ЧУДОТО НА СВЕТА АНАСТАСИЯ

Весела Страшимирова-Танева

web | Жената - грешната и святата

Седнал на двора, редом с майка си, Райко, десетгодишното къдрокосо момче, бели царевици и ги навързва на големи вързаници. Клепките с дългите гъсти ресници бавно се повдигат и откриват големи кафяви очи с кадифена дълбочина. Но защо те са тъй неподвижни? Като че ли светът се оглежда в тях, без да оставя своето отражение. Ах, тия очи, широко разкрити! Те са мъртви от преди три години, когато Райко заболя от голямата сипаница. Тегли цели месеци и накрая ослепя.

Малкото момче отпуща ръце и се вслушва: наблизо блее стадо, звънчета звънят, свири се на кавал. Райко знае, как изглежда всичко наоколо: току от тяхната къща, която е на края на градеца, започват нивите, градините и лозята, които като венец заобикалят селището и пълзейки по хълмовете, достигат до зелената стена на хубавия лес. Райко усеща по лъчите, че слънцето е слязло вече над върха, зад който тъй наблизо минава границата. Звънчетата се отдалечават, песента на кавала се губи край горския път. Ах, Райко помни, като през сън, че е тичал някога натам, катерил се е по дърветата, търсейки птичи гнезда, откривайки в хралупите жълтия сладък мед на горските пчели... Гората, гдето има толкова много изворчета и по повалените дънери са издълбани тесни улейчета - допри устните си и пий. А вирът на голямата река? Мостчето, което се люлее при всяка стъпка, а над главата ти големи кафяви сенки от преплетени клони и неочаквано зелена поляна с едри копени. Или овчарската кошара, като хайдушко скривалище, при някой притулен от вятъра наклон. Гората, гдето е тъй страхотно-диво и тъй хубаво.

- Ех... - Малкото сляпо момче въздъхва с дълга въздишка на мъченик.

- Мале, запей някоя песен.

И майка му запява песента, която мъжът ѝ най-обичаше да пее:

Ой Гюра, Гюра!
Гюра тръгнува
Да войникува
Девет години.
И на майка си
Тихом говори:
Ти стара мале,
Добре да пазиш Калинка-Янка
Да не я грабнат
Руси маджари,
Руси маджари,
Черни татари...

Пее Янка и забравя своята вдовишка и майчинска несрета. Тя е още млада, но лицето ѝ е прорязано от ситни бръчици, само очите ѝ са все така блестящи - синьо-зелени - горски очи - две пролетни цветчета, току-що разтворени като че ли за истината, учудени от мъката и скръбта на тоя тъй кратък живот...

Есенните сини шибои, нацъфтели край оградата на двора, миришат силно,

- Мале, мале, защо съм сляп? - Изведнъж изхлипва малкото момче.

Гласът на майката се пречупва. Сякаш звънък кристален съд се разби на хиляди късчета.

- Чедо, да не гневиш Бога. Ти се моли, синко. Той може да запази. Докато съм жива, ръка за хляб няма да протегнеш. Синът на вдовицата Янка няма да стане просяк.

И тя се изправя изведнъж, малката слабичка жена. Ръцете ѝ с тънки сухи пръсти, загрубели от работа, са стиснати в юмрук. Кому се заканваш ти, малка слаба жена? На това неизбежно страдание, което стои по пътя на твоето дете? О, ако майките можеха вечно да живеят, за да закрилят своите деца... Слабите ѝ гърди се повдигат от въздишка, която тя напразно иска да заглуши. От очите бликват сълзи, които се стичат по тъничките бръчици, като по отдавна познати вадички. Тия очи гледат през мрежата от сълзи малкото момче, което седи с ръка върху кичура царевица, с тоя безпомощен израз на лицето.

И тревожната мисъл, която от три години дълбае сърцето ѝ, пак застава пред нея:

- Какво ще стане след смъртта ѝ с него?

Нима ще бъде като оня божек, който с тасче в ръка стои в празничен ден край църковните врата? И с уморен глас стене:

- Подарете за Бога. Подарете на слепия...

Майката въздиша. Нийде никого си нямат. Сиротини са. Мъж ѝ вече години откато умря. Замина с въглищарите в планината. През пролетта се разболя. Отведоха го в болницата. И там умря. За една седмица се стопи. Живот. А силен беше, як. И голям като планински букак. Но болестта го повали. Болестта... И вдовицата клати глава и пак въздиша. Всяка нейна мисъл е въздишка. И погледът ѝ, унесено-неподвижен, тъй много сега прилича на погледа на сина ѝ.

- Мале, кога ще ме заведеш на острова? - внезапно пита Райко.

- Ще отидем, сине, ще отидем. Да отделя някоя и друга пара настрана. Нали на събор не се отива така?

От майка си Райко научи, че татък, зад гората, има море: водите му са ту сини, ту зелени, ту морави. И в това море, в тия сини води, между свети Никола, Бургас и Ахело, плува островчето света Анастасия. Там светицата, на която е наречено островчето, вършела чудеса. Какви чудеса? И сляпото дете "вижда" море - вода, много вода и всред нея земна отломка - островче. Там, сама на острова, далече от хората, светицата се моли на Бога, моли се денем и нощем, тя, която също е била мъченица, за тия, които протягат немощна ръка за милост.

Септемврийското слънце се скрива зад гористия странджански връх. Сгушен в пазвата на планината, малкият градец изглежда като че е забравен от Бога и от света - замрял във вечерта, която плете паяжинните жици на тишината от връх до връх. В тях сякаш се вплита нещо от черните жички на небитието. И вдовицата Янка с русите коси под жалейното браде, със свежите сини очи, но с увехналото измъчено лице, и малкото сляпо момче с кестенявите къдри над челото, са, може би, само няколко думички от многотомната книга на страданието. Но мракът пада бързо. Над потъмнелите склонове изгряват звезди. Сънят ще дойде и ще притвори клепките на зрящите и клепките на слепите. Сънят, който тъй много наумява за смъртта, която може би е сън без пробуждане.

* * *

Повече от дванадесет години са се изминали от оная есенна вечер, когато Райко седеше на двора с майка си, белеше царевици и слушаше песента за Гюра. Майка му - едничката негова опора, отдавна лежи в гроба. А Райко?... Райко стана просяк. Той свиреше на тамбура край църковните врата и чакаше да звънне в тасчето монета. По-настрани от другите, почти скрит край вдлъбнатината на стената, седеше той. Сякаш се срамуваше от своята безпомощност. Къдравите кестеняви коси бяха сплескани на нечисти кичури, и в подарените дрехи, слабото, високо израсло сляпо момче с широки, но приведени рамене, изглеждаше чуждо на самото себе си.

Мъртва е майка му, но думите ѝ още живеят в сърцето му. И слепецът често си спомня за светицата. Там отсреща, отгдето духа "югът", там е морето, там е и тя. И един ден Райко, заедно с други неволници, се упъти натам, подчинен на своя ранен детски копнеж. Цял ден пътуваха с колата през буковия лес. Замръкнаха недалеко от брега. Райко усети това по новия за него мирис, който идеше оттам. Мореникът носеше дъха на морето. Сутринта, в деня на събора, когато лодките откарваха богомолците към острова, морското клепало биеше и зовеше. Чуеше се музика, весела глъч. И всред всичкия тоя шум, слепецът Райко се вслушваше: леко плискаха вълни, които люлееха лодката и отминаваха.

- Стигнахме, каза някой. Той почука с тоягата си - чу удар върху камък. Скала. Морската скала. Значи той е тука, при светицата. И несъзнателно ръката му се повдигна и както стоеше всред тълпата, той, слепецът, с лице към изгрева и към звука на морското клепало, направи широк и бавен кръст, кланяйки се дълбоко. И тръгна заедно с другите по каменистата пътечка към църквата, с тамбурата под мишница и с бастуна в ръка.

Той беше по-бледен от друг път, и клепките потреперваха. Развълнуван, като че ли щеше да се срещне със свидна и близка душа, той пристъпи църковния праг. Нали майка му тъй често говореше за светицата. Майка му. Тя не можа да го доведе тук. И той, просякът, който нищо нямаше, дойде сам. Потъна в облак от тамянен мирис. Очите неволно се разтваряха широко, като че ли да уловят това, което е неуловимо, покорни на чудния трепет на сърцето, което бие лудо от сладка и тревожна радост, от преданост и жажда да се довери, да сподели и раздели мъката, подхранвана и усилвана от самотата. Райко се кръстеше и целуваше подред иконите със звучна детска целувка. Той не знаеше кои светци са те, но тях - всичките - той ги носеше в сърцето си от детските ранни дни. Нали, още когато беше малък, майка му го повдигаше да целуне ръката на св. Георги, който забива смъртоносно копие в ламята, сгърчила се под копитата на нетърпеливия кон, или св. Никола, разперил ръце над морето, в молитва и заклинание над бурите. И колко още светци и светици, всички събрани около Христос и Майка му като голяма Божа челяд. Но ето, вляво от олтарната врата трябва да е иконата на св. Анастасия. Нали иконата на светеца, на който е наречена църквата, стои винаги вляво от олтарната врата. Райко запали вощеница и, като се приближи, целуна бавно и предано посребрените нозе на светицата. Той затвори клепачи, за да спре бликнали сълзи, а устните неволно повтаряха молитвата, която майка му го бе научила. Ах, защо тя не е жива, да се поклони редом с него на светицата, която тъй много обичаше. И той коленичи, докато през облака тамянен дим идеха словата на евангелието, вълнуващи до сълзи...

След службата Райко застана, заедно с други като него, край църковните врата с тасче до себе си. Богомолците бяха щедри - чуваха се как звънтят монетите.

- Божичко, сляп... И колко е млад. Горкия... - чу Райко един сладък детски глас на момиче. И в тасчето звънна монета.

- Горкия... Наистина, има ли по-страшно от това: да просиш? От тия думи го заболя, като че ли го прободоха с нож.

- O-о-хох... - страдалчески въздъхна той. Райко чу как съборяните се разполагат за обед: замириса на пресен хляб, печен в подница, на курбан. Около дългите шарени трапезници изгладнелите хора насядаха и весел смях се отекна. Райко мислеше, че е останал сам край църковните врата. Облегнал се на стената, проникнат от обедното слънце, той се унасяше в някакъв полусън. Струваше му се, че е в лодката и вълните го люлеят. Някой простена край него. Значи той не е сам.

- Кой си, братко? - попита Райко с топъл глас.

- Аз, слепецът Гаврил.

- Слепец, и ти като мене... И Райко стана и отиде при Гаврила. По гласа му разбра, че не е млад.

- А откога си тъй? - попита Райка.

- Откога ли? Откато се помня. Тъй съм се родил, тъй ще умра: слепец - просяк.

- Значи, не знаеш лицето на майка си - каза Райко тихо. - Не си видял слънцето, цветята, гората?

- Аз не зная майка си. Запомнил съм се край църковните врата. Я слънцето усещам по лъчите му. Сега е тъй хубаво. Но зиме... като се скрие... И Гаврил въздъхна.

- А пък аз всичко си спомням, поде бързо Райко с желание да се изкаже. Всичко си спомням, но като че ли някой ми е разказвал за гори и ливади, за лицата на хората, за цветята, а сега - сякаш не е било. Като приказка.

- Ех, живот ли е то, въздъхна пак Гаврил. На, помолих се на рибаря Анастас, празник му е днес да ме преведе заедно с другите на острова.

- Защо ти е на тебе да отиваш на острова? Не виждаш, ще паднеш в морето. - И смее се. Пък аз му казвам:

- Ако падна, значи Бог е искал да се съкратят мъките ми. Но ще ида да се помоля на светицата.

- Да не мислиш, че тя ще ти даде очи? - И пак се смее. Но ме преведе. Добър човек.

- Да ни даде очи. Ех... Чудеса е вършила тя. Много чудеса... - повтори Райко като далечно ехо нявгашни майчини думи.

Една жена се приближи към тях.

- Вземете, хапнете и се помолете за болната ми унука. Че Бог чува молбите ви. - Жената въздъхна.

- Да ѝ даде Господ и св. Анастасия здраве - едновременно отвърнаха Гаврил и Райко.

- Чул ви Господ, божеци. - И бабата направи голям кръст, кланяйки се в дългите си черни дрехи.

Върху книгата пред тях имаше хляб и печено месо. Двамата слепци заядоха мълчаливо: младият бързо, почти с наслада, а старият бавно примляскваше, пъшкайки, сякаш го болеше от всеки залък. Едно момиче се затече и сложи върху хартията баница. Райко хапна: същата баница с ориз и сирене, която е ял някога при майка си.

Старият гризеше едно късче и странно изумяваше изпосталяло куче, което няма стопанин и гризе упорито кокала, с издадена напред муцуна и с плахи очи, готово всеки момент да бъде подгонено.

Огрени обилно от слънцето, двамата слепци седяха редом, потънали в своя мрак. И ако младият би могъл да прогледа, виждайки стария, той би се ужасил от тоя път на страдание, който го очакваше. Косата му бе засъхнала върху челото, посивяла. Бръчки във всички посоки се сплитаха по лицето. Очите бяха хлътнали под веждите, почти скрити. Старият просяк беше един вързоп от дрипи, в които по чудо тлееше това пламъче, което наричат душа, и болеше едно сърце, сърцето на злочестника. Като откъснати от другите, отхвърлени и забравени, стояха двамата слепци покрай черковната врата.

Гладът на тялото бе наситен, но кой ще утоли жаждата на душата?...

Късно вечерта Райко се сгуши в един ъгъл. Той слушаше в захлас песните на странджанци и плисъка на вълните. Колко време откато той стои така? Всички заспаха. Той чува как полека и вълните се укротяват: плискат се тихо, тихо. Както се бе свил, той припна, отиде към разтворения прозорец: стори му се, че някои равномерно диша край него. Морето ли диша така? Не, това е Гаврил, новият му познайник. И като се обърна, той побутна по рамото спящия.

- Какво, какво има? - обади се Гаврил.

- Спи, спи, Гавриле. Аз само така. Да видя ти ли си.

Гаврил пак заспа. А Райко отиде до прозореца. Защо го разбуди? Да чуе гласа му. Изведнъж се усети така сам на тоя мъничък остров. Дни и нощи, казват, да пътуваш на изток, да минеш през най-дълбокото, през сърцето на морето - тогава ще стигнеш бряг. Бряг... Кой бряг - пита се Райко. Къде ще стигнеш? Навсякъде тъмно, навсякъде мъка...

Махалото на часовника не спира. Равни един на друг, часовете протичат неудържимо. Спят наоколо всички, като него неволници. Чакат утрото да застанат пред църковната врата с паничка в ръце...

Просяк се запомних, просяк ще умра - бе казал Гаврил. Но Райко не се е запомнил просяк. Той пази в съзнанието си, като от побледняла стара фотографска картичка, образа на млада жена със светли синьо-зелени очи и с руси, като пшеничен клас коси. Колко е черна забрадката и колко са светли косите ѝ. Да би могъл да усети работната малка ръка как милва косите му. Да залупи лице в скута ѝ, да се наплаче с мъката на отритнатия, на просяка.

- Вземете, божеци, хапнете - бе казала старата жена на обяд. Да, той е божек, клетник, просяк. А майка му не искаше да го остави да протегне ръка за помощ. Ако тя знаеше?... Но той не се е родил просяк. Сляп и беден, да. Но той не иска повече, не иска да чува да го наричат горкия. Той ще научи каква да е работа, той ще заработва своето късче хляб. Няма да протегне вече ръка. О, ако знаеха тези, които дават, каква мъка е да вземаш подаяние... Простена самотникът, просякът, плиснаха се вълни и отлитнаха. И пак тишина... голяма, неподвижна тишина над заспало море. О, не... Той няма да бъде вече просяк. Райко стана, като наелектризиран. Провирайки се между спящите, той тръгна. За къде? Утрото го свари, седнал до брега. Оттук ще минат моми и ергени, ще отпътуват с лодките нататък, ще слязат на отвъдния бряг, гдето чакат колите. Коларят ще шибне конете, звънчета ще запеят по сините мънистени гердани, шарените чергици ще се развеят, колата ще отминат и ще се загубят по змиевидния път между странджанските буки. А той - где ще отиде?... Той ще остане тук, при светицата Анастасия. Нали и тя е била мъченица?... Ето, той вече няма да проси. Той не иска да проси. От днес нататък той не е вече просяк. Светицата извърши чудото - освети душата му. А, може би, тя още много ще направи за него... Ех...

Съборяните си отидоха. Замлъкна кръшният смях на момите. Само вълните не престават своя плясък. Близо до сушата и все пак тъй далеч от нея, островът е сам. Светицата е сама. И молитвата ѝ плува денонощно над водите...

Райко остана в манастира. Всяка заран той плиска лицето си със солената морска вода и всяка заран шепне молитвата, която е слушал нявга от майка си. Райко чисти иконите, учи се да мете, да подрежда. И колко още много други работи научи той. Свикна бързо с всяко камъче на скалистото островче, което го приюти. Движеше се уверено, без тояга. В малката кухня той готвеше за себе си и за стария монах. И дните си отиваха бавно, един след друг, като летните вълни, тихи, равномерни. Двамата отшелници, откъснати от света, живееха надвесени над една голяма бездна, по-тайнствена и непрогледна от бездната на морето, и чието име е душа.

Райко знаеше, че монахът късно се е покалугерил. Защо? Кое го е накарало да дойде на това пустинно островче?

- Много земи съм пропътувал - каза веднъж той, - но никъде тъй не ми е допаднало, както тук. Този залив е така красив. Заливът, гдето селищата са се приютили, а срещу тях голямото, откритото море, отгдето нахлуват страшните зимни ветрове. Животът и смъртта са тъй близо. И оттук, при изхода на залива, отгдето се разгъва морският безкрай, за стотни път разбирам колко малки и бързопреходни сме ние. Суетни са всички усилия, които не почват и не свършват в името на любовта. Ето, ти слепецо, не можа да намериш твоя път, там между хората. А тук, всред самотата, ти се прероди. Не е ли това чудото на любовта, която светицата излъчва за самотните души?

Тъй хубаво говореше монахът, но тъй нарядко. А Райко като мине покрай килията, чува как обръща прочетения лист. Или пък изписва снопове хартия.

Да можеше Райко нещо да прочете. Затова пък той слушаше жадно утринната и вечерна молитва, словата на евангелистите. И разбра, че ако му е дадено изпитание, длъжен е да го преодолее. Ето, монахът тъй много знае, а живее редом със слепеца. Той, зрящият, беше дошъл тук, в самота да бъде по-близо до тайната на Бога.

- Пътят на Бога води през самотата - бе казал веднъж монахът.

Понякога той стоеше до брега, сякаш слушаше вълните. И Райко ще се случи да се запре така, край него.

- Това е един чуден залез - каза той една вечер. Морето цяло е огнено. Като че ли в него е проляна кръвта на невинните Иродови жертви. Защо монахът всред хубавата вечер си спомняше за кървавото пиршество на Ирода? Залез и кръв, хубост и мъка. Така чудна беше мисълта на монаха. Движи се и неочаквано стигне до непознат бряг.

Един ден Райко отви тамбурата и засвири. Той не бе се докосвал до нея от пролетта, защото тя му напомняше дните, когато стоеше пред църковните врата и просеше своето право на живот. Сега, когато светицата го научи да живее чрез собствения си труд, звуците на просяшката тамбура болезнено се отекнаха в сърцето му с ека на миналата болка. И когато наскоро отиде с монаха в близкия градец, той потърси къщата на бояджията Васил. Васил знаеше да свири на хармоника. На острова бе свирил.

- През лятото боядисвам къщите на хората. Рисувам по стените птички, цветя, сърнета. А зиме свиря с хармониката по вечеринки. Трябва да има човек повече занаяти днес - с един мъчно се прекарва. И Васил, хармониката, както го наричаха, гледаше със спокойния поглед на древен философ, който е проникнал до истината на нещата. Той, малкият Васил с големите черни мустаци и дебелите вежди, беше доволен от двата си занаята: единият радваше окото, а другият веселеше ухото.

Райко си купи една стара хармоника. И той често отиваше в града при Васил, който с голяма охота го учеше, горд, че има един ученик.

Настъпи есента, която неусетно премина в зима. Често сутрин осъмваха в гъста мъгла и параходи свиреха дълго, дълго. Тогава Райко се вслушваше: за него, който винаги бе в най-непрогледна мъгла, който не виждаше, но усещаше нещата, бе странна мъка да знае, че там в морето се движат бавно, слепешком залутани параходи и сирените тревожно - продължително свирят. Въздухът бе неподвижен, натежнял от влага, която се отцеждаше на капки по дрехите. Водите като че ли вледенени. Такава тишина, такова безмълвие, като че ли светът се е свършил. Но прозвучи параходната свирка, друга се отекне. Не, светът живееше. И там, в мъглата, бдяха, взираха се острите очи на непознатите моряци. Но идваха други дни - задухваше северният вятър и морето забучаваше. Няма ли вълните да залеят островчето, разрушавайки тая малка земна отломка, гдето се бе приютила светицата Анастасия? Вълните се катереха по скалите и, обезсилени, връщаха се назад, търкаляйки се над бездната. Бучете, тъмни вълни! Света Анастасия бди от позлатената икона. И когато нощем Райко стоеше буден от воя на вълните, всред страхотния шум, който го оглушаваше, той усещаше как една друга вълна, по-неудържимо-стихийна от морските вълни, го потопяваше и увличаше и той шепнеше на тая странна граница, гдето сънят и бдението се досягат, шепнеше думите на сърцето:

- Благодаря ти, светице. Ти ме върна към живота, защото аз бях мъртъв за него. Аз бях сляп с очите си, сляп бях и с душата си. - О, как добре разбираше сега той думите на евангелиста Йоана: - Аз съм светлината на света; който ме последва, той не ще ходи в мрака. - И Райко заспиваше, люлян от морската буря, като в една голяма люлка и всред най-дивната песен на вятъра, сладък глас напяваше:

Ой Гюра, Гюра,
Гюра тръгнува
Да войникува
Девет години.

Кой пееше над морето? Гласът на майка му го унасяше, чист и кристален, като от най-хубавите детски спомени. Една малка руса жена, едва стига до рамото му. Из под черната забрадка лъщят коси с цвета на златистите класове, които се люлеят и треперят над главата ѝ.

Райко, Райко, вика го тя и се смее. И Райко трепва, събужда се. Ах, това е сън. Майчината песен е сън. Била е някога. И няма да се повтори... И очите на сирака овлажняват. Вълните се блъскат яростно, гръм сякаш разтърсва острова, после се чува, как водата се отдръпва, търкаляйки камъни навътре. Страшно е, но на острова фарът свети, едно голямо неугасващо кандило. Нощта трябва да е тъмна, както е тъмно пред очите му. Само в съзнанието му е светло. Боже, колко е светло там. Като голяма църква на празник. Всички свещници, всички кандила горят. Вълните се превръщат на молитвен хор, всред който като златни капки мед падат думите на евангелиста: "И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе".

Понякога, запалвайки огън, на огнището, в мъничката стаица, която служеше за готварница и гдето той спеше на одъра, Райко оставаше буден. До полунощ. В килията на монаха светеше. Той четеше, може би. А Райко нямаше нужда от светлина. Седнал край огнището, огрян от буйните пламъци, той изпитваше странна наслада да слуша пращенето на дърветата. Вятърът нахлува през коминя, носи жалбите на тия, които са замръкнали по незнайни пътища. Но Райко не седи празен. Пламъците подскачат и обливат стените със светли ивици, очертават силуета на слепеца, вижда се как леко и чевръсто той плете рибарска мрежа. Научи го на това един стар рибар, който спираше понякога лодката си, да донесе риба за "отчето".

- Тъкмо занаят за тебе - му каза той. - Кърпим старите мрежи, но трябват и нови. - И Райко усърдно плетеше мрежи за пролетния риболов. Дърветата, отсечени от Странджа, пращяха весело, раздавайки топлината, която години бяха пили, чрез листата си, от слънцето. И тоя огън на огнището наумяваше на Райко вечер зиме, в родната къщурка. Върху рогозката има черга. Той и майка му седят край огнището. Снегът е навалял, почти до покрива. Нощта е тъмна, а снегът е тъй бял. Фи-у-у, фучи вятърът в комина и пръска искри.

- Мале, разкажи приказка.

И Райко, притихнал, слуша приказката, наумяваща робията, а майчиният глас тъй тайнствено шепне:

- Мълчете, мълчете, че идат турци каталанци с дебели боздугани.

Отдавна приказката е свършена, Райко. Върху огнището огънят тлее, догаря... Няма ли да спиш вече? Има още много дълги самотни нощи пред тебе - все ще успееш да наплетеш яки рибарски мрежи.

- Когато наближи пролетта, морето взе да утихва. Чайките, които виеха гнездо на фара, с весел крясък летяха над острова. И един ден Райко чу вика на жеравите. Той вдигна нагоре глава, развълнуван и смутен от тайнствената радост на новия живот. Там горе, птиците летяха. Виковете им се носеха широко в самотната морска безкрайност и оставяха след себе си тревожното очакване на нещо ново, незнайно и хубаво, но дълбоко желано.

- Прелетяхме над долини и морета
Над планини и полета,
Идем в старите гнезда.
Да, да в старите гнезда...

Така ли викаха жеравите? Острият триъгълник на орляка прониза твърдта и се скри заедно с техния вълнуващ зов. А Райко още стои, вгледан сякаш в невидимия път, по който пролетната благовест отмина над морето, към север. И една детска усмивка пробягна по лицето му. Кому се усмихваше, Райко? Или това бе само усмивката на младостта, която, въпреки всичко, винаги се надява...

Райко отиваше често в градеца, при Васил. Върнал се на острова, той идеше с една нова радост. Звуците ставаха все по-чисти, все по-стройни, те изскачаха и се втурваха неудържимо буйни, като деца на огряна от слънцето ливада. Това не беше песен, това бе душата на слепеца, която се разтваряше и изповядваше при всяко разгъване на хармониката. Райко обичаше при залез да седи на високия пруст и да свири. Лъчите хвърляха топло отражение върху лицето му. Това не бе лицето на прежния Райко. Това лице бе станало свежо с мургаво-златист цвят, какъвто имат крайморците. Големите кафяви очи изглеждаха вперени в морския безкрай. Кичур кестеняви къдрици падаха на челото, гдето бръчката на страданието се заличаваше. Наблизо минаваха параходи, тия параходи, чиито свирки така тревожно ехтяха в зимната мъгла. Машините им буботеха сега могъщо, уверено. Рибарски алемани рибуваха край острова. Чуваше се как равномерно греблата загребват водата. Песента на хармониката долиташе до тях, носена от лекия ветрец. И докато кърмчията извиваше кърмилото, очите неволно следваха малкия остров, изплувал из вълните с бялата си църквица и куличката на фара, като от една хубава приказка на детинството. И не един рибар ще свали фуражка и ще се прекръсти с очи към църквицата, символ на тая тайнствена сила, която разумът не може да овладее, но на която сърцето се уповава.

* * *

Три пролети са минали, откато Райко е тук. В четвъртата пролет, в деня на събора, той облече нови дрехи, спечелени с труд, а на лявата ръка сложи златен пръстен - едничкото богатство от майка му. Съборът бе много посетен. Бръмчаха моторници, чуваха се удари на весла, даже едно малко параходче изсвири и хвърли котва наблизо. Малката земна площ натежа от смях и глъч. Островът се превърна на голям пчелен кошер, гдето бръмчаха пчели, наситени с цветен сок и топлина. Въздухът бе чудно свеж. Като че ли от морето се излъчваха тайнствени изпарения, които вливаха лекост в стъпките, блясък в очите и топлота в гласа. А Райко? Той се движеше уверено, почувствал се домакин. И, стоейки на брега, посрещаше гостите на светицата, като свои собствени гости. И никой като че ли не забелязваше, че той е сляп.

Късно следобед много от лодките отпътуваха към морските градчета. Останаха съборяните от вътрешността на Странджа. И надвечер, след хорото, моми и ергени вкупом запяха тракийски песни. Една мома, най-добрата песнопойка, не спираше. Гласът ѝ се отделяше от другите по своята звучност и сладост, и се носеше над морето като повей от нещо родно, свидно. Райко слушаше прикован. Слепите му очи се устремиха към пеещата мома. Тя усети един неподвижен поглед върху си и се развълнува. Опрян до оградата на пруста стоеше високият младеж в тъмносините дрехи, когото бе видяла сутринта при лодките. Тя го 6е погледнала няколко пъти, но той, изглежда, не я забеляза. А сега той я гледаше, с леко приведени рамене, като че ли пиеше всяка извивка на гласа ѝ. Той извади бяла кърпа, изтри челото си и очите. На лявата му ръка лъсна широк златен пръстен. И той стоеше неподвижен, устремен с цялото си същество към нея.

- Боже мой. Тъй пееше някога майка му.

Тъй пееше и тя, Денка.

Сърцето му биеше от ново, неизпитано досега вълнение. Той не знаеше, че тая песен бе неговата съдба. И докато слепите му очи оставаха устремени към момичето, сърцето му чрез песента трепна - залюби...

Разнесе се шепот:

- Това не е ли Райко?

- Ами той прогледнал?

- Той е, три години вече работи тук.

- Не гледа, но работи. Не чака милост.

Момата чу шепота, смути се. Наистина ли е слепецът Райко от техния град?

- Но, Боже мой, той ме гледа, той е прогледнал. И тя се спусна към него, изкачи стъпалата на пруста.

- Райко, Райко, ти ли си? Не можах да те позная. Защо тъй ме гледаш? - аз съм, Денка. - Слепецът стисна подадената ръка: малка, изгарящо топла.

- Аз не те виждам, Денке, но чух песента ти. А ти защо не се обади по-рано?

- Че как ще ти се обадя. Гледам: хубав момък, но непознат. Ти си се променил, Райко, станал си друг.

- Друг съм, наистина, Денке, откато стъпих на острова. Това стори светицата. Сам изкарвам за себе си, не чакам от другите.

- А тая хармоника чия е? - и Денка посочи хармониката, сгъната върху масичката. - Ти по-рано свираше на тамбура.

- Моя е.

- Посвири, Райко, да чуем и твоята песен.

Райко засвири. Долу всички се смълчаха. Райко засвири песента, която майка му тъй често пееше: "Ой Гюра, Гюра".

Вечерната дрезгавина прибуляше в синкаво було отсрещните странджански възвишения. Райко свиреше. Хармониката, покорна на ръцете му, се сгъваше като жива. Денка стоеше край Райко, малка хубава девойка в простата си зелена рокличка. Разтворените пръсти се опираха върху оградата. Косите ѝ, златисти - къдрави, ограждаха като ореол матовото лице. Райко не можеше да види лицето ѝ, но той усещаше втренчения в него поглед и че в тоя поглед имаше топлота и усмивка. И струваше му се, че не той свири, а някой друг - хармониката сама се разгъваше и събираше. Райко знаеше, че това е най-хубавият час в живота му... Те стояха там, мъжът и девойката, слепият и зрящата с едно и също смътно смущение и една ведра наивна усмивка, а душите им се срещаха и проникваха в звуците, които говореха повече от погледите, повече от думите. Колко време свири Райко и кои песни? Вечерта забули лицата и съзнанието, в чийто стеснен кръг оставаше само тоя час. Фарът на острова хвърли струя светлина, която просече като златен меч залива. А подобно на морски венец, светнаха в полудъга лампите на крайбрежните селища. Когато Райко спря, чу се възхитеният шепот на младите.

- Браво, Райко. Нито един от нас, околните, не можа да изкара най-простичката песен. А ти, на - научил си се.

- Тя направи това - рече Райко, като че ли за себе си, извръщайки глава към църквицата.

Една звездица, синкаво-златиста, затрептя точно над църковния кръст. Нощта слизаше и тъмнината идеше като големи вълни на тамянен дим. Вълните пееха в молитвен хор. И душите оставаха унесени в странна неподвижност. С това усещане за вечното, което винаги витае над морето. "И духът Божи се носеше върху водите".

Цялата нощ Райко не спа. Това беше като оная нощ, която той за пръв път прекара на острова. Тогава той бе разбудил слепеца Гаврил само за да чуе гласа му, да не бъде сам... Райко знаеше: има нощи, през които не се спи. Нощи на бдение, когато най-големият слепец проглежда в тъмната бездна на душата си, за да намери там, като първична жажда, като начало и край на всички истини - истината на любовта - едничка, непоколебима, неизменна...

Тя, Денка е тук. Райко си спомня през сън мъничкото четиригодишно момиченце, каквото беше Денка, преди той да ослепее. Той помни къдрави златни коси и светли очи. После тоя образ се загуби в тъмнината, която го обзе. Но мине ли покрай тях, не може да не се запре: от двора се чуе песента на Денка или пък нейният смях. И Райко знаеше, че тя е хубава, защото тъй може да пее и да се смее само момиче, което е хубаво и за което всичко е хубаво... Като птичка, денят ѝ почваше с песен. А Денка види ли, че той стои край оградата, ще се затича и ще му даде нещо. Понякога ще го повика да се нахрани у тях. Той изпитваше почти болка да приеме милостта ѝ.

- От тебе, Денке, нищо не искам. Стига ми, дето ме веселиш с песента си - слушам те, забравям орис и мъка...

По-късно, в манастира, той си спомняше понякога за нея, за песните ѝ. И се усмихваше на далечния спомен, по-ярък и по-мил, колкото по-тъмно бе пред погледа му и по-самотно в душата му. А от своята икона св. Анастасия го гледаше със синьо-зелените си очи, каквито имат само морските момичета или горските самодиви. Златните ѝ коси бяха притиснати с небесно покривало, което стигаше до сребърните ѝ нозе. Но Райко беше сляп и не знаеше, че Денка прилича на св. Анастасия. А сега... сега той знаеше едно: утре Денка ще отпътува и той ще остане сам... След като бе привикнал години наред да бъде сам. Една вечер, прекарана с това момиче - той чуваше гласа ѝ, извивките му, тъй сладки и хубави, като гласа на някогашното четиригодишно момиченце. Той бе чул смеха ѝ, в който струеше толкова светла радост от живота, той знаеше стъпките ѝ, леки, подскачащи, нетърпеливо-игриви. Той усети топлината на ръката ѝ, тъй мъничка в неговата голяма ръка. И тая ръка ще му се протегне за сбогом и може би никога вече няма да я досегне... Той изохка, простена. И той стоеше безсилен, прегърбен под тая голяма мъка, която не знаеше, и която тъй неочаквано го обзе. Денка беше светлината, смехът, радостта - той знаеше това, усещаше го. И тая радост си отиваше... Изведнъж той се опомни: не бе ли богохулство да се оплаква? Не намери ли той тука, на тоя самотен остров, оръжието, с което преодоля тежката си орис? Не бе ли много, че снощи тя му подаде ръка, стоя край него с часове, разпитвайки го за живота му, говорейки весело, без да забележи в гласа ѝ съжалението, от което той би страдал? О, той не искаше да бъде съжаляван от това момиче... То е още тук, и когато си отиде, дни и нощи, Райко ще чува в самотата си този топъл сърдечен глас и ще я усеща, че стои край него, докато той свири на хармониката за нея, само за нея. За радостта, която той изпита снощи, тая мъка не бе ли само най-малка дан? С какво можеше да откупи той снощната вечер - сред много вечери на острова - единствена, хубава като приказката за златното момиче?...

С утрото настъпи веселата тревога на тия, които се готвеха да отпътуват. Райко чу познати леки стъпки.

- Отиваш ли си вече, Денке? - почти простена той.

- Хайде, на моторницата - викаше някой.

Денка се спря, погледна това лице, тъй различно от снощи: измъчено, безпомощно. И желанието да го утеши изведнъж бликна с топла струя в гласа ѝ.

- Райко, снощи сънувах чуден сън: светицата слезе от иконата, спря се до леглото ми и каза: "- Райко ми служи вярно и предано три години. Вземи го със себе си. Нека сега на теб да служи." - Така каза светицата. Нали ще дойдеш, Райко?

Слепецът потрепера. Но... може би това е сън. Нали той винаги е всред тъмнина. И това е сън всред дългата му безкрайна нощ.

- Денке, не сънувам ли?

- Не, Райко. Ето, аз съм тук. След малко ще тръгнем.

- Но аз бях просяк.

- Нали сега вече не си?

- Но аз съм беден - нищичко нямам.

- Нали ти ми казваше някога, че съм била птичка. Имат ли птиците повече от нас, когато почват да си вият гнездо?...

- Но ти забрави, аз съм слепец.

- Райко, моите очи са и твои. Аз ще ти бъда очи. Някога те жалех, сега те обикнах. Обикнах те, като усетих твоя поглед, когато пеех.

- Моят поглед?...

- Да, ти ме гледаше, Райко. И аз не забелязах, че си сляп. Гледаше ме твоята душа. Сега те обичам и зная, че пътят ни е един.

Утринното клепало заби. И Райко, и Денка един до друг, приведоха се, прекръствайки се с тържествен трикратен кръст. Денка го увлече към църквицата. Тя взе две свещи, уви ги една около друга и ги постави на свещника пред светицата. Силният двоен пламък затрептя и отблясък, жив и топъл, се запали в очите на светицата. А гласът на стария монах звучеше тържествено, вдъхновено:

- Стани и върви! Твоята вяра те спаси!

Свещите догаряха в силния двоен пламък - символ на техните два живота, които щяха да се прелеят неотлъчно един в друг и така да изгорят.

- Сбогом, светице. Аз никога няма да те забравя - прошепна Райко. Стъпките на Денка, избързали по каменните плочи, нетърпеливо го викаха.

* * *

Вечер е... Райко седи на скамейката в двора на своя чифлик. До него е тригодишното му дете Янка, кръстено на покойната му майка. Денка вкъщи приготвя вечеря. Денка. Как тя преобрази живота му. Лете Райко работи редом с нея в чифлика, а зиме свири с хармониката по сватби и вечеринки. Малкият краварник напредва. Денка се грижи за животните като за деца: чеше ги, чисти ги, къпе ги. А овощната градина и тя скоро ще дава добър приход. Райко, където и да е, на трапезата ли, при гости, при кравите ли или около дръвчетата - навсякъде той се движи уверено, сръчно, сякаш не е сляп. Сам забрави за слепотата си и тогава и другите престанаха да я забелязват. И когато не говори за майка си или за жена си, той говори за светицата. Тя го върна към живота с тоя непрекъснат стремеж на душата към възвишеното, стремежа към работа. Тя му даде сладката радост: да ядеш хляб, който си получил чрез собствения си труд. И в Денка не гори ли искрица с добротата на безсмъртната ѝ душа?

Вкъщи, редом с другите икони, има една голяма: иконата на св. Анастасия, с посребрена глава и ръце. И всяка година той и Денка отиват на острова и сами палят кандилото на светицата.

- Мама пее - казва момиченцето и се усмихва. Райко чува песента на жена си, която му спомня винаги една друга песен, тъй близка и свидна и все тъй родна - майчината песен. И пред него възкръсва като в рамка на стара, полиняла от времето картина, един малък силует в черно. И сладък глас шепне тайнствено, предано:

- Море синьо, зелено или мораво. И там островче. Там е светицата - тя върши чудеса...

Райко гали къдравите коси на своето дете. Той "вижда" малката скалиста отломка, прибулена в мъглявината на морската далечност. Там сега свети фарът, като голямо, неугасващо кандило. А пред олтаря старият монах отмеря дълбоки поклони:

- Помогни, светице, с твоите молитви пред Божия престол на всички, които те споменават с вяра в своето страдание. Дай на гладните хляб, на болните здраве, на самотните приятел, на слепите светлина.

Вълните шумят като припев старинен, плъзгайки се над бездната, отнасяйки молитвата на длъж и шир:

Здраве на болните,

Хляб на гладните,

Светлина на слепите.

Извитият рог на месечината хвърля топла струя върху бялата църквица. Един лъч се промъква през сводестото прозорче и заиграва върху лицето на светицата. И в големите очи гори странното сияние на превъзмогнато страдание, през което се стига до истината.

Потърси Бога в себе си и ще чуеш тогава този силен, неумиращ през вековете глас:

Ти не си сам:

Аз съм с тебе

И чрез тебе...

Там, на острова, бди в молитви морската царица, светицата Анастасия...

Извитият рог на месечината се скрива зад гористия склон. От връх на връх затрептяват звездните полилеи. И те горят със същата светлина, с която горяха в оная отмината вечер, когато вдовицата Янка говореше на своето сляпо момче за малкото незнайно островче.

И когато смъртта, като един непробуден сън, притвори очите на зрящи и слепи, същите тия звезди ще вървят по вечния си път, запалвайки се в час, уречен за нощна литургия.

А мъничките сърца на хората, които побират всичкия безкрай на вселената в тъй краткия си живот, ще бъдат мъртви, тия сърца, които могат да отключат вратата на щастието само с едничката безсмъртна сила: любовта.

© Весела Страшимирова-Танева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.08.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Морски сговор, 1935, бр. 7 (с. 143-147), бр. 8 (с. 165-168).