Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ФЛЕШ

Спас Каменов

web

Алармата ме изтръгва от бездната на съня, оставил съм я включена, а сме на морето. Напипвам смартфона, докосвам стопа, гледам. 7:00:23-24-25... Време е за кроса ми по пясъка, но съм схванат. До мен блажено се преобръща жена ми. Първите лъчи галят стената в спалнята на малкия хотелски апартамент.

Не си падам да се пържа на слънце за разлика от Дара. А Петьо си пада по големи дупки в пясъка и замъци с кули и ровове. Като му омръзнат, плува или се бори с вълните. Плажът е претъпкан, едва се наместихме в свободната от чадъри зона и още съм кисел. Дооформяме с малкия входа на замък с мост и се изправям срещу залива. Усмихвам се и веднага се смръщвам: наоколо се е натръшкала човешка плът в изобилие от форми и най-вече от безформие. Задници и кореми преливат от бански костюми. Аз съм развил цяла невроза на тема съвършенство, по три пъти седмично посещавам фитнеса, а в неделя се изкачвам в бърз ход по пътеките на Витоша. ЕГН-то ме притиска все по-осезателно, спрях да отбелязвам лични рекорди, все не мога да сваля излишните килограми и тук ще плувам отново през залива. Заливът има ясни граници: от север и от юг на километър разстояние стърчат скални носове.

Днес не е идеалният ден за тази акция, вълнение къдри морето, а знамето е жълто. Присядам с тези кисели мисли, жена ми ме побутва с усмивка и ми показва снимка на смартфона си: побелял мъж в профил, с ръце на кръста.

- Това аз ли съм? - лицето на снимката е намръщено и набръчкано, с торбички под очите, бузите провисват, а коремът стърчи.

- А ти кой мислиш, че си?

- Ахх, как само си ме издебнала!

Образът направо ме пробожда, занемявам и тихо се паникьосвам. Само допреди минута бях изпълнен с възмущение към човешкото падение. Десетки години планини, фитнес, плуване и йога. Следене за качествена храна и режим, но и много седене зад компютъра. Всеки божи ден по пет часа минимум. И крадешком нощем до хладилника след безсънно четене. Не чувам и не виждам нищо, вцепенил съм се. А след секунди скачам като навита пружина - гневът ме души.

- Ще се поразходя до онзи хълм - споделям глухо и ставам.

- Какво ти стана? Не се бави.

- Не се притеснявай, може да поплувам.

Стягам диафрагмата и изправям стойка. "Не гълтай корема - гълтай калорекс!" Аз съм над всички тези простотии и зная как да се грижа за себе си. Тялото, това сме ние самите и съществата съществуват в телата си. Не мога да простя да се запуснеш и изпаднеш до кретащо месо. Каква ирония: та аз вървя точно натам! Освен провисналите меса съм забелязал, че не мисля бързо, забравям имена и какво ли не. Сметката не излиза: усилията растат, а резултатите падат. Остава да запея за "вечната младост на духа".

Вървя и машинално прескачам кърпи, туби и кофички, заобикалям тонове човешка плът. По-далеч, по-далеч от това - но къде и как? Забързвам се и се затичвам, скоро стигам тихо ъгълче на плажа, задръстено с водорасли и боклуци, а насреща са ниски скали с примамлива пътечка.

Следвам тънката пътечка и мислите ми следват своята. Това моето си е его-мания. Съвършенство? Стигнал си дотам да не знаеш как наистина изглеждаш, извън позата пред огледалото... Градиш илюзии на пясък, а сега ти бутнаха пясъчния замък... Браво Дара, че ми го показа! Какофонията в мен не заглъхва, спирам се на хълма. Около мен пожълтели треви и редки храсти, срещу мен прелестна синева. Небето, морето и тази земя са съвършени, те не са тленна плът, макар и в тленните ни очи, които утре ще се замътят, а после ще се склопят и изгният. Тази синева и тази планета ще останат, но в нечии други очи. Ако разбирате това, дами и господа, заповядайте и се нагледайте. Изпълзете от дупките си, осветени от лампи и дисплеи, гледайте ненаситно света, докато го загубим, защото той изтича заедно с лигите ни.

Продължавам по безлюден див бряг. Вървя покрай вълните и те галят с плясък глезените ми. Десният ми глезен е деформиран, полуподвижен и грозен, няма оправяне. Ситуацията от самото начало е без изход. "Екзитус"-ът е само с краката напред. Бий се, човеко, разбивай стените с длани, лакти и глава, така е по-достойно или просто по-поносимо. "Човек може да бъде унищожен, но не и победен!" - можеш спокойно да размениш "унищожен" и "победен" в тази помпозна фраза, скалъпена от човек, който си е заврял двуцевката в устата.

Полувидими пътечки, каменни пасажи, малко газене, отново изкачване... Тлеещ огън в главата ме движи като тих мотор и почти в транс съм стигнал страхотно кътче. Тук обаче има някой или по-точно някоя. Плажна кърпа под малко чадърче, плажна чанта, очила и джапанки. Аха, отворена книга, захлупена върху кърпата. Отварям я машинално, и прочитам пасажче, оцветено с жълт флумастер:

Той беше зад нея и пъхтеше, тя усещаше падащи капки по гърба си. Обладаваше я с неподправена първична страст, тя го усещаше дълбоко в утробата си. Тласъците му бяха мощни и при всеки удар тя усещаше лек плясък от люшкащия се корем. Дебелият стар Джеф беше наистина надарен.

Каква гадост! Стряскам се и се оглеждам. Навлизам във водата, хвърлям се напред и разсичам вълните. Напредвам с кроул в северната страна на широкия залив, слънцето проблясва, докато си поемам въздух. Днес плувам като звяр. През очилата се разкрива подводният свят. Пред мен се рее бяло мекотело с висящи пипалца. Тези медузи не напълняват, не се сбръчкват и сякаш не остаряват. Ръцете ми порят водата, напредвам бързо, тласкан от трескава тирада. "Хомо сапиенс, върхът на еволюцията... венецът на природата... Буца месо, щъкаща между бетони и асфалт... човешка мизерия... Меки тлъсти... шкембета пляскат... еластични дупета. Ти си... същият чувал като другите...". Този спънат монолог ме води неусетно навътре към дълбокото.

Ръцете ми се вдървяват и се обръщам по гръб. Сам съм в залива, отдалечавам се, слънцето ме заслепява, но пръските над мен ме радват. Минутите текат, нося се назад под небето и блестящите пръски. После отново се обръщам за кроул. След доста бъхтене в забрава подавам глава и се оглеждам. Как така? Съвсем съм се отнесъл, ама в буквалния смисъл. Виждам големия плаж като съвсем тънка ивица далеч на югозапад. Напред е северният гранитен нос. Водата е масленозелена, люшка се и упоява с плясъците си. Поемам въздух и се гмуркам, надолу тъмнее, няма дъно, въздухът не стига и се изстрелвам обратно.

Ще се върна, ще се върна, но по-добре по суша. Трябва да стигна и изкача скалния нос, да проуча горе как е. Но да си почина първо и да се ориентирам. Първо тази стърчаща гърбица, дано да е свързана с брега. Насочвам се към скалата, бавно приближавам. Там цари оживление. Чайки са накацали, неохотно се вдигат, от метри ме блъска воня... на загниващо тяло. Нещо се поклаща на скалистия бряг. Достигам мястото и се изправям. Мъж, проснат по корем, полупотопен, парцалив, синкав. Лявата ръка е изметната и се губи между камъните. Удавник или жертва, рибар или турист? Който и да е, той е приключил с бъхтенето.

Нещо проблясва във водата. Това пък какво е? Навеждам се, часовник на счупена ръка! Посягам и издърпвам сбръчканата длан. Стрелките се въртят и цифрите се сменят хипнотично. Casio, имах такъв, тези си вървят с една батерийка и във вода, с години... 13:10:43-44-45. За кого? Цифрите танцуват, стрелките се въртят, аз прималявам и ми притъмнява.

 

* * *

Трябва ми доста време, за да се опомня, още потрепервам. Напипвам на кръста си гумената торбичка с непромокаемия Samsung. Натискам бутона: 112.

 

 

© Спас Каменов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2020, № 1 (242)