БЕЗ ЛЮБОВ

Вела Благоева

web | Жената - грешната и святата

Нено и Рада се поселиха в своята нова къща край Дунава на другия ден подир сватбата. Нено си направи голяма къща в град С. преди една година, а сега я украси с нови мобели из Виена. Той искаше да зарадва своето булче с нова покъщнина. Салонът бе украсен с много предмети на разкош, макар сам си Нено да се въоръжаваше против разкоша. Другите стаи на жилището бяха наредени по възточен вкус с широки мендери, навред опослани с пъстри черги и келими.

До скоро Нено живееше сам-самичък със своята безнадеждна любов. Всичките стаи на новото жилище бяxa заключени, защото от тях вееше студенина на уединението: той нямаше нийде никого. Само една вътрешна стая на къщата му, наредена с черни долапи, пълни с книги, носеше следи от живот: на голямата маса под прозореца, постлана със зелено сукно, чернееха много лекета от мастило, а на поличката пред масата лежаха куп ръкописи. Повечето от зацапаните листове и тетрадки съдържаха стихотворения на Нена. Нено е млад поет. Рада е двайсетгодишна мома, но на лице изглеждаше много по-млада. Тя свърши преди три години курса на своето образование в един английски пансион в Цариград и досега учителстваше в народното училище на родния си град.

Вчера Нено и Рада се венчаха скришом в село К., защото родителите на Рада искаха да ѝ натрапят други мъж. Нея очакваше такава завидна партия - началник на отделението във военното министерство, дето служи Радина брат, а тя, вироглавата, бяга от честта си, не ще го, че бил стар. "Какво от това, че бил стар? Затуй пък е майор от богат род, какво наследство го чака..., а главното: брат ѝ като му обещал, как ще гледа човека в очите подир?" Тъй бащата предумваше щерка си, защото се боеше, че непокорната Рада ще развали кариерата на сина му. Но Рада не даде ухо ни на молбите на майка си, ни на заплашванията на баща си и ето ние я видим в края на февруарий със своя другар на живота у гълъбинното им гнездо.

Радка, облечена с тъмносиня вълнена рокля без никакви украшения, със сива жакетка от английски шаяк, на главата ѝ такъв цвят шапка с щраусово перо, слезе от шейната и с бързи крачки влезе във врата, която мъжът ѝ отвори пред нея. Тя беше твърде миловидна в това просто облекло. Това е нейният булкински накит.

На двора посрещнаха младоженците две големи ловджийски кучета, които се зарадваха на своя стопанин. Нено не обърна никакво внимание на техните умилквания. Той отвори салона пред младата си съпруга и я въведе вътре. Радка обиколи в една минута салона, изгледа набързо вази, картини, дори занавесите на прозорците, спря се пред новото пиянино, удари с един пръст по клавишите и се затече засмяна към своя избранний. Чувство на благодарност препълваше гърдите ѝ. Тя видя, че всичко това е приготвено за нея, защото знаеше, че Нено не свири. Да, няма съмнение, че той се грижи за нея; тя му е много, много благодарна. Първи път прилив от такава благодарност тя изпита, когато Нено дойде да я посрещне на станцията подир нейното завръщане от пансиона. Тогава тя виждаше в него само свой благодетел - той иждивяваше¹ за нея в пансиона. Той е толкова добър, толкова внимателен към нея, че тя не знаеше как да му благодари; а сега той е нейни другар, тя без дума го благодари с продължителна целувка. Той я държи до себе си на канапето.

Радка, поизстинала от лекия зимен ветрец, беше се зачервила повече от обикновено, вълнението придаде на черните ѝ очи още по-голям блясък. Тя беше прелестна в тоя час. Нено не можеше да ѝ се нагледа. Неговите руси коси се виеха на пръстенчета и падаха на бялото му чело, той беше млад, пълен с енергия и сила, сините му очи изразяваха блаженство.

Ето де е щастието! - рекъл би всякой, които съзреше в тоя миг младата чета.

В туй време вратата на салона скръцна. На прага се показа Ненова слуга - едно младо момче, облечено с шаячни потури и памуклия антерия. Рада скочи и бързо захвана да снема шапката от главата си. Нено се приближи до слугата: "запали тук печката и кажи на Пена да дойде"! - поръча му той. Момчето си отиде. Подир малко се яви слугинята - баба Пена. Тя беше прибрадена с черна кърпа, препасана с нова червена престилка - свое изделие. Бабичката изглеждаше доста бодра.

- Ето ти госпожата, бабо, рече ѝ Нено, като показваше с гордост стопанката си.

- Добре ми си дошла! Хубаво булче си взел, Нено, да ти е честито, отговори бабичката, като изглеждаше новата домакинка.

- И тебе ли ти харесва, бабо? Кажи с какво ще ни нахраниш?

- Че хубавичкото, синко, всякой обича, отговори бабата.

- Тъй, всякой го обича, повтори Нено, машинално, но се позамисли, а Рада се засмя със своя звънлив глас. Ти ни дай, бабо, по един чай, че сме изстинали; приготви по-скоро вечеря, па гледай оня да стопли отвъд стаята и прозорците там да отворите, чуват ли? - поръчваше ѝ той.

- Чувам аз тебе, ама нея слушам от сега. Какви прозорци ще отваряме? Не видиш ли, че сняг вали на двора? Хем топло иска, хем прозорци му отвори, засмяно тя се обърна към булката.

Рада се засмя още веднъж. Бабата излезе из вратата, а тя се приближи до мъжа си, който стоеше недоволен от своята слугиня, игриво пороши русата му къдрава брадица. Той я прегърна с една ръка през кръста и тъй те минаха през трите задни стаи. Рада огледа новото си жилище.

- Хубаво, рече съпругата, но разхвърлено навред.

- Ти ще си наредиш, мой ангел, както искаш.

- Това го съвсем не ща, рече младата жена, като показваше на картините в кабинета, които изобразяваха голи жени в най-пикантна форма.

Нено се смути, той го беше яд на себе си, че не изгладил тия следи на своя ергенлък. Мълчешката той сне картините, захлупи ги в един кът. Той приличаше на покорен ученик, когото са уловили на самото място на престъплението.

Рада в туй време измъкна една тетрадка из произведенията на младия поет и взе да го дразни с негова лиризъм. Младият съпруг се спусна да отърве скромните си произведения.

- Те са черновка, не бива да се гледат, Радке, дай ги, миличка! - викаше той подире ѝ, тя бяга с тетрадката. Щом мъжът ѝ приближи към нея, тя като риба се изплъзва из ръцете му и двамата се заливат със смях. Те играеха като деца. Рада изново прочете един куплет и го дразни. Той стои като осъден пред нея и се моли: "Радо, Радчице, остави ги, пиле!" - и пак се мъчи да изтръгне проклетата тетрадка, която го издава, пък сам си пада от смях. Няколко пъти вече бабата се показва на вратата и ги кани да пият чай, те я не виждат. Най-сетне и тя се зарази от тяхната веселост и се изкиска с глас. Те се свърнаха и видеха, че не са сами.

- Ах, младини, младини! - рече бабата.

- Ти искаш ли, бабо, да се подмладиш? - попита я Рада.

- Ей! Кой не ще младост? Ала се не връща пуста младина - отговори тя.

- Питай я, тя знае такъв цяр, който подмладява хората, рече Нено на слугинята си, като показваше на своята съпруга.

- Знае, знае! - поклати глава бабичката, то мойто минало, ами идете да пийте чай, че истина; подир ще се насмейте и нарадвате един на друг.

- И ще се наситите, и ще омръзнете един другиму, искаш да кажеш, тъй ли, бабо? - попита Нено.

- Ба! Защо да омръзнете? Доброто никога не омръзва. Дай, Боже, и с рожба да се сдобиете, тогаз още по-голяма радост на къщата.

- Чуеш ли, Радке, какво ни благослови баба? - рече засмян съпругът.

Рада се зачерви до ушите и си замина. Тя отиде в салона. Там огънят приветливо светеше в печката. През решетчените вратца жарта блестеше и грееше. Рада седна срещу огъня на един голям мек стол. Младият съпруг принесе по-близо чая и седна до жена си. Тя беше уморена. Младите ѝ гърди тихо се вълнуваха, черната ѝ коса се разпиляла по раменете ѝ от тичане. Тя гледа на огъня и за нищо не мисли. Въглищата пръскат искри от печката, то е прекрасно; съпрузите се смеят на искрите; лъжичката тракне в чашата им, пак смешно, всичко се смее около тях, всичко е весело.

Нено не снема очи от младата си жена, той жадно лови всяко нейно движение. Три години как гори нежна страст към Рада в младите му гърди. Първи път тя отхвърли неговото предложение за женитба. От тогава той не знае покой. Напразно дири удоволствие във всякакви ергенски развлечения. Щастие се не купува. Сега той се опива от щастие: той е с Рада - неговата радост, неговия живот. Смее се с нейния смях, говори с нейния език; тя е негова; той притежава това съкровище...

Рада имаше много поклонници през моминството си и много завистници. Другарките ѝ се късаха от яд, като гледаха, че около Рада се увиват офицери, чиновници и търговци, пък около тях ни един момък се не навърта. "Какво дири пуста Рада, че се не мъже? - думаха си нейните дружки; че на какво ли ни се пък толкова пери? Баща ѝ гол като кол, пък тя не харесва момците. Какви по-предни моми от нея има, само тя ли е, че се дига толкова на голямо?" А Рада се смее, кога я сватосват. Ней и тъй се живее добре, тя е безгрижна, животът е пълен с хубости, щастие отвред ѝ се усмихва, защо ще му мисли? Тя всички обича и към никого не усеща особна симпатия, само едно чувство на благодарност препълня сърцето ѝ към нейния млад благодетел. Тя се срещна първи път с него у стрина си Елена. Тогаз тя що беше свършила шести клас на Пловдивската гимназия. Те много приказваха за поезията. Нено изказа съжаление, че Радка тъй слабо познава французски език, че не може да чете французската литература. Радка изказа желание да изучи някой иностранен език. Тя усърдно се залови да чете руските писатели и доста се усили на руски език, но тоя успех не я удовлетвори. Тя искаше да чете и на французски език. Колкото повече четеше, толкова по-голяма жажда за знание се откриваше у нея. Те често се срещаха с Ненча и се препираха по литературата. Нено беше чел повече и всякога я надвиваше в препирнята. Тя се реши да иде да продължава в някой пансион, дето може да изучи практически французски и английски езици. Това свое решение тя съобщи на своя приятел и му иска съвета. Той ѝ предложи своите услуги да я изпрати в един пансион на свои разноски, за да достигне по-скоро своята цел, наместо да събира пари от учителство, че да се учи. Тя прие тая приятелска услуга на драго сърце. В тая негова постъпка тя го видя само от една страна - неговото добро сърце.

Когато тя свърши курса на своето образование, Нено се откри на своята възпитаница. Той ѝ предложи ръката си, но тогаз тя тъй леко се отнесе към неговата любов, както към всички други свои поклонници. От тогава той не едно стихотворение посвети на нейната красота и на своята безнадеждна любов. Радка четеше неговите сонети не без угризение на съвестта.

"Той е толкова добър към мене, тъй нежно ме обича, пък аз го оскърбявам", мислеше си Рада. Неговият образ стоеше най-близко до сърцето ѝ, тя поглъщаше с удоволствие похвалите на неговите стихове. Не без гордост откриваше себе си в неговите стихове. Кога плачеше неговата лира и проклеваше своята любов, Рада от душа съжаляваше Нена. Но никога не се е попитвала обича ли го тя. Още никой не е покорил нейното гордо сърце, тя се държи недостъпно, макар и доста свободно да се държи в обществото, т.е. тя приказва без стеснение с всеки мъж, който я удостои с внимание. Тя се отнася с пренебрежение към това: "какво ще кажат хората?". За пренебрежение хората плащат с хули и клевети. Особно госпожите гледаха на Рада с криво око, защото мъжете им я зяпали в устата, когато влизала вкъщи, но гласът на тия звънливи хули се не чуеше далеч, защото Рада се държи с достойнство. Това всички признаваха. Тя вади хляба си с честен труд и никому се не подчинява. Нейната независимост ѝ беше по-мила от всичко на света. Тя дълго не склоняваше на молбите на майка си да се омъжи, да затули на хората устата, тъй като се боеше, че всеки мъж ще поиска от нея пълно подчинение. Това беше страшно, дотолкова страшно се видеше на Рада, че замразяваше сърцето ѝ, правеше я студена и към най-искрената любов на нейните поклонници.

Когато домашните пристъпиха към Рада за настоятелен отговор на Майора - началник на отделението, Рада възобнови своята преписка с Нена. Toй пишеше на Радка за свободна воля, за независимостта, за вечната дружба и много прекрасни думи, които полъгаха Рада да се реши да стане негова другарка на живота, без да се пита обича ли го. И сега тя седи наред с него, без да ѝ доде на ум подобен въпрос. Ней е приятно новото ѝ положение, ето всичко.

Мръкна се, без да усети Рада как се измина денят, тъй скоро изминава щастливото време. На сутринта любопитните съседки, без да дочакат визата, посетиха Рада. Нено се косеше на тия посетителки, че му отбиват неговата Радка с глупави церемонии. Радка е приветлива с всички, тя се усвои с положението на хазайка от първия ден. Скоро с помощта на старата си слугиня - Пена, всичката мебел беше преместена, наредена симетрично. вкъщи се установи нов ред. Радка не даваше да ѝ се противоречи в нищо "Аз тъй искам!", казваше тя, кога мъж ѝ защитава някоя своя привичка, и ставаше тъй, както иска съпругата.

Новото жилище заблестя, то изглеждаше сега гълъбово гнездо. Радка свиреше или просто тананикаше из къщи, като туря всяко на място и сама избърсва праха. То всичко около нея се смее. Нено цели вечери прекарва около своята Радка при форте пияното. Тя свири с увлечение, може с удоволствие да се слуша. Понякога Радка наказва своя мъж за нарушението на реда вкъщи: запретява² му да излезе от своя кабинет дорде не напише стихове за прекрасната домакиня. Виновният стоеше по цели часове в своя кабинет, изново разрови книгите си, въдвори поетически безпорядък, изново десет пъти се провини, но стихове не пише; а вечер по ново устроения ред за четения в семейството на английски манер, което съпругата нареди, наместо ново свое произведение, съпругът гощаваше своята млада жена със своите вети³ сонети, доста блудкави. У поета се забелязва никакво охлаждение към стихоплетството за голямо огорчение на съпругата. Колкото тя повече се старае да разположи мъжа си към поезията, да му вдъхне любов към музите, към възвишеното, божественото вдъхновение, толкова по-упорно той се придържа о земното щастие. Нашият поет реши, че да витаеш в небесата може да намериш слава или не, но по-вярно е, че ще загубиш земното щастие, за туй по-практично е да следиш за своята прекрасна жена и за своя имот, за да се не намериш един ден между небето и земята с празни ръце.

Младата съпруга слушаше всяка вечер все едни и същи сонети, които ѝ вече бяха известни. По-напред тия сонети гъделичкаха нейното самолюбие, но сега нейното самолюбие не се удовлетворява само с това: тя иска да види мъжа си на върха на славата, неговата лира да гръмне навред, да възпее добродетелите, да буди благородните чувства на човеческото сърце, да вдъхне любов към прекрасното, истината и справедливостта.

- Ти пак с вехтата си тетрадка, каза тя една вечер, когато съпругът се готвеше да ѝ чете своите произведения. Аз не ща и да слушам, ти трябваше да напишеш нещо ново.

- Но де е нашето семейство, което ще слуша новото произведение, ти и аз можем и сами да си четем, отговори малко обиден съпругът.

Младата жена побърза да разкара това облаче от неговото чело. Тя пазеше спокойствието и доброто разположение на духа му повече от всичко. Всички нейни старания бяха насочени към това да го направи доволен и честит. Тя е толкова благодарна за неговите грижи и внимание към нея, че е готова на самопожертвование, само да му се изплати. И наистина тя правеше самопожертвование за него, без да подозира това. Тук, за да заглади своята вина, младата съпруга съобщи на мъжа си под секрет, че тяхното семейство ще се умножи с нов човек. Това беше в четвъртия месец подир сватбата в една прекрасна майска вечер. Съпругът заключи в обятията си своята нежна жена и я занесе пред отворения прозорец на мендеря. Пред тях от прозореца се откриваше чудна картина на Дунава. Месецът осветяваше тихите води на голямата река, която блещи като огледало на нощното светило. Из градината иде сладък аромат на младата липа. Сенките от дърветата се изобразяват на земята, природата лъхаше любов в тая чудна нощ. Земята наново се възражда. Радка гледа сладкия сън на земя и вода и се замисли връз зачатието на живота, връз любовта на природата. Младия съпруг гледаше само в очите на своята мила, които блещяха с някаква кротка светлина, както в тая майска нощ. У нея се забелязваше някаква промяна, твърде интересна, която той до тоя час не можеше да си обясни и все мислеше, че неговата Радка нещо е недоволна, предполагаше да се е затъжила за своите роднини. Той се даже погрижи да умножи кръга на своите познайници, които ги посетяваха, за да има Радка общество, да не ѝ е мъчно, макар това да го мъчеше. Между обикновените посетителя на Ненови имаше и един млад доктор по медицината, другар на Нена, който току-що бе се върнал от Монпелие. Нему честитият съпруг на сутринта още се похвали, че Радка ще стане майка. Младата жена се изчерви до ушите, наведе глава и очите ѝ се наляха със сълзи. Това не беше само едно засрамвание. Види се, че Радка се боеше. Младият доктор с обикновената своя французска деликатност я ободри. Той я посъветва да чете по акушерството, за да се приготви за страшния момент. Даже ѝ предложи услугите си, да я снабди с някои медицински книги. Подир обед още на същи ден, на масата пред младата жена лежаха две французски книги по акушерството и една по хигиената за родилниците и новородените.

Радка прелистяше тия книги и повече гледаше картините за положението на детето в утробата на майка си, отколкото да чете. Ужас я обземаше, като гледаше на ненормалното положение на детето. Колкото повече Радка четеше тия медицински книги, толкова повече тя се плашеше, че у нея всички ненормалности има. Мъжът ѝ заръча да хвърли корсета.

Тя се отказа най-напред, защото не обичаше да се подчинява, макар че сама се убеди във вредността⁴ му. Най-сетне упорството отстъпи пред ужаса, Радка хвърли корсета. На петия месец тя видя обезобразена своята стройна снага. Тя се сърдеше за това на мъжа си, той ѝ се присмиваше и я дразнеше.

Между младите съпрузи легна някаква сянка от недоволство един от друг, но още това недоволство беше неопределено. Нено по-често почна да ходи на лов и да закъснява по кафенетата. Рада го чакаше късно на обяд и на вечеря с особна досада, но не показваше явно своето неудоволствие.

Между Радка и младия доктор се установиха най-искрени приятелски отношения. Радка четеше неговите медицински книги и го разпитваше за някои нови въпроси, които досега за нея не съществуваха. Младият доктор с особно внимание се отнасяше към своята приятелка, която видно се теготеше от своето положение.

Веднъж докторът седеше с Радка в салона и весело се разговаряше, когато влезе мъжът ѝ. Това беше преди обяд. Той мина през залата намръщен. Студено се поклони на своя приятел, а жена си и не погледна. Подир малко излезе позеленял и каза троснато: "Хайде да ядем"! Гостът стана и взе шапката си. Младата жена покани госта да раздели обяда с тях и гледаше въпросително мъжа си, но той не подържа приглашението. Гостът се извини, че е принуден да откаже на дамата, което е против неговите правила, но много работа го чака и т.н.

- Вашите пациенти ще почакат още половин час, дорде пообедвате, надявам се, че няма да се морите с глад заради болните, инак не ще можете да ги лечите, каза младата жена с притворна веселост. Тя беше възмутена от неделикатната постъпка на мъжа си, за туй нарочно искаше да остави доктора на обяд, за да заглади лошото впечатление на госта.

Докторът ѝ подаде ръка, двамата влязоха в трапезарията. Мъжът ѝ вървеше подире им като убит. Той би с един мах на ръката си стрил на сол и жена си, и приятеля си. Такъв бяс от ревност често го мъчеше на баловете, кога жена му танцува. А тя обикновено най-много танцува било на бал, било на сватба. Тя не играе, а хвърка, тя къдри хорото като змия, весели се от душа, затуй всекиму е драго да танцува с нея, нея се надпреварят да ангажират от първия валс до последния кадрил. А мъжа ѝ за негово нещастие съвсем не танцува.

Всичкия си яд тоя ден Нено изля над старата слугиня. И супата водна, и месото недоварено, намира той.

- Ти само хляб знаеш да ядеш и да разваляш, рече той на бабата, като тикна чинията с чорбата на преде ѝ.

- То на тебе се не направя, измърмори старата жена и се скри в мутвака⁵. Нено не дочу какво избъбра слугинята. Той взе да се оплаква на приятеля си, че у тях никога няма ядение, както у хората. Слугите само го съсипват, развалят всичко, обират го, защото "няма кой да ги вземе на ръка, да стегне юздите им", завърши той своите жалби. После разговорът взе общ характер, че у нас слугите са груби, неверни, лукави, от добро не разбират. Всичкото време младата домакиня мълчеше и се мъчеше да преглъща за приличие. Всяка хапка се пречеше на гърлото ѝ. "Тоя ли е моят либерален другар, който говори за хуманност?" Чудеше се Рада, не можеше да го познае, той не приличаше на себе си. Тя се пази да не дигне очи да го погледне, защото в нейния поглед той би прочел своята присъда - тиран. Нено инак изтълкува нейното мълчание: "усеща се виновата", помисли той и още повече косеше жена си.

Гостът усети мълчаливата семейна драма и побърза да остави честитото семейство, щом подадоха турското кафе на край обяда, според обичая. Той държеше страната на домакинята и осъждаше в душата си своя приятел, но слабо му възразява, защото забележи неговата раздражителност.

Рада ги остави по-рано, без да дочака кафето, като се извини, че глава я боли. Съпругът я намери в сълзи, че лежи на канапето и тихо ридай, захлупена по очите си.

- Нерви! процеди той през зъби, пази Боже от непразна жена! - прибави, като излезе из вратата. Той мина през мутвака, прати Пена при госпожата.

- Аз за тебе, моя хубавице, седя, да не си ти, още днес щяха да ми видят гърба. Ами като помисля, как ще те оставя в туй време, и ти нямаш тук нийде-никого. Ще даде Господ да родиш живо здраво, пък аз ще ти гледам детенцето, като майка. Ти се не бой. Аз ще повикам баба Гергана, тя три пъти е ходила на хаджилък, от там си донесе ръчицата на св. Богородичка-майка. Като доде часът, бабата ще ти натопи ръчицата, дето св. Богородица се уловила на туй време; ръчицата се разпуща; ти погледни на нея, дорде прочетеш "Богородице дево" и ще се ослободиш, синко, хич не му мисли сега. И много такива суеверия разказа баба Пена, докато малко по малко Рада се успокои под влиянието на разговорчивата бабичка, ръчицата на св. Богородичка даже я разсмеши. Тя беше набожна жена, но не от рода на хаджийката. Най-сетне Рада стана, избърса заплаканите си очи, отвори сандъка си, подаде на баба Пена една копринена кърпа за главата ѝ. Бабата я не щеше.

- Ти си я дръж, синко, тя трябва да завиеш очите на детенцето си, думаше бабата. Рада пак се изсмя. Малко по малко нейният весел нрав взе връх над горчивата обида, която стесняваше гърдите ѝ.

- Вземи, бабо, вземи, за него има друго, туй черно, старешко. Тя ѝ нададе още други неща: басмени престилки, бели кърпички - само да заглади оскърблението, което нейният мъж несправедливо нанесе на бедната слугиня. Ней това докарваше удоволствие - да види как се радва бабата на подарките. Но тя сама беше повече от нея оскърбена, кой ще я утеши?... Мъжът ѝ прати бабата да я раздумва, пък той излезе из къщи, още заръча на момчето хубаво да гледа, кой влиза и кой излиза из къщи; ако доде докторът, то да го извика от кафенето тутакси.

Слугата седна пред пътните врата и задряма на слънце. Нено скоро се върна вкъщи и намери жена си, че шие пеленки. Той нищо не каза и тя му не продума за случката на обед, но едно наслоение от тайна омраза легна на душата ѝ. Тя първи път сега се попита - обича ли го? Като се боеше да чуе гласа на сърцето си, помъчи се да го заглуши. Тя сгъна работата си и седна да свири. Повече от месец време тя не беше отваряла своето пиянино, залисана с домашна работа, не ѝ оставаше свободно време. Сега тя свири с особно чувство. Някои откъслеци из музиката на Шуберта особно отговаряха на душевното нейно настроение. В тях тя чуваше своите болки душевни. Като че великият композитор говореше от нейното сърце. Досега ней беше чужда скръбта, която вълнува страдалческата душа. О, как страдаше нейното самолюбие, нейната оскърбена любов... Сега тя се сроди с баба Пена по душа и всички злочести, унизени, бедни; тя изпитваше техните страдания и се реши да живее за тях, да помага на бедните, на злощастните.

Рада стана, захлопна пияното съвсем развълнувана и взе да се разхожда из салона. В туй време влезе мъжа ѝ още сънен.

- Ти свиреше, ми се чини, как сладко се спи с музика, рече той, като се прозея. Съпругът взе да милва жена си, без да обръща внимание на нейното душевно настроение. 

То беше такава нецеремонност от негова страна, такова насилие на волята на жена си, щото тя потрепера. Мъжът я попита небрежно:

- Студено ли ти е? Нему не минаваше през ума даже, че неговата ръка я дави, че неговият вид я замразява.

- Нищо, каква студ през юлий те е патила? - отговори сухо жената. Тя дигна пердето и си извади главата из прозореца, за да се не задуши от любезностите на нежния си съпруг.

Toй си помисли: "сърдита", попротегна се на канапето, после отиде да се мие.

Мина се неделя, минаха две, докторът се не показваше у Ненови. Рада помисли, че се е докачил и досаждаше за това на мъжа си. Сега тя усети колко е скъп за нея тоя мил човек. Тя не можеше без него. Напразно се мъчеше младата жена да го изхвърли из главата си, той беше в сърцето ѝ; не беше по нейните сили да го забрави.

Един ден Рада донесе от пазар много хубави тантелени шапчици за бъдещия свой наследник. Тя разгърна пред мъжа си радостна пакета с покупките; импровизира от пеленки едно дете, наложи му шапчицата и се възхищаваше от него.

Мъжът ѝ гледаше нейната радост и клюмна с глава.

- Чудя се на ума ти! Това е съвсем излишно - рече той на жена си, - защо пръскаш парите на вятъра?

- За стипца всичко е излишно, отговори ядосана Рада, ти кажи по-добре, че ти е жал за парицата и аз няма да харча вече твоите пари.

- Каква дребнавост - отговори мъжът ѝ, също тъй разядосан.

Наистина дреболии, но живота в семейството се състои от такива дреболии; смешно е да се каже, че понякога от тия дреболии произлизат големи неразбории, но то си е тъй. Рада почувства в тоя час, че тя материално зависи от мъжа си: той я храни, облича, тя няма нищо свое. Страшна досада я обзе.

Съпрузите гледаха един на други с изкривени от гняв лица, когато се чуха стъпки в съседната стая. Нено излезе при госта и се засмя някак неестествено. Рада позна гласа на доктора у госта. Той се явяваше в тоя случай като неин защитник от обидите на мъжа ѝ. Тя беше готова да открие сърцето си на своя приятел, ако не беше там мъжът ѝ. Но каква досада! Той там говори с принудена любезност, смее се от уста, не от сърце, той е неискренен със своя приятел. О, какъв фалшив човек бил нейният мъж, тя досега го не знаеше от тая страна! Стори ѝ се, че ѝ се отвориха очите, тя го видя наред със своя честен, искренен приятел и усеща едно отвращение от мъжа си. Неговата неискреност възмущава нейната честна натура. Тя искаше да извика на своя приятел: пази се от тоя лицемер! До толкоз беше сърдита на мъжа си.

Най-сетне тя се поокопити и влезе при госта. Отдавна тя го чакаше, за туй от все сърце се зарадва на желания си гост. Види се, че и той я очакваше с нетърпение, защото поглеждаше нетърпеливо към вратата и лицето му се проясни, като я видя.

Рада изгледа накриво мъжа си, когато докторът я попита защо не излиза нигде.

- Сега е най-хубаво време за разходка, а тя се не ползува - забележи той и с особно участие прибави - това е необходимо за жена във вашето положение.

Всички признаци на симпатия между Рада и доктора не избегнаха от вниманието на съпруга.

- В нейното положение хората се занимават повече с къщата си, рече съпругът с явно раздражение. Жена му се вгледа в него и мина ѝ през ума: "ба, той ревнува, сега аз ще си отмъстя".

- Аз не обичам, каквото правят хората, да им подражавам; мисля, вий сте съгласни, господин Стефанов, с мене, че подражанието не е добро качество? - каза кокетливо младата жена, като се обръщаше към госта. Тя нарочно искаше да подразни мъжа си и се смееше от душа. Гостът потвърди мнението на прекрасната си събеседница, тя продължи, като показваше на мъжа си: не му вярвайте, той съвсем не е толкова строг мъж, както иска да се покаже, и пак се засмя.

Съпругът не можа да се сдържи на мястото си, той стана и хлопна вратата подир си.

- Нещо е неразположен, забеляза гостът подире му.

- Да, отговори съпругата, трябва да му е лошо.

Дожалял ѝ сиромашкият, той ревнува, мина ѝ втори път през ума и се замисли. "Кои знае до какво може да го доведе неговата ревност" - помисли тя и стана угрижена.

- Вий ще почакате, господин Стефанов, може да има нужда от Вашата помощ, каза тя на госта и отиде при мъжа си. Тебе ти е зле, рече му съпругата, като си тури ръката на челото му, не щеш ли да се посъветваме с доктора? Той трепна като ужилен от последната дума.

- Тука ли е още? - рече мъжът ѝ, като стисна юмрука си.

Рада се сепна. Тя се страхуваше повече за своя приятел, отколкото за себе си. Слабата жена реши да се изложи на гнева на мъжа си сама и да защити приятеля си. Тя излезе бързо от кабинета и прати слугинята да каже на госта: госпожата се извинява, че не може да излезе.

Гостът си излезе, без да се прости с домакините. Рада с голямо нетърпение чакаше в мутвака завръщанието на слугинята. Когато бабичката ѝ обади, че изпратила госта, олекна на душата ѝ. Сега тя беше готова да се срази с ревнивия си мъж. С твърдо решение да изкаже всичко, що лежеше като камък на сърцето ѝ, тя влезе в стаята си да обмисли, за да не забрави нещо. Ревнивият мъж ходеше озверен в своята засада. Краката му трепереха, главата му се маеше. Той прислушва у вратата дано улови всякоя дума, че да излезе със свидетели да уличи невярната си жена, но ни един човешки звук се не чуе; отвори врата си, направи няколко крачки към салона - глухо надникна в съседната стая и там видя жена си.

- Сама ли си? - попита я той вън от себе си.

- Ти на себе си ли си? - отговори с въпрос жена му.

- Знай, че аз няма да позволя да черниш името ми, каза той запенен.

- Знай, че аз няма да позволя да ме унизяваш, отговори тя, като се изправи гордо напреде му. Той никога не беше я видял в такава величествена красота. Тя гордо бе издигнала глава, нейното хубаво лице изразяваше решимост, откритото ѝ чело - невинност. Той дигна ръка отгоре ѝ, за да докаже своята власт над нея, но се усети слаб. Нейният поглед, пълен с благородно негодувание, го победи.

"А, може наистина мен само тъй да ми се е сторило, може да е невинна", помисли той и гневът му притихна, чувство на разкаяние го обзе. Той излезе, без да каже ни дума повече.

"Аз го ненавидя"! - рече си тя, като гледаше подире му. Тя седна на край миндера. Краката ѝ се подкосиха от силно вълнение, даже забрави какво искаше да му каже. Преди минута тя беше готова за борба с такава сила и енергия, каквато се явява само в решителни минути; сега тя се видя слаба, беззащитна жена и горчиво заплака.

Подир малко мъжът ѝ се готвеше да излезе, когато я видя, че плаче. Той се спря на вратата, искаше да се примирят; но тя е жена - трябва да се покори, нему не приляга като мъж да каже - "прости"; тези са стари понятия, той знае, а неволно се ръководи от тях, защото ги е приел от баща и дяда. След няколко минути колебание той си каза: "женските сълзи са вятър, дето плаче, там жената се и смее", с тия думи я замина. Рада го не видя и не чу - тя бе цяла потопена в своята скръб. В това положение тя се къса и ухтя, дорде притъмня. Ней беше тъмен светът, затуй и не забележи приближението на нощта. Дълго време подир сред нощ тя ходи из единия кът на стаята в другия, мъжът ѝ се не завърна цяла нощ, само на сутринта тя запита слугата - не се ли е връщал? Момчето обади на госпожата си, че още снощи то му занесло пушката на градината и от там с цяла компания приятели господарят отишъл на лов.

А тя от час на час вече очаква своята рожба и съвсем сама... Това обстоятелство ѝ науми за майка ѝ. Да повикам майка си, помисли оставената жена, може тя да се смили за клетата си дъщеря. На своя приятел - доктора, тя вече не може да се надява. До сега всички надежди тя възлагаше на него. И тъй беше уверена, че той ще я спаси, какъвто и да бъде нещастен случая на раждание, че отнапред се радваше на живота си. Но подир вчерашната сцена, тя вече не можеше да се срещне с него в тая къща, а другиго тя няма на света...

Младата жена намисли да иска от мъжа си тая милост, да приеме майка ѝ вкъщи зарад нея. Колкото и тежко да беше това съзнание на зависимост от него, тя разбра, че без мъжовото съгласие не може да покани вкъщи дори майка си, защото къщата е негова и всичко в нея принадлежи нему. Ами тя? - и тя е негова собственост, тя вече не принадлежи на себе си, не може да разполага с нищо, даже не може да има своя воля. Своята воля покорната жена трябва да подчини на волята на мъжа си, това е робството. Досега тя не усещаше тъй чувствително тежестта на подчинението на жената. Подир вчерашния юмрук на мъжа ѝ, насочен към нея, тя видя унизено своето човешко достойнство, видя се в настоящето си положение. Напразно Рада търсеше изход от това омразно положение на робиня, никакъв изход няма. И черквата, и светът бяха против нейната независимост. Това робско положение на жената днес се счита законно, даже осветено от небето. Всички търпят и даже не се теготят от своето унизително положение и тя трябва да търпи.

До такова заключение дойде Рада подир дълги размишления в тая задушлива безсънна нощ.

"Де е семейното щастие? - попита се тя - това е ад... проклета тъмница за жената...". Тези горчиви мисли потвърди още една постъпка на нейния съпруг: когато тя се готвеше да иде тоя ден подир обед у една своя приятелка, толкова нещастна от мъжа си, колкото и тя, за да се поизприкажат една на друга, тъкмо тогава се завърна мъжът ѝ от лов. Тя си туряше шапката на главата, когато той влезе.

- Къде си се натъкмила? - попита съпругът.

- Отивам на гости, отговори жена му, без да се обърне към него.

- Сега ли намери? Няма да ходиш!

- Защо? - попита жена му и го изгледа учудена.

- Ако до сега не знаеш защо е жената вкъщи, ще се научиш, пък сега не захващай вчерашните комедии.

Рада сне шапката си, седна на стола до прозореца, тя искаше да се учи на покорност, замислена гледаше на двора. Тя се показа съвсем спокойна. Съпругът се преоблече, седна около нея и попита:

- Къде се принесе? - Що мислиш?

Обидената жена съвсем изумена от неговия весел тон, не можа изведнъж да отговори. Тя го погледна кротко, но гласът и устните ѝ трепереха. Жената направи още едно усилие над себе си да се покаже спокойна, прехапа долната си устна, за да я не издаде и като събра силите си, отговори: "Мисля да повикам мама за туй време, страшно ми иде сама". Тя избираше думи как да помоли мъжа си, и от тая по-покорна молба не можа да измисли.

- Страшно? Такава героиня да се бои! Ха, ха! - засмя се съпругът.

Жена му стана.

- Чакай, аз искам да се обясним, рече той сериозно.

- За меня всичко е ясно, ти вече ме не обичаш, отговори тя нажалена.

- Аз пак ще те обичам, кога наведеш глава. Ще видим после. Сега за друго. Ти каза, че искаш да викаш майка си; аз не съм против, но не вярвам да дойде. Жена му изново седна.

- Пък аз вярвам, че майкиното сърце вече ме е простило, тя ще се затече на помощ на дъщеря си; само трябва и ти да я поканиш, възрази съпругата.

- Аз не мога да ѝ пиша и не ща, отговори съпругът, като стана и излезе из стаята.

"Няма какво да се прави, стига и това, че се съгласи", помисли младата жена и седна да пише на майка си. Но към вечерта на същия ден, когато изпрати писмото до майка си, младата първескиня усети болки и сѐ не вярваше, че ще ражда. Тя се надява да дочака майка си и се крепи, нищо не дума. През нощта болките се усилиха, мъж ѝ не се завърна цялата нощ, тя повика слугинята си. Баба Пена искаше да вика бабата, която имала ръчичката на св. Богородица от хаджилък. Рада ту плаче, ту се смее с разтухата на слугинята си. Разсъмна се и баба Пена изчезна, напразно я викаше родилницата в отчаяние; тя, вярна на своите суеверия, да не чуят хората, че ражда жена, разбуди и момчето, изпрати го по кафенетата уж да дири чорбаджия си, пък сама отиде за бабата. Скоро баба Пена се върна с една акушерка - подобна на слугинята по невежеството си. Двете баби дружно захванаха своите операции над нещастната жена, която нямаше сила вече да се защитава, ни да плаче; тя често падаше в несвяст.

Слугата, когото баба Пена нарочно изпъди из къщи да не чуе, че има родилница, наистина доведе чорбаджия си. Той знаеше де пирува Нено с другарите си, защото му беше поръчано да следи за госпожата и ако дойде докторът, тутакси да обади на господаря си. Нено си доде вкъщи с голяма глава. Цяла нощ приятелите ядоха лова и чашка подир чашка бяха прекарали много оки вино. Когато баба Пепа чу неговите стъпки, излезе и му загради пътя: "То не е мъжка работа, рече тя, аз ще дода да ти взема бакшиша, като доде време."

- Тъй ли е! Гледайте си работата, отговори ѝ Нено и се повали на канапето в салона. Той спа цял ден като... Надвечер баба Пена го разбуди с тия думи:

- Стани, Рада умира.

Нено скочи на крака, протри очите си и влезе при жена си. Тя беше в несвяст; бабата акушерка държеше ѝ свещ над главата за смърт, подир малко родилницата отвори очи, видя мъжа си и си обърна лицето към стената.

Когато видя съпругът, че жена му го позна, даже мълчаливо го осъди, той съобрази, че не поп, а доктор е нужен за родилницата; бързо той излезе из къщи и след малко се върна заедно с един инвалид по медицината. Почти никой не диреше вече тоя самоучка доктор, защото новите звезди по медицината, особенно букурещките фелдшери, затъмниха неговата репутация. Но той не се отчайваше, неизменно стоеше в аптеката, която се намира отдолу под неговата двуетажна къща. Него набута изведнъж слисаният мъж. Старият лекар, верен на своите начала - да утеши и насърчи болния, каза:

- Не бойте се, всичко отива прекрасно, нека си почине болната. Ще почакаме.

Останаха мъжете да дежурят при родилницата; бабите отидоха да почиват през нощта.

Наистина родилницата, оставена сама на себе си, изглеждаше на другия ден по-добре. На третия - докторът поиска позволение да си доведе помощник. За голямо огорчение на Нена той доведе Стефанова, защото той първи се отзова на приглашението, когато старий инвалид почна да излага необикновения случай пред другите доктори.

Стефанов без никакви съвещания пристъпи изведнъж към работа: наложи щипци и след два часа Рада произведе на света едно слабо момченце и то почти мъртво. Старият доктор, като го пое, поклати с глава, че няма да го бъде. Стефанов скоро забележи признак на живот у детето и почна с нова енергия да свестява новороденото. Бащата беше изумен от първия писък на сина си. Тоя Стефанов днес пред неговите очи вършеше чудеса с помощта на медицината. Той даде живот на жена му и на детето му, които Нено считаше вече изгубени. Град пот течеше от челото на младия доктор. Той изглеждаше уморен и загрижен; но нито благодарност за неговите услуги, нито съжаление към измъчения человек не смекчиха гнева на ревнивия мъж. Той през всичкото време го гледаше намръщен, косите му настръхваха всеки път, кога докторът се допреше до жена му. Най-сетне оставиха родилницата само с нейната вярна слугиня. Тя поднесе на Рада пременено новороденото с тантелена шапчица на глава, увито в ленени, фанелени и памуклии пелени, овързано с много панделки, но Рада му се не зарадва. Тя беше до толкова измъчена, че нищо на света я не радваше.

На улицата беше кално. От сутринта валя дъжд. Есенната влага пронизваше костите на човека. Стефанов излезе тоя ден из негостоприемната къща на Ненови, без да си почине, съвсем изпотен и до гдето стигне у дома си, истина. Вечерта на същия ден той усети огън, но и не обърна внимание на това, той се боеше не за себе си, а за Рада. Само той разбираше от всички, които се намираха около нея, каква опасност я заплашва. Тя беше повредена, а той не можеше да ѝ помогне, защото го не поканиха. На другия ден Стефанов легна. Петнайсет дни огънят на болния не намаля. Силен тиф подкоси младите сили. Настъпи кризиса на слабост, той видя себе си на край жизнения път; поиска перо и мастило; написа на едно листче хартия: "Смъртта прекратява живота ми, но духът не умира, приятелко! Както душата е вечна, тъй и любовта не угасва и зад гроба. Душата ми и любовта ми вечно принадлежат на тебе". Ръката му трепереше. Едвам написа болния тия думи с голяма мъка и се повали. Подир малко той клюмна на сестра си, която стоеше край леглото му със заплакани очи. Тя се наведе над главата му; брат ѝ произнесе с слаб глас: "Рада", като показваше на изписаното листче, което урони от протофеля си. Сестра му разбра, че то трябва да се предаде на тяхната приятелка - Рада. Брат и сестра често приказваха за тая чудна жена. Сестра му дигна листчето от земята, прегъна го и го скри в пазвата си. Но брат ѝ го поиска, той изново поиска да го подигне сестра му на неговото легло; тури писмото си в плик, подписа и подир това спокойно си сложи главата на възглавницата. Сестра му не знаеше да чете, ни да пише. Тя беше проста жена, вдовица с пет деца, които мъжът ѝ остави подир смъртта си съвсем дребни. С труда на ръцете си тя ги отгледа, сега всяко си поело грижата, а майка им се прибра при брата си да почине на старост. Тя не може да се нарече стара жена - четиридесетгодишна жена не е стара, но изглеждаше бабичка, защото я съсипа тежък труд и грижи. От една година време как се е завърнал брат ѝ от странство, тя живее при него спокойно. Сега загива нейната опора. Тя ридай неутешно. Болният направи още едно усилие над себе си, събра сетните си сили, за да се прости и със сестра си. Той я повика при себе си, показа на часовника си, тя го взе, подаде ѝ също пръстена от ръката си. Сестра му беше единствена негова наследница, той нямаше друго наследство за нея. Настина, младият доктор доби в късо време доста голяма практика, но пари не беше спечелил, защо не цереше, за да богатее, както другите доктори, а да помага на ближните си. Със своята хуманност той спечели популярност, него обичаше и благославяше сиромашта; а за него тяхната искрена благодарност беше най-голяма награда.

Стефанов изглеждаше спокоен, бледното му, изпито лице изражаваше кротост. Той се помъчи да утеши сестра си и почна със слаб глас: "Не тъжи, сестро, че умирам млад... Не се свършва всичко тук... на земята. Земята прибира, което е нейно. Духът е вечен, той отива във вечността... Ти си християнка, знаеш, че душата е безсмъртна. Аз съм спирит... вярвам като теб... че духът е вечен. Всичко се изменява на света и ний се изменяваме, за да станем по-съвършени. Всякой се радва на доброто, смъртта води към по-съвършен живот... Тя не е никак страшна... Раздалата е тежка...". Болният се уморяваше и по-често взе да си почива, най-сетне и съвсем не можеше да му се разбере думата. Toй заклопи очи, сестра му излезе полекичка в съседната стая, за да се наплаче. Тя помисли, че брат ѝ заспа. Но той скоро пак погледна безпокойно наоколо си, съгледа през отворените врата сестра си, която стоеше гърбом към него и бършеше очите си; той изново закри клепките на черните си очи, за да ги не отвори вече никога. Когато сестра му влезе тихо, като стъпеше на пръсти да го не събуди, намери му тялото още топло, но той вече не дишаше. С опитна ръка тя закри очите му, както някога закри очите на мъжа си и на двамата си по-малки синове.

За погребението на младия доктор събраха помощ неговите колеги. Не без остроумие над негова филантропизъм събираха докторите скъдни пожертвования за своя побратим. И Нено великодушно пожертва два лева за погребението на своя приятел, без да смята колко му дължи и за негова труд, положен около жена му и детето му. Даже му не мина през ум, че негова приятел пожертва себе си за неговото семейство.

Рада прекара определения срок на лихусничеството - четиридесет дни в кревата. Животът ѝ стоеше на косъм. Телеграфически повикаха майка ѝ, когато стана много зле. Майката пристигна на седмия ден подир разрешението на родилницата. Тя усърдно шеташе около дъщеря си. С нейното пристоявание най-сетне дъщерята се привдигна. Майката не можеше да се нарадва, Рада дигна глава от възглавницата. Струваше ѝ се, че втори път е родила дъщеря си. Тук около болната стоеше тоя ден и баба Пена. Тя разправеше на Рада новините из града: коя жена родила, кой умрял, коя мома се сгодила. От нея Рада се научи за смъртта на своя приятел.

"Нà, отзарана ме срещна сестра му и ми даде това писъмце за тебе", завърши старата слугиня своя разказ, като извади из пазвата си писмото на покойния.

Когато Рада, разтреперана, скъса плика и прочете последното сбогом на своя възлюбен, баба Пена го оплакваше тъй:

- Добър човек беше горкичкият; как се скри в черната земя, такава младина! А Рада не заплака за своя верен другар, тя само изпъшка: "защо ли съм оживяла?" Тутакси ушите ѝ зашумяха, тя се повали на възглавницата. След един час Рада пак лежеше в несвяст. Силен огън се появи у болната, тя бълнуваше: "вечно, вечно, няма го вече!" Докторът се чудеше от какво такива злокачествени симптоми у болната?

- Без причина не може да бъде това, думаше той на майка ѝ, нещо сте я нахранили, или сте я изстудили.

Горката майка се въртеше около леглото на дъщеря си в отчаяние. Напусто се мъчеше да си припомни с що е погубила чедото си. Рада се мята и тежко диша, като че гредите я натискат; натиска гърдите си с ръце да се не пръснат. На гърдите си тя скри заветното писмо. Кой можеше да помисли, че тази хартийка запали такъв силен огън? Тоя огън от силно огорчение най-мъчно се гаси, но майката се не сещаше, тя редовно пои дъщеря си с лекарства по една лъжица на час, както беше назначил докторът. Изново отрупаха болната с лед на главата, изново се явиха на масата капки за успокоение, те твърде малко успокояват душевните вълнения. Но все пак Рада се поокопити, изгледа майка си и рече: "умирам, мале; ти не оставяй детенцето ми; земи го у дома, като си тръгнеш. Майка ѝ се мъчеше да я ободри, утешава я, че ще оздравее - туй що Рада най-малко можеше да жалей подир тежката загуба за нея.

- Господ е милостив, Радке. Той няма да остави детенцето ти сираче; ти трябва да живееш зарад него - свърши майката нажалена. У самата утешителка надеждата беше слаба да види дъщеря си на крака. Рада поклати глава отрицателно, а думите на майка ѝ дълбоко се врязаха в нейно сърце. "Ти трябва да живееш зарад него", въртеше се в ума ѝ; "но той го няма вече; няма любов, няма надежда, защо ми е живот?", вървеше тутакси подир първата мисъл и после мислите се бъркаха. "Вечно, безпределно, е то? Мъртъвци, страшни скелети, човешки трупове пред очите ѝ", подобни халюцинации плашат болната.

- Ето ги, мале, вика тя.

- Няма нищо, синко, не се бой! - утешава я, уплашена, майката. Тя не види нищо от това, що види болната, но се бои повече от нея - бои се зарад нея. Нещастната майка трупа изново лед, компреси, разтрива болната; огънят намалява. Болната спокойно разказва за страшните видения. Организмът на слабата жена пренася много повече, отколкото гигантските сили на един мъж. Благодарение на скрития запас от сили, с които природата е надарила жената, за да може да произвежда подобни на себе си организми, тя може да устои и на големи мъки, и на голяма скръб. Значи, нравствено и физически е по-яка от мъжа, по-жилава, макар и по-нежна от него. За това казват, че женската натура е гъвкава, лесно се не троши, всичко пренася. И Рада пренесе душевните и физически мъки. Само се продължи още на месец време нейната болест и цяла зима крея на крака, след като се придигна. Никой не знаеше от що се топи Рада, защо вехне? На гърдите си тя носеше тоя талисман на любовта, когото нейният приятел беше ѝ завещал. "Той е мой, неговата любов е с мене", повтаряше Рада всеки път в тежки минути. Тя съвсем се промени в последно време. Обична книга ѝ стана Евангелието, защото в него се говори за безсмъртие на душата. В религията младата жена се мъчеше да намери разтуха. Религиозните чувства я правеха по-равнодушна към нейното нещастие. Тя беше равнодушна към всичко на света. Всички прежни удоволствия сега ѝ се виждаха празни и недостойни за внимание. Милосърдие, любов към ближните неопределено мержелееха в главата ѝ. Единствено развлечение на младата жена - музиката, и тя взе религиозен характер. В химните на всемогъщия Творец на вселената тя чуваше гласа на своя възлюбен.

Нено бягаше вън от къщи от тая музика. Той казваше, че пияното му мириши на тамян. И врясъка на сина му скоро омръзна на бащата. Той сега се залови за ново занятие - пишеше многотомно философско съчинение. Затуй често излиза из своя кабинет да крещи на жена си: "умири тая пищялка, едно дете не можеш да залъжеш!" А малкото вряскало и нехае, че баща му съчинява нова философия. То често остава без кърмачка и силно протестира за тая несправедливост. Рада не може да кърми сина си по причина на дълго боледувание, а дойки не можаха да се задържат. Дорде стори Ненова син шест месеца, седем дойки се промениха. Всяка бягаше от това мрачно жилище. Рада плаче или се моли в един кът пред кандилото на иконите; а мъжът ѝ се кара и псува из къщи, никой не може да му угоди: всички го съсипват, всички го крадат, а жена му в нищо се не бърка вкъщи, от всичко дигнала ръка. Тя търпеливо пренася всички оскърбления, както подобава на една благочестива християнка, носи тежкия кръст на своето нещастие без ропот. Многотомното съчинение на Нена замръзна на първата тетрадка, както много други велики произведения, които самонадеяният мъж начеваше. Той нямаше търпение да прочете до край една книга, камо ли да напише. Като всеки дилетант той повърхностно разсъждава за всеки предмет, за всичко се залавя и нищо до край не изкарва. Подир един-два дена занятие в кабинета си Нено обикновено свършваше с някой пир между шумна дружина. Пее, пие със своите другари, само не от своята кесия, препира се Нено и с гръмливи фрази заглушава всички, излиза победител във всяка препирня, било то по политика, или по други въпрос. Убежденията си Нено менява според времето: той беше голям либерал, стана по-късно закъснял консерватор, после сопаджия. С една дума, човек на времето. При всяко правителство е избиран за депутат, но пари не можа да спечели, както другите наши държавни мъже, защото нямаше служба. Той има доста голямо наследство от своя вуйка, за да живее охолно, не дири кокал. Макар и да казват, че наследството, както лесно дохадя, тъй лесно и отива, но Нено знае да пести, негови капитал расте в банката непокътнат. В играта карти му помага да живее без труд. Вино, карти и лов, ето призванието на нашия поет.

Рада след като се избави от дойки, научи сина си да яде. Тя сама му приготвяше храна, сама го бави, чисти и приспива. Скоро малкият пискун се оправи, бузите му се зачервиха и наляха като кръгли ябълки, той спокойно вече играеше с майка си на десетия месец от рождението. За това пък Рада от постоянни бдения над рожбата си, от болестта и от скръбта, стопи се кат вощеница, страните ѝ се покриха с лекета, не остана и сянка от напрешната цветуща хубост на младата жена.

Нено, голям поклонник на женската красота, сега съвсем изстина към жена си, той се даже теготеше от своето семейство, бягаше от жена си. По цели дни и нощи се не завръщаше вкъщи. Услужливи приятелки на Рада обаждаха ѝ често за измяната на нейния съпруг. Тя му се не сърди за туй, по християнски всичко прощава, даже на враговете си. Но сблъскванията между мъж и жена взеха да стават по-чести и по-упорни, колкото повече детето почва да разбира. В къщата на Ненови пак се появиха картини с голи жени. Майката настояваше тия картини да се снемат от стените, защото детето ги гледа и запитва. Бащата упорстваше в своите груби прищевки. Майката с особни грижи пазеше сина си от лошо влияние. Малко по малко Евангелието отстъпи пред съчинението на Русо - "Емил". Нено даваше лош пример на сина си със своята грубост. Рада се кара за това с мъжа си. Той се присмива и над нейната система на възпитанието, и над нейния филантропизъм.

Рада е председателка на женското дружество, затова я посещаваха много сиромахкини. Тя положи голям труд да увеличи капитала на дружеството и да разширочи неговата благотворителност. С тая цел по предложението на председателката дружеството отвори фурна, дето се вадеше освен чист, прекрасен хляб, още се печаха колачета, песмети⁶ и курабии, които продаваха много бедни деца по целия град и с това се прехранваха. Сама Рада приготвеше тестото по готварската книга за млади домакинки; дружеството отвори перачница, която даваше работа на много бедни жени и момичета; също тъй по нейната инициатива дружеството отвори училище по ръкоделието. В него преподава сама председателката на дружеството всеки ден. Много други госпожи по нейния пример се занимават в класовете за ръкоделия по един-два часа в седмицата. Учениците се хранеха в училището, но тяхната работа покриваше разноските и дружеството даже печелеше от поръчките, които се правеха отвън и лотариите от ръкоделията на бедните възпитаници.

Всички граждани почитаха Рада като умна и енергична гражданка. Особно нейните ученици бяха силно привързани към своята учителка, защото тя се отнасяше с любов към тях, а не с пренебрежение, както другите благодетелки, които преподаваха ръкоделие в училището за бедни деца. Само мъж ѝ силно протестираше, че тя не си гледа къщата, че много скитала и приемала всякакви дрипави просякини вкъщи.

Един ден той изпъди настоятелките за женското дружество, които бяха се събрали на съвещание у Ненови.

- Трябва да се тури край на твоите лудории, каза той на жена си, след като заминаха жените, - аз няма да търпя вече тия мезлиши⁷ в къщата си.

- Край и на моето търпение! - отговори жена му.

Тя влезе в стаята при сина си. Детето, като я видя, остави играчките си, затече се към нея и обви ръчичките си около шията на майка си. Тя целуна хубавото си момченце, сложи го на кревата му и го гледаше нажалена. Детето се заигра тутакси. То почна да се катери по майка си и весело се смееше. Тъй безгрижно някога е живяла и Рада, като него, но в последните четири години от своето задомявание, тя изпита толкова мъки и разочарования, мина школата на злочестината и на много неща се научи в туй кратко време. У нея отдавна беше узряло решението да остави къщата си, дето и тя, и нейното мило чедо се задушат от безобразния живот на стопанина. Само едно нещо я задържаше - съдбата на сина им. "Какво ще стане с теб, синко? Какво ще правя, ако ме лишат от тебе? Как ще търпя да те гледам в чужди ръце?" - мислеше си майката. "Той не обича нито детето си, тоя бездушен егоист никого не обича, той не знае любов. Не ще пожелае да има грижи с детето си, нито ще му го дам" - каза си Рада и пак нежно целуна румените бузици на своя мил син. След като взе последното решение, тя излезе из къщи, без да слуша крясъка на мъжа си: "къде пак ще миткаш? по просия ли тръгна?"

Още на същия ден тя си приготви квартира у една своя приятелка вдовица, на която двете дъщери се учеха при нея в училището за бедните деца. Тя често прегледваше това семейство. То свои вети дрешки даваше на момиченцата, то снабдяваше с работа вдовицата. Сега нейната къщица нямаше кираджии⁸. Рада зае празната стая, от която бедната жена вземаше по няколко лева на месец. Тая благодарна жена не искаше никаква кирия от Рада. Тя се погрижи да нареди колкото може удобно и по-чистичко стаята. Рада си прибра дрехите и остави една записка на мъжа си да ѝ ги прати по дадения адрес. Той се не замисли, нито се почуди на записката на жена си, защото те отдавна живееха отделно всякой за себе си, само че под една стряха. Това съединение беше мъчително и за двете страни.

Когато момчето подаде Радината записка на Нена, той му показа на двата куфара в спалнята и заръча да ги занесе на госпожата. Но не тъй просто приеха хората новината, че Рада оставила мъжа си, всички гракнаха отгоре ѝ. "Защо сѐ се не покорява на мъжа си?" - думаха досегашните нейни приятелки. "Да е прокопцана, няма да я изпъди мъжът ѝ, казваха други. Но имаше и такива, които им възразяваха: "пчелата от мед не бяга". Тия последните сами изпитваха сладостта на семейното щастие на Рада, готови бяха всеки час да последват нейния пример, но не се надяваха като нея на своите сили. Числото на такива злочести жени е доста голямо. Те видяха в постъпката на Рада протест против своето несносно положение, за това ѝ помагаха, както могат; намериха ѝ три урока по музика и един по французски език. Рада почна да живее със своя труд. На първо време животът беше твърде тежък. Тя излезе из дома си без две пари. Отначало Рада изпитваше нужда. Но за нея нуждата не беше толкова отегчителна, колкото подчинението на един омразен деспот. Само за сина си Рада се безпокоеше. Наистина, и у баща си тоя не беше навикнал на изобилие, защото Нено е пестелив човек, особно вкъщи, но майка му винаги се грижеше да има питателна храна за детето. Сега и това тя не можеше да направи, защото заплата за уроците си още не бе получила; пък като получи, за какво по-напред да заплати? Всичко трябва, а колко е мъчно за една жена да си изкарва хляба! Връз тия грижи и нужда додоха и други неприятности: Женското дружество предложи на председателката да си даде оставката. Рада предаде делата на дружеството на новоизбраната председателка, която имаше трима любовници и един рогат мъж. Тая почетна дама счете нужно да отстрани Рада от училището за бедни ученици, защото е безчестна жена, понеже напуснала мъжа си. Това бе най-тежко за нея. Рада обичаше учениците си както своето дете и те бяха искрено привързани към своята учителка. Повечето от тия момичета бяха сирачета и гледаха на Рада не само като на учителка, но и като на своя майка. След нейното отстранение от училището много ученици напуснаха класовете за ръкоделие. Малко по малко и самото училище се закри, защото малко са такива хора, които безкористно се предават на общо дело, както Рада. Оставената от всички жена никой вече я не посещаваше, освен прежните нейни ученици, които търпяха нужда и презрение от хората, както нея. Тя им заяви, че те могат вече да работят за себе си и тя на драго сърце ще им помага. Около Рада се събраха пак десетина момичета заедно с дъщерите на бедната вдовица. С тях Рада делеше залъка си. Тя им събира работа от прежните свои богати познайници, крои, шие с тях заедно. Те сега печелеха толкова от своя труд, че можеше всяка една от тях да ходи спретнато. Снабдиха се даже с панделки, тантели и други украшения, които съставляват необходимост за костюма на младите моми. Но как се доставят тия дреболии, как се цени женският труд и как мъчно се добива работа, това само Рада знае...

Мина се година време откак Рада напусна благословеното огнище на мъжа си, а парясвание⁹ още няма. Нито тя, нито мъжът ѝ бърза да се развърже, за него жени много, а тя обича тогова, когото няма вече между живите; но все пак я теготи това неопределено положение, тя очаква решението на църквата с нетърпение. Един ден тя се представи на митрополита да иска решението на св. църква. Митрополитът минаваше за образован човек; той се представи за такъв на просителката, прие я със светска любезност и почна да говори като с образована жена. Почтеният митрополит говори за умствените способности на жената, за нейното влияние в семейството и в обществото, за нейните добродетели. - Това е голямо заблуждение, дето казват, че жената по ума и способностите си не може да се сравни с мъжа, каза той. - На много жени им стига ума за всяка работа повече, от колкото на мъжете им. Те са предвидливи. Изведнъж схващат смисъла на работата. Такава проницателност няма у мъжете. По характера си жената стои по-горе от мъжа. Когато една жена се убеди, тя прокарва своята идея, пред никакви спънки се не спира. Мъж ѝ, без да усети, тръгва по волята на жена си. Нравственото влияние на жената в семейството не се ограничава само с мъжа. Тя има голямо влияние и над обществото, защото обществото не е друго, освен много семейства, събрани в едно, и каквито са тия семейства, такова е и обществото. Да се повдигне едно общество, един цял народ, трябва нравствено да се повдигне жената. Само образована, добре възпитана майка може да облагороди семейството. За това е много важно жената да стои на известна умствена и нравствена висота, за да бъде нейното влияние благотворно над обществото. Ако е лишена от тия качества, тя има също тъй влияние, но пагубно влияние".

Рада слушаше един вид нова проповед за нея. Тя очакваше назидания от един пастир на черковата, съвсем не такива умни думи. Тя не знаеше как да го разбира. Искрено ли говори той всичко това, или само иска да подслади нейната горчива участ със сладкодумие. Дордето Рада търсеше помощ в своята женска предвидливост, за да отгатне новия проповедник, той се възползва от нейното смущение и поде изново: "да, женственост не е празна дума, с нея ние трябва да разбираме тия отличителни качества у жената, които я турят по-горе от мъжа. Ако една жена пренебрегне тия свои природни качества и поиска да заеме положението на един мъж, тя унижава себе си и своето достойнство. Нейното място е в семейството, самата природа я предназначава за семейното огнище...". Рада разбира, че митрополитът осъжда нейната постъпка, тя го пресече с възражението си.

- Но семейството почива на взаимна любов, може ли без любов, без сговор, да има живот в едно семейство? Или с всичкия си ум, с такива добродетели и нравствена сила, каквито се отдават на жената, тя е длъжна да се зарови в пепелта на огнището, защото за друга работа не става, освен да готви на мъжа си, да живей на негова гръб и затуй да търпи унижения, даже бой, като се утешава, че от огнището тя влияе на обществото, служи на народа си? Не е ли това горчива присмивка над подчиненото положение на жената, когато тя не може да си подигне главата, нейният кръгозор се ограничава с готварницата, там тя се затъпява и каквото е учила, каквото знае, забравя, като не прогресира, не употребява своето образование на полза, за да разшири познанията си?

- Разумява се, без любов не може да бъде честито едно семейство, отговори някак иронически митрополитът. Но любов внушава жената, тя е източник на любовта.

- Искате да кажете, че жената трябва да държи разположението на мъжа си, да го заслужи, ами ако тя го не обича? - попита разпалено събеседницата.

- Жената е длъжна да обича мъжа си - отговори светият мъж назидателно.

"Длъжна!" Може ли да се възразява на това? Лесно е да се каже: "длъжна да обича", но как се обича тоя, които отравя всяка минута на живота ти? И за каква любов приказва светият мъж? - оная ли възвишена, безпределна любов, с която тя люби своя неизменен другар, когото няма между живите? Не то! Не тая любов разбира митрополитът. По неговата усмивка, по негова тон се види, че той разбира любов в най-грубата животинска форма. Ух, колко груб е тоя човек, как безбожно оскърби той нейните свети чувства! Поне тоя защитник на Христовото учение трябваше да разбира любовта не тъй тясно, както другите. Не е ли цялото Християнско учение основано на любов към човечеството, любов към слабите, към грешните, презрените, каквато е тя? Или тя не тъй разбира Евангелието, или нейният слаб женский ум не може да проникне вечната истина? Но той сам си нарича заблуждение общоприетото мнение, че жената е толкова по-глупава от мъжа, колкото е по-слаба физически. Тя сама знае толкова поплювковци мъже, че може всекиму да докаже, колко е по-умна от тях и най-глупавата жена. Ами ако тия жени имаха същите граждански права, каквито се дават на доблестните граждани с бичешка сила и плитък ум, колко по-способни, по-развити щяха да бъдат от своите повелители? То е право, че жените не са по-глупави от мъжете. Тя сама съзнава своите интелектуални сили, от които цял свят не може я накара да се откаже. Но как тогава да се разбира, че жената е длъжна да се покорява на мъжа си, какъвто и да бил той? Природата я предназначила за робиня на мъжа си. Не, това е противоестествено. Това не е природа, а човешка несправедливост. Ако църквата поддържа тоя несправедливост, защо тогава митрополитът наговори толкова любезности за жената? Той даже по-горе я туря от мъжа и по нравствената сила, и по ума. Или той лъсти нейното самолюбие? - Не може да бъде! Що е тя? Една слаба жена, отритната от хората, защото няма мъж. Каква несправедливост! Тя от никого нищо не иска само защото живее от своя труд, мъчи се да бъде полезна на ближните си, да запази сина си от лошия пример на развратния му баща, за това я презират, за това над нея сипят отвред хули и клевети.

С тия тежки мисли отиде си Рада от митрополита вкъщи. Подир няколко дена тя получи призовка от митрополията по делото на своя развод. Тя се яви вече не както напред с благоговение, а с някакво отвращение към светите мъже. Делото се отложи, защото мъж ѝ се не яви. Почтеният митрополит още веднъж се опита да спаси заблудената дъщеря на църквата. Тоя път светият мъж говори за смирение, покорност и други добродетели, които служат за украшение на жената. Той свърши своите поучения със светостта на брачните връзки.

- Светостта на нашия брак не аз осквернявам, а мъж ми - възрази Рада. Всички знаят за негова разврат, а Евангелието казва, че за прелюбодеяние се разкъсва бракът. Трябва ли да търпя разврата на мъжа си, защото жената трябвало да търпи и да се покорява? Аз имам една по-висока длъжност от сляпото подчинение на мъжа си: възпитанието на своя син. Него трябва да изтръгна от лошото влияние на баща му. Аз изпълвам майкинския си дълг, възпитавам своя си син в благочестие, за това всеки други може да ме осъди, но не вие. Според вас излиза, че мъж ми е прав.

- Аз не го оправдавам, прекъсна я митрополитът, поразмислете вашият пример как ще повлияе на другите прости жени, които не тъй разбират длъжностите си на възпитателки, като вас? Върнете се, чедо, вкъщи, не разпространявайте съблазна.

- Как? Аз разпространявам съблазна, защото бягам от разврата? Никога, никога, светий отец, няма да се върна в едно семейство, дето подир мене са били още десет жени с най-осъдително поведение. Тоя таен и явен разврат на моя мъж не е ли съблазън? Вие търпите търговията с жени, вие мълчите пред тайния разврат на много почтени дами, които с най-голяма покорност лъжат мъжете си на всяка стъпка и наричате съблазън свободната деятелност на една жена - честният труд. Ако църквата се грижи за светостта на брака и вие въставате против съблазна, то преди всичко трябваше най-строго да се наказват неверните мъже, които най-често оскърбяват жените си с безпътен живот, вие лично трябваше да въстанете против най-гнусната търговия с жени, да искате закриванието на публичните домове.

Свободната жена не разпространява съблазън; робското подчинение на жената я прави хитра и невярна. Дорде се поддържа такова подчинение на жената, не може да се говори за истинска любов в семейството. Рада говори разпалено, тя беше в силно вълнение.

- Успокойте се, госпожо, рече ѝ кротко пастирът, защото нямаше какво друго да ѝ рече. Вие сте оскърбени, затова тъй говорите.

- Не съм само аз оскърбена, много жени влачат мойто семейно теглило; ако търпят, то не е добродетел тяхното волско търпение - те търпят, защото от изнеженост не могат да си извадят сами хляба, а главно, че не съзнават своето човешко достойнство, възрази Рада, като стана. Тя почтително се поклони на пастира, но не от уважение към него, а само за приличие. В нейната душа се вмъкна съмнение и към самата религия.

Митрополитът си помисли, като гледаше подире ѝ: "погинала жена, тя е заразена от женската еманципация".

Рада сама не знаеше, че това същото искат еманципированите жени, което иска тя за себе си. Тя нищо не беше чела по женския въпрос. Но всяка жена решава тоя съвременен въпрос, както го разбира. Всички жени са специалистки по женския въпрос, защото се касае до тяхната кожа. А Рада е съвременна жена. Като дете на своя век, тя не можеше да остане чужда на съвременните въпроси. Тя е систематично образована, прекарала е няколко години между англичанки възпитателки; от младост е навикнала да се надява на себе си, да си вади хляб и да бъде свободна; най-вече под влиянието на французската и английска литература в нея се възпитаха благородни стремления и свободолюбив дух. Тя е наистина еманципирована жена, без да се мъчи да бъде такава.

Мина се още година и повече време, а делото за развод на Рада и Нена все още не беше свършено. През всичкото това време Рада усилно работеше с глава и с мишци. Мозъчната деятелност даде душевно спокойствие на безпокойната жена, трудът подобри материалното ѝ положение.

Съмненията в церковните наредби и обреди растеше у набожната жена от ден на ден. От това религиозният ентусиазъм изстиваше все повече. Най-сетне Рада тръсна от себе си всички противоречия и съмнения. Двайсет и шестгодишна жена мисли вече съвсем зряло. Рада си изработи в тая цветуща възраст трайни убеждения. Времето излечи душевните рани от тежката загуба на любимия другар. Тя се поправи физически и със здравето ѝ се върна и нейният весел нрав. Тя сега работеше бодро и неуклонно за женското образование и женския труд.

Тя живееше честито. Синът расте и якне за радост на майка си. Той прилежно работи над парцалчета и празни макари, кога шият Радините ученици, играе весело, когато почиват. Toй е глезеният любимец на толкова момичета, от техните целувки не може да се отърве хубавото момченце.

- Дайте мира на детето, речѐ строго майката по някой път. А син ѝ се обърне към нея нажален:

- Не се сърди, мамо, и се хвърли на коленете на своята обожателка, която го докачила с целувка. Майката се разсмее на своя любезен рицар и пак се почне нов разговор над тая тема: коя мома ще омъжат най-напред, как ще я облекат за булка. Рада изведнъж прекъсне тия безкрайни бръщолевения и насочи разговора на неделната сказка, на новините из вестниците. Тя има вече неделно училище от тридесет ученици - моми и жени. От начало неделното училище посетяваха само нейните ученици, през зимата се явиха още няколко момичета и външни жени. Рада знаеше като учителка да подслади мудния процес на първоначалното обучение. Тя често пригласяваше някои учители и учителки от градските училища да държат сказки в неделното училище или сама прочиташе нещо интересно вън от програмата за обучение. Нейните ученици малко по малко се заинтересуваха и сами почнаха да се занимават със своето самообразование. Рада ги пъдеше да се разходят, кога вечер свършват работата си, а те нападат на нейната малка библиотека, разграбват книгите ѝ, или я молят да посвири. Тя вече се снабди с един малък орган. Ех, какъв празник на младите момичета, когато Рада свири! Всички танцуват, шумят, веселят се от душа. Кой не ще се зарази от тяхната радост? Рада се весели заедно с тях, а син ѝ хвърчи от ръце на ръце. Той е общ кавалер.

Тези момичета обръщат внимание на всички, дето се явят в обществото. Те не отстъпват по развитието си на възпитаните госпожици в града. Някои от тия сиромашки момичета имат вече по няколко поклонници. Те откриват сърцето си на Рада, тя знае всичките им секрети. "Питай сърцето си, миличка, обичаш ли го?" - отговаря всякога Рада, кога нейните любимици обаждаха ѝ като на майка за някоя сватовница.

- "Да", отговори на Радина съвет една от най-скромните нейни ученици, която винаги стоеше умислена между своите весели другарки.

- Ти обичаш, мое дете? Не се ли лъжеш? - попита я Рада учудена.

- Не, ти прости, че аз криех от всички досега, даже и от себе. Но аз никога не вярвах, че той ще се ожени за мене. Той е богат и учен, пък аз бедна и проста. Ние сме съседи, заедно сме порасли в един двор. Нашата къща е отградена, стърчи като гнездо, прилепена отзад до високата стена на тяхната къща. Покойната - майка ми - переше у тях, копаеше на лозята им, а ние с него играехме в градината, когато бяхме малки. Той се изучи в Цариград и като се върна от учение, срам ме беше да го погледна в очите, а той всякога ми се сърдеше, че не ходя у тях и пращаше сестра си да ме вика. Аз все странях; той самси почна да доходя у нас. Баща ми веднъж лежеше пиян вкъщи, когато влезе Петър. Баща ми го изпъди.

- Мойта дъщеря не тя е за гавра, рече му той; като сме сиромаси, че нима с децата ни ще се подиграват? Вън! Да не си стъпил в къщата ми! Аз треперех от срам и от страх тогава, пък Петър само каза:

- Тъй те обичам, бай Христо, пази я от чапкъните, само аз не съм от тях. Тя е хубавичка, мнозина ще те обикалят за нея; пък аз ще дода да я взема за жена, тогаз какво ще кажеш?

- То друга работа, пък сега ме остави, отговори баща ми, като се облещи на мене тъй, че и сега тръпки ме побиват от неговите мътни очи: - ти вярваш ли му, будала? Главата ти отрязвам да те видя с него! - рече ми той и се търколи на земята; там заспа. Петър си отиде и от тогава, дето ме срещне и стигне, все ме пита: "вярваш ли ми?"

Аз се мъчех да го забравя, да му не вярвам, както ми поръча баща ми, но не мога. На медни на сватбата на сестра му да не ида не бива - един двор сме. Баща ми едвам даде да го уговорят - пусна ме у тях. Петър пак ме пита: "вярваш ли ми?" - Вярвам ти, рекох му аз. Той ме заведе при родителите си, каза им: "Това е мойта годеница. Обичам я от дете и в училището все за нея милеех. За нея вехна, как съм са дошъл от две години".

- Да та е честито, сине, каза баща му. Туй момиче го знаем, при нас е порасло; наместо сестра ти, то ще влезе вкъщи и няма да усетим, че липсал човек от къщи.

- Ти луд ли си? - рече жена му. - Син ни се шегува; може ли да бъде? Прилика ли ни е това момиче?

- Не се шегувам, мале, отговори Петър, - друга жена няма да взема, ако не щеш нея, отречи се и от мене. Аз ви не ща нищо. Мога да спечеля за една жена, колкото да я нахраня, пък тя не ще повече, тъй ли, Мико? - попита ме той.

- Аз сама се храня, отговорих аз. Не ща да увисна като пиявица на мъжа са. Имането на сина ви не ща, аз него обичам, не парите му.

Годеникът ми се съгласи и подир сватбата да ме остави при тебе да шия, за да помагам на баща си. Той съвсем западна, болен, на мене гледа. Исках ти да на венчаеш. Той довечера ще доде да те покани за кумица, не се отказвай, драга майко! - каза момичето и се хвърли в прегръдките на Рада.

- Бъди честита, мое чедо! Но ти нямаш нищо готово, трябва ти и аз да се приготвим за сватба.

- Мен нищо ми не трябва, майка ми остави ризи и чорапи за прикия, но Петър каза, че не трябват никакви дарове.

- То не става тъй, миличка, роднините ще дарим, както му е редът. За тях това е всичко. Тогава ще им бъдеш "прилика". Сега аз съм ти майка, на мене пада срамът, ако не ти приготвя дарове. Ти остави тая грижа на мене. Няма по-приятен труд от тоя, да направиш човека честит. Ти ще бъдеш честита с Петра, аз познавам Стояновия син, той минава за социалиста, хората му се смеят, но той е честен момък. Ти с него ще бъдеш честита, като се обичате. Пък аз ще бъда честита да помогна на вашето съединение. Рада целуна горещо своята любимица. И двете се разплакаха; те бяха сълзи на радост.

Рада на същия ден се разпореди всички другарки на Мария да шият и да плетат за годеницата. Рада накупи всичко необходимо за сиромашкото момиче.

Това беше в вторник. До събота в същата неделя сандъкът на Марийка се напълни с дарове. В неделя Рада венча Петра и Марийка в своята скромна квартира. У тях стана сватбата, защото свекървата не щеше да види ни снаха си, ни сина си пред очите си. Те не викаха гости. На сватбата се събраха по добра воля дружките на Мария и двама приятели на Петра. От роднините само свекърът доде на скромното угощение, което даде Рада на сватбарите. Всички се веселяха от все сърце, а на младоженците лицата блестяха от щастие. Стоян се подмлади в тая весела дружина. Той само повтаряше: "Да има сговор, синко, от него по-добро няма".

Мария не отиде да шие при Рада подир сватбата, но почна да помага на мъжа си в неговото ателие на фотографията. Те не можеха да се разделят. Петър и Марийка заедно работят, заедно почиват, двамата се съветват за всяко нещо; един без други не могат. Скоро към тях се присъедини и Рада със своите ученички да изучат фотографското изкуство, защото с иглата и с уроци много мъчно се живее. Кога има работа, убиваш се да избодеш и все не спори, а свършиш я, дорде си поизправиш гърба, останеш без хляб. И уроците не дават постоянно работа. Тичаш от едина край на града до другия, трепеш се с три-четири урока по десет-двайсет лева, току-виж, че си останал с един, че за хляб ли, или за обуща десет лева? За Рада не беше мъчно в няколко месеца да стане добра работница на кума си, тя вече получава един постоянен доход, можеше да възпитава сина си с тия средства. Той ходи в училището и е първи ученик във втория клас на гимназията. Веднъж той си доде подир обед от училището изпит, бледен, като че е бил на мъки. Майка му се вгледа в него, когато влезе вкъщи и уплашена го запита:

- Какво ти е, синко?

- Навадиха ме на учителя, че съм социалист, той ме мъмра, пред всички ученици каза, че ще ме изпъди от училището, ако чета книги. Какви хора са, мале, социалистите? - попита момчето.

- Такива, като Петра, отговори майката, като се засмя. Тук стоеше и фотографът.

- Аз искам да стана социалист, рече момчето, като се хвърли на врата на госта.

- Ти трябва много да знаеш, много да се учиш, дорде станеш социалист, отговори фотографът.

- Бъди прилежно, мое дете, рече му майката, и кажи на учителя си, че без книги не може човек да се учи; като изгонят книгите из училищата, как ще учите?

Малкото момче подир това стана още по-прилежателно, то прочиташе под ръководството на своята умна, образована майка освен учебниците, много други полезни книги. За това стана примерен ученик. Майка му се радваше, като гледа успеха на своя син. Той беше нейната гордост и надежда. Пък в училището още повече му завиждаха и му се присмиваха, че майка му е социалистка и той е такъв като нея.

Рада навред сега се славеше за социалистка, защото работи в ателието на фотографа социалист.

- Не го ли видите, колко жени е събрал Стоянова син, той не погледва биле жена си, такава е вярата на социалистите, много жени имат, говореха из града. Пък другарките на Мария думаха помежду си, "блазе ѝ, техния сговор го няма нийде по света!"

Рада кръсти на Мария две деца. Петър сега обичаше своето булче повече, от колкото на първо време; той я уважаваше не само като своя жена, но и като майка на децата си. От година на година любовта растеше в това семейство, те ставаха по-необходими един за други, а Рада гледа тяхната нежност и въздъхне: "не да светувам обикнах аз, да оплаквам любовта си!" Не рядко тъй умислена стои тя, работата ѝ се свалила от ръцете ѝ, никой не смее да я попита защо е тъй угрижена. Само гласът на нейния мил син пробужда майката от оцепенение, нейното сърце се напълня с майчина нежност, която заменява любовта.

"Няма радост без любов, светът с всичките си хубости е тъмен, когато сърцето е празно", повтаря Рада на своите млади приятелки. Това не са думи. Това изпитва тя на себе си, това говори нейната душа, лишена от любов в цвета на младостта.

БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ

1. Иждивение (ост.) - разноски, разходи. В случая - плащане на разходите за пансиона. [обратно]

2. Запретява (рус.) - забранява. [обратно]

3. Вети - вехти, остарели. [обратно]

4. Вредност - практичност, полезност. [обратно]

5. Мутвак - кухня с огнище в селска къща. В случая - кухня. [обратно]

6. Песмет (от тур.) в български - пексимет (ост.) - сухар. [обратно]

7. От меджлис (от ар.-тур.) - събрание. [обратно]

8. Кираджии - наематели. [обратно]

9. Парясване - (в случая) - развод. [обратно]

© Вела Благоева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.06.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Вела Благоева. Две повести из народния живот на българите. София, 1904.