Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЛАДАТА

Спас Каменов

web

Домакинката Николова беше неумолима: трябваше да освободя помещението до края на седмицата. Помещението беше "читалня" на петия етаж на общежитието, която бях наел като издател и ползвах за кабинет, библиотека и склад за книги, които пишех и издавах сам. "Читалня" в кавички, защото такава се водеше от социалистическо време, но не съм виждал някой да чете в тези помещения от 89-та досега, в края на века. Пазарът направи помещенията складове и офиси, а останалите се ползваха за купони. Запали поредната Виржиния слимс, засмука нервно и я тръсна веднага в пълния с угарки пепелник на олющеното бюро, оцелял връстник на блок номер 50 в Студентски град.

- Каменов, няколко пъти отлагаме, Димитров направо ще ме уволни. - Димитров беше шеф на общежитията.

- Плащам ли си наема?

- Плащаш, ама някой ще плаща повече. Шефа го иска помещението.

Складове под наем имаше много, но на цени над възможностите ми. Да забутам личната си библиотека в скъп склад, заедно с непродаваемите си авторски издания? Тази творческа книжна маса беше създавана и расла десетилетия. Ден след ден в напрегнатия ми мозък, в безсънието и глухите ми утрини. Една зима бях ставал всяка нощ в три, за да пиша в "читалнята"... През всичките тези години - практически пълно мълчание и глухо безразличие.

Получих леко замайване.

- Добре Танче. Ще имаш "читалнята".

- В понеделник да е чисто! - тя се взря в мен над очилата си и примижа.

Отскоро живеех на един таван в Лозенец, във високия ъгъл бях сглобил етажерка, която побра към 200 книги. Избрах ги измежду 2000 след жестока чистка. Тези две хиляди тома изпълваха осем етажерки в "читалнята". Бях ги мъкнал при всяко преселване. Печатните непродадени издания, още повече, бяха натрупани на стройни редове в пакети по заглавия. Стъпвах между етажерки и пакети, между които проникваше залязващото слънце. Два тона товар за нервите ми. Борсите не ги искаха, книжарниците не ги плащаха, студентите ми от философския факултет не ги четяха. В Народната библиотека от всяко заглавие стоварвах безвъзмездно десетки екземпляри "за библиотеките в страната и в чужбина". Обикалях и читалища, писах им писма, пращах им книги, пращах и на училища. От едно училище се обидиха, че плащат пощенската такса. Не усетих някой да се зарадва: попълваха фондове, но нямаха място...

"Отдадеността на словото" ми носеше вече погнуса: думите заливаха цялата нация с негативизъм и целия свят с лъжа. Телевизиите предаваха пълните с термини и щамповани с фразите на "гражданското общество" и "прехода" коментари на банда политолози, надменни и всеобясняващи, без да докосват нашата вкоренена безотговорност. С която важно правеха всякакви прогнози, а след това нехаеха за несбъдването им. Моята сфера беше задръстена със схоластични дебати, а публиката се опияняваше от астралното и преражданията.

Това, което бях написал, беше в пълен разрез с вълната. Упоителната свобода да пишеш и публикуваш се стовари върху мен с цялата си непосилна тежест. Утопия на живо беше писана между 1987 и 1989 на раздрънкана пишеща машина "Марица" на куца масичка в един таван, а през 1991 мастит главен редактор повтаряше, че ние нищо не сме написали "за чекмеджето". Подарявах, продавах, минаха години, повечето остана. До нея е Граници на познанието. Преподавам по нея, препоръчвам я на студентите. Виждах в аудиторията една смачкана и разръфана, цялата подчертана с различни цветове. За двете книги - нулев хонорар, имаше кратки анонси в печата и една критична статия на колега. Книгата за смъртта се продаде, тук има по-малко от 100 броя. Зървам и един сборник със статии. Библиотеката е претъпкана, гледам и се мръщя: Естетика Канта... Диалектический логос... Звезда Востока... Какви боклуци!

Ликвидация! Това е формата на реформата вече десет години. Вторични суровини... Къде наблизо има пункт за хартия? Седях пред компютъра и си държах главата в шепи, после слязох в офиса на домакинката. Таня пиеше поредното си кафе на лафче с чистачката леля Мария, суха женица с траен мирис на прах и с мустачки, толкова черни, че натрапчиво ми се искаше да ги пипна.

- Ми не се сещам, абе Марийо, ти знаеш ли къде приемат хартия за рециклиране?

- Епа долу в "Червена звезда", до триесети блок. - Леля Мария се засмива. - Ама Спасе, то на тебе май ще ти требва камион за всички тия томове?

Таня добавя:

- Кога ги писа, кога ги натрупа бе, Каменов? Толкова ли нямаш студенти да ги четат, бе? Праскаш им двойките, ако не купуват, и това е. Може ли да ставаш по тъмно и да пишеш като маниак? Пише си ги нашият, издава си ги и май сам си ги чете.

- Глупости. Аз не си ги чета, само ги измислям! Мога да ви подаря по петдесет броя от всяка.

Жените ще изпокапят от смях. Танчето долива коняче.

- Да сме живи и здрави. Другото ще се оправи - добавя мъдро леля Мария и обхожда с език мустаците си.

- Тури му пепел, Танче. Докъде се докарах? Вторична суровина.

- Е, чак пък толкова. Пак добре, че не си откачил. Ей го Станой. Научен работник, научен работник и изведнъж кравар.

- Епа лошо ли му е? Продава млеко, жена му обикаля из Студентски град, има си абонати.

- Зелени поляни, спокойствие, здрава храна и пари - добавям. Станой живееше тук, бяхме приятели. Завърши, взеха го в БАН, после го съкратиха, беше се оженил за момиче от Панчарево и започна семеен бизнес. Купи пет крави със заем от тъста, направи ферма. Жена му ми е носила мляко. "Ще трябва да му се обадя."

Качвам се в "читалнята" и начертавам плана. Най-напред пункта в "Червена звезда", цени, условия. После транспорт: на площад "Македония" има частни камиони. Помощници за смъкване до входа, товарене, разтоварване в пункта: Пламен и Огнян отсреща? Тотална продажба, пари на ръка! Не е като при книжарниците - тук плащат веднага. Вечерта, с получените пари: купон да отпразнуваме освобождаването. Ще се обадя на Станьо за купона.

Спускам се между блоковете до спирката на 102. Сгърчен от усилието, мършав циганин, странно синеок и с буца на врата, бута количка, натъпкана с вестници и сгънати кашони. И без да го питам, ще ме насочи. Два шестнайсет етажни блока от скорошния соц стърчат над сивия квартал. Пунктът е до входа на блок 30, в ниското тяло на трафопоста. Надписите са лошо залепени и липсват букви. Влизам сякаш в подземие и ме блъсва задух. Човекът в дъното на мърлявото офисче е с бръсната глава и разперени уши, навел се е и бърка в някакъв кашон, на бюрото цигара е паднала от пепелника до кафето в найлонова чашка и прогаря вестника. Вдигам я и я поставям в пепелника.

- Добър ден!

- Кво каза? - за първи път виждам човек с толкова големи уши, който не дочува, той продължава да ровичка, без да ме погледне. От прозорчето прониква лъч и черепът му приветливо лъсва.

- Приемате ли книги?

Човекът се обръща, повдигнал вежди. Огромни, рунтави, надменни.

- Що да не приемаме?

- Каква е цената?

- Господине, ценоразписът е точно срещу теб, на стената.

Човекът отново се заравя в кашона и темето му угасва. Аха. Таблицата е бледа, начертана на ръка и попълнена с химикалка. Взирам се, не си нося очилата - 6 стотинки за килограм, - произнасям гласно.

- А ти колко искаш? - Човекът се почесва зад разпереното си ухо. - Шест евро на килограм?

- А не, нямам претенции. Ама материалът е доста, към два тона.

Той се опулва, пристъпва и сяда срещу мен, слънцето отново заблестява над ушите му, сега веждите му изобразяват потрес.

- Два тона... ти да не ми докараш народната библиотека бе, тарикат?

- Градската, само градската, шефе. А транспорт предлагате ли?

- Транспорт - човекът всмуква и огънчето облизва филтъра, - транспорт ще си търсиш.

Площад "Македония" е делово място, балкански бизнес център. Покрай входа на офиса за товарни таксита две кучета дъвчат парчета пица. Няколко яки бараби кибичат с преметнати въжета през рамо и с ръце в джобовете. Уреждам транспорта за утре, събота, един часа. Плащане на километър, но не по-малко от 20 лв. Връщам се в Студентски град, влизам във входа на съседния блок и търся Пламен и Огнян. Намирам ги по гащи и чехли, нахмурени, подпухнали още от снощен купон.

- Как сте лигльовци на батко? Утре ще изнасяме книгите.

- Кои книги? Дето ги качвахме в "читалнята"?

- Няма как, Николова е пощръкляла, трябва да освободя помещението.

- Изхвърляме Комунизъма? - ухилва се Пламен и се почесва по голия корем.

- Утре към дванайсет, навити ли сте?

- Май имаме лекция в МЕИ-то.

- В събота? Като ви гледам какъв ентусиазъм ви тресе, съжалявам, но ще я пропуснете. Хайде, и после ще си направим купонче по случая.

- ОК. На петия етаж в склада ти, нали?

Слизам по прашното стълбище. Край на обхождането на книжарници и борси. Така е, като не можеш да пишеш криминалета, в които престъпникът спи с полицайката и когато тя най-сетне го сгащи, да осъзнае, че е бременна? Откъртвам тежка въздишка, после още една. Ще се напием здраво, ще псуваме системата, нали все тя ни е виновна.

На следващата сутрин идвам да ликвидирам. За някакви мигове се изгубвам. Мога ли наистина без всичко това? За пръв път книгите са ми чужди - кухи и онемели. Отляво са научните и обществените книги, отдясно са художествените. Милиарди думи, объркани в своето тихо многогласие, вавилонско стълпотворение, издигнали човечеството до небесата и объркали го до дъно. Мярвам Марсиански хроники и до нея 451 градуса по Фаренхайт на Рей Бредбъри, автор с изумително въображение. Вземам я с усмивка на умиление, четена и препрочитана. Откачен роман за хора-книги. Всред масово изгаряне на книги хора от тайно общество запомнят наизуст всеки по една книга и носят имената на книгите: "Аз съм Чичо Томовата колиба", "Ние сме Братя Карамазови". Всевъзможни мисли и истории, които са развличали много поколения, разбуждали са унесения свят, като са омагьосвали ума му. Омагьосаните от думите са погълнали много книги и всяка от тях е казвала нещо свое, за да изградят цели фиктивни светове... Какви хора-книги, като всичко написано може да се копира на незначително място в сървърите?

Щъкам пред етажерките и ставам разноглед. Има ли място за тях в главата ми? Всички са изчетени; като се спирам на някоя, познавам я, но не ми е ясно дали е трябвало да я прочета. Книгите ме направиха това, което съм. Чета от четири-петгодишен. Затварях се и четях, когато другите играеха. Като ученик изръшках училищната библиотека и онази в селското читалище. Бях в шести клас, в междучасието влязох в библиотеката. Не беше останало нищо непрочетено за мен и се спрях на Война и мир. С томове 1 и 2 под мишница цъфнах на урока по история. Учителят ми се умили, но ми каза, че тази книга не е за мен. Наистина, запънах се някъде на стотната страница. За 16-ия ми рожден ден брат ми ми подари Феноменология на духа на Хегел. Ето я тук, отпада. Тя ми обърка главата в техникума.

Пламен и Огнян идват, захващаме се да изнасяме, имам в склада една ръчна количка. Нареждаме и търкаляме материала към асансьора, подреждаме го долу пред входа. След час в "читалнята" са останали двайсетина папки с ръкописно изписани и напечатани листа. Нямам нерви и време да ги преглеждам. Хвърлям ги в кашон с нервна досада. Вече треперя от умора и един надигащ се гняв. Става един, трябва да дойде камионът. И точно на мига звънят:

- Шефе, на адреса съм.

- Идвам!

Грабвам кашона, заключвам и слизам.

- Кво ше товариме?

- Ей тия книги. До пункта в Дианабад, 30-ти блок.

Момчетата са чевръсти, шофьорът се включва.

- Всичко тва за рециклиране?

- Наложи се да освободя помещението.

- То и аз имам стотина в мазето, оставил съм ги на мишките.

Натоварваме и се мятаме, аз при шофьора, момчетата при товара.

- Ти май ше излезеш некъв научен работник.

- Нещо такова, в Университета.

- И всички тия книги - чел ли си ги? Гледам много еднакви има.

- Чел, писал, издавал... Не ми се говори, братче.

- То кой ли ти купува вече книги? Моя калпазанин му давам всека година по сто лева за учебници, от ползваните, и пак не си купува.

На пункта правим трудна маневра. Влизам в офисчето.

- Я да видим. О-хо, цял камион. - Шофьорът отваря задния капак. Лъснатият череп надниква и се шашва: - Кво правиш бе, приятел? Ам че това е много материал. Немам место тука за толкова. Днес съм и без превоз. Требва да се обаждам да ги вземат извънредно, ще ми свалят цената... Не мога да ги приема.

- Как не можеш? Нали се разбрахме. Наел съм камион с шофьор...

- Разбирам те, мой човек, но разбери ме и ти. Набутваш ме... Освен да ти ги таксувам по четири стотинки.

Един екземпляр от Граници на познанието - за стотинка и половина... Пари на ръка, ха-ха... Леко се отнасям и ми призлява. Шофьорчето се обажда:

- И ся кво праим? Немам време за мотаене.

Огън пламва в главата ми. 451 градуса по Фаренхайт. Поглеждам Огнян, поглеждам шофьора.

- Карай към Бистрица.

Фермата на Станой е някъде между Бистрица и Панчарево. Там има едни поляни, водил ме е. Намирам номера му, звъня, не вдига. Ще се оправя... Носим се по Симеоновско шосе, завой наляво по Околовръстно. Движение, екшън, яснота: взел съм принципно и красиво решение... Тогава мобилният ми иззвънява. Станой!

- Здрасти, професоре! Къде си? Търсил си ме.

- Здрасти, фермер! Как си, има ли бизнес?

- Как да съм, все едно и също. Бизнес няма, ама капе по малко. Къде от вимето, къде от бутилката!

- Къде ги пасеш?

- Синът ми ги пасе... Паша има, но все по-далече ги водим. Наоколо купуват имоти, заграждат...

- Къде си по-точно? Бункера?

- Някъде там, ама трудно ще ме намериш. С "Ладата" съм, купувах фураж.

- Виж сега, ще ти обясня после. Идвам към тебе. Кравите нали са на поляна? Има ли черен път дотам?

- Има... ама защо?

- Виж, братко, с камион сме, оранжев мерцедес, натоварил съм едни книги, не ги взеха в пункта. Идваме към тебе. Можеш ли да излезеш на шосето около Бункера?

- Караш ми камион книги?!? Какви книги, какъв пункт? Ще ви чакам на завоя след мостчето.

Обръщам се към шофьора: - Нали няма проблем да ги закараме около Бункера, може да се наложи по черен път?

- Никъв проблем. Караме - плащаш.

Бистришко шосе се извива като змия и пълзи под нас, а аз се понамествам в кабината и даже се радвам на гледките надолу. Минаваме мостчето, взирам се. Ето го на завоя, това трябва да е Станьо! Нямаше да го позная, добре, че размаха ръце. Пуснал си е брада, почернял. Срещали сме се няколко пъти след като замени науката с фермата. Спираме, слизам, прегръдки, и се премествам при Станой. Фермерът-интелектуалец ни повежда с "Ладата" по черния път. Радва ми се и ми се чуди:

- Какво си намислил, да не ми подаряваш библиотека?

- Можеш да си вземеш, каквото поискаш. - Останалото... Имаш ли малко бензин?

След пет минути сме на поляната с кравите, спираме и разтоварваме. Станьо ме гледа-гледа и се почесва по брадата, включва се. Появява се и синът му, Андрей, и той помага. След петнайсет минути камионът е освободен срещу 40 лева. Станьо изпраща Андрей с кравите за вкъщи.

- Как ти хрумна тая щуротия, Спасе?

- Не ги искаха на пункта, приятелю.

- Ама защо на пункта? И как я мислиш тая? Някой ще ни остави ли да си палим огън тука, и то какъв...

- Трябваше да освободя помещението. Аз отговарям, ако нещо... Тука сме на безопасно място, няма да палим вилната зона, ха-ха.

Пращам младежта да купят вино и ракия. Мярнах магазинче край пътя.

- Четири бутилки червено и бутилка гроздова! И цигари.

Огънят на открито изисква подреждане, за да тръгне. Книги не се горят лесно... Този огън трябва да е бъбрив, голям, мощен и опустошителен. Клада! Солидна дървена решетка... Веднъж да се разгори, после хвърляме книги, малко по малко и докогато се справим.

Наоколо растат джанки и диви ябълки, а в малкия дол са натрупани сухи клонаци. Влачим клони и цели стволове. Кръстосвам съчки, над тях клони, понапръсквам с бензин. Правя скеле с по-едри стъбла на квадрат, на нива. Постройката е куха, над метър висока. Още бензин, драсвам кибрита, огънят тръгва. Сухо е, няма вятър и няма дим. Всеки е с бутилка. Надигаме шишетата.

- Наздраве, момчета, благодаря ви! Без вас нямаше да... - запъвам се.

- Какво, да си подпалиш... задника? - засмива се Станьо.

Веселието на огъня и на алкохола взаимно се усилват. Не става да ги горим пакетно. Хвърляме по две-три, огънят ги подхваща, но колебливо - трудно прониква между страниците им. Започваме с всяка индивидуално, с дължимо внимание, малка екзекуция. Разтворени, те летят към пламъците. Красиво, ритуално, та чак тържествено.

Поправям кладата, намествайки прегорелите стъбла. Кладата: какво драматично заглавие за разказ. Цяло хилядолетие Инквизицията е горила на клади милиони книги и хора. Мисионерите в Мексико са изгорили цялата книжнина на ацтеките. ...Нацисти са горили купища книги... Преди десетина години в центъра на София демократи гориха Фашизмът на президента Желю Желев.

Станой отпива ракия:

- Ти си бил голям майстор по горенето, Спасе. Сега ни липсва само пожарната.

Отговарям повече на себе си:

- Всичко е за пепел.

Черни парцали хвърчат към небето.

- За пагубното величие на творчеството - поглежда ме присмехулно фермерът и се почесва по потния врат. - И отсега нататък да мислиш, преди да пишеш.

Телефонът на фермера звъни. Обясняват се с жена си.

- Виж кво, намерихме се със стар приятел. Андрей дойде ли?... Добре. До Бункера сме. Ще се забавя, в кръчмата сме... А бе не в кръчмата, имаме си огън тука... Каменов бе, Спас, професора. Цъфна ми тука, не сме се виждали години.

- Доцент, братко - поправям го.

Показват се първите звезди. Щурци приветстват пламъците и припадащата вечер. Станой се рови в купчините и измъква някакви романи и популярна философия. - О-хо, Каменов! Ти си имал Фукуяма, Краят на историята. Прибирам я!

Прибира Фукуяма, а моите не разтваря. Стоим около огъня като на пост, в квадрат. Всеки е хванал по бутилка, вземаме от камарата и хвърляме ритмично. Виното и горенето ме хващат, главата ми се върти. Засмукани като в камина, пламъците бодат небето. Вихър в спирала ги тегли нагоре.

Пометен съм. Искам да се отърва от всичко. Да се отърва от цялата всепоглъщаща лъжа, от която съм просмукан... Всичко, което гори, нека изгори, та да видим какво ще остане.

Цивилизация - бетон, стъкло, пластмаса и дисплеи, а останалото са лавини от думи, цифри и пари. Трилиони знаци, които сега властват над всичко, дават безгранична свобода и робство пред хиляди ненужни и вредни стоки. Парите са крехки и лесно се обезценяват (97-ма!), а могат да се изпарят при глобална финансова криза. Всички държави имат да дават, а откъде вземат? От банките - парите на хората и бизнеса. Всичко започва от алчността и завършва с фалитите. Пожар от фалити, който поглъща навързаните банки и компании. Някой следващ път пожарът ще унищожи световната икономика. Ще се върнем бедни и равни в нощта при нашия древен огън.

Новите книжни тела разколебават огъня, после той ги поема и ги подхваща с гневно настървение. Ние се учим да забавяме и ускоряваме подаването: странна хармония в самата стихия. Огънят се усилва, развихря, на моменти беснее, но бушува под нашия нежен контрол.

Оттеглям се на моменти и се гледам отстрани, смътно осъзнавам лудостта на палежа. Какво следва оттук нататък, не ми е ясно. "Ще пиша брилянтни статии като за най-добрите списания, ще търся и излаз на сцената...". И това е залъгалка, защото никой извън колегията не ги чете. Наливам голяма глътка в гърлото си. Изнервям се и продължавам механично, със смут и все по-гневно. "Ще си на сцената веднага, ако забъркаш скандална историйка, миризлива и гнусна. Сцената, защо ти е сцената, егоманиак?" Хвърлям и съскам ритмично псувни под носа си с ожесточение. Станой долавя гнева ми:

- Никой не ти е виновен, мислителю! Така са устроени нещата у нас. Всеки прецаква другия, без да го цели, и дори когато се старае да не го прави.

- Ние сами се прецакваме, защото не можем да казваме и правим точните неща в точните моменти. На "карай да върви" сме.

- Но някои са доказали, че могат и са пробили. В музиката, в литературата... предимно от Запад.

- Да минеш през иглено ухо... Шибана дискриминация, високомерие, купуват си направо мозъци, не провинциални творения.

- Никой не е казал, че светът е място справедливо, Спасе.

- Ако нещо не е признато на Запад, то не съществува!

- Ти ли ще им отвориш очите, философе? Аман от непризнати гении в посраната България! Със своите помпозни книги, написани на световно непознат език.

- На кирилица, дето сме я измислили тук.

- Ами издавай на английски, на Запад! Какво си го заусуквал?

- Не ми остава време и сили. Иска проучване на издания, преводачи, редакции, получаваш предимно мълчание...

Огнян, тихо момче, най-неочаквано се включва:

- Какви книги бе, бат Спасе? Всичко, каквото ми трябва, го намирам в интернет.

- Ами да, хората са обръгнали от думи и май идва краят на книгите. Те вече не си говорят, изобилието им ги лишава от лице...

- Бат Спасе, пиенето свърши. - Бъркам, вадя портфейла.

- Ми иди пак да купиш.

- Магазинчето е затворено, от кръчмата по-надолу - добавя Станой.

Огънят ни пречиства и възторгва, виждам го по облещените лица. В мълчанието, пращенето и воя на моменти усещам, че мозъкът ми пламти. Потръпвам и хвърлям екземпляр на Утопията. "Изхвърлям боклук от главата си!" Вместо лекота ме промушва болка.

Мълчим и добавяме гориво... Кладата е алчна и поглъща купищата думи, не отлепяме очи от пламъците. Половин милион години хората са край огъня. Челото ми гори, а по гърба ме полазват мравки.

Пламен се връща с нови бутилки. Запалваме и отпиваме жадно, кладата бучи, а пламъците се увиват и усукват около едно ярко ядро. Воят ми напомня виелица. Озовахме се в непознат ритуал. Атакуваш, все едно влизаш в схватка, насочваш книгата и се оттегляш. А като отида до намаляващата купчина, чувам хора на щурците. Гърбът ми трепери ситно с онази мравешка нишка, която плъзва при завладяваща музика.

Времето се проточва и се губи, ликвидацията продължава монотонно, а има още материал. Станьо сочи кашон с папки, който се е катурнал и са се разпилели някакви листа.

- Какво е това, професоре? Да не са безценни ръкописи?

- Честно казано, братче, не знам, хвърлих им едно око... май са конспекти... Изхвърляй всичко...

- А можеш ли да ги изхвърлиш от главата си?

- Почти съм ги забравил. Не си правя илюзии: аз съм никой, а книгите умират. Всичко е в мрежата и нищо не е останало в главите на хората. Синът ти чете ли?

- В техния клас по литература един гледа филма "Под игото" и го разказва на другите, така четат класиците.

Пламен:

- Парите също са вече в мрежата. С няколко клика можеш да прехвърлиш милиони от София до Бахамите.

Аз:

- Всеки много знае, а никой не чете.

Станой:

- А, не обиждай, брат. Аз си оставям човек на духа...

Огнян:

- А бе, професоре, какво пише там.

Взирам се дълго, докато забележа. Малки периферни пламъци тъкмо изяждат папка с надпис: ДНЕВ... Правя ловко движение към огъня и я избутвам с клонче. Пламен и Огнян се смеят.

- Бат Спасе, зависим си още.

Тупам папката в тревата, трудно я угасям. Взирам се на светлината на огъня: не разчитам почти нищо. То и на дневна светлина вече не си чета почерка. Миг на изпитание, тъмнината ми помага да реша.

- Ега ти глупостите! - Хвърлям папката в огъня. Още едно бодване в гърдите.

Настрани е паднал масивен и обгорен остатък от Капиталът на Маркс. - Вижте, тази тухла няма изгаряне. Още е почти цяла, а от часове е в огъня.

Пламен:

- Защо продължават да пишат всички тези планини от думи?

Станой:

- Главно, за да чешат Егото си.

- Ами ако ти хрумне нова идея и тя е важна за хората?

- Знаеш ли, през ден ми идват някакви идеи, и ако си въобразя, че хората трябва да ги узнаят, трябва да съм откачил.

Станой:

- Но истината е пак в словото...

Аз:

- А как се разпознава посред купищата лъжа? - Умълчаваме се.

Пламен:

- Тогава правилно са горили. Даже малко са горили.

- Има изгорели за думи - Джордано Бруно... Допреди петнайсетина години пълнеха лагерите за думи.

В малките часове сме, огънят е позатихнал, но е стигнал до бяло отвътре. Щурците вилнеят, писъкът им се разгаря. Поизтрезнявам, напълзява ме страховита тъга. Гледам нагоре, звездите блещукат замислено и далечно. Захласвам се, чак вратът ме заболява. Отгоре тишината на звездите. Отпред пращенето на огъня, до теб приятелите. На човек какво още му трябва?

- Момчета, остана ли вино?

- Изпихме го, бат Спасе.

Станой:

- Има ракия.

Отпивам тънка глътка и тя сякаш засилва огъня.

- Чувствам се като новороден, братко. Майната му на писането. Майната му на университета, превърнал се е в... застояло блато. Няма признание, няма морал, оцелява се. Интелектуалците хулят всичко, а хората им го връщат с безразличие. Оплакват се, че били "вътрешни емигранти", но когато им предложат парче торта, лапат с апетит. А аз пиша и скърцам със зъби: не мога да убедя никого, че сме длъжни да бутаме нещата напред. Повтарят до втръсване, че живеем в кочина, а все някой друг трябва да почисти... А иначе пълна слободия. Може ли един немски доцент да си запали книгите и да си ги гори цяла нощ в околностите на Лайпциг?

Огнян както си мълчи, се обажда най-неочаквано:

- Всичко на кладата, а бат Спасе? Но кладите са били предимно за хора, нали така!

- Какво намекваш? - питам завалено. - Не си играй с огъня, момче! Да, скъпи, кладите са за хора. - Някакъв пакостен възторг обхваща цялото ми същество. Събличам се и хвърлям дрехите си в огъня. Тениската и после бермудите. Пристъпвам към кладата. Станьо ми се нахвърля:

- Ехеййй, ти в ред ли си?

- Ти какво, в ред съм... Ей, пичове! Не си го и помисляйтееее! - размахвам пръст и се клатушкам.

Огънят постепенно затихва, унася се като човек. Ликвидацията продължава.

Просветлява, Зорницата е изгряла. Някъде от Панчарево се разнася кукуригане. Аз излизам от унеса си. Подхвърлям в огъня още няколко книги, разпръснати наоколо. Понамествам остатъците от срутената клада. Пронизва ме идея и ме хваща див ентусиазъм.

- Сега ще изтанцуваме един... тракийски танц. Траките са нямали писменост, нали така. Пълно мълчание за себе си, не им е пукало за пиар. Ха-хааа. Пиели вино и танцували бойни танци. Танцували са около гробниците и кладите с трупа на близък.

Тръгвам, обърнат към огъня, с пристъпване и леко подскачане с вдигнати ръце, по боксерки. Обикалям, думкайки гласно и в такт, "като тракийски жрец". - Пам - пам-пам, пам - пам-пам, - пам-пам. Хайде момчета, искам компания!

Огнян си сгъва дрешките.

- А така момче-ее! - подкрепям го аз. - Голотата е свобода. Те са танцували голи, виж на Панагюрското съкровище.

Станьо взема празна бутилка и удря ритмично и глухо някакво кухо парче дърво. Танцуваме още и още, Пламен ни гледа като побъркани. Станьо "свири" на гърлото на бутилката. Мярвам му очите с блестящи пламъчета... Усещам се свободен и див. Забравям всичко, изчезвам. Пам - пам-пам, пам - пам-пам, - пам-пам... изпадам в транс...

После се връщам отнякъде, от много далеч. Всички са си тук, насядали са уморено. Кладата е изгълтала всичко, погълнала е и себе си, жарта гасне в сива пепел. Книгите са мъртви, лек ветрец раздвижва черни ефирни парченца из ливадата. Останала е пепелта, много пепел. Никога не съм се чувствал толкова свободен и опустошен. Изтокът порозовява. Слънцето се появява и поляната пламва в топло жълто. Примижал, усещам нежно докосване, отвътре съм празен. Оставам с вдигнати ръце.

 

 

© Спас Каменов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2020, № 1 (242)