Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗОВЪТ НА РУСАЛКАТА

Спас Каменов

web

Плъзга се в бездънна тъмносиня вода и се преобръща, тялото му е призрачно бяло, долавя нечовешки призивен звук. Извисяване до границата на слуха, задържане и снишаване... Срещу него се задава русалка с котешки очи и полуотворена уста, посяга и го подхваща с ципеста длан...

Момчил се събуди с уплаха, сцената се вряза в мозъка му. Беше още рано, изхлузи се от спалния чувал и се измъкна от палатката. Беше я поставил далеч от бунгалата на лагера, на метри от ръба на скалната тераса Яйлата, в сянката на една крива липа. Момчето се усмихна: снощи край огъня се беше наговорило какво ли не за русалки и менади. Бяха на лятна практика от Университета, до обед разкопки, следобед почивка, а днес е неделя. Момчил от години беше откъснат от другите, погълнат от свой неясен копнеж.

Бяха изпили няколко бутилки и обсъждали дивите митични същества. Сирените пеели и омагьосвали, а Одисей го вързали на мачтата на кораба Арго, за да не скочи в бездната. Самодиви се превръщали в приказно красиви жени, вземали ума на овчари и изпивали живота им като вампири. Танцували и плували в омагьосани вирове. Траките изобразявали лицата на менади с очи на хищници. Жената на Орфей Евридика е именувана и Агриопа, което на гръцки значело "с диви очи". Менадите са диви жени, които следват Дионис и със своя танц зоват и увличат в дълбоки гори. В дълбоки проходи (има цяла пещерна система на юг, под крепостта Тиризис на нос Калиакра), Лизимах, владетелят на Тракия след Александър, криел съкровището си.

Момчил пристъпи към ръба на терасата. Морето беше още сребърно, небето розовееше на изток, юлският ден започваше. Долу вляво се белееше крепостта, лошо реставрирана с нови мраморни квадри. Водата долу е прозрачна, а брегът е уникален. Вълните и ветровете са изсекли невероятни кухини. Черни кухини под сини води, глух плясък и зов за проникване.

Беше записал археология, следвайки примамата на дълбините от всякакъв вид: първо вировете, после морето, пещерите и сега археологията - дълбините на времето. Това не се побираше в нищо конкретно, то беше като звездното небе. В дълбочините на ума, на очите и на морето, владеят древни същества, които зоват...

Вчера следобед взе урок по гмуркане към близкото ваканционно селище "Русалка". Двама инструктори обучаваха новите, първо апаратите с бутилки, после знаците и основните действия и накрая трудните упражнения под водата. След обясненията и гмуркането с треньор бяха съставени двойки. Всеки нов беше прикрепен към опитен, Момчил към Роксана от Милано. Запознаха се на корабчето на дайвинг-клуба. Роксана беше отседнала в "Русалка" с приятелка. Момичето беше вълнуващо, а като обу водолазния си екип в синьо-сиво, заприлича на истинска русалка.

Когато ги пусна сами, треньорът им каза да не се делят, да не се превъртат и да не плават пряко надолу. Тя му се усмихна, хвана го за ръка и се плъзнаха тяло до тяло. Носеха се в прозрачна вода на десетина метра под повърхността. Усещаше я цялата през дланта ѝ, неговата отначало потрепваше, между двамата протече ток. Погледнаха се и се плъзнаха още надолу всред рояк от рибки между бели скали и зелени водорасли. Тя се плъзгаше с изящни извивки в синевата. Слънцето пронизваше водата и хвърляше танцуващи отблясъци по тялото ѝ, сякаш покрито с люспи. Скоро се носеха на два метра над дъното и пред тях се появиха останките на малък мъртъв кораб. Той се вгледа надолу и ушите силно го заболяха. Сети се за инструкцията, стисна носа си и напъна, за да изравни налягането. Роксана го погледна и той направи знак с палец и показалец: ОК. Тя пусна облаче въздушни мехури. Останките от кораба лежаха като ребра от гръбнак, превзети от водорасли и мекотели. Дивото поглъщаше всичко, направено от хора. Носеха се над дървения скелет в пълна тишина, той стисна пръстите ѝ, тя му посочи нещо остро между дъските. Видя синкава муцуна на голяма риба, устата зееше, а очите сякаш пронизваха.

Цялата сцена беше напълно беззвучна, леко нереална, а в представите му се издигаше до дълбоко проникване отвъд обичайните измерения. Роксана го развълнува, но на пристана, докато се опомни, тя му каза "чаао" и изчезна. Момчил се усмихна: "Ще трябва да потърся Роксана на "Русалка" - довечера. Днес е неделя и няма разкопки. Ще пообиколя и ще се погмуркам, макар и без водолазен костюм". Дупки, пещери, проходи по карстовия бряг. Теренът му е познат, но бегло.

Момчил си направи чай на примуса, хапна и се приготви. Постави в пещерната раничка маска и шнорхел, челно осветление и плавници. Тръгна по платото и свърна по пътеката към брега. Мина покрай пещерните жилища, изрязани преди шест хиляди години в отвесите над водата, подмина крепостта и стигна до морето. Полувидими пътечки, каменни пасажи, скачане и плуване в прозрачна вода, отново изкачване... Търсеше ниши, вървеше по познат терен, но без да се усети, се озова в нова територия.

Сякаш се прехвърли в някаква симулация. "Странно, как не съм виждал това място". Заливчето е закътано между скални форми, плажче за двама. Брегът е отсечен и укрепен. Момчил пристъпва. В средата на плажчето: два празни шезлонга под чадър, покрити със снежно-бели плажни кърпи. Отзад в ъгъла - начало на стълбище, украсено с подрязани храсти. Металните стъпала се вият в спирала около странно съоръжение. Четири блестящи колони крепят прозрачна кабина. Тихо е като в беззвучен филм...

Момчил чува звук откъм морето и се обръща: някой плува насам... Ръцете ритмично се повдигат със събрани длани отпред, главата се подава, лицето, после гърдите. Последни движения. Косата е пригладена назад, жена... с дълги нокти, очите - с особена форма... Русалка... Изправя се. Момчил застива. Тя излиза от водата, преобразява се, стъпва и идва широко усмихната.

- Извинете ме, аз прр...осто минавах - запелтечва Момчил.

Русалката продължава плаването си, само че на крака:

- Брегът е за всички - усмихва се жената. - Радвам се да те видя. - Тя подава ръка. - Сирена.

- Сирена?

- Силяна.

- Момчил, ъ-ъ... Минавах и гледам - какво местенце. Не съм го виждал преди.

- А, това е нашето малко плажче. Живеем горе, в къща.

Жената изглежда в тридесетте, загоряла, изправена и неустоима. Гърдите ѝ лееко потъват, за да изправят зърната си като зенитки. Плувките са бели, изрязани, с лентички и покриват много стегнат ханш. Тя взема кърпата и започва да се суши. Повдига ръце над главата си, с дълъг маникюр, и гърдите ѝ се окръглят. Момчил отмята поглед и се обръща назад с усещането, че са наблюдавани.

- Имате си и асансьор - обръща се той към дамата, която сега е с гръб. Силяна се навежда с чупка в ханша и протяга загорелия си крак, за да го подсуши.

- А, това е за мъжа ми. Седни де, какво стърчиш? Не там, тук. Това е моята територия - засмива се тя нервно. - Е, Момчиле, ти... откъде така?

- Нали ви... ти казвам. Разхождах се по брега, търся пещерата. Не съм виждал това място, макар че съм идвал.

- А, може и да си го виждал, малко го пооблагородихме. Завършихме къщата тази пролет. - Силяна сяда непринудено на шезлонга до Момчил. На него му става все по-трудно да диша. Тя се изтяга - бронзова и сияйна. Посяга към слънчевите си очила и тогава той среща за миг синия ѝ поглед.

- Ще пиеш ли едно узо? - Посяга към хладилна чанта и вади запотена бутилка, чаши, пуска лед и налива.

- Съжалявам, че ви притесних, но наистина ми е много... приятно. Каква среща само?

- Е, да я полеем. Имаш особен поглед, нещо си напрегнат.

- А, ннищо. - Отпива и потъва в очите ѝ. - Пия за вас, Силяна... Преди малко ми заприлича на русалка, като излизаше на брега.

- Ха-ха, така ли? Хайде, не се занасяй. Някога тренирах водни скокове, но сега... задоволявам се с малко плуване.

Момчил трепва, защото чува метален звук. Съоръжението е включено, спуска се. Момчето рязко се изправя.

- А, ето го и Тони.

Кабината спира на нивото на пясъка, вратата се отваря и се появява тъмен възрастен мъж с изпито лице, черни очила и в блузка с цвят на водорасли. Седи на луксозен инвалиден стол, снабден с ръчки и моторче. Тони се усмихва сияйно и количката тръгва по едва видими ленти към двамата.

- Охо, скъпа, добре си прекарваш, имаш си компания. Ще ме запознаеш ли? - Човекът спира, погледът му се мести от нея към госта, Момчил стои препариран.

- Трифонов, приятно ми е.

- Момчил.

Оглежда пришълеца от глава до пети.

- Съжалявам, че не мога да предложа място, но... плажната ивица е всенародна.

Силяна пояснява:

- Тони ми беше треньор.

Момчето бързо оглежда остатъка от треньора от глава до пети, доколкото е възможно в неговата поза. Мъжът е слаб и изпит, но жилав и жизнен. Погледът му е скрит зад очилата, а носът му, о, този нос, прилича на хищна човка. Под кръста е наметнат със зелена хавлия. Като цяло е жива мумия, даже цветът му е египетски. Тони проследява погледа му.

- Нищо особено, приятелю. Злополука и нов живот, с нови възможности - засмива се г-н Трифонов, белите му зъби лъсват. - Всяко състояние си има предимства. Занимавам се с доставки на спортни стоки.

- Човек не бива да се предава... Аз съм тука на разкопки, близо до крепостта. Днес малко разходка, проучвам района...

- "Онова, което не не убива, ни прави по-силни", нали така беше? Това е много специално място, Момчиле, нашето място. Тук се случи, аз бях горе, моята русалка ме зовеше от морето... - Тони трепва при тази дума. "Този ни е наблюдавал и слушал през цялото време!"... - а моят скок се оказа погрешен, и... последен.

Иде му да се ощипе и събуди. "Това истина ли е? Къде съм? Къде да се дяна?"

- Е, благодаря ви з-за... хубавата среща! - рязко се обръща към Силяна-русалката. - И за узото. Аз ще продължа... Хубав ден!

Трифонов вдига ръка и се усмихва. Силяна изпраща госта и го гледа втренчено:

- Ще се видим пак, Момчиле - подмигва тя много загадъчно.

Момчето свърва зад скалния ръб и още е в плен на случката. "Тази русалка е пленена, но нещо в нея ме смути, в последния ѝ поглед". Върви машинално между пръснати камъни, пак плува и се опомня чак след минути. Напред е ново заливче с варовикови скали. Тук изглежда е водната пещера. Отвесно се издигат, хлътват и се чупят скални форми в жълто и бяло. Момчил се разполага на плосък камък, за да се доекипира и оглежда мястото. Горе над тъмния вход чернеят две дупки с формата на очи, естествени или изсечени в стената. Потресаващо... Момчил си слага маската и челника, щрака да провери дали свети, закрепва шнорхела. Колебае се дали да обуе плавниците, може да му попречат. Пъха обратно плавниците и търси място за раницата. За последно обмисля плана си. Планът е прост: плуване над вода и под вода, проследяване и проучване на кухините.

Само след минута Момчил се оказва между тях. Спира и се изправя във водата. Отгоре свод, напред неизвестен терен, потаен плясък. Зелената вода потъмнява навътре. Той се гмурка, дъното се вижда като в аквариум. Носи се беззвучно над водорасли и камъни и се сеща за Роксана. "Тука е само за нея, непременно ще я доведа, само да я открия". Скоро се озовава в малка зала. Две са възможните продължения. Той се спира и извиква: "Е-хоооооо!", ехото отговаря с гласа на кухините, бавно отзвучава.

Момчил се усеща напълно сам, но не безпомощен: влизал е в пещери и се е гмуркал. Плува безшумно навътре, следвайки лъча. Случката одеве още го вълнува, сякаш нещо симулирано, халюцинация. И онова видение, което го събуди. "Специален ден, съвсем особен, и то с дълбочина, сякаш се приближавам към нещо отдавна търсено". Тези русалки му идват в повече, "но какво точно търся?". Отдясно блясва слънчев лъч, той угася своя, прави завой срещу светлината и погледът му спира на малка фигура с жълт ореол от контражура. Вкаменена менада?! След секунди лъчът се стапя. Той напипва бутона, светлината облива тъмния варовик. Момчето търси фигурката и леко се удря в издатък вляво. Дяволски сложна кухина...

Спира и се оглежда, опипва с лъч наоколо и намира продължение: проход с едва видима светлина в дъното. Навлиза с леки тласъци и уста над водата. Таванът се снишава, светлината изчезва от поглед. Той поема дълбоко въздух и се гмурва, ускорява се с удари на краката. Пронизва го първият страх, но само след секунди подава глава над водата. Това е нова зала, в горния край се чува пърхане, прилеп прелита в светлинния сноп. "Как намират път над водата?" Момчил си дава кураж и отново се провиква: "Ееее-ооо! Ееее-ооо!... Още едно гмуркане и после назад. Ще трябва да се връщам, тук не е за сам човек".

Отново се гмурка, водата е тъмна и някак зовяща... "като пропаст". Надолу, надолу, да видим докъде... Пред него висят бледи тела на медузи, обхваща го лека паника, обръща се нагоре и търси нов излаз. Главата му среща таван и срещата е неприятна, леко се замайва от удара. Трескаво продължава наляво, не намира продължение, но намира въздух. Спира и опипва кухината с лъч: оттук ли минах? Момчето диша дълбоко и осъзнава, че е в беда. "Спокойно! Няма начин да не се върна, сигурно съм на десетина метра от брега. Само да мярна светлина."

Дълбоко вдишване, ново гмуркане, сега с ясна цел: излизане. Тласка мощно с крака и ръце, лъчът се разтваря в мрак, напрежението расте. И тогава в главата му се врязва звукът от видението, призивен и безкрайно чужд, извисява се и се снишава. Пронизва го остра болка в ушите. Насочва се нагоре и удар взривява искри пред очите му. Изстенва и стиска зъби, плува напред, разтърсван от този звук, още по-настървено. Нещо потича от ушите му. Кухината продължава, а въздухът му е свършил и нещо лепкаво изпълва устата: "Кръв, задушавам се!" Момчил се сгърчва в спазъм, гърлото го стяга нетърпимо, започва да губи свяст и гласът отново се извисява.

Русалката иде за него с полуотворена уста, той я познава, очите ѝ са сини и изцъклени, тя го хваща за ръка. Той се обръща в полукръг заедно с нея и двамата се плъзгат надолу.

 

 

© Спас Каменов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2019, № 9 (238)