ПРОЦЕПЪТ

Спас Каменов

web

...Притеснява ме процепът близо до върха: отвесен, наклонен надясно, с гладки обли ръбове, широк колкото да вкараш ляв крак до коляно и без релеф вътре и вън. Зацепването вътре е нестабилно, търся да вклиня стъпалото някак между стените. Хватки няма, стъпки няма, няма и къде да закача пикела. Драскам отвън по гладката плоча с десния крак, местя левия по малко... Точно преди Новата 1985 минах оттук и усетих онзи прилив на живот, който го има само при катерене. Сега мислено опитвам два пъти, цепката ме изхвърля и се свличам на малката площадка.

Връщам се в реалността от мразовит повей. Чакам дълго автобуса за Симеоновския лифт и мръзна. В съботната утрин градът спи, загърнат в лепкава декемврийска мъгла. Всяко вдишване дразни гърлото, а издишването прави бяло облаче. Витоша е напълно невидима в бялото безбрежие. Екипиран съм леко във ветрово яке и потрепервам: шито по мой проект, то е за движение и не става за висене на спирка. Взел съм си в раничката само най-нужното: захабени котки "Щубай", модел от седемдесетте, резервен пуловер, гети, термос с чай и две вафли. Лявата ми ръка вече се вдървява от главата на пикела - имитация на "Camp”. Надявам се горе да е ясно в типичната витошка инверсия. Едва съм намерил ден пролука в сгъстения си график. Днес ще катеря соло по Големия резен.

След час съм в студената кабинка, която се носи беззвучно през мъглата, после изплувва от нея и бялата планина блясва. Тъмните стени, гребени и шипове на Резньовете са полускрити от облак. Пристъпвам по безлюдното площадче пред хижа "Алеко", залива ме боязън. Вадя и затягам котките и тръгвам по заснежената алея, вече е десет и половина. Към единайсет високо вдясно се откроява гранитният масив.

Резньовете се виждат добре от София като ред импозантни кафяви ребра над Бистрица. През зимата са полузагърнати в бяло, а в черно се открояват гладките стени и шилестите гребени. Големият резен е средният от трите и сякаш е строено: тесни издадени плочи са наредени небрежно една над друга. Първите петдесет метра са магия през лятото и мъка през зимата: ако бяха отвесни, щяха да са непреодолими. Наклонът - средно 60 градуса, ги прави възможни за соло с вариации. Плочите са от компактен гладък гранит без остри микрорелефи, но осеяни с вдлъбнатини - покана за танц по северното лице на тази фамозна скулптура, висока към триста метра. Ледена глазура покрива гранита, а цепките между плочите са набити със сняг. Между "резените" се спускат устремни кулоари, пълни със слегнат сняг, от който стърчат на места стъпала.

Обичам танца и сблъсъците по тези плочести ребра. През лятото съм се издигал на върха на пръстите по най-трудните линии. Тялото се извива и изнася плавно и ритмично, панорамата се разширява, адреналинът ври под нежен контрол, пръстите се вкопчват в грапавините, дланите се захващат в обли ръбове и процепи, а върховете на еспадрилите се зацепват в леките вдлъбнатини.

Зимната история е съвсем друга. Теренът е суров и смесен: скала, сняг и лед, котките са задължителни, те се забиват надеждно в замръзнали туфи, но безпомощно драскат по плочите. Изкачването е борба, всяко изнасяне е отделно усилие, ти си в трепетен риск, когато се изнасяш на предните зъби на котките и на върха на пикела.

Напускам пътеката и потеглям по склона към основата на масива, оттук виждам Големия резен като пирамида, забита в облачното небе. Теренът е неприятен: преспите покриват клек или нахвърляни морени с коварни кухини, където лесно можеш да си заклещиш крака. В спокойните пасажи газя девствен сняг. Слънцето пробива процеп между облаци и планината блясва за моменти. Тези мигове веднага повдигат тонуса. Оглеждам пирамидата и специално началните петдесет метра. Реброто тук е тясно и почти отвесно, за зимата трябва осигуровка от партньор с въже. Днес ще го избягна. Вдясно от него е плочест заснежен терен, който постепенно се изправя до отвес на нивото на едно таванче.

Единайсет и четирийсет: закъснявам, но формите вълнуват и зоват. Притиска ме пълното безлюдие над бялото пухкаво море. Закрепвам гетите, потягам си захабените котки, хващам пикела-самоделка и поемам по лек фирнов участък - двайсетина метра. После навлизам в първата плоча: гладък гранит, облян в натечен лед. Мъглата ме обгръща и ме залива съмнение, но няма да се връщам. Обзема ме мрачно упорство, потопено в дискомфорт. Тръгвам по плочата, драскам с пикела и котките в търсене на ръбчета. Бодва ме страхът: "Сега ще падна!" Разтутпян и задъхан, стигам най-после таванчето, стъпвам на прагче и обхващам масивния блок. Измятам тяло назад и се извивам надясно покрай блока. Следва снежен пасаж, става по-лесно. Заставам в стабилен сняг и оглеждам панорамата. Голите била ярко светят, изплували над бялото море. Днес планината се е притулила и софиянци не са я налазили. На цели километри не виждам нищо живо.

Вече месеци нямам свободен час, задачите се преплитат, огорченията се трупат, натрапчивите мисли не дават покой. Само тук те нямат власт. Възлизам по стеничка със заснежени туфи, пикелът влиза добре, набирам ритъм. Планината се топи в ласката на слънцето, ръкавиците ми вече са мокри. Следва масивна плоча с дълбок тъмен винкел вляво. Заставам в основата на винкела под тясна цепка в дъното му, тук е смразяващо. Атакувам винкела с ръкавиците в зъбите, изкатервам се догоре, но ръцете ми се вдървяват. Трябва бързо да ги съживя. Застанал на первазче над винкела, нахлузвам ръкавиците и пъхам ръцете кръстосани под якето. След малко ме пронизва болка до премала: капилярите мъчително се отварят за свежа кръв. Застинал, стена тихо и чакам да ми мине. Сърцето ми примира и пулсът ми се губи. Дишам насечено, въздухът не достига. Познат тъмен процеп в съзнаването, когато кръвното пада и губиш свяст, но тук и сега това е недопустимо.

В този момент усещам нечие присъствие. Току зад дясното ми рамо някой сякаш повтаря действията и шепне мислите ми. Обръщам се, не виждам нищо освен пейзажа, потопен в сив облак. Чел съм за няколко случая на подобни халюцинации, но на голяма височина. Е, значи не е чудо голямо, но трябва да избягна припадъка. Присядам долу на корнизчето, потръпвам от хлад, дишам дълбоко. Само това ми липсваше сега, както съм сам.

- Спокойно, няма никой освен теб.

Потръпвам, спирам и свалям раничката. Успокоявам се и попивам пейзажа, вадя термоса и отпивам. "Халюцинация"... Бил съм няколко пъти по този ръб, сам и с партньор. Теренът ми е познат в детайли, защото всеки път съм минавал по различна линия. Няма какво да ме изненада. Плочите се редуват с корнизи, прорязани са от винкели, цепки и широки процепи. Покрай плочите пикелът се забива добре в сняг и туфи. На места се използват стъбла и корени на клек. Това богатство от форми, пози и движения привлича всеки път, когато поискам да се потопя без остатък в планината и напълно да забравя болезненото си социално его. "Щом имам халюцинации, не съм за изкачване днес. При това положение връщането е задължително, но е невъзможно без въже." Има само един вариант: нагоре.

Продължавам, издигам се по плочите, туфите и снежните полета и гласът изчезва.

Възлизам по тясна камина, сгънат странично с гръб в дясната стена и крака в лявата, пристъпвайки и местейки гърба. Несравнима е насладата да напредваш с отточени движения по добре оформени пасажи. Всеки пасаж иска свой подход, поза и захват. Тялото се движи нагоре през формите като катерачна машина. Слънцето пробива на моменти плътната облачна завеса, за да ме поздрави.

Ето го прага от няколко метра отвес с два варианта на преминаване. Вдясно е крива цепка с неудобен подход на предни зъби на котките, а вляво - отвесен релеф от вдлъбнатини. Насочвам се колебливо наляво и веднага усещам познатото присъствие. Невидимият двойник се появява точно когато съм го забравил напълно. Диша във врата ми и казва:

- Не оттук, вдясно.

Замръзвам на място. По плочата ще се наложи да свалям ръкавиците, а вдясно може и с ръкавици, прав е.

- Правилно, брат - отговарям гласно.

Преминавам на баланс три метра надясно и съм пред тясна крива цепка - като светкавица. Търся с върха на пикела релеф в нея, за да се закача. Става, но нестабилно. "Не се отпускай тук, стъпи малко по-нагоре." Не знам дали си говоря сам, или е другият. Възлизам в сурово царство високо над човешките пътеки. В тази самотия нищо чудно, че получавам "партньор". Продължавам още няколко метра със зацепване на магия. Стигам здраво криво стъбло, скрито в цепката. Забивам пикела над стъблото и се изнасям над отвеса. Тук става по-полегато, но без опори и стържа на баланс с пикел и котки. Най-после се изправям пред следващия отвес. Тук релефът е красив и не липсват опори. Остриетата влизат добре в замръзналите туфи.

Отново съм в лека еуфория. Излизам на снежна наклонена тераска, въздъхвам и се оглеждам. Днес е фантастично, планината е моя, облаците ме обгръщат и отминават без заплаха. Тихо е и чувам сърцето си. Над мен е огромен блок, след кратко колебание го обхождам отляво и се озовавам под поредната стена. Нагоре е компактен гранит с прагчета от по сантиметър-два. Мога да ги използвам и атакувам стената. Но пак трябва да сваля ръкавиците. Мокри са и затова не топлят. Пъхам ги в джобовете на якето. Тук и пикелът ще ми пречи.

- Защо не отидеш вляво, в камината? - се обажда гласът. Пренебрегвам го, но ме смущава сериозно. Пръстите ми треперят на малките прагчета, треперенето се предава и на краката. В това положение няколко метра ми костват цялата сила и на горния край съм изцеден.

- Глупак.

Изправям се на снежния корниз в дълбока пряспа. Нахлузвам с мъка студените ръкавици, но ситуацията ми е позната и пъхам длани между бедрата. Напълзява ме острата като змийско ухапване, но продължителна болка.

- Без паника, всичко е под контрол.

Вече приемам това странно присъствие като част от мен, нямам сили да го следя и обяснявам. Изправям се след минути и възстановявам дишането. Появил се е вятър, поглеждам часовника. Един и десет. След четири часа тук ще е тъмно, а аз трябва да съм долу в София.

Нагоре остават още към двеста метра път, но ръбът поляга. Къде беше онази цепка, да не съм я подминал? Едва ли, няма начин да я подминеш... Продължавам по гърбицата, нови препятствия идват и остават зад мен. Дълго, дълго и невъзможно за запомняне е изкачването по този фамозен гребен. Изкачвам се в добър ритъм. Виждам вече "гъбата" на върха - една постройка с климатична функция, никога не съм виждал да я обслужват. Но тя е ориентир и увенчава Резньовете.

Ускорявам крачки, вземам леките пасажи с финес, и тъкмо когато съм забравил за процепа, той е горе пред мен. Тук е най-интересното място на Големия резен: въздушна площадка под стеничка с три страхотни форми: гладка стена вляво, скален блок с камина в дъното и този проклет и фамозен процеп. Днес стеничката е доста обледенена.

Стоя и попивам мястото. Оттук на север се вижда самата Витоша, забулена в бяло, долу София е невидима на дъното на това море, а далеч на север е мощният Балкан. Свалям раницата, вадя термоса и отпивам чай с мед, изяждам едната вафла, примижавам от наслада. Планината е моя и нищо повече не ми трябва, нищо. Мигът се разтегля до минути, а те се нижат коварно бързо, време е да се фокусирам в най-трудния пасаж.

Оглеждам вариантите, трябва да ги пробвам, стеничката вляво е заледена, влизам в тясната камина в средата и тя ме изхвърля. Цепката си е вариантът, пристъпвам и я атакувам. Дълго плъзгам ръкавици по заоблените ръбове и стени, докато намеря минималното сцепление. Стъпвам с десния крак на единственото ръбче, вкарвам ляв крак в цепката и го намествам до заклещване. Изнасям се леко нагоре, но процепът изхвърля надясно и навън. За пикела не виждам никакъв релеф. "Как ще го мина. Къде си, тарикат?" Отново надигам пикела възможно най-високо, стържа, но острието не зацепва никъде. Първата видима форма е на три метра по-високо. Оставям пикела да виси за ремъка на дланта ми, оставам с ръкавици, на гладкото те трият по-добре от гола ръка. Търся отчаяно ръбчета вътре. Тъмно, гладко, мокро и безнадеждно. Пълзя нагоре мъчително бавно, пъхтя и се оглеждам. Вече съм извън площадката по отвес и под мен е зейнала дясната отвесна стена над стръмен кулоар. Затрепервам ситно и в този момент моят двойник се появява зад гърба ми.

- Ами сегааа?

След това го чувам право отгоре:

- Закачи пикела тук горе на ръба!

Въпросният ръб изглежда далеч, изхвърлям дясна ръка с пикела навън, замахвам силно и максимално високо, пикелът остъргва ръба и се отплесва. Усещам как левият крак се отхлабва в цепката. Както съм леко назад, губя баланс и просто скачам в бездната.

- Ааааааххххххх!!!

Полетът е някак забавен като на каданс. Разтворил съм ръце и летя с крака надолу. Ударът е ужасен, очите ми ще изскочат. Болката е зашеметяваща, в кръста, хълбока и десния глезен. Под снега е гладка гранитна плоча, силно наклонена. Както съм с котки, съм се зацепил и се преобръщам и подмятам надолу. Планината се люлее и върти, докато се усещам далеч долу проснат като кукла до каменен блок.

Размърдвам се и от гърдите ми се изтръгва силен стон: десният ми крак от коляното надолу се е обърнал назад, а кръстът и гърдите ми горят в нетърпима болка. Поемам дъх и нова болка ме пронизва, за момент загубвам болката в десния глезен.

Опъвам се по гръб и се опитвам да намествам частите си. Куриозно е, че пикелът е още на ръката ми, закрепен за ремъка. Десният крак е ужасяваща гледка, едва сега усещам болката, която ме взривява. После се навеждам бавно и мъчително, давам си сметка, че още усещам всичко под кръста и това е първата добра новина. Просвам се назад, лежа така цели минути и стена, опитвайки се да не припадна и да дишам нормално. После се премествам бавно навън от камъка, повдигам се пак, опрян с длани отзад, и виждам отново пречупения крак.

- Ааааххх!

Не може да остане така! Стена и пуфтя през зъби, после се извивам хващам отметнатия глезен за обувката и го влача с ръмжене към нормална позиция. Не мога да разбера какво друго е счупено, но или са ребра, или е прешлен. Пищялите се събират и стържат, аз припадам и чувам моя двойник.

- Сега я загазихме. Казах ти...

Всичко потъва в мъгла, мъглата става черна, обгръща ме плътна чернота, съпроводена със силен, стържещ шум. И после в черното се появява светла точка, тя се разширява, превръща се в светещ екран, а на екрана се вижда тъмно петно с очертания на човешко тяло, моето тяло! Чувам гласа:

- Ела, следвай ме.

Само след секунда се озовавам в онази проклета цепка, усещам се лек като перце. Гласът говори "в мен", но "мен" ме няма и не знам как така виждам и чувам.

- Не онзи ръб най-горе, а ей-това ръбче вътре в цепката, ето го пред теб.

- Да, и какво, вече съм потрошен.

- Трябва сам да си виждаш грешките. А аз съм с теб, опитвам се да помагам. Станалото станало. А сега обратно да видим как ще се измъкваме.

- Помагаш?!? Ако питаш мен, това там почупеното не ми трябва при положение че ти си аз.

- Не е толкова просто. Аз не съм независим от теб. Не мога да ти го опиша.

Усещам се отново в нормално съзнание, лежащ в снега и потресен. Повдигам се на ръце с опънати напред крака и поглеждам наоколо. Няколко секунди не мога да се ориентирам в тази безбрежна белота. След това различавам слабо линия ниско долу, опната като бяла нишка на бял плат: пътеката! Тя е напълно безлюдна. Идва ми идея. Изхлузвам ремъка на пикела от ръката си. Опъвам двата си крака отпред, скърцане в десния глезен и вик, после нанизвам на счупения крак ремъка и го усуквам до затягане, главата на пикела с остриетата ляга плътно до обувката, дръжката плътно от външната страна на обувката. Горния заострен край пъхам с голям зор под колана.

Отново ми прималява и бавно се свестявам с дълбоко дишане. Само да не припадам задълго! И да не заспивам! Няма никакъв начин да уведомя някого. Не знам защо, но приемам двойника си като стар познат и не ме учудва кой знае колко. Просто част от мозъка, който халюцинира и говори. "Но как ме изнесе извън мен и горе? Визуална халюцинация...". Така или иначе, в това състояние нямам капка сила за размисли.

- Следвай ме и без паника.

Няма друга посока освен надолу към пътеката, откъдето дойдох. Мога да се движа, пълзейки по гръб и по ляв хълбок. Мога да включвам здравия крак, като влача и пазя счупения. Отново оглеждам терена, част от него е скрита. Оооох, много е... Линията ниско долу се точи от изток на запад, към Алеко. Оттук до нея има-няма двеста метра сняг, сняг, камъни и храсти. Сега е... 3.30. Иска ми се да остана тук, няма да мога да стигна никъде!

- Тук ще си останеш до лятото. Никой няма да те чуе и види.

Раздвижвам се със стон. Началото е кошмар и се отказвам на петата секунда. Не мога да се отлепя с тези счупвания и тази болка в крака, кръста и гърдите. Тялото не се извива или усуква настрани. Значи гръбнакът е добре като цяло, значи мога да се движа. Отново се зацепвам за снега с ръце и се изтеглям назад. Този път успешно: премествам се с десетина сантиметра.

- Така ли бе, тарикат? - процеждам през зъби и се просвам.

Моят двойник мълчи. Изправям се пак и търся правилната линия. В началото имам снежно поле петдесетина метра. Неописуемо мъчно е, но си създавам малка техника: лежа по гръб, после опирам ръце до лактите в слегнат сняг, те леко затъват, но намирам опора. Изтеглям се с усилие диагонално назад и надолу към пътеката, с главата в ниско положение. "Другият вариант е с краката напред - не е желателно...". На някои места пробвам нормално пълзене, но глезенът глухо изскърцва и спирам с вик. На едно стръмно място се хлъзгам десетина благодатни метра. На друго насечено място се превъртам.

Болката лека-полека глъхне, изглежда кракът замръзва, което, от друга страна, си е нов проблем. Във всеки случай не съвсем спешен. Гласът се обажда няколко пъти, но вече не съм в състояние да го различавам ясно от моя. Така или иначе повечето канско пълзене е отвъд паметта. Болка и мъка, постоянно наместване на пикела и крака, стенания и изтощение. Влача се покрай храсти и по камъни, през преспи и голи плочи. Заобикалям поле от морени по преспи и клек, затъвам и припадам, свестявам се и се насилвам само и само да доживея до тази снежна пътека, за да разчитам на случайна помощ.

Довличам се до траншеята! Лежа няколко минути и не мога да спра треперенето. Извиквам няколко пъти "Помоооощ!" Потъвам и пак изплуввам. Треперя от студ и страх като паднало чучело на вятър. Не си усещам краката в обувките, десният пулсира и боли при всяко мръдване. Намествам отново пикела с ремъка около обувката и дръжката с острието нагоре, скърцане и вик. Гърдите ме болят, гърлото ми гори, цялото тяло е вдървено. Тук ще замръзна като буца месо във фризер.

Студът ме разтърсва на талази. Ама аз имам пуловер! Раницата е на гърба ми, изправям се, с голям зор я свалям и отварям, измъквам пуловера, свалям якето, нахлузвам пуловера, пак якето. През цялото време пъшкам и се треса. Отново се просвам назад и се напъвам да дишам дълбоко и да оставам в съзнание. Страх ме е да се отпусна, ужасява ме заспиването, защото зная за бялата смърт - преохлаждаш се и няма събуждане повече.

Става късно, смрачава се и само снегът позволява да различавам някакви релефи. Отново и отново викам, но съм изцеден. През главата ми минава какво ли не, мозъкът ми тихо ври, пропадам и пак се издигам. После всичко потъва в тъмнина, а умът ми трескаво се бори да остане буден. Откроявам ясна реплика: "Аз съм онова, което наричате смърт. Сега те оставям, а ти не стой тук". В чернотата се отваря пулсиращ светъл процеп и се затваря.

Отлепвам се и запълзявам към Алеко.

© Спас Каменов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2020, № 8 (249)