Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЦАРИЦА ТЕОДОРА
(Скица из българския живот от ХІV в.)

Вела Благоева

web | Жената - грешната и святата

I

На левия бряг на р. Янтра се намира една рътлина, на която източната страна се издига най-високо и право се спуща към реката. Сега тая рътлина представлява съсипия на Търново, дето се разхождат търновчани. През 1342 година тая рътлина - наречена Исаря, беше покрита с множество грандиозни здания: черкви и палати. Слънцето тук най-рано огрява. Осветлените куполи и множество бели кули лъсваха от слънчевите лъчи. Ред стройни тополи в алеите на веселите градини гордо издигаха главите си към небето. Сенчести върби се склоняваха над бистрите струи на реката. Липите и луляката на срещния бряг от алеите, около крепостта Трапезица, пълнеха с аромат въздуха. То беше един чуден пролетен ден пред Гергьовден, когато Инас първи път посети жилището на царския логотет. Къщата на знаменития Търновски болярин стои някак отстранена от другите къщи на Исаря. И по направата си тя се отличава. Палатът на първия царски министър прилича повече на яка крепост, отколкото на мирно жилище. Високи стени окръжават палата. Предния фасад на палата украсяват множество масивни колони от бел мрамор, с хубави корнизи. Една тясна алея от тополи води от предния фасад на палата към Исаря. Градината на болярския палат се спуща долу до реката, от дето водата се издига до средата на градината и се пръска от шадравана на дребна роса. С една дума градината носи източен характер, а жилището има римски стил. Ако е истина, че жилището изобличава характера на своите обитатели, то наистина тук най-ясно се види по самия палат на търновския логотет, че той нито е българин, нито византиец, но сѐ пак е източен човек. Инас е наемен рицар, който служи в българската войска под началството на Ивана Русски. Той се представи с важни поръчения на логотета - Самсона и тук непобедимий воин беше победен от дъщерята на Самсона.

Самсон има много съперници от българските боляри, които не само завиждат на високото негово положение, но го мразят, защото е чужденец. Затова той живее уединено със своята дъщеря - наследница на богатствата му. Първият български министър няма приятели в Търново, а неприятелите си покори със своя ум и богатствата си.

Дъщеря му - Мария, също тъй няма приятелки при Търновския двор. Единствена нейна другарка на нейното детинство е кърмилницата на Мария - Негра. Черната робиня беше най-верният стражар на Самсоновите съкровища. На нея се възлага още и грижата строго да следи за Мария.

Младата мома не се теготеше от тая опека на своята кърмилница. Тя обича у черната робиня не само майка, но и своя другарска, неразделна приятелка, пред която изливаше душата си, откриваше ѝ сърцето си.

- Негро, кажи, не е ли идвал в нашата градина оня сокол? Вярвай, той не е тукашен; толкова славни войводи са дохождали у нас, ни един от тях няма неговата хубост, неговото благородство; и думите му, и обноската му, и всичко у него показва, че не е тукашна птица. Той трябва да е чужденец, като нас. И той тъй също няма приятели тук. Мене не ми излиза из ума тоя войник. Ти казваше, че бил ранен?

- Ранен, моя госпожо; за него разказват царските слуги, че бил голям юнак. Него войводата най-много обичал от всички рицари. Много ли как е дошъл? А и царят го обикнал, всеки ден се виждал с Инаса и го обсипвал с царски милости.

- Инас, тъй ли е името на тоя благороден рицар? От де научи името му? Инас - то не е българско име. Какво хубаво име - Инас. От де го чу, Негро?

- Ти забрави, моя хубост, че ми заръча вчера да питам как се нарича. Аз пращах нашите слуги в царските дворове да питат. Никой не можа да ми каже. Питах и баща ти. Той сам си ми каза и го похвали, като голям юнак.

- О, колко съм изумяла. Баща ми го знае най-добре, пък аз питам хората за него. Как тебе ти доде на ум да питаш татя, пък аз се не сетих по-напред. Как ще погледна сега баща си в очите, той може да помисли, че аз крия от него. Не чете ли той в сърцето ми всичко, що аз сама не разбирам още добре? Не тълкува ли той чувствата на сърцето ми? Не ме ли насочва той винаги към доброто, към истината? Знае Бог, че аз нямам скрито на света. От добрия си баща трябваше аз да начена и нему най-напред да се открия. Много пъти след дълги лутания ний дохождаме там, от дето нашия ум трябва да почне.

Негро, иди ти на вратата, гледай няма ли тая заран да мине Инас. Хубаво да съпикасаш1 ще ли се обърне към нашите врата? Ще измери ли с очи нашите стени. Добре се скрий, да те не види. Само ти да го съзреш добре. Пък аз ще ида при баща си, да му кажа всичко, що лежи на сърцето ми.

Двете събеседници се разделиха в градината над високите клончести брястове. То беше рано сутрин в понеделник. Юлското слънце що бе обляло с огнен поток хоризонта на изток, но ни един от върховете на Търново още не беше добре озарен. Земята се събуждаше от нощната си дрямка. Ранобудните птички далеч разгласяваха, че настъпя ден. Те възпяваха своята любов на хиляди различни мелодии.

Мария полекичка тръгна по пътеката към къщи, като впиваше в младите си гърди прясната утренна влага и се вслушваше в любовните песни на волните птички. Те хвъркаха над главата ѝ по чифтове и си църкаха едно на друго. Мария, като ги гледаше тъй весело да си приказват, усети се самичка на света. Стана ѝ мъчно от тая самотия. Сърцето ѝ се сви до болест. Кръвообращението се усили. Младата кръв се разигра. Осемнайсет годинки заговориха. Потребност да обича заговори у момата. Едновременно си науми обичния, обожаемия свой баща и се почувства още по-виновата пред него. Нейната неблагодарност към баща ѝ, който я окръжава с любов и нежност, представи ѝ се страшно престъпление. Кръглите ѝ плещи судорожно2 се свиха от вълнение, бялата ѝ копринена дреха трепна на плещите ѝ. Тя се наведе, подбра дългата си нощна блуза и се затече към къщи, като да бягаше от себе си. Краката ѝ бяха обути с малки пурпурови месеви, обшити със сърма. Те бяха съвсем мокри от росата. Види се, Мария дълго време е скитала по градината. Тя бързо се затули зад гъстите колони при входа и се скри в къщи.

Негра стоеше на мястото си и гледаше своята госпожа. Тя държеше в ръка си самурена наметалка. Робинята поклати глава, като рече: "Посърна моята хубост, по цели нощи не затваря очи, сърцето ми се топи да я слушам, как въздиша". После издигна кожуха на Мария, като прибави: "Ето запокити и дрехата си: "Не грижи се, Негро, аз цяла горя - не изстивам", ми рече, като взех да я кутам". Негра седна на тревата, простря пълните си боси крака, на които се лъщеха златни гривни. Нейните високи гърди тихо се вълнуваха: не беше спокойна черната хубавица. Но види се, не настоящето я вълнува. Тя издигна своите живи, като въглен очи, към небето, склопи ръце на коляното си и се унесе. Какви мисли вълнуваха тая млада жена? - мъчно може да се каже. Погледите ѝ, отправени в безпределното пространство, като да четяха в книгата на нейния живот. Тя се усмихна. Ред бели зъби се показаха край дебелите бърни3 на хубавицата (ако може да се нарече у нас хубав черния цвят). Такъв бял маргарец4, като нейните прекрасни зъби, украсяваше герданя на шията ѝ. Черната ѝ вълнеста коса беше просната на плещите й; облечена с пъстро елече, което оставаше шията и ръцете ѝ голи, тя беше пременена. На ръцете ѝ се лъщехя масивни златни гривни и пръстите ѝ бяха онизани с пръстени; отпред гърдите ѝ прикриваше шарена с коприна риза, на която широките ръкави бяха запретнати. В тая премяна Негра изглеждаше прекрасна жена. В нея кипи живота, както из пълен източник бие водата. Тя не е още стара. Жена в зрялата си възраст не може да остане глуха към любовта. Негра, като гледаше влюбената своя възпитаница, науми си за своите младини и любов. Стори ѝ се, че тополата, под която седеше, оная палма, дето тя първи път склони глава над гърдите на своя възлюбен. Там тя проля сълзи от блаженство. Той я прикри с юнашките си гърди и се закле да я пази, дорде не остане косъм от къдравата му коса. Но не се мина и година време от тяхната сватба и съдбата ги предаде заедно с техния първенец в неволничества у венецианските търговци. Тогава тя беше по-млада от Мария. Сега тя е вече около тридесет и седем годишна жена.

Самсон стоеше вече на прозореца в стаята си и неволно наблюдаваше своята робинка. Тя стоеше в градината срещу прозорците на своя господар. Нейното поведение много учуди Самсона. Той притежава тая жена повече от двадесет години и ни един път не беше забелязал такава промяна у нея: то блажена усмивка озари лицето ѝ, то ред едри сълзи бликнаха из очите ѝ. Тя свърши с набожна молитва, като простираше ръце към небето. Дали свобода тя чака от там? Или призовава духа на своя любевен от безпределната вечност? Самсон реши: трябва да ѝ се направят нови подарки, за да се ободри, нещо е недоволна Негра. Той видя как неволницата стана, прие обикновения си угрижен вид и се упъти по алеята, за да изпълни волята на своята госпожа.

Мария в това време се преоблече. Тя си пъхна зелен чемшир в косата, поогледа се на огледалото и такова силно желание се яви у нея да я види сега Инас с тая малка зелена китка, като че всичката красота на младото ѝ лице идеше от тая прясна китка! Силно вълнение я облада при тая мисъл, младата мома се изчерви до ушите. Чудни наистина биват желанията у момите. Каква хубост в това зелено цвете? Това беше хубаво само, защото се намира на нейната кестенява коса, защото хармонира с нейната сърдечна простота. Но тя не съзнаваше своята хубост. В това се състои всичката прелест на невинността. Тъй развълнувана от проклетото огледало, Мария влезе при баща си. Той я посрещна с въпрос: "Що не спиш, дъще, кой прекъсна сладкия ти сън толкова рано?"

В отговор Мария обви ръцете си около шията му, обсипа с целувки побелилата глава на баща си. Той прегърна обичната си щерка, като рече: "Подстрелена моята сърна"; тя скри лицето си на гърдите му; бащата издигна с два пръста главата ѝ, надникна с безпокойство в ясните ѝ очи и прибави: "бледненка, ха, ха, Купидон салмува5 в нашата градина". Момичето се изново изчерви като божур и се скри пак в прегръдките на баща си. Той се засмя добродушно, като я милваше. Неговият смях порази момичето. Тя беше готова да плаче, сълзи се навъртаха на очите ѝ, но се засмя и седна при баща се. Те вече си приказваха дружески, както винаги.

- Само една хубост, без добродетели, прилича на цвете без дъх. Ти съединяваш, драга дъще, с хубост, чисто сърце и ясен ум. Обмисли добре своите постъпки, не се оставай на първото увлечение да те доведе до ослепление, каза баща й.

- Аз нищо не мога да мисля, ще слушам твоите съвети, тате, ти знаеш, че аз няма да постъпя против твоята воля никога, нито ще се разделя от тебе.

- О, младост! Колкото лесно даваш обещания, толкова лесно ги и нарушаваш. Ако доверчивата младост можеше да съедини при своята увлекателност опитността на зрялата възраст, то можеше още да ѝ се вярва. Ти искрено, чедо мое, обещаваш да се не делиш от баща си, но ще видим, имаш ли сила да го изпълниш. Твоите чувства са чисти, като това утро. Ти обичаш първи път с всичката пълнота на душата си; ний още не знаем какви жертви ще поиска от нас твоето първо либе, ако поиска нашата раздяла ще трябва него или мене да оставиш.

- Тебе да оставя? Никога, никога, татко! - с тия думи Мария изново увисна на шията на баща си, тя тъжеше и го целуваше, като че наистина се разделяха.

Самсон изново се засмя, но тоя път усмивката му беше горчива. Видеше се, че и нему мисълта за раздяла тежеше като камък на сърцето му.

- Слушай, моя радост, рече той най-сетне, ти още не си излизала в света. Днес ще стане голям царски лов. Царицата сама ще дойде на тая царска забава; много болярки ще я придружат. Искаш ли да те заведа? Там ще бъде Инас.

- Тате, колко си ти добър! Но как ще иде на лов Инас, нали е ранен, ти казваше, че затова оставил бойното поле.

- Може като тебе да е прострелян от Купидона, колкото за раната от византийското желязо, тя оздравя, а ти днес ще видиш неговата неустрашимост. Иди сега се приготви, за да се представим на царицата. Тя е обърнала на тебе милостиво внимание в последното тържество. Ти днес трябва да покажеш на благоверната наша царица, че не само една външност у тебе е привлекателна.

Самсон стана, за да се заеме със своите държавни работи. Мария още веднъж прегърна баща си и весела изскокна из вратата.

Тя вече напяваше мелодията на крилатите си приятели, които църкаха в едно малко кафезче над прозореца в нейната стая. Те бяха две жълти птички, канарчета, които споделяха радостта на своята съжителница. Но тя като че не ги забелязваше днес, тя беше твърде заета със себе си. Мария избираше дрехи да се накичи. Сини, зелени, бели и морени фустани хвърчаха от долапа на пода в стаята, ни един не се харесваше на момата; тя искаше да блесне днес. Още никога младото момиче не се е намирало в такова затруднително положение: самò да си избере премяна; сега и Негра няма, за да се посъветва с нея. Вярната пленница стои на своя пост - да чака Инаса. Поръчението е важно за Мария, не ѝ се ще да я извика, а сама не може да се облече. Мария след като разхвърга добре долапите си, отвори едно сандъче с драгоценности; тури си един гердан на шията и го запокити пред огледалото, улови връв маргарец и нея постигна същата участ; след като разбърка и сандъка си, Мария извика една слугиня, за да я облече. Тя беше уморена и седеше спокойно, само от време на време приятно се усмихваше на огледалото. Слугинята с опитно око огледваше своята госпожа, ако и да си позволяваше някое възклицание, като "колко ви прилича тоя пояс!" "Какъв чуден алмаз!", никой не я чуваше. Мария беше унесена, сладкият сън на златни мечти отвлече нейното внимание от премените, първото нейно поривисто стремление да си избере премяна я облада внезапно и тъй също веднага изчезна пред друга мисъл по-силна: как ще се срещне с Инаса, как ще му открие сърцето си, а че той я обича, тя беше тъй уверена, щото цял свят не можеше да я разувери. Две нежни сърца се разбират, без да се обменят с дума.

Самсон набързо прегледа някои и други книжа, той нямаше нищо да докладва на царя, защото царя днес иска да се повесели; логотетът се погрижи да успокои своята неволница. Самсон повика Негра, разтвори пред нея една кутия със златни украшения и я остави да си избере. Черната хубавица не посягаше към подарките и нажалена гледаше своя господар. Най-сетне Самсон почна да я разпитва, да не е болна? да не се е случило някое нещастие?

- Не мога да гледам Мария, как се топи, как вехне. Тя обича Инаса, за него ще умре, смили се за нея и за мене... Аз я обичам като живота си.

- Каква била грижата, прекъсна я логотетът. Мъж ще намерим за Мария. Нейната хубост се слави при Търновския двор; Инас трябва да заслужи ръката на Мария, има и по-достойни от него. Вземи сега тези похти6, рече той най-сетне, като подаде две златни похти за колана на Негра, па виж Мария по-скоро да облечеш.

Негра пое дара. Тя искаше нещо да каже, но господарят нетърпеливо ѝ показа вратата: с робска покорност неволницата млъкна и излезе. На прага пред вратата на Самсона тя срещна Мария съвсем готова.

- Иде моята царица! - извика Негра, като я видя, - тя свети, като утренна заря.

- Смири глупавия си език, рече момичето и се засмя, глупавият език му се хареса. Бащата доволен изгледа своята дъщеря. Види се, че той се гордееше с нейната хубост, но нищо не каза. Те излязоха на двора, дето ги очакваха слугите с готова каляска. След половин час вече бяха в двора на Трапезица. Там всички бяха вече на крак. Комис7 нареждаше конете, които държаха за златните юзди по един слуга, по-малко честит от самия добитък. Благородните животни, като че съзнаваха своето превъзходство над подвластния човек и важно повдигаха глави, цвилеха и нетърпеливо потропваха с копитата си. Крагуяр8 държеше соколите, които са забравили своята поднебесна волност за царски милости. Псарите се надпреварваха с кучетата да засвидетелстват своята вярност към господаря си и тичаха повече от верните животни. С една дума, повече шум и лутания, от колкото деятелност, както винаги бива в подобни случаи. Царските покои бяха вече пълни с гости. Мария представиха на царицата, която я прие милостиво: "такава хубавица и толкова скромна", каза ѝ тя, като показа място на Мария между деспотиците. Това почетно място, както богатите нанизи на Мария, възбуждаха завист у големите болярки. Мария беше обсипана с похвали от всякъде. Тя усещаше на себе си погледите на много завистливи съперници, които я смерваха с очи от главата до петите. Всичко това смути до толкова срамежливото момиче, щото не чуеше вече околните, даже ги не забелязваше. Нейните съседки я счетоха за твърде горда, защото не обръща на тях внимание, за това пуснаха по нейния адрес няколко остри думи, без да я уязвят, защото тя ги не чу.

Царят излизаше вече на двора със свитата си, когато се яви Самсон.

- Надявам се, мой мъдрий логотет, че няма да ни забавиш с някои новини. Денят обещава добър лов. Какви новини от бойното поле? - попита царят.

- Нищо важно няма, мой повелителю, ако не считаме за важно предаванието на Железник в ръцете на турците, отговори Самсон.

- Румелия е загубена. Ние с нищо не можем спря оръжието на Лала-Шахин9, нали тъй, Инасе? Царят се обърна с тоя въпрос към един строен, личен воин от свитата си.

- Господарю, Лала-Шахин досега не е надвивал, но Марс е непостоян. Заповядайте и Вашия слуга ще опита изново честта на оръжието си, отговори с покорност Инас.

- Ние днес ще се сразяваме с четвероноги турци, а подир ще накараме турците да се крият в леговищата на зверовете, храбрий войвода, каза царят весело.

Тоя полутъжен, полушеговит разговор заглуши Протокелиян, който извика: "Господарят иде!"

При тая вест всички трепнаха, освен царицата, която вече чакаше царствения съпруг в каляската си.

Мария съзря високата фигура на Инаса близо при царя. Неговите очи се срещнаха с нейните.

Тя изтръпна. Когато Самсон поведе дъщеря си към тяхната каляска, тя се още се намираше в оцепение.

Гръмнаха тръби, ловджийски рогове, препуснаха конете, смес от конско трополение, лай на кучетата, смях и разговори - цепеха въздуха. Мария нищо не чува, нищо не види, пред очите ѝ стои само Инас; даже на въпросите на баща си не отговаряше.

След два часа път към Елена те се намериха в планината, сред гъсти букове. Балканският ветрец повея право в лицето на младото момиче, което с възхищение се прилепи към баща си, като рече: "каква хладинка! хубаво! много хубаво!"

Картината наистина беше възхитителна. Ред сини планински върхове се издигаха и крепяха главите си под лазурния небесен свод, полите на планината бяха окичени с листнати дървета, земята, постлана с мека детелина, дето още стадо не е пасло. И такава тържествена тишина тук владееше, щото пълнеше сърцето с благоговение.

Дружината се пръсна из долината. Едни заградиха приходите, други отидоха подир хътовете10. Мария се спусна да бере цветя. Още баща ѝ не издума: "не ходи далеч, ще паднеш в ръцете на ловджия", тя вече се спусна над самата вадичка на дъното в долината, дето планинският извор беше си прокарал път сред множество жълти и бели цветя. От цвете на цвете, от храст на храст, тя не усети как се отстрани доста далеч на край прохода в клисурата. Тука всички се ползваха от свобода и Мария хвъркаше като пчелица. Тя никога още не е била между толкова хора и неволно се криеше от техните очи. Но и това място не беше тъй уединено, както тяхната градина. Зад дърветата Мария чу шумоление. Тя се стресна. Озърна се и видя, не е съвсем сама. Разтреперана, тя се прислони при един кръстат дъб, като не знаеше звяр ли е или човек зад храсталака. Тя притаи дихание и чакаше с любопитство да чуе от де иде звук, защото нямаше сила да бяга, краката ѝ се подкосиха от страх. Чуха се ясно човешки гласове и тя се поуспокои, даже приближи към тях. Но какво беше нейното изумление, кога тя съзря Инаса между ловците. Мария отстъпи към дънера на своето първо убежище; Инас се приближи към нея: "Ти си се заблудила по тия места; искаш ли да те изведа?" Мария само климна с глава и тръгна. Те не направиха и десет крачки, когато Инас се запря, посочи на Мария рътлината от дясна страна, дето кучетата гонеха една лисица. Той искаше да ѝ даде време да се успокои, или да продължи желаната среща с нея.

- Горката! Тя бяга към нашите ловци, каза Мария, която гледаше с участие на животното.

- Често се случава тъй на бойното поле, когато войниците в страх се разбягат пред неприятеля, отиват право в огъня на явна смърт, рече Инас.

- Тогаз как постъпват с хората? Дали тъй, както нашите ловци с лисицата? - попита Мария.

- Как инак? - отговори той, - може ли да се остави разбитият неприятел да събере силите си? Войната не знае милост. Неприятелят трябва да се преследва до край. Такъв е законът на войната.

- Друг закон, на съвестта, ни казва да не убиваме подобните си. Още когато слабият дири милост, нали сърцето на войника ще забие от състрадание? Нима рицарят не се изпълня от великодушие при такова бедствие? - поде разпалено Мария.

- Тези благородни чувства са украшение на жената. Войникът трябва да закове сърцето си в студено желязо. Той има сила, дордето сърцето му мълчи, в ума му се върти само една мисъл: смърт на неприятеля. За нищо друго той не трябва да мисли, освен как да изтрепи повече врагове. Щом вземе да жали човешкия живот, да смята, че и той може да умре, юначеството го напуща. В битката няма хора. Там има врагове, които трябва да се трепят, и хищници, които толкова повече остървеняват, колкото повече кръв изтича из жилите на неприятеля, възрази Инас, като я гледаше засмян в очите.

- Колко унизява човека положението на един войник! - възрази Мария смутена. Как можеш ти да се сражаваш!

- Искате да знаете има ли у мене сърце, като съм войвода? Аз усещам, че сърцето ми се бие, като те гледам. По туй ще разбереш има ли у мен душа да милей и обича. Ако бях само рицар, щях да ти кажа колко те обичам, но при това аз съм суров войник, езикът ми не знае да говори сладкоречиво. Аз ти казвам, че си по-хубава от всичките жени на света, че умът ти надминава мъжката сила. Ти си несравнена. Богиньо, кажи, можеш ли да обикнеш един войник, като мене? Аз нищо не скрих от тебе. Казах ти що съм. Твоя език приказва само чиста правда, в това благородно сърце не може да се крие хитрост, свойствена на слабите; кажи ми, не се срамувай, една дума кажи - обичам! и аз ще покоря цели царства заради тебе… Ти плачеш!

Ако моите думи изтръгнаха сълзи от твоите лазурни очи, аз ще пролея толкова капки от моята кръв, колкото сълзи порониш. Не плачи! В боя аз милост не зная, но твоите сълзи раздират гърдите ми…

- Напразно сам си се клеветиш. Ти носиш благородно сърце, рече Мария, като бършеше очите си и се смееше.

- Какво си приказвате там мои деца? И сълзи, и смях - каза Самсон, като се приближи към младите.

- Вашата дъщеря не ще да се убиват лисиците на лов и враговете в боя, отговори Инас на стареца.

- Неопитно дете, каза Самсон, като взе дъщеря си за ръката. Всички се събират около нашата царица и ти трябва да си там. Защо ти е туй билье? - показа той на цветето, което Мария беше съвсем смачкала в ръцете си. Всичкото вълнение от първата среща с либето си тя беше изляла на цветето, без да забележи сама.

Момичето със съжаление погледна на хубавата си китка, доведена до такова нещастно положение, засмя се и я хвърли на земята.

Мария се приближи с баща си към царската чета, която вече почиваше, а Инас подигна хвърленото цвете и го скри в пазвата си, като гледаше след тях.

- Ти си имал мома за женене, рече царя на своя логотет, а не я показваш на света.

- Тя сега излиза от детинството, господарю, има време да светува на Вашите дни.

- Приближи се мое дете, рече царицата на Мария. Тя коленичи пред царицата, която я помилва, като също дете. Няколко болярки от окръжающите царската чета си пошушнаха: "Какво внимание към една еврейка!"

На другия ден Инас се реши да опита честта си. Той сам се сватува и обърна се към логотета.

- Аз съм чужденец, като вас, мой отец, позволи ми да те нарека свой баща. Много малък съм останал сирак, не помня родителска любов, наречи ме свой син; дай ми Мария за жена; благослови ни и нашето щастие ще ти даде честити старини, ще умножи твоето семейство.

- Благородний рицар, единственото си дете ако дам на християнин, аз изгубвам своя род. Не вярата на прадедите ме въздържа да дам благословението си. Дъщеря ми и аз разбираме, че има само един Бог за християни, мохамедани и евреи; различието на вярата ни състои само в обряда, не в същността на вярата, но ние нямаме отечество; нас вярата и езика ни съединява. В това единство състои силата на еврейския народ. Ако ние занемарим тия връзки на нашето единство, не можем устоя против гоненията. Да се ожени дъщеря ми за християнин, значи да изгуби с религията на своите деди и своя род. Виждаш каква жертва искаш ти от нас.

- Искайте от мен жертви по-големи от тая. До сега аз се сражавах против неверните за Христовия кръст, от сега всеки подвиг аз ще посветя на прекрасна Мария, със слава ще заслужа нейната ръка. Сиромасите и слабите ще благославят нейното име. Аз нямам отечество, както и вий. В Българско ме наричат маджарин, защото, преди да постъпя на служба при нашия повелител, служих при двора на Людовика Анжуйски, а съм роден в Испания и пораснал при двора на Алфонса Х-ий. Той сам ме посвети в рицар, но да служа до край на един толкова мъдър правител не дадоха враговете ми. Сам си кралят ме изпрати в Маджарско, за да ме спаси от преследванията на инквизицията. От тогава аз станах скиталец. Светите отци искат живота ми. Те изтребиха целия ни род. Само мен благороден рицар извлякъл из пламъците.

Самсон внимателно слушаше и още по-внимателно разгледваше Инаса. Неговото лице възкреси в паметта му образа на по-младия му брат, който загина в Кордова в пламъците на пожара в къщата на Самсона. В тоя ужасен ден християнското милосърдие затри много еврейски семейства. Самсон загуби тогава жена си, трима синове, престарелите си родители, двама братя и сестра. Само Негра сполучи да избяга в Гренада с Мария, защото не беше вкъщи. Там се криеше Самсон от преследванията на инквизицията у един свой другар по университета - мавър, който заведе Негра в Гренада при господаря ѝ.

Разказът на младия войвода за преследванията на инквизицията науми му всичките негови страдания. Той стоеше силно огорчен, без да продума дума.

Инас прие неговото мълчание за непреклонност. Той силно се възмути. Стисна юмрука си, като изрева: "Ще те направя по-сговорчив!" - с тия думи се отстрани. Старецът нямаше сила да го спре. Той го изгледа с тъжно изумление.

 

ІІ

Още Самсон не успя да дойде на себе си, когато съвсем неочаквано царят посети своя логотет. Повече от десет години Самсон служи при Търновския двор, никога такова внимание господарят не е показал към чужденеца. Даже търновските боляри рядко спохождаха богатия евреин, защото гледаха на него надменно. Това беше също събитие в Самсонова дом. Домакинът се помъчи да си обясни тая царска милост, но не можа, затова не можеше да се радва на госта си. Той беше смутен и обясни на царя своето смущение със сватуванието на Инаса. Мария със страх следеше по лицето на баща си за неговата болест (тя го мислеше за болен). Старецът наистина изгледаше много бледен, той ту се усмихваше честито, ту бръчки нагърчаха високото му чело. Напразно се мъчеше да скрие своето смущение. Самсон нямаше оня вид, който прилича на радушен домакин пред гостите си. Но госта го и не забелязваше, той повече се занимаваше с дъщерята, отколкото с бащата.

Царственият гост остана късно вечерта у своя министър. Сложиха вечеря. Трапезата по нищо не отстъпваше от царска трапеза; но тъй като всичко се приготви набързо, то министърът със страх покани своя господар да удостои скромната трапеза на слугата си. На трапезата свиреха Негра и двама млади момци. Негра изкусно владееше лирата. Подир вечерята Самсоновите слуги играха много въсточни11 танци; най-сетне и младата домакиня изпя няколко рицарски песни. Мария имаше чуден глас; тя пя с възхищение. Няма нищо по-приятно от човешкия глас. Царят беше смаян от младата певица, толкова очарователна. Александър много приказва с нея за придворните болярки, които окръжаваха царицата, за снаха си, византийската принцеса; "само един брилянт липсва между всички принцеси и знатни госпожи при моя двор, то си ти, прекрасна девойко", завърши царят, като се прощаваше с Мария.

Подир това Мария се приближи при двора, а Инас се отстрани. Царят го изпрати при своя пълководец Ивана.

Инас уверен, че Самсон го отстранява от неговата любов, избягваше среща с него, но с дъщеря му намери случай да се прости. Вярната Негра заведе Инаса в най-глухия кът на градината над гъстите върби, които се бяха склонили над реката. С трепетно сърце тук рицарят очаква своята избрана цял половина час. Минутите на ожиданието12 са безкрайни. Нетърпението на любовника възрастяше всека минута. Стори му се, че в полвин час се измина цяла вечност.

В това време Мария се бореше сама в себе си: тя се боеше да оскърби баща си със своята тайна среща, а нямаше сила да се върне назад - желанието да види своя милий я тласкаше към него. Най-сетне сърцето взе връх над благоразумието, което се държеше в нерешителност. Тя тичаше, не вървеше: хвръкнала би, ако имаше криле, за да види по-скоро своя избран.

Самсон се научи за отстранението на Инаса от Търново и горещо моли царя да прати другиго със своята поръчка до войводата Ивана. Царят ставаше толкова по-непреклонен, колкото по-убедително се молеше негова логотет.

Инас съзря накрай градината Негра, която правеше с ръце път на Мария, като разравяше мрежи от бръшлян, който се увиваше по дънерите на дърветата и по клоните. Бръшляновите мрежи висяха над пътеките във вид на чудесни гирляти. Инас изскочи из своето скривалище, за да посрещне Мария; коленичи пред девойката, като рече - "нас разделят, мой ангел, но аз ще заслужа твоята любов със слава. Закълни се, че ще бъдеш моя и аз ще свърша в твое име подвизи свети. От сега моето оръжие ще служи на Бога и на тебе. Всички пречки на нашата любов аз ще отстраня. Ако и да е непреклонен и лют твоя баща, той не е страшен, стига ти да ми бъдеш вярна".

- Стани, не се сърди на баща ми. Той е добър, като тебе. Аз не знам него ли повече обичам, или тебе; но вий трябва да се обичате заради мене. Ако той сега е разгневен, негова гняв всякога е справедлив, но гнева му ние ще обърнем в милост… Стига ти по-често да си спомняш за мене. Твоята Мария… никога няма да те забрави. Ние скоро… Мария не можа да свърши, сълзи задушиха гласа ѝ, тя падна в ръцете на своята кърмилница. Тя я взе и понесе вкъщи, тъкмо когато Инас искаше да прегърне своето либе. Той гледаше подире ѝ. Две едри сълзи се проточиха по загорялото лице на войника. Той никога не бе плакал. Инас избърса очите си, за да скрие и от себе си даже своята слабост и взе да крачи с тежки стъпки по градината. Той излезе по тайната пътечка, която му показа Негра край реката, но и там Самсоновите слуги го съгледали. Когато Самсон се научи за посещението на Инаса, той попита дъщеря си. Тя беше навикнала всякога да бъде откровена с него. Той се помъчи да го върне, но Инас беше вече на път.

- Ти му се не сърдиш вече, тате, нали? Ти ще му простиш, ако те е разгневил? - молеше се за Инаса.

- Никога аз не съм му бил сърдит, отговори бащата, от де си взела ти, че съм сърдит?

- О, милий, милий тате! Аз тъй знаех, че ти не можеш да се сърдиш, когато аз го обичам, но той казва, че ти го гониш от Търново, ти си непреклонен.

- Разбира се, ти си го разуверила в тая несправедливост. Само едно не си знаела, че аз ходатайствах пред царя да остане той тука. И туй само за тебе, дъще! Царят не ще да чуе за него. Въоръжи се с търпение. Ние трябва от всичко да се ползваме. Недей остава глуха към царските милости. Ползвай се от своето положение при двора, съветваше я бащата.

- О, аз ще употребя всички усилия да направя нашия повелител по-милостив към Инаса. Тоя благороден рицар заслужва да бъде на първо място при двора, отговори Мария.

- Остави тая грижа на мене, дъще, ти сама ще му повредиш повече, ако настояваш да го върне царят, каза бащата, като я галеше. Мария го изгледа учудено. Тя не разбираше какво иска да каже баща й.

- Ти ще се учудиш още повече, като ти кажа, че тая вечер имаме гости, нашият повелител ще бъде на угощение. Дългът на гостоприемството изисква, за да бъдеш по-весела, скръбта трябва да замениш с радост, бъди приветлива към гостите, особно се мъчи да скриеш от царя огорчението си. След като даде тия наставления на дъщеря си, Самсон излезе да се разпореди за угощението.

Мария остана сама и тогава изля бурята на изпитаните чувства в порой сълзи. Не само раздялата с либето я мъчеше, но някакво съмнение тежеше на гърдите ѝ - баща ѝ крие нещо от нея, той не е тъй откровен, както всякога.

Мария беше послушна дъщеря, думите на баща й: "бъди весела и приветлива с гостите" имат значение на закон. Големи усилия се изискват да се надвият душевните вълнения, изпитани в тоя ден от младата душа, но Мария притежаваше това самолюбие, което е нужно на царедворците. Не на пусто се е мъчил нейният учен баща да я възпита в духа на стоиците.

Вкъщи всички бяха заети с приготовлението на вечерята, само Негра се въртеше около Мария. Тя споделяше нейната скръб, утешаваше я, както можеше, и с нея заедно плачеше. Надвечер Негра премени своята възпитаница. Тя изгледаше бледна, но бодра, като цвете, оросено, на което живителната влага беше върнала пресния аромат и нежност. Младите сили, ако и смачкани от минутни огорчения, скоро се подновяват.

Гостите се събраха от рано. Всички очакваха царя с напряжено внимание, най-сетне се яви и почетният гост. Угощението се почна. Големи и малки боляри заеха места на веселата трапеза според чина си. Млади моми им прислужваха. Пред цар Александра служи Мария. Тя се отличава от другите прислужници не само по богатите накити. Стърните и устните ѝ алени, като пурпуровия пояс, който обхваща стройната тънка снага на девойката. Поясът се спуща до земята и се свършва със сърмени ресни. Дългата нейна пъстра рокля с широки ръкави придава на младото момиче величава осанка. Тя е малко посърнала от изпитаните вълнения, но тая скрита скръб ѝ придава особна миловидност. Тя навежда скромно очи всеки път пред орлинния поглед на царствения гост. Нейното умно, прекрасно лице, пълно с живот и младост, е толкова привлекателно, щото не може човек да се не преклони пред тая богиня на хубостта. Когато жената притежава ум и хубост, тя не е слабо създание, нейната сила е непреодолима. Ни един герой не може да противостои на такава хубавица. И цар Александър беше очарован от своята прислужница. Той е още млад мъж, ако и да има женени синове. Неговата дълга черна коса, пръсната по рамената му, придава му вид на млад рицар. Суровото изражение на лицето му смекчава лека усмивка, която играе на устните му. Мария стоеше пред госта с някакъв трепет на сърцето; той е толкова далеч от нея по сана си, щото ѝ внушава повече страх и почитание, от колкото любов.

След вечерята гостите излязоха в градината, която беше осветена. Там се раздаваха мелодиите на Негрината лира. В Испания тя бе научила изкуството да излива движението на страстната си душа с тоя инструмент.

Царят се не раздели в градината от младата домакиня. Те обикаляха алеите, когато другите гости седяха и се веселяха.

- Аз нямам такава прекрасна градина като Вашата, забележи царят на домакинята.

- Мене ми се по харесва градината до крепостта, там има толкова хубави сенки, макар да няма толкова хубави цветя; аз обичам уединението, възрази Мария, там мястото е уединено.

- Младо момиче да обича уединение не бива. Там, дето си ти, всичко е прекрасно, твоята хубост краси градината, а не цветята. Ти си родена да заповядваш на царский трон, не да бягаш от света. Какви огорчения си изпитала, които те накараха тъй рано да дириш уединение?

- Господарю, Вашите милости към престарелия ми баща са безкрайни. Ний сме честити; имаме много завистници; но те са безсилни, защото е силен нашият покровител. Аз се не оплаквам на съдбата.

- А ти знаеш ли своята съдба? - попита я царят.

- Кой може да изследва тайните на съдбата? - каза мечтателно Мария.

- Участта на хората много зависи от тях самите, наистина щастие или нещастие мъчно може да се предвиди, но от нас зависи, как се отнасяме към своето щастие: знаем ли да го ценим, да се ползваме от него, или сме недоволни и дирим навред щастие, което е то в нас.

- Аз съм винаги доволна.

- Ти сама си щастие, можеш да ощастливиш и другите с един само поглед, с една усмивка, трябва да си доволна от тая власт, която имаш над окръжающите. Аз владея царство, много народи със сила; ти покоряваш сърцата, твоята власт е по-голяма.

- О, аз не знаех, господарю, че съм толкова силна, пръв път чувам сега, рече Мария, като се смееше.

- Толкоз по-добре, че не знаеш, значи, сега чуваш истината не от лъстеци13. А твоята скромност ти служи за украшение, отвърна царственият гост, тъй също засмян.

Късно вечерта гостите се разотидоха; още по-късно Мария стоя пред отворения прозорец в своята стая. Лунната светлина обливаше с бледна светлина целий дом и всичко наоколо се намираше в сладостна дремота, само младата мома не мислеше за сън. Нейната разпусната коса, пръсната по рамената ѝ, по бялото нощно облекло, ѝ придаваха вид на видение не от тоя свят. Тя стоеше неподвижно, като мраморна статуя, само младите гърди тихо се вълнуваха. Сладки мечти унесоха момата. Не за слава мечтаеше тя, не за царска корона. Тя забрави царствения гост и неговите сладки думи още щом той се затули от очите ѝ. На крилата на любовта тя се носеше далеч подир своя избраний, тя мечтаеше за Инаса. Негова образ живо се рисува пред нея, черните му очи светеха и я пронизваха до дълбочината на сърцето, тя искаше да се затече подире му, да го прегърне и да остане в неговите прегръдки, още озарана той беше тъй близко при нея, гледаше я тъй нежно, негова глас още звучеше в ушите й: "закълни се, че ще бъдеш моя"... "Заклевам се", повтаряше Мария сама на себе си, заклевам се до живот да съм твоя. Но нямаше кой да чуе верните клетви на чистото сърце; милият човек беше вече далеч. Напразно Мария се мъчеше да задреме, като криеше омокреното си от сълзи лице във възглавницата. Сѐ тия черни очи напреде ѝ, наяве и на сън, неразделний образ я буди. Тъй измъчена, бледна, в сладка нега младото момиче задряма едвам при зори. О, сладки безсънни нощи на младите мечти!

 

ІІІ

В продължение на цяла година царицата се бори със своята съперница. Тя със сълзи и молби се мъчеше да върне загубената любов на своя съпруг.

Тя се тури с непримирима вражда с логотета, като считаше неговото домогателство да стане царски тъст за причина на своето нещастие. Той се помъчи да разсее подозренията на царицата. Самсон поиска да се види насаме с царицата. Когато Самсон се яви пред царицата, тя стоеше нажалена в кръга на своите верни слугини; около нея седеше снаха ѝ Мария, Асеновата жена, която шиеше наведена над гергефа.

Влезе едно петнайсетгодишно русо момче и каза, че логотетът иска да говори с царицата.

- Кажи на Самсона, че дордето нося българската корона, няма да се унизя да говоря с Юда.

- Не се гневи, благоверна царице, обади се логотетът от вратата, преди да излезе вестника. Стареца пристъпи към царицата. Всички дигнаха очи на него изумени. Царицата стана и с един повелителен жест каза:

- Заповядвам ти, старче, да излезеш от тук, твоето присъствие осквернява царските покои. Никакви оправдания не могат изглади твоите коварства. Ти съсипваш цяло царство, за да настаниш своята адска рожба на престола. Само смъртта може да очисти нечестната ти душа.

- Заповядайте, милостива царице, да излязат другите, за да мога свободно да открия пред своята повелителка нещастието си, то е и Вашо нещастие. Нека спокойно обсъдим как може се предотврати тоя удар. Старецът падна на колене пред гневната царица, като се опитваше да възбуди жалост в нейното сърце; но царицата продължаваше да го гледа с презрение; той продължи: повярвайте на моята житейска опитност. Във всяко нещастие са нужни най-много спокойствие и търпение. При високите Ваши добродетели те са винаги украсявали Вашата благородна душа; помогнете ми сега заедно да обсъдим как да се върне Вашето щастие, което е щастие и за нас. Свидетел е Бог, че дъщеря ми не иска да бъде причина на семейна раздяла. Тя губи младостта си в безплодни сълзи и мъки, предпочита смъртта пред короната.

- О, прекрасно дете, аз никога не съм мислила, че една толкова скромна мома ще се възпламени от тщеславни домогвания. Прости, почтений старче, безумието на моя гняв, стани. Ако искрено желаеш да ми помогнеш в тия скръбни дни, седни и говори пред всички; аз нямах нищо тайно. Моя живот е непорочен и намеренията ми са чисти, няма какво да крия от своите. Иди, дете мое, повикай мъжа си; нека син ми, Асен, види злочестата си майка как се придава на хитрините на един придворен честолюбец. Нека бъде тоя заговор семеен съвет, за да не укорят децата майка си, че тъй лесно се е впримчила в примките на лукавий изменник на отечество и ги лишила от техните права. Моя първенец отстраниха от мене, лишиха ме от опора. Аз съм слаба и болна жена. Можеш, старче, всякак да ме лъстиш, но знай, че никога няма да отстъпя от своите права и да лиша синовете си от наследства; моята съпружеска вярност и любов, ако е потъпкана, то майчината любов ми дава сила да се боря.

- Не трябва, милостива царице, семеен съвет, отстранете всички свидетели, за да поговорим насаме.

- Казах, че нямам тайни. Аз искам да ида във Влахия при баща си, за да не търпя оскърбленията, които ми се нанасят от моите подчинени. Мене подозират в измяна на отечеството. Моето отивание във Влахия само ще уякчи съюза на отечеството със съседите. Общият враг застрашава България и Влахия, ще ли допусна аз да подигне баща ми оръжие зарад мене връз отечеството? Ако оставям България в тия скръбни дни, то не да доведа нови беди над отечеството, а да укрепя трона на своя първенец с нови съюзници против турците. Не е ли поръка за моята искреност досегашната ми преданост към българский народът. Не съм ли му подарила достоен наследник? Защо сипят връз мене хули и клевети всички царедворци? И ти, старче, и ти! За сан, за почести ковеш хитри замисли. О, погледни на мене и се научи поне от моето нещастие колко е непостоянно земното величие! Българската царица днес завижда на сетнята сиромахкиня, която се радва на семейното си щастие, окръжена от любящий съпруг и от децата си.

Аз съм лишена от любов, зарад моята безгранична преданост към царствения си съпруг, оклеветена, зарад моята невинност.

След като ми се отне любовта - моят сан, моето величие станаха като призрак. Аз нямам вече надежда, ни желание...

- Мъдра царице, не се предавайте на мрачно отчаяние. Сълзи и въздишки не връщат загубената любов. Те я пропъждат по-далеч, каза Самсон. Жалост и крилата любов не могат да седят заедно. За вас, царице, стои законът, правото, което сте заслужили със своя безпорочен живот; съберете силите си за борба, за да отстоите правото си на царица, майка и съпруга. Днес има голям събор на болярите, ако се явите на събора и поискате своите права на короната като законна царица, и милост у наший повелител, то Вашата смелост, съединено с женска кротост и съпружеска покорност могат да решат въпроса във Ваша полза. Това е моят съвет. За това съм дошъл. И за да снема всяко подозрение от себе си, аз се отказвам от високия сан, който ми е поверил нашият повелител.

Злочестият само разбира всичката дълбочина на нещастието. Аз съм загубил цяло семейство. Вашето нещастие възкреси раните на сърцето ми. Нас свързва еднакво нещастие; ние днес сме близки по душа, макар и далеч по произхождение. Аз съм човек без отечество, без род, Вий по рождение, по сан, по всичко сте царица. На Ваша страна е правото. Дерзайте, царице!

- Думите ти, старче, се виждат искрени. Аз съм готова да последвам мъдрия съвет. Ний наистина сме злочести. Моите сълзи, ако могат да те утешат, виж аз роня за тебе. Тъй свърши царицата със сълзи на очи.

Самсон отиде тозчас на събора; подир малко се яви там и царицата. Тя коленичи пред царя с тия думи:

- Повелител мой, прости твоята царица, че пред съда на честните наши боляри иска у нозете ти съд и милост. Аз не съм нарушила никога твоята воля, твоите желания са били и мои, волята ти - закон за покорната ти жена. Свидетел Бог и цял народ, че моят живот е бил непорочен. Припомни ония честити дни на младостта ни, когато с мъки аз подарих наследник на престола, радост на честитото наше семейство. За тях не ме лишавай от майчинските права на царствените наши синове - царица на България. Аз винаги съм била предана на отечеството. Подир нашата сватба не съм мислила освен за славата и щастието на България. В нея съм минала младостта си. Тя е моя родина. С тая страна е свързано щастието и живота ми. Никога няма да помисля зло на отечеството си. Искам разрешение да ида при държавний си баща във Влахия, защото зла орисница ме преследва. Но никой не може да изтълкува зле това мое пътувание.

Тя стана, обърна се към болярите, като простря повелително ръка и гордо издигна глава. Нека ме обвини в измяна тоя, който може да обърне езика си за клевета против мен.

- Седи, съпруго, твоята невинност никой не може да очерни. Почтеният събор ще разгледа въпроса за твоето пътувание според желанието ти, отговори цар Александър, като показа място на съпругата си около себе си.

- Да отиде сега нашата благочестива царица във Влахия, каза патриарха, който стоеше от лявата страна на царя, значи, да въоръжим нов неприятел. Нас застрашават турците, от една страна, гърците - от друга; да подигнем Влашко за короната на царицата, значи, да усилим нашите врагове.

- Не война, мир на отечеството желая аз. Не врагове - съюзници против същия враг ще намери моя държавен съпруг у войските на баща ми. Не е да не знаят във Влашко, че успеха на турското оръжие у нас става опасно за нашите съседи. Само един общ съюз с нашите най-близки съседни и родствени държави може да спре неверниците и да спаси Христовата църква от поругание. На това братско обединение ти трябваше най-много да помагаш, като служител на църквата. Но ти не служиш на Бога. Ти тъпчеш църковния закон. Ти, а не аз, искаш да разкъсаш връзките на мира между наший двор и царствения мой родител със свалянето на законната царица на България, която е поръка за мира. Ако нашите боляри радеха14 повече за отечеството, не би слушали твоите злоумишлени съвети. Но и между вас, боляри, се намират подобни нему. Вий не искате да знаете, че отечеството губи повече с моето сваляне, отколкото аз губя с българската корона.

- Нашата царица брои и мене за един от злоумишлениците, каза логотетът. Позволете, мой повелителю, да предам своя сан на тогова, когото изберете за по-достоен от мен между князете и болярите. Старостта има право на почивка. Аз съм вече стар. Последните дни на живота си аз отдавам на служба при нашата достойна царица, защото тя може да извърши повече в тия тежки за България времена, от колкото един немощен старец.

Цели десет години аз се ползувам от царска милост и нося своя сан. Моята опитност в държавните дела дава ми право да кажа, че мъдростта на славната наша царица засрамя всички ни. Един съюз между християнските държави, както предлага царицата, може да спре оръжието на страшния враг. Не е мъчно да стане един сговор сега със съседните държави, защото техните интереси са еднакви с нашите - да запазят земята си и вярата си от неверниците. Царската сестра за Сърбия и нашата царица за Влахия са връзките на съюза с тия държави. Другите съседи ще се присъединят към тях. Българската държава ще се тури за глава на съюза и ни една педя земя няма да дадем на турците. Ний ще изпъдим тогава турците не само от нашето отечество, но и от Ерусалим и от Египет. С нас ще дойдат и венецианците и византийците. Не само всички християни, но и мохамеданците ще ни дойдат на помощ. Маврите са наши съюзници, защото са против турците.

- Нашите войски побеждават византийците и тоя изменник иска тяхното приятелство. Заповядайте му, царю, да млъкне, каза гневно един от болярите.

- Той иска съюз с неверниците, чухте ли го, рече вторий.

- Вън чухутина15! - извикаха другите боляри.

- Не оскърбявайте един другиго, каза царя. Ний се отстраняваме от въпроса за пътуванието на царицата. Колкото за това, дали България трябва да бъде в мир и съгласие с нашите съседи, то времето ще ни покаже, как да се владаме, за да не унизим знамето на храбрата наша войска, каза царя и всички боляри насядаха по местата си със затаена злоба против чужденеца.

- Сам си ти, повелител мой, можеш да оставиш покорната си жена при себе си или да ме изпратиш при родителите ми. Между събраните тук боляри аз не намирам приятели, освен нашия логотет. Студенина изразяват лицата на събраните. Сърцата им сковава гордост и завист. С тия думи царицата излезе от събора, презрителна усмивка грееше на устните ѝ. Това презрение удвои ненавистта на болярите против царицата. Те си шопнеха16 ядни присмехи за нея: "кой ще остави на своето ложе такава змия"? - забележи един. "Виж каква хала, цяло царство заплашва", рече вторий; "какво може да направи една жена? - отговори му третия, доде е млада, тя ни е мила, като остарей, тя прилича на ветха дреха, захвърли я, вземи си нова".

- Право казва патриархът, не трябва да се пуща тая влахиня и за нея място ще се намери в някой манастир да се покае преди смъртта си, тя стои вече с едина крак в гроба, мирише на мухъл, каза събеседника.

- Да се премахне, дето и да било; нейната надменност, казва жена ми, вече е нетърпима. С жените ни се отнася като с робини. Па и еврейката не бива да стане царица. Цар Александър е левент мъж, най-хубава мома ще му намерим между търновските болярки, отговори друг един.

- Въпроса за пътуванието на благоверната наша царица ще реши самодържавний повелител, каза патриарха на събраните. Царицата отхвърля съдействието на събора за урежданието на семейния раздор.

- Бог дарува победа на войските ни, нашият храбрий войвода - Иван, преследва византийците. За да отпъдим и турските орди иска се само съгласието и ревността на нашите князе и боляри. Прекратете всяка вражда и раздор помежду си. Подайте си братски ръка един другиму. Това е моята воля. С тия думи царят закри събора. Патриарха излезе заедно с царя. Те се отделиха във вътрешните царски покои. Болярите и князете останаха да чакат кого от тях царят ще избере за свой министър наместо Самсона. В туй време те изливаха своята затаена омраза връз своя другар Самсона, който се мъчеше да си иде, за да избегне оскърбленията.

- С какво мислите, Ваша милост, да утешите царицата? Както се види нашия славен цар не иска вече да я държи около себе си. Няма ли да подарят короната на новоерусалимското царство, когато евреите изпъдят турците от Ерусалим? - попита го един от князете със смях.

- Не Ерусалимско царство. Нашият логотет ще заеме престола на Балдуина в Цариград с помощта на маврите и венецианците. Гледай, старче, да не намериш в Търново тъмницата на Балдуина, каза му негова досегашен помощник, който смяташе, че него ще назначи царят за логотет.

- Ако турците те изберат за султан, мигар няма да оставиш Мойсеевата вяра? - подмигваше му друг един. Може вече да са ти обещали израилско царство, като минете на тяхна страна?

- И Ваша милост се присмивате, отговори нажален Самсон на последния. Преди да дойдем тук, ти днес превъзнасяше моите заслуги, хвалеше моята преданост към престола. Как тъй скоро твоята лест17 се обърна в клевета?

- Ти си задушил нашето дворянство. Искаше от нас покорност и похвали. Тебе те и хвалеха, но никой не те е почитал за благороден. Ти си бил заслепен до сега. Погледни сега на своето унижение; пожъни омразата, която си посял.

- Горкана, властта заслепява всекиго. Но поне една моя заслуга към отечеството...

- Де е твоето отечество? - прекъснаха го със смях няколко гласа. Безроден скиталец, в твоите жили тече робска кръв, тебе не ти е мястото между благородните. Самсон излезе; подир него се разотидоха и другите от събора.

Царски пратеник стигна Самсона на пътя и го върна.

Когато Самсон влезе при царя, завари там и патриарха.

- Закона за парясвание18 по нашите обичаи ти ще разтълкуваш на царицата, като влезе в манастира. Предаваме я на твоите попечения. Често я навестявай и назидавай, във вярата тя ще намери утешение. Сега иди, приготви за кръщението на новата царица. Тя ще се нарече на името на своята предшественица. В църквите да се поменува пак Теодора, за да не знаят от Търново за отстранението на царица Теодора. С тия заповеди царят изпрати патриарха и като се обърна към Самсона рече приветливо: "Седни, мой тъст. Ний имаме да обсъдим важни въпроси. Скоро се ти умори. Но сега твоята опитност е най-нужна. Ти ще останеш при своя пост. Ти ще послужиш на държавата и на царицата по твоето желание - царят се усмихна при това - само не на нещастната царица, а на дъщеря си. Тая служба трябва да ти е по-приятна".

- Вашите милости, мой повелител, са безкрайни, рече Самсон, като падна на колене. Той се намираше от крайното унижение, на върха на своята мощ. Неговата сила, като царски баща и първи министър се удвоява; щом почувства тая сила, той изведнъж помисли как ще унищожи своите оскърбители с един само поглед.

Това обаяние го накара да забрави нещастната любов на дъщеря си към Инаса. Но щом спомни, че той жертва единственото си чедо за власт, разплака се като дете. Той нямаше сила ни да се откаже, ни да се бори с царската воля. Царят, който вярваше, че старецът плаче от радост, продължи.

- Стани, мой отец, ти трябва да се приготвиш за сватба. Но преди да се захване тържеството, ще пратиш добър съветник във Видин на сина ми, който ще му бъде и стражар, за да не излиза вън от крепостта. Избери най-храбрия и най-верния от войводите, които са в Търново. Ще му поръчате да усили стражата към Влахия, като каже на Страшимира, че дядо му помага на турците. Страшимир е покорен син и достоен наследник, но той е млад, може да се поведе подир недоволните князе. Те обичат смутовете и за по-вярна сполука мъчат се да привлекат наследника на своя страна. Колкото за в Търново, ти имаш всичко на ръка, за да смириш честолюбивите боляри. Те трябва да усетят, че са под властта на Шишмановича, не могат да се противят на волята ми.

- Това е по-мъчно, от колкото смятах аз до сега. Днес аз се убедих, че нямам приятели между нашите благородни граждани. И тия, които съм считал досега за такива, днес ме убедиха как силно мразят в мене чужденеца и друговереца, отговори нажален Самсон.

- Знам, знам. Тяхната омраза произлиза от завист. Ако беше на твое място брат им - от една майка с тях, то и него би затрили, за да се качат едно стъпало по-горе по стълбата на величието. Недостойни гладници! Те един другиго унижават зарад власт; ако нямаме една мощна ръка над тях да ги удържа и заплашва, те един другиго ще изтребят от честолюбие. За това ти давам неограничена власт над тия хищници. Не гледай ни чин, ни заслуги. Без съд, без разправа можеш да туриш в тъмница, или в гроба непокорния, които иска да смути града. Аз искам всички граждани да ликуват заедно с мен.

- Господарю, позволи на смирения си служител да забележи, че мир ѝ спокойствие не може да има там, дето няма справедливост. Угнетението докарва отмъщение, затуй, ако почнем с преследвания на непокорните, то наместо да смирим бунтовниците, ще ги усилим. Ако можаха всички да се задоволят поне навреме, то ще се обезоръжат злоумислениците. Награди, почести на големците, веселия на народа нека ознаменуват царската сватба. Войската нека бъде на стража, щото никой от тукашните големци да не и влезе от столицата за смутове. Колкото до подчинените князе, всички са заети със страшния неприятел. Всеки гледа да запази своите владения от турците, за смутове в царството не могат да мислят. А народът ги мрази, не иде подир бунтовниците.

- Ти винаги най-добре си разбирал и изпълнявал волята ми, отец мой, затуй без страх ти доверявам властта. Ако може ненаситното тщеславие на големците да се задоволи с нещо, направи така, царските съкровища са отворени. Дано щедростта, виното и веселбите омаят смутителите.

Нека сватбата се отпразнува тъй весело, както досега не се е запомняло в Търново. Сега да идем у вас, аз сам си искам да обадя на Мария за нашата сватба, свърши царят, като стана.

Те завариха Мария в градината. Тя държеше кошничка с трендафил на коленете си и отбираше китка. Негра беше седнала пред нея на пясъка до краката ѝ, за да ѝ помага.

- Кажи, Негро, кой цвят от тия двата е по-хубав, попита я Мария, като изглеждаше на ръката си един бял и един червен трендафил.

- И двата са хубави, защото приличат на тебе. Едната е бяла, като шията ти, другата прилича на твоите бузи, кога се зачервиш.

Мария игриво я удари по носа с трендафилите и каза: "иди събери още цвете, наместо да бъбриш. Това няма да стигне. Виж колко ме избодоха твоите трендафили, аз не ща да приличам на тях". Тя разгледаше убодения си пръст, когато се зададе баща ѝ с госта.

- За кого си приготвила китка, дъще? - попита Самсон отдалеч, като съзря дъщеря си. Момичето издигна глава и като видя госта, скочи смутена. Цветето се изпиля на земята. Тя простря ръка на госта с китката, защото не знаеше какво да прави с нея. Царят пое радостно китката и показваше на изпиляното цвете: виж, пътят ти е осипан с цветя, ти си честита. Ще разделиш ли с мене своето щастие? Давам ти царството си, само да стана честит, като тебе. Истина ли ти кичеше китка и мълчешком я наричаше за мене?

Момичето съвсем засрамено поведе очи. Баща ѝ доде на помощ.

- Ти ще бъдеш българска царица, мое дете, нека Небето те благослови, да станеш достойна. Той поглади дъщеря си по главата, както обикновено правеше, целуна я по високото чело и влезе в къщи.

Царят остана с Мария в градината. Те седнаха край шадравана, който пръскаше далеч прозрачни водни искри. Беше вече късно, слънцето изпращаше от запад меки лъчи. Мария изглеждаше уморена. Тя едвам сега разбра посещенията на царя и неговите думи. Като че се пробуди от сън. Тя трябваше да се прости със своята любов - с Инаса, защото това е волята на баща ѝ. Той сгодил дъщеря си, ще я жени, без да я пита. Това е негово право, тя не смееше да се противи. Само впери очи далеч в пространството, като да диреше там нейде далеч милия образ на Инаса, за когото сърцето и копнееше.

- При тебе прекрасна, девице, Божият свят става ми по-хубав, небето по-сине и струите на чучура по-светливи. Ти си венец на Божиите творения. Ти раздаваш любов и щастие, бъди по-весела. Скромността ти покори моя скиптър. Кажи, обичаш ли ме?

Мария и не чуваше любовното нашепвание, бледна като смърт преклони глава на гърдите на своя мъж, когото не можеше да отблъсне. Колкото повече царя я милваше и целуваше, толкова тя повече трепереше в прегръдките му.

Скоро се завърна и Самсон. Той обясни на зетя смущението на Мария от голяма радост.

Заповяда на Негра да я заведе в къщи, да я завие, че изстинала.

Негра заведе момичето в къщи, а Самсон още дълго време приказва със зетя си за тържеството на сватбата и за кръщението на Мария. На сутринта църквата прие новопокръстена дъщеря - Теодора.

 

IV

Инас пристигна в лагера на нашите войски с важно поръчение от Търново. Той беше тъжен и мълчалив през всичкото време на пътуванието; но колкото повече се приближаваше към бойното поле, толкова повече лицето му се проясняваше, като гледаше праха на разорението от скорошния бой; войнственият дух взе връх най-сетне над тежките чувства, които давеха юнашките гърди от раздялата с либето му. Той мина през села, които още се димяха от пожара на боя, наоколо ни душа человеческа, само тук-таме се срещаха кучета около димящите купища от разорените жилища, на пътя се търкаляха скелети от конски и човешки кости, запечената кръв на камънаците още миришеше и това зрелище проясни взора на суровия войник. Той мислеше само за това: как ще се хвърли в горещий бой и над нови купища от човешки кости ще се прослави; неговото оръжие ще внесе смърт сред неприятеля и с това ще спечели може би любовта на онова нежно благородно сърце, което пролива сълзи и зарад лисицата, и зарад пеперудката, и за най-малката животинка. Победа! Тая обаятелна дума се въртеше само в ума му и той се стремеше към боя с всичките сили на младата си племенна душа.

Той скочи от запотения си кон пред своя войвода Ивана и му подаде писмо, което носеше за него от царя. Иван се зарадва на своя другар: "Ти си толкова нужен тук: гърците бягат", казваше радостен войводата, като разпечатваше писмото. Но тутакси се намръщи, щом прочете писмото и рече на Инаса:

- Аз чакам подкрепление, а ти идеш да отведеш една част от войските срещу Лала-Шахим? Кой даде тоя ум? Това трябва да е хитра интрига на моите завистници. Че що да вярвам, че ти сам искаш това.

- Аз не съм искал, но се не отказвам да опитам честта на оръжието си с турците.

- Знаеш ли ти, че с турците е по-мъчно да се сражаваш, отколкото с гърците? Нашите войници са навикнали да надвиват над гърците и смело отиват на бой, а от турците се боят; най-сетне и това трябва да помниш, че турската сила е по-голяма от нашата.

- Знам, войводо, превъзходството на турците над нас, но колкото по-мъчно е делото, не е ли толкова по-славна победата? И страхливецът отива на явна победа. Трудните подвизи искат смелост и изкуство. В името Христово и прекрасната Мария аз отивам срещу турците!

- О, че и ти си между моите врагове. Защо се криеш като страхливец? Срещу мене има заговор, за да спрат успеха на моето оръжие. И ти, друже, между моите завистници! Да вярвам очите си? Тебе ли гледам, Инасе? Моят верен другар по оръжие? Ти знаеш, че аз никога не съм гледал на тебе като на подчинен. Пред тебе съм откривал всякога сърцето си. Кога черна завист се вмъкна в твоето благородно сърце, което беше до сега открито за другаря ти?

- О, съмнение! Ти отравяш най-чистия източник на най-чистите намерения. Вярвай, войводо, това е воля царска, на която ний и двама се покоряваме. Но аз съм готов да се откажа зарад тебе, ако нямаше една по-силна ръка и от царската, която ме ръководи - тя е моята избрана. За нея аз ще се сражавам; за нея…

- Стига! - прекъсна го войводата. - Сбогом сега, утре ще се видим.

На сутринта Иван не искà да види своя приятел. Той го изпрати с един малък отряд към Железник срещу отрядите на Лала-Шахим и сам замина с останалата войска да преследва разбития неприятел. Тази студенина на любимия войвода, другар на толкова славни победи, съкруши духа на Инаса, той се възмущава от подозрението на своя другар, но гордостта му не позволяваше да се оправдава. Той беше готов да се хвърли в огъня за своя другар, да докаже своята преданост със самопожертвование. Тъй наскърбен, Инас мина печалните равнини на Железник. Тук не се жълтееха вече златни ниви, лоза се не кичи с гроздове, благодатната земя беше погазена от дивите орди на турците, не смееше земледелеца да се яви със сърп, ни овчар да изведе стадото си на полето.

И тук войната беше посеяла смърт и страх. Нигде около няма де да се спре, ни жива душа по пътя да срещнеш. Турските отряди бяха се укрепили в Железник и от там се готвеха да нанесат новия удар на българските войски, които бяха разпъдени далеч от Тракийската равнина. Повечето население отведено в Азия. Пълно опустошение на веселата Розова долина.

Инас вървеше в неизвестност, той не знаеше ни де са намират нашите войски, ни силите на неприятеля. От една страна, тая неизвестност го плашеше, от друга, желанието му да се срещне с неприятеля, колкото и да е страшен той, повече растеше, защото нигде се не виждаше тоя неприятел. Най-сетне той се спря под крепостта Раковица и там беше отблъснат от Гази-Дауд паша19. Това поражение водеше друго по-голямо: Инас беше обвинен в измяна, вързан и откаран при Ивана от началника на крепостта Раковица.

Войводата посрещна своя злочест другар и се помъчи да снеме от него обвинението, че той е влязъл в споразумение с турския паша да му предаде крепостта.

- Подозрението ми се разсея, Инасе, още щом замина. Гонец от Търново подир тебе ми донесе друго писмо от царя. Ти си оклеветен. Разкрий ми сърцето си, както напред, и ний ще разкъсаме мрежата на черните клеветници.

Инас стоеше умислен в шатра на своя приятел. Той гледаше тъжен напреде си, без да продума.

- Ти ми се сърдиш, друже, продължи Иван. Аз бях несправедлив към тебе, но ще изгладя грешката си сега в твойто нещастие. Войводата сам си сне оковите от Инаса. Седни, ти си свободен, аз отговарям с главата си за теб. Ний трябва да се разделим; избери де искаш да отидеш. В България ти вече не можеш да останеш.

- Туй е най-страшното за мене, продума Инас, съвсем убит. Мислиш ли, че аз ще спася себе си, като изложа своя другар в опасност? Смъртта не е страшна за нас, ний двама сме я срещали на толкова пъти в бойното поле. Но живот безчестен, живот без дружба, без любов, да скиташ не мил, ни драг в чужда страна, такава участ ти не ще пожелаеш на злочестия си другар.

- Но няма как, ти не можеш да останеш тук; да се дадем в ръцете на своите врагове без борба, това не е юначество. За мене ти се не грижи, аз мога още да се боря с твоите врагове. Всичките техни коварства сa насочени срещу тебе. И твойто отстранение от тука, което аз побързах да претълкувам, не беше насочено към мене, а само тебе имаха за цел да погубят, възрази войводата.

- Най-сетне, моята чест иска да остана: тури оковите ми и ме изпрати в Търново, нека ме осъдят там, ако съм виновен. Мойте момчета паднаха честно в боя при Раковица; съдбата ме пожали, аз останах жив, това ли е измяна?

- Кой ще те съди в Търново и ще дири справедливото? Не тия ли, които искат твоята смърт? Като доде от там, помня, друже, ти поменуваше за една жена. Не тя ли те клевети пред царя? Кажи, каква е тая жена?

- Никога царицата на сърцето ми няма да направи зло. Тя е ангел на невинността. Никакво подозрение не може да я досегне. Тя е перла на Божиите творения. Тя е създадена да раздава само любов и радост. Нейните ръце могат да вършат само добродетели; езикът ѝ говори само истината; сърцето ѝ е източник на най-чистите чувства.

- Но коя е тя? Нямаш ли съперник зъл и отмъстителен?

- Съперник? - не. Мария обича първи път, нейната любов е светла като утринните слънчеви лъчи, тя не може да има друго либе освен мене. И тя се закле да ми бъде вярна.

- Може тя да ти е вярна; прости! Не може, но такъв ангел не би изменил, само че нея ще обичат мнозина други освен теб, щом тя е толкова хубава, както казваш, за туй ти ще имаш и съперници опасни; пази се да не станеш жертва на своята любов.

- Не съперник, но враг опасен за мене е нейният баща. Аз ще ида в Търново и ще смиря гнева на логотета. Той няма другиго на света, освен прекрасната Мария. Ний ще паднем двама с нея на колене пред стареца и ще смирим негова гняв. За нея той ще ми прости оскърблението, което му нанесох.

- Ти любиш прекрасната еврейка! Злочестий друже, твоя съперник е царят... Ето защо той иска твоята смърт, а ти дириш правда и съд у него! Никаква надежда за оправдание няма, бягай от тая земя; спаси живота си!

- О, не е страшен за мен Александра, отговори Инас, след като помисли, той се засмя горчиво и прибави: той е стар, аз съм млад; мене ще предпочете Мария, макар и без скиптър и корона.

- Благородна, юношеска смелост! Както конят с настръхнала грива негодува на юздата си, тъй и ти не превиваш глава пред силния съперник. Но помисли, милий, пита ли се момата кого избира нейното сърце за свой другар, ще ли питат Мария кого тя предпочита?

- Тогаз по-добре да умра близо при своята царица, отколкото да живея без любов. Върни ми позорните окови, войводо, и с тях ме прати в Търново; аз мечтаех да деля с нея лаврите на нови победи, но трябва да влача позорно безчестие. Нека бъде тъй. За нея ще нося тия окови и поне пред нея ще се оправдая. Няма друг кой да ѝ каже, че аз не съм изменник страхлив, сам си ще ѝ кажа и тя ще повярва.

- Остави на мене тая поръчка. Вярвай, аз ще намеря случай да ѝ говоря и не само пред нея ще снема черната клевета от своя друг. Ти си вярно служил на царя; той ти плати с неблагодарност. Моят дълг и дружбата изискват да умия черната клевета от другаря си.

- Безценний друг20, ти рискуваш за мене да изгубиш царската милост, но заклевам те, не ме лишавай от надеждата да я видя още веднъж! Да бягам, това иска мощният съперник и с това да погреба любовта си. То е по-мъчно, отколко жив да влезна в гроба.

- Безумец! Тебе никой не може спаси, ти отиваш на явна погибел, рече войводата, като тръшна отпреде му тежките окови. Нажален Иван излезе от шатра си и прати стража при Инаса да го окове. Инас беше изпратен на същия ден до вечерта в Търново. Инаса пазеше из пътя силна стража. Тя беше дадена на злочестия узник21 повече да го пази от външни нападения. Началникът на отряда носеше писмо от войводата Ивана до царя, у което писмо войводата изчисляваше всички заслуги на Инаса, и като не намира никакво основание за обвинението на Раковския началник, то предава обвиняемия на праведния съд на царя и горещо моли за помилвание живота на своя друг.

Инас мина Сливенския превал с големи затруднения, освен опасностите на непроходимата клисура, която води към Шумен, пътя заприщеха множество скиталци, пропъдени из прежните им жилища от разорените села на Тракия; други, гонени от църквата като еретици, криеха се из шумаците; трети със семействата си съставляваха хайдушки шайки, които грабеха и убиваха минувачите. Неведнъж стражата беше нападната от тия последните. Стъпка на стъпка те трябваше да си пробиват път между своите, които се спущаха ту с проклятие и плач връз царските хора, ту с молба за помощ, или с гол нож.

Тези тъжни картини на негодующето пръснато население раздираха сърцето на узника. Сега в своето нещастие той първи път почувства тяхната скръб. Рицарский дълг - да помага на слабите, заговори у Инаса. Майки, които стискаха в прегръдките си гладни деца и ги увиваха в скъсаните дрипи на дрехата си, простираха мършава ръка към него за хляб, а той нямаше друго, освен студено желязо на краката си. И как никога той не е забелязвал до сега толкова нещастни? Жаждата за слава и нови победи правеше го равнодушен към жертвите на войната, сега съвестта го гризеше затуй негово равнодушие. Една неделя път през гористата местност между Преслав и Търново стори му се по-тежък от всичките походи, които е направил. Той не ядеше почти нищо, а тайна мъка го ядеше отвътре ден и нощем.

Късно вечерта на 24 октомврий Инас влезе в Търново. Нощта беше тъмна, черна мъгла увиваше града. Улиците мокри. Той се намери в една тясна каменна стая и вече не съмна за него бял ден. То беше тъмницата, влажна и студена, като есенна черна нощ, която го погреба. Тази беше милостта на мощния негов съперник за ходатайството на войводата. Не затриха Инаса, но скоро всички забравиха за него, никой не знаеше де е и какво стана тоя рицар. Нито смееше някой да попита. На всички негови въпроси суровия стражар отговаряше с мълчание; на всички негови молби с отрицание.

Стражата на Инаса беше дядо Петър, благочестив старец, но много скъп на дума. Отпървен22 Инас негодуваше на негова суров нрав. После забележи неговата правдивост и почна да се отнася към него с уважение. Малко по малко те се сближиха и даже станаха приятели. Инас се убеди, че дядо Петър обича да говори само за вярата. По тоя въпрос той от мълчалив, като гроб, обръщаше се в оратор. Инас често го питаше: защо бият камбаните? Какъв празник настъпя? Колко дена до Рождество? и пр. Старецът му отговаряше всякога отрицателно на такива въпроси, даже веднъж му забележи, че Христос не е знаял празник и делник, неуморно е проповядвал и правел добро в събота, против обичая на своите единородци.

- Христос изцерявал болните, помагал на немощните и в празник, както в делник, но това не значи, че той не почитал празниците, възрази Инас на своя стражар.

- Той стривал класовете, кога гладен минавал край нивята и учел учениците си да правят същото в празник, отговори старецът с усмивка. Инас никога не беше видял засмяно лице у дяда Петра. Той самодоволно се усмихна от съзнание на своето превъзходство над събеседника. Дядо Петър знаеше наизуст Евангелието и можеше на всяка дума да даде по няколко стиха за потвърждение на своите религиозни убеждения.

Инас чувстваше своята слабост да се бори с един силен противник и тайно раздражение го обладаваше винаги, кога се препираше с дяда Петра. Той му забележи веднъж като видя, че старецът се кърпеше навръх Коледа: "Ти не почиташ, дядо, празниците, а цял ден шепнеш молитви, нощем съм чувал тъй също, че се молиш, на кой Бог се молиш?"

- Бог е един, синко, всеки християнин е длъжен да се моли; молитвата укрепя душата, както храната тялото. Ако всеки ден се грижим да нахраним тялото, което принадлежи на сатана, колко повече трябва да се грижим за душата, която е подобие Божие.

- Как тъй тяло кръстено да принадлежи на дявола? Бог създаде човека по образ и подобие, казват светите отци, а ти казваш, че тялото е дяволско? Тоя път Инас съзнаваше своята правота и разпалено говореше.

Бледното лице на дяда Петра стана още по-съсредоточено, отколкото беше обикновено, сините му умни очи засветиха, той поглади бялата си брада и възрази, като гледаше не на своя събеседник, а нейде в пространството през малкото прозорче на тъмницата.

- Бог е дух и всичко духовно е Божие, а видимото е от дявола. Свети отци и свята вода не могат да бъдат, защото и хората са направени от земя, която е дяволска, и на пръст ще се обърнат, а водата е творение на злия дух.

- Как, ти не вярваш и в обредите? Ти приказваш както богомил, рече Инас.

- Аз съм християнин и вярвам само в Христовото учение: всичко писано до Христа е противно на истинната; всички пророци преди Христа са лъжепророци; един само истинен Бог и спасител - Христос, продължаваше дядо Петър, като черпеше своето вдъхновение из прозорчето и зашепна своята молитва.

Инас закрачи из тясната пътечка между двете стени на студеното си жилище. Той се замисли връз странното учение на дяда Петра, който неволно го подчиняваше с искреността на своите религиозни убеждения.

 

V

Царската сватба на Александра и Теодора празнуваха в Търново цяла неделя. В деня на венчанието купове хора сe сипеха на улиците. У всички на езика една дума се върти тоя ден: "минаха". Кой видял! - попита един неверующ, че царската чета минала.

- Наш Стоян бил в черкова, отговори друг, който зяпаше на пременените булки по улицата и, за да привлече тяхното внимание, прибави: "Царицата хубост неизказана, пък и пременена, чудо елмази по нея!"

- Е-е, царска работа, отзова се една млада жена.

- Царска дъщеря, не прилича на гръцките царици; казват, че била дъщеря на френския цар, обади се един от околните.

- И внука на папата; от Рим посолство я довело до тука, потвърдява други, и с тях пристигнали много кръстоносци против турците.

- Какви те кръстоносци патили, вчера минаха царските момци с прикията23 на булката. Баща ѝ натовари трийсет катъра със злато и копринени дарове. Колко наемници ще вземе царят с тези пари? Да е жив, той няма вече да си трепе народа на война, сѐ наемници ще праща против неверниците, каза възторжено първия.

- Дано и нашите да се върнат, въздъхна една бабичка, която ги зяпаше в устата. Тези нечестивци света изпотрошиха. Двама изпратих! Година стана не съм ги чула. Двама юнака, двама сокола!

- На сватба се не плаче, бабо, рекоха мъжете. Синовете ти не ще се върнат с празни ръце.

- Дай, Боже. Не плача, синко, отвърна жената, като си бършеше очите, дано и на царицата помогне Господ мъжка рожба, че да види и тя колко е свидно!

- Дяволско семе ще се развъди, бабо, обади се дядо Петър, който беше се откъснал от тъмницата и се смеси в множеството. От нечестива майка какъв цар ще се роди? Тя не е християнка. Пък ние си имаме наследник...

- Какво там мелиш, старий пръч - прекъсна го един млад, снажен момък - или не стигна за тебе вино в механите, че да не грачиш злокобно. Виж, навред черпят, иди смучи; вино се лей на всеки кът.

- Аз не пия, сине, моя ум не мъти дяволско биле - възрази дядо Петър.

- Като не пиеш, очи нямаш ли да видиш? Ангел е слязъл от небето, не жена. Сам си видях с очите си, като ги венчаваха. Такава хубост няма по света ти думам. Царицата е прекрасна, каза момъкът високо. Навалицата се умножи около очевидеца; всички го слушаха с любопитство. Ораторът се въодушеви, като видя, че завладява вниманието на тълпата. "Е-и-й тъй, покрай тях вървях, показа той с ръка. - То беше наистина царско величие. Народът посрещна младоженците с радостно: "Многоя лета"! Музики екнаха от четири страни, като се показаха двамата из черкова. С царицата тръгнаха всички търновски болярки, хубави, гиздави, напети, да им се не нагледаш; но ни една не може да се сравни с царицата. Пък колко ѝ прилича корона на главата - родена за царица, че толкоз! Какво е при нея дъщерята на Адроника?

Тя вървеше подир царицата, като слугиня. За друго я не бива, нищо царствено няма у нея...

- Остави я, гъркиня нали е! Знаем ги тези царици, и нея казват Мария, прекъсна оратора една от слушателките, като направи една презрителна мина24, с която искаше да напомни за коварната царица Мария. Нея добре помнеха в Търново. Всички разбраха за коя царица се говори и се изсмяха.

- Ами тая не е ли гъркиня? - попита някой.

- Испанка - отговори друг.

- Какво рече? - попита същата жена.

- Папска дъщеря - разтълкува ѝ нейния съсед.

- Папата няма деца - каза им дядо Петър.

- Папска или владишка, нали е хубавица, що трябва корена ѝ? - отговори разпаленият оратор, който стоеше до дяда Петра.

Хубава мома род няма.
Дълбока вода брод няма…

Запяха веселите слушатели и тълпата потегли шумно из улицата към широката поляна пред града, дето се виеха хора и гайди цепеха въздуха. Старецът остана сам си на улицата и рече подире им "безумни"!

Той тръгна към противоположната страна на улицата, не направи и пет крачки, като чу от тясната уличка, която закривяваше нагоре към Исаря, пискливите гласове на две сърдити жени. Те са дърпаха на ъгъла, дето закривява улицата. Едната викаше: "То не бива от две майки да бозаеш".

- Тебе какво ти е? Царска милост, на двете врати дават, който се вреди, не е ли? - отговаря другата.

- Защо взе дваж? Не е само за тебе цар - думаше другата, като я дърпаше за ръката.

- Какво делите? - попита ги дядо Петър. - Не се карайте.

- Ха, и ти ли искаш? - озъбиха се двете просякини с изкривени от гняв лица. - Иди горе, показа едната към Исаря. Там раздават милостиня. Навалица щеше да ни смаже.

- Мене ме скъсаха, рече едната, като показваше дрипите си, - костите ми потрошиха, майко пречиста! Ох! Изтъпкаха ме, пък две аспри съм взела, тя грабна перпера, от ръцете ми я грабна! Дорде тъй се оплакваше сиромахкинята, похитителката се изщъпна из ръцете ѝ. Тя се загуби нагоре из тъмната уличка, която се разделяше на две.

- Отиде, стрела простреляна! - изпищя сиромахкинята, като се спусна да я гони. Краката ѝ се петлееха25. Дядо Петър я спря и спусна тежка сребърна монета в ръката й: "Земи от царица Теодора, тя е на люти мъки. Кажи на всекиго, кого срещнеш, че царица Теодора е на люти мъки", каза дядо Петър и си замина.

- Дано лека смърт да ѝ даде св. Архангел, промълви успокоено сиромахкинята, като криеше в пазвата си монетата. Тя слезе долу на площада и почна да оплаква милостивата царица. Около нея се спираха, кой как минеше.

- На сватба не думат "Бог да прости", рече една жена, хората се веселят, бабо, а ти плачеш за царицата.

- Люти мъки, щерко, люти мъки търпи, горкица наша царица, оплакваше жаловито сиромахкинята.

- Кого оплаква? - попита един минувач.

- Царица Теодора умира, казва, на люти мъки била - поясни момиче.

- Горка горкица! - занарежда друга оплаквачка.

Запъшкаха, заохкаха жаловити нареждания дестина такива. Голямо множество се притече на техните песни.

- Де е царица Теодора? - питаха се едни други със страх. - Как търпи сирота, как гледа друга да седне в гнездото ѝ? Нали и тя е деца хранила, да се радва, като всяка майка; пък друга ѝ взема децата, имота... Горката! Горката - шепнаха си тъжно.

Разпъдиха оплаквачките от площада. Те се пръснаха навсякъде из града и около тях нови тълпи се събраха. Всички окайват обидената царица, всички негодуват.

Дето има хоро и веселба, там се озовават и оплаквачки. Полека, шепнешката се разнасят: "люти мъки", мълвата расте и веселбата утихва; наместо кавали, чуват се тъжовните нареждания на оплаквачките.

Тъй преминаха празниците на сватбата в града. В палатите на Трапезица пировете бяха непрекъснати. Всички придворни изглеждаха доволни. Само младата царица, предмет на толкова почести и всеобщо обожание, много пъти се виждаше умислена всред най-шумните веселби. Някаква тайна скръб глождеше сърцето ѝ. Тя не намираше радост в празниците, които бяха заръчани нарочно; често ѝ се чуваше плач в придворните песни; проклетии в красноречивите наздравици. Тя беше готова да вярва възхищенията на големците, които ѝ се покланяха, но нейното сърце ѝ казваше: "това е лъжа и лицемерие, никой от тях се не смее, защото е весел, никой не говори от сърце; завист и злоба души царедворците, кога се веселят на безумния пир". Тя беше готова да бега в своята усамотена градина, но как? Тя не може стъпка да направи, без да се устремят на нея триста очи. Отстранили се Теодора във вътрешните покои, остане ли с мъжа си сама, то тъжовний лик на нейната предшественица я преследва; погледне ли на короната си, с нея е свързана черната кърпа на покалугерената Теодора. "А дали е тя сега калугерица, или ме проклина в тъмница?" Тоя страшен въпрос събужда Теодора от сладкий сън. Тя потреперва и наяве. Влюбения съпруг милва своята царица и тихо ѝ шепне: "не ти ли е студено? Здрава ли си"?

"Здрава", отговаря царицата и се крие в прегръдките на мощните му гърди. Но и там тя се усеща пленница, сърцето иска друга любов... Любов свободна, да люби избраника на сърцето си и да бъде любима.

 

Инас лежи заключен вече година време. Дните в тъмницата се протакаха полека, убийствено еднообразно: сѐ едно и също вчера, като днес и сутра и друг ден, без никакво изменение. Черните влажни стени сѐ тъй намръщени гледат на Инаса; от тясното прозорче, което приличаше на пукнатина горе под тъмния свод, крадешком се промъква бледна лъча, то угасва и пак погледне на затворника. Това е ден и нощ, или по добре една безкрайна нощ, осветена сегиз-тогиз с мържелива сиромашка свещ. Лятото се смени от есента и зимата без никакво променение. Сѐ този задушлив въздух и тишина. Инас съкрътява тази безкрайна нощ с набожните беседи на дяда Петра. Колкото повече мислеше затворникът връз богомилското учение на своя стражар, толкова повече неговите религиозни убеждения подкопаваше съмнението. В това идеално учение за истинната и справедливостта, за вечната борба на духа с материята, която на простия език се казваше "борба на дявола с Бога", Инас се научи да презира всичко светско и намираше утешение в миросъзерцанието на вечния живот. Тъй младите сили гаснеха. Инас линееше, но той беше се научил да презира живота в бойното поле, в тъмницата той се научи да презира и наслажденията на живота, и славата, и почестите временни. Само една страст го привързваше още към видимия мир - любовта, тая сила, по която ний се сравняваме с боговете, с нея и света ни е по-мил от небето, с нея затворникът се принасяше далеч от студената тъмница в някакъв рай на блаженство. Инас носеше в сърцето си своята любов, в душата - идеала на вечната правда, и той беше бодър, но влажната тъмница и поста, който му налагаше новото учение, подкопаха здравието му; къде края на новата пролет свали се съвсем. Той лежеше спокоен на прясно сено, с което дядо Петър грижливо беше постлал подмокрените плочи на пода. От ден на ден Инас сѐ повече слабееше, никакви грижи на добрия старец не помагаха на болния. Старецът беше силно привързан към затворника. Той час по час отваряше вратата и надникваше над сиромашкото му легло. Кога болния заспива, тъмничаря със страх се ослушва над мирното дихание на слабия рицар. Ноще сън не знаеше бдителния старец. Като нежна майка той прекарва по цели нощи над главата му без сън, подава му водица, завива го със своя нов тлъшник. Един ден Инас, като отвори очите си, съзря при леглото си дъщерята на дяда Петра - Ирина. Той често я виждаше, през вратата на тъмницата, кога тя навестяваше баща си, но никога тъй близо не бе я видял. Нейното миловидно лице му се стори още по-прекрасно от друг път. Той извика: "О, чудний ангел, що дириш в туй грозно жилище"? - Ангелите не ходят по грешната земя, аз съм човек, като тебе, не бой се, няма да взема душата ти: дойдох, защото баща ми иска да те оздрави; нося ти лек, ще ли го пиеш? - отговори момичето сериозно и строго.

- Ще пия ли? От твоята ръка, създание!...

- Аз обичам да ме слушат, ти няма да говориш, само изпълнявай каквото ти каже баща ми, инак няма да дойда вторий път, каза и излезе.

Дядо Петър остана при болния и му подаде една зелена паница с горчив лек от различни треви, които Ирина сама беше набрала от полето и сама приготвила.

- Защо избяга Ирина? - попита го Инас.

- По нашия закон, сине, трябва да се въздържа човек не само от едение, но и от думи. Тя каза много излишни приказки. Въздържай езика си от празнословие, отговори добрият старец, като поддържаше главата на болния над възглавницата. Инас сръбна малко от лекарството и се повали. Старецът продължаваше да утешава болния и да го назидава от Евангелието: той тълкуваше текста: "не туй що влиза през устата осквернява, но що излиза".

Инас и не чуваше назиданията, той мислеше за царицата на сърцето си, нейните очи светеха с любов, тя го гледаше кротко от къта на тъмницата и простираше ръце към него. Това беше халюцинация на разгорещената му глава, той отвори очи и милия образ изчезна също тъй, както преди един час изчезна Ирина. "Тя ме обича, шепнеше, Инас, не е тъй студена, както тая".

"Пак бълнува" - рече си старецът и тежко въздъхна.

На другия ден Ирина влезе при болния сама. Дядо Петър дълго я уговаря пред вратата да поседи с болния, да го утеши; но тя набързо прегледа своя пациент, остави му две пръстени чемки с масла за разтривания, попита го иска ли нещо да си хапне и го остави на грижите на баща си.

Инас поблагодари своята благодетелка, той се боеше дума да пророни, за да не хвръкне пак кроткият ангел, както вчера. Мълчаливо той разгледаше изпитото умно лице на Ирина. Тя беше облечена в прост черен сукман, който обрисуваше стройната ѝ снага. По нея нямаше никакви украшения, освен дълга руса коса и бяла кърпа на главата ѝ.

Личеше на баща си по своята съсредоточеност, само тънките черти на младото лице придаваха му някаква особена прелест, която внушаваше уважение всекиму.

Дядо Петър разхвали изкуството на дъщеря си да цери.

- Много болни я чакат, казваше той, с лека ръка тя превдига и хроми, и недъгави. Господ сила да ѝ дава, дене и ноще се не запира. За другите нейни длъжности бащата скромно замълча, велика е нейната награда на небеса! Защо и майка ѝ не приличаше от малко малко на нея?... дядо Петър издигна очи към прозорчето и почна да шепне тихо молитва. След като свърши молитвата си, Инас попита за бабичката на стареца, жива ли е?

- Жива, отговори дядо и обърна лицето си. Видеше се, той не искаше да говори за нея.

Дядо Петър беше напуснал жена си още на млади години. Причина за развода стана една кост от кокошка. Благочестивия християнин не ядеше животна храна и строго пазеше децата си да не се облажат с месо и да се не оскверни къщата му с кръв. Веднъж той видя в двора си една кост от кокошка и попита жена си как е донесена тая кост в къщи?

Жена му обясни, че съседката ѝ донесла гозба, но тя я хвърлила на кучето. Малката Ирина се разплака; като чу това, завтече се при майка си и почна да я моли: "кажи, мамо, кажи право". Тя беше тогава десетгодишно дете, но още от дете мразеше лъжата и постъпката на майка ѝ страшно я наскърби. Майка ѝ излъга: тя изяде кокошата яхния заедно с малкия Иванчо - тригодишното братче на Ирина. Майката блъсна момиченцето, като изломоти ядосана: "Адско чедо"! "Не сквернослови" - рече ѝ кротко мъж ѝ Петър, детето те обича". В същото време влезе Иванчо с баба си, която трепереше от ужас, защото сварила унучето с паницата да облизва още кокалчетата. Тя носеше и паницата в ръка, тъй като тя в живота си не беше близвала месо, стори ѝ се, че това е людоедство. Тя не можеше дума да продума и стоеше с детето, което разказа наивно за сладката манджа. Майката, изобличена от децата си, не стърпя; тя не излезе, а изхвръкна из къщи, като птица, подплашена из гнездото си. Посрамената жена се не върна вече в къщи, нито мъж ѝ подири жена си, защото мислеше, че такава майка разваля децата си със своя лош пример.

Подир две недели случката с кокошата кост буля Петровица се омъжи за своето първо либе - младо овчарче, което възпяваше моминската хубост на Рада, когато се срещаха по кладенци и седенки. Подир Радината сватба с Петра той се ожени на друга мома, която сега напусна, за да съедини своето сърце с любимата жена.

Такава е историята на развода, за който дядо Петър не обичаше да говори и винаги се молеше да прости Бог грешната му жена.

Когато безумната Петрова жена напусна челядта си, Ирина с помощта на баба си пое грижата за двете си братчета. Те порастоха и станаха войници за голямо прискърбие на добрата си сестра и баща си, които мразеха войната. Ирина стана голяма мома, но за женене не мислеше. Тя посвети себе си на служение па ближните си. Наместо братчетата си, сега тя възпитаваше около дестина сирачета. При тях идеха още толкова съседни деца, за да се учат да четат Евангелието, защото всеки християнин според богомилското учение трябва да знае да чете и да тълкува сам си Евангелието.

От баба си Ирина се научи да разпознава много лековити билки. Подир смъртта на бабичката унучката ѝ пое всичките нейни пациенти. Изкуството на Ирина да цери всякакви недъги, да разтрива счупени и навехнати кости прослави са по делата околност на Търново. От далечни села и от града идеха при нея болни, както при покойната. Ирина никого но връщаше. Благодарните пациенти и пациентки благославяха и щедро даряха своята спасителка. Техния принос Ирина делеше между сиромасите болни, които не само лекуваше, но ѝ хранеше и ги гледаше, дорде се превдигнат; с останалото поддържаше своите, "птички", както тя наричаше възпитаниците си. Мнозина от гостите християни жертваха за нейните птички храна и дрехи, и много др. А за тия техни благодеяния Ирина им благодареше с проповеди. Нейното красноречие привличаше не само богомилите.

При всички тия грижи Ирина намираше време да поседи с затворника. Тя почна всеки ден сѐ повече да се заседява в тъмницата с Инаса. Колкото болния отиваше по-добре, толкова тя повече се привързваше към него. Тая привязанност изпитва всеки, който е сполучил да изтръгне човека от ноктите на явна смърт: да спаси от удавение, от пожар или от гроба да завърне човека. Когато Инас почна да се превдига, Ирина удвои грижите си за неговото здраве. Тя сутрин и вечер му носеше прясна храна, състояща от яйца, мляко, масло и овощия. Особни грижи Ирина полагаше за утешение на затворника. Сега по цели часове тя беседваше с болния. В чудното красноречие на Ирина, което Инас от начало не можеше да забележи, в нейния звънлив глас и в близостта на един кротък ангел, Инас намираше истинно удоволствие. Той с нетърпение поглеждаше към вратата кога ще се зададе Ирина. Той я наричаше "свой ангел хранител" и страшно се безпокоеше, кога се забави, да не е оскърбил своята утешителка. Братска любов привързваше Инаса към Ирина. Той никога още не бе изпитвал подобни родствени чувства, тъй като е нямал ни сестра, ни брата на света, но считаше себе си за благодарен, безкрайно благодарен на тая достойна жена; пред нея той беше такова мъничко човече, което с нищо не можеше да докаже своята благодарност, за това страшно се сърдеше на себе си, той проклинаше съдбата, що го е хвърлила в такова безпомощно състояние. Такива минути на отчаяние бяха по-редки - едно възпоменание за Мария разгонеше тия тежки чувства. Надеждата да я види пак, да ѝ каже, че за нея той страдае, че неговата виновност състои в това, че я обича, тая надежда го поддържаше в най-тежките минути на затворничеството.

Инас откри на Ирина своята виновност пред царя. Досега никой, освен войводата Ивана, не знаеше защо е осъден Инас. Даже Иван не знае добре защо негова другар се преследва тъй жестоко, нито може да разбере за неговата участ, макар всякога да разпитваше пратениците от Търново. Никой в столицата не бе слушал за такъв човек.

Ирина изслуша с участие историята за нещастната любов на Инаса. Как тя завиждаше в туй време на прекрасната еврейка, която владее сърцето на Инаса! Защо не може тя да я замени? Ирина никога още не е обичала, макар и да имаше много поклонници, по Инаса тя искаше да види щастлив и за него тя беше готова да пожертва своята слава на "съвършена" между едноверците си, готова беше и душата си да предаде на ада само да го направи честит. Но той обича друга... Тя се реши да го избави от тъмницата и да го направи честит.

Какво не е способна да направи жената за любимия човек!

 

VІІ

В един от манастирите на Килифарево доживяваше своя век развенчаната царица. Цар Александър изпрати своя крагуяр да се научи за здравето на царицата, която още упорстваше да се покалугери против увещанията на Теодосия. Напусто патриархът разточваше своето красноречие и всичката си ученост да доказва на царица Теодора, че небесното царство струва повече от земното, че вратата на рая са отворени за една велика калугерица, като нея. Царица Теодора смело и решително се отказваше от задгробните блага, но искаше да види падението на високомерния патриарх, като му казваше: "Смирение проповядваш, святий отче, но у тебе няма християнско смирение; не от гордост ли ти престъпи църковния закон? Не от страх ли да изгубиш патриаршии престол, ти разреши на моя съпруг втори брак с неверницата? Ти продаваш закона и вярата, както Юда Христа, за да запазиш своето положение. О, погледни на мене и се научи от моето нещастие, че не струва от прах да си създаваш кумир!"

- Царят праща вестник, каза един калугер, който влезе с крагуяра.

Царицата и не чу, нито забеляза пратеника. Тя седеше среща прозореца на келията, подирена с възглавници, склонила глава на една от тях, но не спеше. Със затворени очи тя произнесе: "Отворете, каква духота!... О, колко полека върви времето! Ден - година... Вижте, скоро ли ще мръкне?"

- Още е пладне - отговори една от прислужниците. Друга отвори прозореца, като се криеше зад тежката завеска да задуши сълзите си. Всичките слуги и слугини, които деляха заточението на своята госпожа, бяха много натъжени като гледаха как гасне животът на Теодора.

От прозореца нахлу прясна струя въздух. Хладнина повея от реката. Листовете на гората тихо шумяха под прозорците и птиченца радостно църкаха.

Царицата отвори очи. Изнемощялото тяло на болната обзеха тръпки, тя махна с ръка да затворят.

Една от прислужниците даде знак на пратеника да се приближи. Крагуярът, който стоеше нажален, пристъпи към болната, поклони се ниско: като рече: "Поздрав Ви нося, царице, от нашия велик господар. Поръчано ми е да се науча как е Вашето здраве?"

- Благодаря, отговори царицата, нещо като усмивка, страшна, горчива изкриви безкръвните ѝ устни. Видиш ли го, кажи му, че от един призрак не може да се бои могъщественият повелител; нека пусне децата да ги видя, за сетен път... Ако царската милост даде на майката да прегърне чадата си пред смъртния си час, небето ще награди неговото великодушие. От хлътналите очи на болната се проточиха сълзи на страните ѝ, тя наклони глава на една страна, като да ѝ тежеше на плещите.

- Ще предам волята на своята госпожа, но принц Страшимир е във Видин, Александър - в Преслав, той скоро не може пристигне, отговори пратеникът с подавена скръб. Двете прислужници на царицата стояха убити от жалост с наведени глави. Една от тях повдига възглавницата на болната, дето тя си опря главата.

- И не ще мога да ги дочакам! - каза майката с тежка въздишка. Предай моите последни желания на царствените деца - да пазят мир и съгласие помежду си. Пред силния враг на отечеството да не преклонят глава. Нека царят награди моите верни слугини, които ме не оставиха в нещастието ми, както другите. Аз нямам вече нужда от нищо. Нека се върнат с тебе при двора. Моята прикия от нанизи, която съм донесла, да разделят помежду си. На внучката ми предай този кръст - тя сне от шията си едно кръстче с брилянти и го подаде на пратеника - това е кръстът от моята баба и последното ми съкровище... Нейният глас до толкова отслабна, щото последните думи едвам можеха да се разберат.

Пратеникът пое кръстчето и с нисък поклон излезе.

- Идете и вий след него. Там ви чакат царски милости и веселби, тука - една само скръб - рече тя на прислужниците си.

- Никога! Никога! - извикаха и двете в един глас - да се разделим с нашата милостива царица. Те коленичиха пред умирающата, целуваха ѝ краката и ръцете, като ридаха.

- Станете, рече им тя, смъртта ще ни раздели, но милостив Бог, няма да ви остави за вашата преданост... Подир тия вълнения болната падна в несвяст. Очите ѝ се заклопиха, покрита с мъртва бледност, тя лежеше неподвижно на постелката си, дето я пренесоха прислужниците, само гърдите ѝ рядко дишаха и показваха още признак на живот. В туй време на двора се чу громоление на каляска и конски стъпки, разтичаха се калугерите от четирите обители на Килифарево. В келията на царицата шумно влезе патриарха, който пристигна от Търново.

Патриархът се спря пред леглото на болната и остана като вкопан на мястото си. Той произнесе тихо, като да говори на себе си: "вече е късно!"

След малко болната отвори очи, изгледа околните и впери поглед в патриарха. Тя изведнъж го не позна, но когато Теодосий я попита: "Как сте, честита царице?", тя го изгледа още един път, искра на гняв падна в очите ѝ, тя каза с такъв тон, като да молеше за милост: "Защо са оскърбения! Твоята пленница се предава на Бога"; като се обърна към своята стара слугиня, която стоеше до главата ѝ, произнесе: "черно"; слугинята разбра - мърчина и подигна пак завеската на прозореца; болната посочи на патриарха. - Агония, рече Теодосий и продължи: Прощението дава християнско покаяние. Той даде знак на всички присъствующи да излязат вън и след като остана сам си с болната, коленичи пред иконата, която висеше на стената до леглото на царицата и почна да се моли Богу.

Тя го гледаше всичкото време на молитвата и сетне му каза: "Мигар това е истина? Ний ще живеем и там, не са ли това само мечти? И зад гроба чувствата живеят ли?"

- Скоро твоят дух ще разреши всичките съмнения, отговори смирено Теодосий, упоен от вечната истина, ще се спре пред Бога справедливий; помоли се, мъченице, за смирените служители на отечеството и църквата.

- Тогаз аз ще занеса своето презрение към величието и безчестието. Мене лишиха от царски венец, тебе венча престъпление, моята омраза ще живей и там... - Тя млъкна, лицето ѝ се изкриви от горчива усмивка. Това беше последния пламък от живот, който мержелей, преди да угасне, то се издига, то пак угасне. Тя потрепера, преди Теодосий да произнесе: "прости"! издъхна, тежко, тялото ѝ се вцепени. Теодосий отвори вратата на келията; ръцете му трепереха. Той повика слугините и калугерите. Всички коленичиха пред бездушното тяло, в туй време Теодосий усърдно се молеше. Но смъртта, пред която се прекланят всички силни, на последното презрение на умирающата унищожи горделивеца, той се каеше от душа за своята виновност.

Тялото се погреба тихо в светата обител, без да се чуе в столицата, че царица Теодора умряла. Тя беше предадена на забравение.

 

VІІІ

Силният поток на времето завлича в океана на вековете малки и големи. В мрака на забраванието блещукат само силуетите на хора с непорочна честност, със силен характер, които неуклонно се стремят през целия си живот към истината, към справедливостта. Едно поколение сменява други и предава идеалите на своите избрани любимци за вечен спомен и уважение. Малцина са тия щастливци, които заслужват всеобща известност и уважение, защото много пъти най-благородните стремления мизерията на живота преобръща на кал и смрад или съдбата осуетява най-блестящите надежди.

Всяко време си има своите избраници, обстоятелствата издигат понякога от праха водители на народите и сваля великите представители на страната. Александър-Асен се стремеше към просвещението и славата, но не бе тъй честит, като своя предшественик - Симеона; светлината на просвещението не може да проникне в народната маса и да хване корени, силен ураган от политически преврати подави умственото движение в страната. Социалното и религиозно разделение отслабваше страната. Александър се помъчи да намери помощ отвън, за да подкрепи престола. Напразно той се опитваше да склони сръбския крал на съюз против турците, кралят искаше твърде много - подчинението на България. Сръбската кралица пристигна в Търново, цар Александър описа на сестра си положението на отечеството, като се мъчеше да я направи посредница пред сръбския двор, но разбра, че със сватове и зетьове народите се не сближават.

Александър беше честит със своята втора съпруга, сега той изпита първи път щастието на любовта. Първият негов брак с Теодора стана за сближението на Влахия, когато се готвеше съюз против венгерците: сега той се жени не за интерес на престола, но за това възбуди враждата на своите царедворци. Придворните раздори нямаха край, но те не досягаха тъй близко владетеля, както царицата.

Най-голяма съперница на Теодора беше жената Асенова. Честолюбието на гръцката принцеса не можеше да я примири с нейното положение, но тя беше обидена от природата и по вънкашност, и по ум, за това повече не можеше да направи, освен с постоянни натяквания на мъжа си, че той не се стреми към власт и зарад него тя е длъжна да се покорява на една еврейка, която по произхождението си не може да се сравни с нея, подигаше злъчката на мъжа си. Асен при всякой случай показваше своето презрение към мащехата. Неговите приятели пръскаха интриги против невинната жена. Теодора изпитваше завистта и лицемерието на придворните. Тяхната вражда към новообращената царица отравяше живота ѝ на всяка стъпка.

Сред тия огорчения, омраза, дребни честолюбия, черни клевети младата царица имаше едно утешение - тя очакваше на света наследник. Тя изпитваше тайната на рождението: То страх омрачи надеждите на майката, то едно движение на животът ѝ съобщи нови сили и радост. Тая смес от сладки надежди и страх изпитват само майките.

Веднъж цар Александър, като слушаше доклада на своя логотет за положението на провинциите, разорени от турските орди, той напомни на своя опитен министър за сношенията на българските царе с Римския двор. Царят мислеше да възобнови приятелството с папата, за да изпроси кръстоносен поход срещу силния свой враг.

- Кръстоносците са по-страшни за страната, възрази логотетът, отколкото турците. България не веднъж е изпитвала хищничеството на тези божи ратници. А за една такава услуга папата ще поиска подчинението на духовната и светска власт, от тук най-първо се явяват религиозни разпри: православни и богомили ще въстанат против католическата епархия. Нашите богомили са най многочислени и силни, а те са готови да менят вярата си на мохамеданска, но не да се покорят на папските пратеници. А, славний царю, тежки са условията на Римския двор. Папата ще поиска най-напред робството на царя. Царят иска да върви народът към мирните занятия, да избави страната от разорението на войната; но Римският двор ще подигне нова война против населението - католиците ще поискат да се изтреби християнската ерес на богомилите с огън. По цялата страна ще пламнат костри26 с человечешки жертви. А тези хора, които католиците ще изтребят, са най-добрите занаятчии и търговци, най-добрата и най-силната част на населението.

- Но и патриархът настоява да се вземат мерки против богомилите, които от ден на ден повече се усилват. И не само против тях, но и против иудеите и др. секти, рече царят, като гледаше упорно в очите своя министър.

- То е работа на църквата, разбира се, да защитава своите интереси, ако вижда опасност в религиозни разногласия; но не дълги преследвания ще помогнат на православието, възрази замислен Самсон.

- Еретиците стават опасни не само за църквата, рече царят, те са още по-опасни за трона. Ти знаеш, че богомилите пръскат лъжовни учения у народа. Те проповядват да се не покорява народът на властите, че всички са равни пред Бога, няма големци, ни сиромаси, няма свещеници, всички християни са братя; пък я погледни техните съвършени, какво лицемерие!

- Нека бъде позволено, царю честитий, на покорния Ваш раб да покаже на друго зло, по-опасно за държавата от учението за равенство: самите големци и князете, които враждуват помежду си. Те дирят приятелството на врага, за да съсипят един другиго. Връз нещастието на своя съсед искат да основат своето могъщество. Те разоряват страната повече от външния враг. Тяхната гордост и непокорство подкопават трона, разединяват силите. Ако те се смирят, България още е силна да се бори с външния враг и да победи.

- Отец мой! - каза угрижен царя, и боляри, и князове, и народът всички са против меня и отечеството, де да се дири опора?

- Не могат малките владетели да се държат в покорност, ако няма една силна ръка над тях. Усилението на царската власт може да ги държи в мир и съгласие помежду им и да подчини народа. Нови победи над турците ще смирят вътрешните врагове, като усилят царската власт. Да подирим съюзници за война, за да се наслаждаваме с мир. Нови посланици от венгерците и венецианците са пристигнали снощи. Техните предложения не са толкова тежки, както на сърбите. Те обещават пари и войска, ако се приемат търговските договори.

- Сутра ще приема посланиците, рече царят и стана; той гледаше безпокойно из прозореца през всичкото време. Теодора се бореше със смъртта, за да даде нов живот на наследника си. Царят изпрати Самсона да научи как е царицата.

В същото време влезе Негра.

- Радвайте се, царю честити! - каза тя коленопреклонно.

- Син? - попита царят.

- Храбри победител, отговори тя. Царят спусна две златни монети в ръката на робинката. Негра стисна с благодарност подаръка и почна да целува полите на мантията му. Тя мина в царския двор след сватбата на своята госпожа и получи свобода, но се не отдели от царицата.

Самсон посрещна зетя си с наследника. Той го подаде на бащата, като думаше: "Ето помощник и верен съюзник на царя. Съдбата разрешава туй, що човешкият ум не може. Животът на новия наследник ще бъде препълнен с бури, той ще довърши наченатата борба и славно ще продължи живота на родителите си".

- Ти се радваш, отец мой, на унука си, не по-малко от баща му, и даже пророчестваш; дано се сбъдне туй, що предсказа сърцето ти - синът да бъде по-честит от баща си! - Царят подаде детенцето на майка му. Тя се наведе да го целуне, като стискаше нежно младенеца в обятията си. Слабото дихание на това малко създание повея в лицето ѝ, от това ново дихание се съобщи нова жизнена сила на майката. Тя издигна очи към мъжа си, пълни с нежност и любов. Царицата беше на върха на блаженството - тя стана майка.

 

IX

Подир горещите препирни с богомилите в 1350 г. на Търновския събор Теодосий подигна силно гонение против еретиците. Много богомили бяха изгонени из България. Между другите Ирина беше осъдена на изгнание из Търново. Тя поиска покровителството на Самсона, който защитаваше иудеите от преследвания.

- Нас съединяват злочестините, каза Ирина: иудеите и християните се преследват от идолопоклонниците - православни в името на Христа. Ти можеш със своята власт и мъдрост да спасиш много невинни жертви, които гният в тъмниците за вяра и правда, защото имат единоверци както своите.

- И аз съм иудеин, сега преди всичко се гледа на вярата, не на заслугите на велможа, за туй не бива от меня да очаквате много нещо; но длъжност е всекиму от нас да помага на притеснените и аз макар твърде малко да мога обеща, ще подиря царска милост, отговори Самсон.

- Което не може бащата, милостивата наша царица ще извърши от любов към тебе. Ти можеш да изходатайстваш свиждания с царицата. Аз моля, за тая само милост - да изложа просбата си на царицата без свидетели.

- Добре, щерко, сутра да се намериш в Килифарския палат. Сутра царицата отива на поклонение в търновския хаджилък. Аз ще заръчам там да те приемат и заведат при дъщеря ми.

Ирина радостна излезе из палата на Самсона. Отиде при своите мили птички в гнездото си, с които се прости. Те не разбраха още защо тъй горещо ги прегръща тяхната възпитателка и благодетелка, понеже бяха мънички: от годинка до четиригодишна възраст. Само старата жена, която братството на богомилите беше турило за помощница на Ирина, разплака се, като я изпращаше. Бяха надошли още много други жени и мъже от богомилската община да приемат подаръците на своята сестра на братството. Всички вярваха, че Ирина отива на заточение. Тя не остави нищо за себе си, освен една бохчичка с дрехи. Та и нямаше Ирина своя собственост. Братството се грижеше за нея, а тя работеше за всички. Ирина отиде в тъмницата. Изпращачите вярваха, че отива да се прости с баща си и се върнаха, тъй като не можаха да влязат в тъмницата.

Ирина, не продума нищо на баща си, той отвори келията на Инаса и остана вън. Ирина влезе при затворника, изправи се при един стълб и сложи при краката си бохчичката. Тя изглеждаше измъчена, бледна, развълнувана.

Инас се приближи към нея и с участие попита:

- Какво се е случило?

- Свърши се всичко, отговори Ирина, аз няма вече да изляза от тука. Нà, вземи тия дрехи. Теодора те чака в Килифаревския палат. Иди, кажи ѝ, че още я обичаш и вече се не връщай. Аз оставам тук на твое място.

- Как тъй? Тебе да оставя в тая гробница! Никога! Ти си толкова нужна за ближните си, пък аз кому трябвам! Сега едвам разбрах колко е срамно моето занятие да отнемам живота на човека, който не мога да дам. Благодаря Създателя, че мога да изкупя тук греховете си на убийствата на войната, които съм извършил. Тези убийства се наричат слава на оръжието. Ако ти знаеше, прекрасна девойко, какъв кръвопийца е Инас, никога нямаше да приказваш с мене. Но ти си толкова добра, колкото и прекрасна, ти се не гнусиш от убийца, който се нарича славен воин по езика на православните.

- Стига това, че си разбрал колко е гнусно и тежко престъплението да отнемаш живота на другите под какъвто предлог и да било то. Сега със своето юначество ти можеш да спасиш много хора от убийците и притеснителите. Сам си ще бъдеш честит и други мнозина ще направиш честити. Казах ти, че Теодора те чака в Килифарево.

- Коя Теодора? - попита слисан Инас.

- Новообращената царица Теодора, твоята Мария. Ирина се усмихна значително. Никога още Инас не я бе видял засмяна и мястото съвсем не беше за смях. Той се изчерви.

- Никога! Никога! Няма да купя своето оправдание с толкова скъпа цена - да те оставя отговорна, макар и за един само час. Знаеш ли, че аз съм осъден на окови до живот? Знаеш ли, че ти рискуваш с живота си, с честта си, с всичко. И за кого такова самопожертвование? Не е ли безумие?

- Аз нищо не губя, не е ли смъртта преминавание във вечен живот? Аз съм осъдена на изгнание, нямам никакви работи вече и нищо ме не привързва към живота. Върви, ти казах, твоята избрана те чака. При тия последни думи Инас се поколеба. След като помисли, рече:

- Добре, аз се покорявам на твоята воля само за един час, дано мога да избавя тебе от изгнание.

Ирина излезе пред вратата и пошушна нещо на баща си. Той се отстрани от вратата на тъмницата. Инас набързо облече дълга черна дреха, каквато носеха богомилите тъй наречени, - "съвършени", остави своите дрехи в бохчичката и пресрещна Ирина на вратата. Тя го изпрати до улицата, сама се върна в тъмницата и за час се преобърна в млад момък с дрехите на Инаса. Кога дядо Петър надникна в тъмницата, той беше убеден, че негова мил затворник стои гърбом към вратата. По заповедта на Ирина, той не смееше да говори с него.

Инас пристигна в Килифарево с писмо от Ирина; в него очакваната богомилка казваше, че е осъдена на изгнание, за това сама не може да се представи на царицата, а праща другиго с просбата си.

Царицата прие пратеника без свидетели, както беше ѝ казал Самсон.

Когато Инас влезе при царицата, падна на колене и не можеше да продума, езикът му като че прилепна. Настана желаният час. Тя бе минутата на възторг за любящите, в която думите са излишни. Той не приличаше на себе си и никой друг не можеше го позна, освен царицата. Милите черти бяха се врязали тъй дълбоко в сърцето ѝ, щото тя можеше да го познае във всякакви дрехи и всякога, дето да го срещне.

Царицата първа продума:

- Какво правиш? Що щеш тук? Стани, безумец! Ти ще погубиш и себе си, и мене.

- Прости! - отговори Инас, като целуваше краката ѝ. Аз съм загубен вече, моята глава е оценена; но за тебе се боя, моя богиньо! Дойдох да ти кажа, че сѐ тъй обичам.... Не туй исках да кажа...

Аз съм невинен, ако сега да ме осъдят, знай, че всичката ми вина е моята чиста любов, която ще занесе душата ми на небето.

- Стани, що да говорим за безумните дни на младостта. Аз съм вече майка. Да забравиш миналото, ако може да се забрави. Аз те обичам и сега съм готова да меня пурпура на твоята черна дреха, но аз съм майка и живея само за сина си: той е моята любов и радост, надежда и утеха. Остави ме; ти си млад, може да намериш щастие. Честта ми била такава да живея без любов. Бъди ти по честит от мене. Коя е тая Ирина, кажи? - попита царицата, за да мени разговора.

- О, забравих, за нея аз ще спомена. Тя не прилича на другите хора: тая чудна жена е пратена от Небето да утешава скръбните, да помага на сиромасите, да гледа сираците, и нея гонят, преследват за нейните дарования. Аз бързам да се върна в гроба, дето съм осъден да живея, но нея избави, царице, от враговете. Върни утехата на злочестите, майката на сирачетата.

- Де е тя? - попита царицата. Тоя въпрос стресна Инаса.

- Де е? Аз трябва да видя - каза той и тръгна.

- Чакай - спря го царицата. - Де отиваш? Де живееш?

- Аз не живея, гасна в тъмницата, трябва да бързам, не мога ни минута да седя.

- Защо в тъмницата живееш? Защо си осъден? Иди при баща ми. Там никой не смее да посегне на госта. Той ще те приеме зарад мене. Нашият дом е приют за нещастните, за преследваните, онеправданите.

- Благодаря за гостоприемството, но аз трябва да бързам. Моят приют е там, дето невинните се мъчат, нравите са осъдени, отговори Инас с горчива усмивка.

- Как ти чудно някак приказваш. За туй ли се видяхме подир толкова страдания - да ме оставиш в неизвестност? Заклевам те в името на нашата любов, кажи де живееш.

- Тъмницата на Балдуина се казва моят гроб; аз бързам да вляза в него, дорде капакът още не е затворен.

- Как? Кой те осъди тъй жестоко?

- Казах вече защо, осъди ме човешката справедливост, остави ме да ида; ако се бавя, аз ставам престъпник и съвестта ми ще ме осъди на вечни мъки! Сега имам едничко утешение - моята невинност. Инас излезе и бързаше към Търново, но вече се стъмни, преди да влезе в града; той не можеше да се промъкне вече в своето жилище и реши се да похлопа на вратата у Самсона, за да пренощува, както му бе казала царицата. Неговата къща беше убежище на преследваните евреи и богомили. Слугите заведоха госта при стареца на скромната трапеза, дето вечеряха още трима души скитници, както Инаса. Самсон покани новия гост да сподели с тях вечерята, Инас седна при другите, но не затопи ни залък, защото страшно безпокойство го глождеше зарад Ирина. Какво ще каже тя, като не се е върнал?

Самсон се вгледваше у Инаса, по никакъв начин не можеше да си спомни де го е виждал.

Подир вечерята домакинът изпрати сам си Инаса в отделна стая, другите гости се поместиха в общата зала, отредена за приют на скитниците. Той се реши най-сетне да попита Инаса де го е срещал?

- Тук у вас - отговори Инас, като беше у6еден, че домакинът го позна и му каза името си.

Самсон остана поразен. Той му показа писмото от войводата Ивана, с което той питаше за съдбата на приятеля си, молеше се логотетът да му помогне, ако е жив.

- Но никой до днес не може да ми каже нищо за тебе, а този, когото трябваше да питам, не смея да му наумя. Сведенията, които дава Иван за твоята служба при двора на Людвика Анжуйски, както и за живота ти в Испания, карат ме да вярвам, че ти не си християнин.

- Аз съм християнин от скоро време, макар отдавна да са ме кръщавали, причестявали, други езически обреди сам съм вършил, отговори Инас.

- Разбирам, ти си станал богомил и се гнусиш от другите християни, но Бог е един за всички, всякой го почита както знае. Аз питам не за това. Не помниш ли ти нещо за родителите си, за народността си?

- Родители аз не знам. Матилда, дамата на един благороден рицар, ме наричаше Мойсей, тя е моя кръстница и майка. Когато тя умря, моят благодетел ме заведе при Алфонса Мъдрий. Аз бях тогаз на десет години и служех за паж на прекрасната Крамева. Нося името на моя благодетел Инаса. Матилда ми казваше, че Инас ме спасил от пожара в Кордова и ме нарекли Мойсей, защото не знаели името ми. Аз съм бил на година дете, когато умряла майка ми в пламъците на собственото си жилище. Инас се помъчил да избави и нея от пожара, но в туй време потонът рухнал и тя паднала под горещите греди, щом подала меня на Инаса. С нея загинало цялото наше семейство.

Матилда често ми напомняше за моето чудно спасение и ми казваше, че трябва да избавя християните от неверниците, да изпъдя турците от Ерусалим, както Мойсей изпъди езичниците от Ханаанската земя и спаси евреите от робство. От малък аз се стремях към изток и вярвах, че за туй съм създаден - да накажа неверниците.

Моят втори баща Инас падна на един турнир. Аз оплаках своя благодетел. Кралят беше много милостив към мене. Прекрасната наша Кралева...

- Стига, сине, знай, че баща ти е жив. Майка ти наистина умря в пожара на нашата къща в Кордова. Ти беше много малък, затова не помниш сестра си Мария. Нея спаси Негра и ми я донесе в Гренада. Там аз се криех, обвинен в магьосничество, затова съм останал жив. Негра видяла твоето чудно спасение и аз навред съм дирил своя Яков, но никой не можа да ми каже де е син ми. От както ти идва да се сватуваш за сестра си, нова надежда ме озари да те намеря. Писмата от испанския двор, които получих за тебе, идат да потвърдят твоя разказ. Дай да те прегърна. Старецът просълзен простираше ръце към Инаса. Той стоеше в нерешителност, не можеше да повярва ушите си, или нещо се мъчеше да си припомни.

- Сега ми иде на ум, каза той най-сетне, като да приказваше на себе ся, че един приятел ми думаше: "Бягай от Испания, може да намериш баща си на изток". И него искаха да изгонят светите отци. Ти ще платиш неговите грехове, ако не превариш съда. Но ако и да съм твоята кръв, тате, аз съм християнин, преди да съм евреин.

- Кой приказва сега за вяра, сине, ела да благодарим небето, че се намерихме. Защо не е и сестра ти тука в този честит час!

Инас целуна почтително ръка на баща си. Самсон го заключи в прегръдките си. Инас изпитваше чувства нови за него от синовна любов. Той мислеше, че това е сън, но склони глава на бащините гърди и повярва в истината. А старецът повтаряше: "сине, сине, страдалец мой!"

Скоро Инас скочи, като ужилен: "ний не можем, тате, да се радваме на щастието си. Аз съм престъпник: за мене лежи сега други в тъмницата и мисли, може би, че съм избягал, като страхливец. Аз трябва да си ида и да пусна от клетката този небесен ангел, който ме пусна да намеря баща си".

- Как, за туй ли се намерихме, да се разделим тъй скоро? Самата смърт не може те изтръгна из ръцете ми, до де не затвориш очите ми. Стареца прегърна още веднъж сина си. Той не искаше да го пусне, но Инас се изтръгна.

- Видиш, тате, вече се расъмнува, аз трябва да се промъкна незабелязан до своето жилище, защото днес може да бъде вече много късно. За мене ще отидат жертва тия, които спасиха живота ми. Аз съм дал дума да се върна подир един час, моята вина е голяма, че наруших рицарската чест. Но моя ангел хранител ще ми прости, защото закъснях без да ща. Тя живее за щастието на другите, ще се зарадва, че баща намери загубения свой син и ще забрави тежкото ми престъпление.

Не сърди се, тате, такава била съдбата ми да живея и умра сам немилий недрагий.

- Коя е тя? Женен ли си? - попита нажален Самсон.

- Не съм женен, аз съм недостоен да бъда неин мъж, не може никой да се сравни по мъжеството си, по своите добродетели, ни по дарованията си с тая мома. Нашите "съвършени" се и не женят, тя е от "съвършените", не може да се жени. За това нейното самопожертвование за мене е още по-голямо, защото е безкористно. Но аз закъснявам, трябва да се разделим. Прощавай, тате, ще се видим в Балдуиновата тъмница.

- Ти отиваш доброволно там, дето мъчно се излиза? И само за толкова ли? Само за един миг намерих сина си, когото повече от двадесет години диря!

- Да не роптаем, тате, на съдбата; тъмницата отвори очите ми, запази ме от пристъпна страст. Кажи на сестра ми, че сега повече я обичам, с любовта на брат. Прощавай! Аз благославям черната тъмница. Нещастията лечат душата на човека.

Инас целуна ръка на баща си. Старецът се опря на рамото му, той се люлееше от слабост, краката му се подкосиха от вълнение.

- Стой, и аз ще дойда с теб, каза старецът. Син му го поддържа и двамата се спуснаха през градината към Янтра. Стражарят на тъмницата отвори вратата по заповедта на логотета. Те влязоха в най-задния ход по един подземен път, който се осветяваше от слабото блещукание на кандилцето. На Инаса тоя тесен ход беше познат, той вървеше лесно, логотетът се опираше на сина си и се спъваше в мрачината.

- Ах, това е ад, и ти седиш тук пет цели години! Страдалец мой! - шепнеше логотетът.

Те стигнаха до увисналата скала, под която се намираше келията на Инаса. Дядо Петър правеше утринната си молитва. Той ги и не погледна. Кога се помоли Богу, той се обърна към посетителите и зяпна от удивление, като видя Инаса напреде си. Той отвори вратата да се увери, наистина ли е излязъл затворникът. Там стоеше Инас гърбом и пак се молеше, трети път вече през нощта.

Инас излезе през отворените врата, като каза шепнешком па стражаря: "не се чуди, Ирина се моли". Ирина скоро свърши молитвата си и се обърна към тримата мъже, които стояха до вратата. Тогаз дядо Петър позна дъщеря си. Той сѐ още беше слисан и нищо не разбираше какво се върши. Може ли Ирина да ме излъже? - питаше се той.

- Ето баща ми ще те изведе - рече Инас на Ирина, - ти ще намериш у дома убежище от гоненията на патриарха. Ето, тате, моята спасителка, ней благодари за сина си. Не грижи се, че ме оставяш тук, изведи Ирина у дома, тя ще те утеши. Ирина и баща ѝ го слушаха с удивление. Логотета им разказа каква случка доведе сина му вкъщи, той със сълзи на очи благодари на Ирина, че му даде подпорка на старостта.

Мъчно беше да се накара Ирина да излезе от тъмницата. Те се препираха с Инаса за честта кой от тях да носи страдалческия венец на невинността. Най-сетне Ирина се убеди, че по-добре е за Инаса да се освободи по царска милост, отколкото да бяга из тъмницата и тръгна подир Самсона.

Инас беше честит: черните стени светеха от радост. Само добрият стражар се не радваше. Той никак не можеше да преглътни измамата на дъщеря си, на която той имаше силно доверие. Сърдит затвори с ключ своя мил сокол и не поглеждаше вече в неговата келия. А затворникът се помъчи да заспи, тъй като не беше затварял очи цяла нощ; но разнообразието на нови впечатления, развълнуван от изпитаните чувства, сънят бягаше от него. Напразно той се обръщаше на леглото си. Най-сетне скочи на крака и почна да се разхожда в нетърпение кога ще бъде свободен. Надеждата за свобода за първи път блесна тоя ден, подир толкова черни теглила: той се опиваше от тая сладка надежда, когато вратата на тъмницата се отвориха и Самсоновий слуга влезе при Инаса. Слугата подаде на затворника писмо с царски печат. Инас разтвори писмото и без да го чете, подаде го на дяда Петра. Дядо Петър прегърна Инаса; едвам сега той излезе из оцепение, като се увери, че милият затворник е вече свободен. Той сѐ още държеше в ръка писмото и го гледаше, а сълзи премрежиха очите му. Мъчно беше да се каже, дали сам си дядо Петър не вярваше очите си, или му беше мъчно за своя затворник.

- Радвай се, дядо, рече Инас, ти няма да бъдеш забравен.

- Иди сбогом, сине, мене нищо ми не трябва, отговори стареца.

Инас не излезе, а изхвръкна из тясната клетка, Той вървеше из тъмнината, без да усеща земята под краката си. На край тъмния проход го чакаше Самсон. Той заведе своя мил син право в палата при царицата, която чакаше заедно с Ирина своя брат. Царят стоеше мълчаливо при сърдечната среща на Теодора с Инаса. "Ти имаш верен другар - войводата Ивана, неговите отзиви за твоята храброст и честност струват повече от всички документи от Испанский двор, които баща ти събирал цяла година за тебе, с такъв другар по оръжие ти можеш да спечелиш слава и почести на бойното поле; уповавай се на моята помощ. За храбрия воин празността не е почивка. Когато ти пожелаеш да опиташ пак честта на оръжието си, кажи ми и моята войска ще ти послужи да възнаградиш загубеното време. Съдбата е запазила за теб едно блестящо бъдеще, храбрий Инасе, моя шурей трябва да заеме едно високо положение, което му прилича", каза царя.

- Благодаря, царю честитий, за Вашите милости, но аз не жажда военна слава, както напреж, отговори Инас.

- Ти си измъчен, разбирам, сладка почивка сред родното семейство скоро ще възобнови младите сили. Ти можеш да избереш служба по сърцето си. Не бързай, почини и обмисли по-добре своята първа стъпка, отговори царят, като взе своя мъничък син - Ивана, и му показа негова вуйка. Детето изгледа с удивление непознатия и се затече към дядо си.

Самсон милваше своя внук, но очи не снемаше от сина си; синът не ще остави баща си за никакви почести, каза той, и детето скочи от коленете на дядо си, като обви ръчиците си около шията на майка си, попита: "Ами тая?" - то сочеше на Ирина. Нейното черно облекло и не весело лице не му се харесваха.

- Що не тичаш ти по градината? Децата се събрали там и чакат своя цар, каза баща му, като сочеше из прозореца. Малкия Иван се спусна като сърна от коленете на майка си; отиде в градината; нареди своите съвръстници и кучето; направиха облава27 на котката. Иван играеше на лов. Царят остави честитото семейство и се любуваше на веселата детинска забава в градината.

От тоя ден Ирина стана необходима за царицата. Теодора нямаше приятелки при двора. От как брат ѝ разказа какви добрини Ирина прави на бедните и слабите, колко ѝ дължи сам той за своя живот и за избавлението си, царицата чрез нея вече раздаваше милостини, на нея тя дължеше за брата си, искаше да я обсипе с милости; но Ирина се отклоняваше от царските милости, странеше от придворния блясък, само щедростта на царицата хвалеше и най-добре разделяше нейните милостини между сираците, вдовиците и болните. Царица Теодора намираше удоволствие в умните беседи с тая добродетелна мома, тя ѝ откриваше сърцето си, като пред истински другар.

- Що ти избягваш от веселбата? - попита я веднъж царицата. Ти си още млада и прекрасна, кога ще се наслаждаваш от живота, ако избягваш сега наслажденията!

- Има всякакви наслаждения, отговори Ирина, най-голямото наслаждение намира човек в истината и нейното тържество над неправдата, ако служи на справедливостта.

- Правото на всекиго определят законите и справедливост раздават съдилищата; съдиите тълкуват законите и служат на правото, каква правда още искате?

- Законите са направени от хората, пък всеки човек греши, за туй и законите не са съвършени; нито съдиите са винаги справедливи. Те осъждат и наказват виновника много пъти със смърт, а могат ли да върнат живота на тогова, когото са затрили може би и невинен? Каква е тая справедливост, която се заслепява, която се подкупува много често?

- Тогаз не трябва да се наказват със смърт и самите убийци, защото човек не може да даде живот, възрази царицата.

- Не само човека, но и най-малката гадинка нямаме право да лишим от живот, отговори Ирина.

- Как тъй? - изсмя се царицата, да се оставим ли на дивите зверове, на разбойниците да върлуват, да кръвопийстват, защото нямаме право да лишим от живот ни най-малката гадинка.

- Ний сме длъжни да защитаваме живота си, това е наше право и ако кръвопийци, наречени съдии искат да лишат от живот човека, който може и да е направил по-малко зло от тях, неволно да е станал убийца, най-сетне, той не е звяр - човек всякога може да се поправи с добро; тогаз ний казваме, че съдът и законите са несправедливи.

Царицата се замисли. Възпитана в религията на своите прадеди, тя почиташе законите и светската власт, като от Бога дадени. Нали Мойсей получи от Бога законите, начертани на две скрижали, а Исус Навин получи от Бога власт да управлява народа Божий и нареди гражданските закони, най-сетне всички патриарси, съдии, всички царе от Давида и до днешен ден не са ли по Божия милост избрани да владеят и управляват по начертаните от небето закони? С подобни аргументи мъчеше се да защитава царицата своите убеждения. Но Ирина смело оборваше с факти тия доводи, както първите апостоли проповядваха евангелски истини, отхвърляше Старий завет заедно с всичко, създадено до Христа. Нейните доводи бяха тъй убедителни, щото мъчно можеше да обори някой свободното тълкувание на евангелието. Царицата не ограничаваше своята вера с никакви прегради на черквата; тя от детинство бе запозната с евангелските истини, както със законите на бащината си вяра, но не се боеше от страшния отмъстителния Бога Саваота, нито плачеше пред Бога на любовта - Христа: тя вярваше в Бога на вселената, когото виждаше на всяка стъпка в природата, навред и за всички творения един и същи творец, който мъдро и справедливо управлява цялата вселена. Ирина със своя ум поколеба тая силна вяра. Тя доказваше, че не всичко е наредено разумно в природата, че зло върлува: "какъв разум има в това: един вълк има по-голяма сила от человека, може да го разкъса, за да насити своята ненаситна утроба? или една буря да разруши в миг това, що с векове не може да се създаде? всичко видимо е лъжа и зло, само духът е вечен; всичко разумно произлиза от духа, защото е от Бога, а светът е сътворен от дявола".

От тия смели проповеди явиха се съмнения у набожната царица, тя диреше подкрепления на своята вяра в молитвите, но и молитвите не облекчаваха нейните душевни страдания, както напреж. Колкото повече нейната вяра отслабваше, толкова щедростта ѝ към манастирите и церковите се увеличаваше. За да докаже своята набожност пред народа, царицата отиде на поклонение в светите обители на София.

В туй време патриархът се възползва да отстрани Ирина. Теодосий беше много недоволен, че царицата покровителства една богомилка, която има влияние даже на царицата. Той отдавна настояваше пред царя Александра за нейното изгнание, но за нея се застъпваха мнозина и от православните, които тя цереше, най-много спомогнаха за славата на тая велика магьосница (както я наричаха православните) Самсон и син му. Мнозина я считаха даже за жена на Инаса, защото живееше у тях. Инас любеше Ирина, но безнадеждно. Когато вече никакво ходатайство при двора не можа да помогне на Ирина, и нейното изгнание беше неминуемо, предстоеше тежка раздала завинаги, тогаз тя сама припадна на гърдите на Инаса и му каза, че го обича. Инас не искаше да се раздели със своето щастие и се реши да остави баща си, за да сподели с Ирина изгнанието. Старецът благослови своите мили деца, връчи на царя държавний печат, който му беше доверен, и последва сина си в Босна. Подир Самсона бяха изпъдени из България много иудеи.

Когато се върна от поклонение царица Теодора беше лишена от приятелка, от брат и баща. Тя затаи своята омраза към православното духовенство, стана притворно набожна подир тая тежка загуба. Сега всички нейни грижи бяха насочени към това - да направи наследник на Търновский престол своя син Ивана. Борбата с другите по-стари наследници беше ужасна, но може ли да се откаже в нещо на една прекрасна жена? Теодора това искаше и цар Александър изпълни нейното желание; само да върне Ирина и Инаса в Търново не можеше, защото Търновский събор повдигна преследвание на еретиците. Царицата разбра, че гонението на сектите не можеше да се спре, за туй и не ходатайстваше вече за своите роднини, нито за еднородците си, които диреха нейното покровителство.

 

 

БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ

1. Сапикасвам (от гр.) - съглеждам, съзирам. [обратно]

2. Судорожно (рус.) - конвулсивно. [обратно]

3. Бърни - устни. [обратно]

4. Маргарец, маргарит - перли. [обратно]

5. Салмува (от тур.) - лудувам, буйствам. [обратно]

6. Похти, пафти (тур.) - украсени метални плочки за закопчаване на женски или монашески колан. [обратно]

7. Комис (от лат. през гр.) - висш царски сановник. [обратно]

8. Крагуяр - човек, който дресира соколи и е част от ловната дружина на царя. [обратно]

9. Лала Шахин командва част от османските войски, участващи в завладяването на Балканите. [обратно]

10. Хътове - хрътки. [обратно]

11. Въсточни - източни. [обратно]

12. Ожидание (рус.) - очакване. [обратно]

13. Лъстеци - ласкатели. [обратно]

14. Радя - грижа се, залягам, радея. [обратно]

15. Чухутин, чифут, чифутин (от алб. cifut - евреин) - в български остаряло, обидно название за евреите. [обратно]

16. Шопнеха - шепнеха. [обратно]

17. Лест (от рус.) - неискрено възхваляване, ласкателство. [обратно]

18. Парясване (ост.) - изоставяне, напускане. [обратно]

19. Гаази Даут паша е един от военните водачи в османската армия, участваща в завладяването на Балканския полуостров. [обратно]

20. Друг (от рус.) - другар, приятел. [обратно]

21. Узник (от рус.) - затворник. [обратно]

22. Отпървен - отпърво, отначало. [обратно]

23. Прикя - невестински дар, чеиз, зестра. [обратно]

24. Мина - физиономия, гримаса. [обратно]

25. Петлея - люлея, мотая. [обратно]

26. Костри (от рус. - костeр) - огньове на открито, огнени клади. [обратно]

27. Облава (от рус.) - хайка, засада на животно при лов. [обратно]

 

 

© Вела Благоева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.06.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Вела Благоева. Царица Теодора (Скица из българския живот от ХІV в.). София: Печатница Ив. И. Даскалов и С-ие, 1894.