Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАЙКА

Весела Страшимирова-Танева

web | Жената - грешната и святата

Свежият септемврийски вятър нахлу откъм морето с широката и волна песен на утринните вълни. Всеки за себе си би открил ехо в тая песен: може би непреодоляна тъга, или неясни надежди. Може би порив на буйност и страст, може би пък философско безгрижие. Но за Христина друго мълвяха тия вълни:

- Синът ти днес ще замине и ти ще си пак сама, сама...

Станала от зори, при все че всичко бе приготвено от снощи: и дрехите в куфарчето подредени, и закуската за път с любимата млечна баница, тя все се страхуваше, дали нещо не е забравено. И когато сметна, че няма какво повече да дотъкми, тя седна до масата. Малкото куфарче върху стола, шуменето на чайника - ето познатият миг, всякога, като за пръв път изживяван... Облегнала гръб върху възглавниците на миндера, с отпуснати върху коленете ръце, с черната рокля, която на гънки стига до обувките, с коси, събрани под забрадката, тя седи неподвижна, смирена. Слънцето влиза през прозореца и осветява нейното тясно бледно лице с бръчки, вдълбани от страдания и непрекъснат труд.

Откакто мъжът ѝ загина някъде в полята на Тракия, тя заживя само за сина си. Тъчеше чуждо, шиеше, а синът растеше. И когато той завърши пети клас, учителят каза:

- Жалко за момчето, ако не се изучи. Той е най-добрият ми ученик.

Да го изучи... Тя искаше това. Но напразно двете ѝ ръце работеха от ранна утрина до късна нощ. И затова, когато Ваньо каза, че ще се яви на изпит в Морското училище, тя обнадеждена го ободри.

- Опитай се, може би ще успееш. - Ами ако пропадне на изпита?... Тя прикри страха си и усмихвайки се, с увереност каза на заминаване: 

- Ще издържиш. Сънувах добър сън. - И наистина, след няколко дни радостната вест дойде:

- Издържах - приет съм.

А по-късно, като добър ученик, бе пратен във Военното училище. И сега, след седмица, щеше да бъде произведен офицер. Всяка есен той заминаваше все по-възмъжал, а Христина ставаше сякаш по-дребна в тъмните дрехи. Тя си спомня оня ден, когато той замина за пръв път. От скелята тя отиде в църква и дълго се моли пред иконата на Богородица.

- Баща му умря. Тъй е требвало... Сега не оставяй сина ми. Закриляй го...

Тя, майката, нямаше от где да поиска помощ. И сега, както и тогава, очите ѝ търсят неволно погледа на Богородица, пред чиято икона в ъгъла гори кандилото, запалено от зори. И ръката, малката сбърчена, но корава работна ръка, се издига за бавен кръст. Огряна от слънцето, в ореол от светлина, така рязка с черното облекло, тя прилича на малка статуйка, стопена от много тъга и все пак вдъхновена от обич и вяра. А откъм брега иде песента на вълните, така млада и широка, и в рамката на затворения прозорец прехвръква платноходка. В тоя миг топъл гръден глас прозвучава от съседната стая:

- Майко!

Лицето на Христина просиява. Бръчките вече не се виждат, защото очите светват и се смеят. За всички околни Христина е дребна, забързана женица, чиста и спретната, но мълчалива, дори мрачна. Само Ваньо знае нейното второ лице, което е засмяно и радостно, когато тя вижда само своя син и окрилена от неговата младост, забравя мъката на изминатия път с жестоката повеля за насъщния. И когато синът ѝ сяда да закуси, тя стои и мълчаливо го гледа. После се взира към хоризонта, отгдето ще задими параходът...

- И така, майчице, не вече ти, а аз ще ти пращам пари. Нали? Радваш ли се, че ще печеля вече сам хляба си? Доволна ли си? Аз сам щастлив, а ти?

- И аз съм щастлива - отговаря майката като ехо. Тя отдавна в живота сама за себе си е изчезнала. Тя е само ехото в младия живот на сина. И тя гледа свежото му лице, кафявите весели очи, слуша смеха му и си мисли:

- Баща му беше същият...

- За какво се замисли, майчице? - пита Ваньо, усетил, че майка му внезапно се отдалечи от настоящето, с очи, които гледат през него друг образ.

И тогава майката казва съвсем тихо:

- Как щеше да се радва баща ти, ако беше жив...

И очите ѝ се отместват от лицето на сина към стената, отгдето, в проста кафява рамка, млад войник се усмихва в полинял портрет. За миг времето изчезва и те са пак тримата: бащата, майката и синът...

На хоризонта се появи лек дим... Христина откъсна червена люлека и здравец, свърза ги с червен конец и ги подаде на Ваньо. По-рано той се срамуваше да носи цветята и ги слагаше в чантата, но сега ги държеше в ръка - мъничък нежен символ на майчината любов.

- Довиждане, стаичко - каза Ваньо обичайното си сбогом, гледайки от прага неизменната от ранно детство стаичка; желязното старо легло с четири лъскави жълти топки, масичката, покрита с червена, тъкана от майка му, покривка, с книги и мидени черупки, които сам бе събирал някога по брега. Параходът бе още далеч, но те бяха вече на скелята. Старият лодкар Георги викаше...

- Хайде на парахода!

И размаха весла. И докато параходът се приближаваше, лодката го чакаше край шамандурата. Скоро тя, по-лека сега, бързо се връща назад. На края на скелята Христина стои и гледа след парахода, зад който остава пенлива бразда. После морето е празно и тя се връща назад, без да бърза. Вкъщи е тихо... Както е тихо и пусто след заминаване...

Когато вечерта слиза, Христина седи дълго край разтворения прозорец. Тая вечер не ѝ се работи на стана, нито ѝ се шие. Отсреща върху скалите светва червеното фарче, невидима моторна лодка шуми. Бавно по брега минава позната влюбена двойка. И след това остава само плисъкът на вълните. Майката е сама в своя дом. Тъгата на самотните нощи я дебне вече и ако знаеше стихове, би казала с думите на поета:

И под облачния шатър
пак оставаме ний трима -
моето сърце и вятъра и
една самотна зима...

Морето ще забучи тъжно и диво, брегът ще опустее, а Христина, седнала при стана, ще втъква в килима багрите на нявгашна младост... Тя беше млада и хубава някога. И остана, зачернена, с пеленаче на ръце. Беше весела, с безгрижно птиче сърце и само пееше. Стана сдържана, мълчалива. И когато синът поиска да замине, тя не се изплаши от самотата, която я чакаше. Тя я прие като своя съдба. Ако бе останал при нея, какво щеше да му даде тя? И зимите летяха една след друга. Наистина, той ѝ пишеше писма, в които с подробности ѝ доверяваше надежди, чертаещи ѝ щастливи дни, когато майка и син ще са заедно.

- Няма вече да се делим - обичаше да казва той.

Но Христина ще дочака ли? Понякога усещаше болка в сърцето. Не ѝ достигаше въздух. Тогава лягаше с безпомощно разтворени очи.

- От притеснение е - бе казал докторът. - Имаш много загрижено сърце. Я се поотпусни! Синът ти е израснал вече момък. Има ли за какво да мислиш?

Синът завършваше, но не се ли изчерпваше и нейната сила за борба?...

- Нищо, той да е добре, пък аз направих за него, което можах. - И до отворения прозорец, от гдето лъха вятърът с морския шепот, Христина седи дълго, защото така, в тъмнината, по-добре вижда сина си и чува хубавия му сърдечен глас.

- Не мисли за мен, майчице. Скоро ще се видим пак.

...Младият морски офицер се връщаше от своето първо далечно пътуване. Той беше щастлив от преживяното и се вълнуваше от радостта на завръщането. Той бе видел как бреговата линия се извива в чудно хубави заливи, отгдето се открояваха приказни градове.

Но когато слезе във Варна, подадоха му телеграма. С внезапен страх, който разтрепери ръцете му, той я разкъса и прочете:

- Майка ти се помина.

Телеграмата бе подадена преди денонощие...

Когато Ваньо пристигна в градчето, погребението бе вече извършено.

- Ти да си жив, Бог да прости майка ти - му каза лекарят Георги вместо обичайния си поздрав:

- Как сме, генерале?

Ваньо намери пресния гроб, с дървения кръст, гдето се четеше:

"Христина Николова, починала в 1930 год. на 47 години."

И само това. Но кръстът не казваше за мълчаливия всекидневен героизъм на майката, която, забравила себе си, живееше само с едничката мисъл и чувство - сина си.

Той не казваше, тоя надпис, за майката, която го 6е изпратила с думите:

- Върви, ти ще успееш! А дали аз ще бъда жива да ти се радвам?

Предчувствие ли бяха тия последни думи?

От гроба синът се върна вкъщи. Но там, на прага не го очакваше никой... Старият учител му разказа за края ѝ:

- Преди седмица само майка ти си беше, както я остави. Но един следобед легна с думите: - Сърцето ме боли.

Дойде лекарят. Сложи ѝ инжекция. Каза, че сърцето работи зле. Майка ти не стенеше, не се оплакваше. В ръцете си държеше твоето последно портретче, гдето си фотографиран вече като офицер. Каза: - тоя портрет ще ми сложите до главата на възглавницата, като умра. Така няма да ми е самотно... там. До нея бяха и илюстрованите картички, които ти бе пратил от Цариград, Атина, Александрия. И така тихо, без страдание, догоря, издъхна.

Старият учител не му предаде за мислите на майката пред смъртта. Сърцето ѝ повече от двадесет години се бори, за да живее за сина. Сега вече то можеше да спре. Защото дълъг път на вдовишка и майчина неволя се мина от оня ден, когато дойде смъртната вест за бащата. Синът ѝ можеше вече да върви сам. Дотук бяха наедно. Сега, видимо, пътищата им се разделяха.

Тъжният отпуск, който Ваньо за пръв път прекара без майка си, изтече. И докато параходът вдигаше котва в замъгления ноемврийски ден, откъм брега долетяха бавни, отсечени камбанни удари: някой бе умрял. На Ваньо се стори, че камбаната бие за майка му... Градчето изглеждаше пусто и мрачно и върху му се дигаше намръщено небе. Неволно очите на Ваньо се спираха върху скелята: той напразно искаше да види там любимия силует. Една майка, която изпраща, по-малко, един гроб повече... И погледът на Ваньо се премести по тесния провлак, който излизаше от града и се разширяваше, губейки се в полето. Там се белееше оградата на гробищата, там беше майка му под черната купчина пръст, над която бе посадена млада върба. И докато в погледа му хоризонтът със залива и градчето се стесняваше и там оставаше само един гроб, той чу, съвсем близо до себе си, като че ли издигнал се от вълните, около параходното витло, той чу тихия, но предан глас на майката, с който тя го изпрати за пръв път:

- Върви, върви!...

Параходът зави край източния бряг, гдето едва закрепили се над водата почти, сивееха дъсчените прогнили къщи, с керемиди, зеленясали от старост. Я, напред беше морето, вече зимното сиво море, с разпенени гребени и погледът на сина полетя над него, търсейки в далечината му своята утрешна съдба...

Гробът на майката остана сам край бедната ограда, що делеше, така малко, живите от мъртвите. Но самота ли обграждаше тоя гроб? Не! Морето беше зад пътя, през широкия пясъчен бряг, който се заливаше при голямо вълнение. И сега ноемврийският вятър носеше лъх на солена вода и влага и напяваше приспивна песен:

- Твоят син е там, над вълните, и за тебе тъгува сега. Малка майчице, спи - уморена. Мина ти своя, земния, път.

А параходът се стопи в далечината, както ще се стопят всички наши бъдни дни със своя незнаен товар на радост и скръб. Под смръщеното небе пустинна се очерта бреговата линия и далеч, до хоризонта - сивото море, с вълни, от чиито гребени вятърът отвяваше пенливи була.

 

 

© Весела Страшимирова-Танева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.08.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Сноп II. София: Издание на "Вестник на жената", 1937.