ІІ. МЕЖДУ ОСНОВНОНАУЧНАТА ФИЛОСОФИЯ И ИНТУИТИВИЗМА

Димитър Цацов

web | Principium individuations

5. Близо до земята

Макар и типологично сходни, системите на Лоски и Михалчев имат съществени различия. При Михалчев доминира силен логицизъм. Идеите на Лоски задават по-широк хоризонт, доколкото отчитат разнообразието на целия човешки опит - научен, религиозен, философски, мистичен, художествен и т.н. Очевидно е, че тежненията на Лоски към металогичното е онова, което се харесва на поетичната настройка на Далчев. На тази основа той се противопоставя на Михалчевия рационализъм. Независимо от това обаче, в едно отношение личи непосредственото влияние на Михалчев и това се отнася до разбирането за вещта. В по-ранните си произведения Михалчев използва по-често термина индивид, който е и по-точен съобразно общия смисъл на ремкеанската концепция, защото в рамките на даденото има две съвършено различни индивиди - пространствен и непространствен, вещ и душа. Всеки индивид е уникален, веднъж даден и именно поради това терминът индивид е по-точен, защото подчертава индивидуалността. Но в по-късните си работи Михалчев използва като синоним на "индивид" "вещ". В случая ще използвам записките на лекциите на Михалчев от 1940 г., вариант на който вероятно е слушал Далчев, за да представя по-адекватно схващането на Михалчев за вещта. Те не са издадени официално, а са на офсетов печат и са дело на неговите студенти. В частта "Що е вещ?" Михалчев дава следните характеристики: "Вещта, като една даденост, е алфата и омегата на нашето познание" (Михалчев 1940: 106); "...какво представлява вещта, ние установихме, че това е едно единство от една особена големина, от особена форма и от особено място" (Михалчев 1940: 117). Б. Дакова неточно ги предава като образ, големина и място (Дакова).

Вещта се променя, промяната се състои в промени в особеностите на тези три основни определителности. Това Михалчев описва графично така:

(г1, ф1, м1) + (г2, ф1, м2) + (г3, ф3, м3) = вещ.

Това означава следното: промяната се фиксира с промени в особеностите на нейните определителности - големина, форма и място. Отделните етапи от промяната Михалчев нарича моментни единства. Може да се преведе и като "овещнено мигновение" (Dingaugenblick) (Дакова), но "моментни единства" е смислово по-точно. Това са "логически резени", абстракции, те не съществуват сами по себе си реално, не са времеви измерения, а са наши идеализации, с помощта на които се разбира какво е вещ, какво е промяна, движение и т.н. Вещта не е отделното моментно единство, а сумата от тях. "Значи, заключава Михалчев, всички тези единства, взети заедно и взети в една последователност, дават това, което ние наричаме вещ" (Михалчев 2005). Още едно пояснение на Михалчев, което е много ценно: "Следователно, тия неща, които се намират в малките скоби, ще ги наричаме логически резени, понеже всеки от тях ни дава един къс от живота на вещта. Ние бихме могли да кажем, ако искаме да си послужим с един такъв термин, че вещта живее и в тоя именно неин живот, в тия нейни промени, които стават, тя е един път..." (Михалчев 2005). В тези характеристики на вещта има някакво поетично настроение, идващо от изразите "живот", "път", което не може да не е получило съответен резонанс в съзнанието на Далчев. Онова, което Михалчев не споменава в тези лекции, е, че мястото е особена определителност. Тя е, по ремкеанската терминология, единствоуреждаща определителност на моментното единство - einheitstiftende Bestimmtheit des Dingaugenblicks. Особеното значение на мястото в поезията на Далчев отбелязва В. Стефанов (2000: 143), а Дакова намира интригуващи текстови сходства в "Любов" (1927) и "Камък" (1927):

и все тъй строен,
все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

В "Камък":

неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!

И в двата текста същностният мотив е неизменността, устойчивостта на тялото, мястото или, казано по михалчевски, това е проблемът за идентичността - как вещта се променя и все пак остава идентична на самата себе си.

В "Носачи на реклама" (1934) дори човекът е превърнат във вещ, в зид:

Те бродят в тоя град прокажен
без цел, превърнати на вещ.

...

Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши (подч.м., Д.Ц.).

Както вече бе казано, съзнанието само отразява, то е пасивно и безсъдържателно, но това не означава, че субектът като носител на това съзнание няма присъствие. Неговата наличност е в ъгъла на гледане, в това, че той спира своето внимание съобразно своя интерес върху този или онзи сегмент от вещно-пространственото обкръжение. Субектът е скрит, неговата активност е във фиксацията на аспекта на гледането, неговата оптика е конкретно насочена, тя е тематично структурирана, указва, посочва. За това е честото използване на "ето". Присъствието на субекта при Далчев се проявява преди всичко в избора на ъгъла на гледане. Това е предметното ниво, предрефлексивното. Именно поради тази причина емоционалното, субективното, т.е. онова, което е присъщо на субекта, т.е. на онзи, който гледа, е минимизирано. Малко пресилено, но може да се каже, че предметната поезия на Далчев е безсубектна. Този смислов момент има и своя поетичен израз: "и скитах без да мисля нищо до късна вечер/ низ града" или "без ни една любов, без ни едно събитие". Субектът е игнориран. Типичен израз на този подход е стихотворението "Стаята" (1925):

Би казал, че във тази стая
не е живял отдавна никой,
че е заключена стояла
с години нейната врата.
Тук има миризма на вехто
и прах по всичките неща,
тук бавно времето превръща
във прах безжизнен сякаш всичко.

В ъглите расне неусетно
вечерната дрезгавина
и вехне есенното слънце
върху килимите на пода,
а светят жълти зимни дюли,
наредени върху комода
като голяма броеница
от кехлибарени зърна.

Тук няма и намек за субектност, прояви на чувство или някакво личностно отношение. Минимизирането на глаголите при Далчев е резултат от маргинализирането на времето, което е основната онтична определителност на субективното, на онова, което се нарича душа. Душевното във времето е сякаш една изчезваща непрекъснатост. Единственото, което може да се каже, че "идва" от субекта, е разглеждащият поглед. Но точно от тази съзерцателност и подредба на отделните кадри на окото се поражда усещането за трагичното, за носталгичното. Внушението е, че този, което ни представя тази картина, е бил свидетел и на това състояние на тази вещност, която не е била такава, а изпълнена с живот, страсти, мечти. Може би най-ярко тази нюансираност се проявява в "Повест" (1925). Тук предметната релефност всъщност задава очертанията и на субекта, който няма собствени специфики, а всичко, което е той, е всъщност специфичният битиен топос, който е същевременно и екзистенциален:

Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
"Стопанинът замина за Америка."
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.

Тук погледът вижда само предмети, вещи, но зад кадър е знанието, че всичко е обживяно, че е протекъл живот, който е дал някакви екзистенциални измерения на вещите, те не са само пространствено-времеви индивидуализации, но са изпълнени с релефност от живота-с-тях, те са обживяни с чувства, настроения. Така диалектиката между сетивното и несетивното, видимото и невидимото създава особеното напрежение, което се снема в края със "Стопанинът замина за Америка". Нещо аналогично се случва и в "Къщата" (1925) - субектът се появява като иззад ъгъла, за миг и после потъва в предметността. Субектът се проявява два пъти. Първият, когато задава въпроса "ти видя ли от прозореца?" и вторият - "аз видях, и аз познах там мъртвия".

В чисто психологичен план може да се каже, че изискването за предметност е компенсаторен механизъм на младия поет, който класифицира състоянието на откъснатост от живота като "болест". В едно писмо от Париж (24.XI.1928 г.) до Константин Гълъбов Далчев коментира статията му за неговата втора стихосбирка: "...С удивителна точност сте определили диагнозата на тая страшна болест, с която толкова време се боря и която наистина не е само моя - прекалената духовност. Като формула звучи Вашата фраза "духът убива" (Аврамов 2000: 52). Погледът на гледащия, на разказващия в поезията на Далчев е кинематографичен, констатиращ - оптиката се премества от едно моментно единство на дадена вещ на друго моментно единство на друга вещ. Например в "Болница" от 1923 г. Първи кадър: "Тази бяла варосана зала на градската болница"; втори кадър: "до самите стени прилепените бели легла"; трети кадър: "и лица побледнели по тях"; четвърти кадър: "Тези черни ръце връз прострените бели покривки"; пети кадър: "и разкривени болни усмивки"; шести кадър: "и очи може би вече вгледани в другия свят"; седми кадър: "и тези прозорци тъжовни"; осми къдър: "със петна от мухи"; девети кадър: "и с бразди от прахът и дъждът"; десети кадър: "и звънът, и звънът на големия стенен часовник"; единадесети кадър: "сякаш тежките стъпки на близката смърт". Ако се използва терминологията на Михалчев, Далчев създава определена вещна архитектоника от моментни единства на различни вещи (пространствените индивиди). Движението на погледа е стъпково, изместено само с няколко градуса, фиксира се само покоят. Предметите се определят предимно чрез мястото и други т.нар. вторични качества - бели, черни, болни, тъжовни и др. Няма никакъв намек за големина или форма. Единственото усещане за движение идва от "вгледани в другия свят", "болни усмивки", "тежките стъпки". "Болница" е пример за разчленяване и отчетливост на възприятието, което се подчертава от употребата на членувани форми и показателни местоимения: "Ето нашето зимно стъкло"; "Ето нощ на небесния склон"; "и ето вече по стъклата догаря горестно денят" и др. (Дакова). Минимизиране на движението, на динамиката - пряко следствие от самото обяснение на промяната, което се дефинира като сумата от моментните единства. Затова времето не е някаква кухост, в която са поместени вещите, а "променливата вещ е онова, което крие в себе си, което се нарича време" (Михалчев 2005: 123). Малко е силно да се каже, че Ремке игнорира категорията време, но е справедливо да се констатира че "времето" е по-маргинална категория в системата на ремкеанството в сравнение с пространството. Именно затова вещта, като алфата и омегата на познанието, се определя от пространствени определителности - форма, големина и място. Но това не означава, че в системата на Ремке съществуват и са мислими само протяжните вещи или телата. Мислимо е всичко, което е дадено, съзнавано - вещ, душа, действително, недействително и т.н. Особеното място на пространството личи и в аргументацията на Далчев на тезата му, че Кирил Христов е един от петте най-големи български поети - сред Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов.

Към всички тези качества, към яркия колорит ("и слънце, слънце") у Кирил Христов има и едно чувство за пространственост, без което е немислим роденият пейзажист. Неговият сонет, както картината на някой художник от миналото, затваря в своите тесни рамки един голям простор: поле с жетвари и гори, и река, и воденица; додето на едно място вали, на друго грее слънце... (Далчев 1998: 203).

Приковаността на Далчев към предметите има и психологическа основа. Самотният човек, какъвто е Далчев в своята младост, има като интериор своя бит и градската среда. И у руските акмеисти това са двата топоса, които центрират тяхната поезия. Особено ранната поезия на Далчев е изпълнена с вещите от стайния интериор - стените, прозорците, пода, вратата, скринът (при Далчев - комодът), часовникът, портретите, лампите, огледалото и т.н. Самият той смята, че е пресилено литературните критици да виждат повече смисли в тези битови предмети, търсейки нещо символично в заглавието на първата му стихосбирка "Прозорец" (1926): "като градски интелигент естествено е да пресъздавам обстановката, в която живея и работя. Всяка стая си има врати, прозорци и пр. Това е" (цит. по Аврамов 2000: 53).

Ако дотук се търсеха поетичните смисли у Далчев като релевантни на идеите на основанаучната философия, то въпросът е: може ли да се намерят и "следи" от Лоски. Съществува важна разлика между Михалчевите идеи и тези на Лоски по отношение на предметния свят. Ако за Михалчев в центъра са вещите с трите основни определителности - големина, място и форма, то при Лоски основното е безкрайният в своето разнообразие свят, който е континуум. За него предметът е само отрязък от света, който е безкрайно съдържателен и неизчерпаем за човешкото познание (Лосский 1923). Действителността е органична система, в която всичко е иманентно на всичко, а вещите са само отделни сектори, страни, които в хода на познанието се опознават с едни или други свойства и качества. Както Бергсон (автор, който също впечатлява Далчев), така и Лоски подчертават, че човекът чрез своя интерес и внимание се насочва към едни или други страни на обектите, които ни се дават на нашето съзнание в тяхната собствена битийност.

Да се затваря интерпретацията на мисловността на Далчев само в рамките на веществеността на Михалчев и на ремкеанството е пресилено. Далчевият свят е многомерен, в него интенционалността е само една, вярно, основна, но не единствена линия на разбиране. И тук на помощ идва Лоски. Именно затова може да се каже, че в тази поезия гласът на битието минава през предметността. Малко пресилено, но може да се твърди, че типичният рационализъм на Михалчевата вещественост се стопля от руското влияние, изразено в стремежа на Далчев към трансцендентното. Атанас Илиев си спомня, че Далчев, философ по образование, познава добре отделните философски системи и особено се е увличал по идеалистическата линия - от Платон до съвремието. Както руският акмеизъм неусетно за самия себе си излиза извън рамките на своя пряк реализъм, така и Далчев непрекъснато преминава от сетивното към надсетивното, от предметното към онова, което е отвъд него. Емблематично, ако обобщим, за "предметниците", независимо дали немски, руски или български, е стихотворението на Н. Гумильов от 1908 г. "Ръкавица":

...Есть у каждого загадка,
Уводящая во тьму,
У меня - моя перчатка,
И о ней мне вспомнить сладко,
И ее до новой встречи не сниму.

Зад предметността на ръкавицата се крие нещо друго, друг свят, други чувствени измерения, друг опит. Ръкавицата е сетивното, вещното, доколкото под ръкавицата е загадката, неизвестното, трансцендентното, тъмното. Но при Далчев трансцендентното не е онова, което е при символистите. Ако за Лилиев стремежът към отвъдното е определящ за неговата поетичност, то при Далчев трансцендентното има по-други измерения. При символистите трансцендентното е неопределена тъга, носталгия към един друг, идеален свят, който обаче е непостижим, той е някакъв идеал, към който можем само да се стремим, но без надеждата, че някога ще го постигнем. Нещо от типа на Кантовото Ding an dich. Трансцендентното при Далчев е също отвъдност, но умозрима, по принцип познаваема, тя не е неясен идеал, предизвикващ носталгия към нещо друго, по-свято и божествено, а то е тук, трансцендентното е земно. Или, казано на по-традиционен философски език - при символистите е налице дуализъм, метафизиката на двата свята, която толкова много разгневи Ницще, докато при Далчев онтологията, макар и да включва трансцендентното, е онтология на възможното, на идеала, постижим в безкрайността на времето. Дуализмът при символистите е радикален, докато при Далчев е препращане към отвъдното, което също е от този свят. Първото генерира радикален песимизъм, докато второто задава вектори на познавателен и екзистенциален оптимизъм. Пример в това отношение е неговата характеристика на Дебеляновата поезия: "Димчо Дебелянов е чувствувал върху себе си ръката на свръхестественото през целия си кратък и злочест живот - от "скръбните детски дни" до оня момент през войната, когато един неприятелски куршум го поваля край Струма. Чувството на зависимост, което Шлаермахер възвеждаше в началото на всяка религия, лежи в основата на Дебеляновата лирика. Една чужда воля, по-силна от неговата, управлява действията му и го тласка през хиляди страдания към една неизвестна цел. Той е като че ли обсебен. Това състояние на обсебеност се е отразило в образите, с които си служи. Там той е "роб", "неволник", "пленен", "затворен в тъмница", не може "да развърне десница", един "бързей" го е понесъл нанякъде и той безпомощно е "отпуснал весла":

Напред ли, назад ли се вгледам,
не виждам, не помня, не знам,
и в немощ пред смисъл неведом
взор склопвам покрусен и ням.

(Далчев 1927)

При Далчев трансцендентното има различни измерения. Например в стихотворението "Хижи" (1923) зад предметността е темата за мизерията, бедността, отхвърлеността, маргиналността, изобщо екзистенцията на маргинала, за който само смъртта е добрият изход от този свят:

Там не живеят нито хора
и нито божии чеда,
но вятърът развява сенки,
които сведени се движат,
и съсухрени лица се мяркат,
дълбани от неспирна грижа,
и сякаш не лица, а маски
със вечний образ на глада.

Ако се търсят преки знаци за трансцендентните пориви у Далчев, това са изразите "Божии чеда", "древен жъртвеник", "небесата", "молитвен тимиам", което при малко пресилване може да се каже, че е опозиция на мизерното земно съществуване. "Божиите чада" затова са нещастни, защото знаят, имат в себе си спомена за едно друго съществуване, където мизерията и земната мъка не съществуват. Така в поетичната материя на това стихотворение (не само при него) Далчев имплицира една много силна логическа фигура - щом имам понятие за нещастието, мизерността, то това означава, че аз имам понятие и за щастието, немизерността. Точно това ни казва Далчев, когато говори за отношенията - ако единият член на отношението съществува, то тогава ние знаем нещо и за другия - премахнеш ли едното, премахваш и другото. Точно от тази опозиция се ражда и поетическото очарование на това стихотворение.

Линията на интерпретацията "предметост - отвъдпредметност" или "иманентно - трансцендентно" може да се продължи и като пример да се вземе стихотворението "Вятър" (1924). Първото сетивно дадено е "моят дом", който обаче се превръща в кораб, който пък с носените смисли е надсетивен. Първото е наличното, второто е отвъдното - животът в неговите рискове, нещастия, които превръщат сърцето в "леден пламък". Аналогична е ситуацията в стихотворението "Старите моми" (1923). "Тук един образ, преднамерено търсен като "безинтересен", образ, предварително заявяващ отчуждеността си от живота и от всяко пълнокръвно изживяване, лека-полека приема митично-приказни конотации. Еднообразното пространство на стаята се трансформира в митичния топос, организиран по вертикалата на нишката на съдбата" (Димитрова 2001):

...Печалните моми що искат?
Каква надежда ги зове?
Нима ще трябва да загинат,
без радостта да ги споходи?
Ах, старите моми очакват
накрай женихът им да дойде,
последният жених да дойде
и скъса нишката надве.

Може би най-яркото присъствие на трансцендентното е темата за смъртта, артикулирана във "Вратите" (1925). Смъртта е онова, което задава координати на разбирането на живота, но и внушава неясни мистични предчувствия за нещо предстоящо. Вратата е преходът, тя чертае границата между живота и смъртта, границата между това и онова, което е все-още-не-е - битие:

Вратите, пътните врати
на старите прогнили къщи
вий ги познавате, нали,
от толкоз минали години;
те с шум закрехнати назад,
когато вечер се завръщате,
ви сторват път и сякаш казват:
- Минете, моля господине!

Но най-близко до традиционното схващане за трансцендентното като все още неопознатото, онзи къс от действителността, както ще каже един друг представител на онтологическия образ, С. Франк, непостижимото намираме в стихотворението "Нейде в Русия" (1965). Философският център на стихотворението е: "Така аз няма да узная" и "Ний няма да се видим вече". Безкрайният свят, многообразните случвания в него, неочакваността в човешките съдби и т.н. остават като трансцендентни, те са непостижимото. Пак ще повторя: непостижимото не са Кантовите неща сами по себе си. Ние по принцип можем да ги познаем, но ние като крайни субекти, ограничени във времето, минаваме през света като чужденци, защото остава безкраен масив от онова, което няма да узнаeм.

© Димитър Цацов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.03.2021
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). Второ попр. изд. Варна: LiterNet, 2021

Други публикации:
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). София: Проектория, 2014.