Пладня", 1929)

- изначална трагичност

И ти си бил дете (почти не вярваш),
и ти си имал къдри от злато;
застанал бос, на глас си разговарял
с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен
си хвърлял книжни лястовици сам
и си през счупени бутилки виждал
червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сестра на вси неща?

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

("Съдба", 1927)

- изначално безсмислие

Зарад какво да жаля?
Нямах любовница, нито познат;
вървях и свалях шапка само
на ветровете в този град.

("На заминаване", 1929)

Трагичността на човешкото съществуване е навсякъде. Далчев го вижда във: "вратите... със уста раззината", "маски със вечний образ на глада", "портрети на жени... пожълтели", "огледало", "сенки на мъртъвци"; животът е болест: "дни не преминаваха ли през плътта ми/ сами подобно тръпките от треска?". На въпроса "кога ще заживеем ний?" ("44, avenue du Maine") отговорът му е: "И сърцето най-сетне умира!"

Маргиналността, отчуждението, самотата водят Далчев към темата за дявола. Актуализирането на подобен сюжет е свързано с тъмното, студеното, мрачното: "Природата и климатът на Апенинския полуостров - слънчев, топъл и ласкав - кара обитателите му да излязат на улиците и площадите, да прекарват там голяма част от времето си във весело общуване, докато обратно, късите, студени и мрачни дни на севера затваря германците за дълго в домовете им. Ето защо у тях толкова често се явява дяволът" (Аврамов 2000: 54). Явно в България духовната атмосфера през втората половина на ХХ век е подобна и поради тази причина Далчев си спомня: "Днес, на новите поколения то може да изглежда странно, дори маниерно, но тогава, в средата на 20-те години, тези диаболични настроения витаеха във въздуха" (Аврамов 2000: 54).

А краят на стихотворението му "Дяволско" (1927) е изпълнен с настроение, идващо от романтизма, където гордият, самотен, страдащ Аз ще посрещне смъртта:

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

...

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

© Димитър Цацов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.03.2021
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). Второ попр. изд. Варна: LiterNet, 2021

Други публикации:
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). София: Проектория, 2014.