Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДА СЪБУДИШ ДРАКОН

Спас Каменов

web

Всеки път, когато вляза във фитнес залата, се сещам за нея. Дамата не е секси, нещо друго е, неизвестно. Тя е над трийсет, с права черна коса на опашка, дълбоки черни очи, фини ръце и крака, с бронзов тен. Хубава жена с изящни движения, попили години работа с тялото. Тя е татуирана. Опитвам се да разчета сложните образи, доколкото позволява екипът: лилав потник над черно бюстие и къс черен ластичен клин. Разпознавам дракони сред виещи се листа: един вляво по плешката и ръката, друг долу по дясното бедро. Тя почти не разговаря, също като мен, и е вглъбена. В нея виждам някаква история, която привлича. Тя прави невероятни неща на постелката без видимо напрежение. Но когато си почива, се вижда, че не е тук, потопена е в грижа и работи за тялото си по навик, а не за удоволствие.

Влизам в лобито леко потиснат от мокрия ден. Отдясно е барчето, телевизорът показва футболен мач. Наляво е фитнес-залата, напред е рецепцията. Срещу мен се усмихва ново момиче, пристъпвам и ме залива ведрина, а тя примижава като погалена котка. Поздравявам и плащам, получавам жетона си и хлътвам в съблекалнята. Харесвам тази зала: чиста и просторна, на две нива, с уреди за всеки мускул с марката Technogym. На всеки уред е означен с червено мускулът, който натоварваш. Надписът казва точно: Pure strength. Музиката е в подбран ритъм и можеш да настроиш движенията си с нея. "Помпам" на лежанката в ритъма на музиката, 90 кг, петото повдигане с потрепване на ръцете, седя и отдъхвам. Умората не оставя място за мисли.

Мярвам руса тийнейджърка. Седи с кръстосани бедра в лилаво трико. Крехка и притеснена, абсолютен заек с големи сини очи. Не се увличам: спазвам неотклонно програмата си. Фитнесът е начин да се освободиш от напрежение, от глождещи мисли и дилеми. Три пъти седмично след часовете пред компютъра, десетки години. Бързото изкачване на пътеки в планината е още по-добро. Пределните отмерени усилия под гумираните дискове и на постелката не оставят енергия за терзания. За час от напрежението не остава нищо и стъпваш леко, сякаш ще полетиш. Правя серии в четири кръга гръб-гърди-трицепс-бицепс-корем, всяка по 10 движения. Избирам различни уреди за разнообразие във всеки кръг.

Изкачвам се от подземното ниво по витата стълба и се озовавам срещу дамата с драконите. Кимам ѝ привично и тя отговаря. Леката усмивка не променя израза на вглъбеност, тънките бръчки и дъгата на превития ѝ гръб. През какво ли минава? Докато сменям уредите, я срещам и виждам да се упражнява със своите перфектни, но лишени от настроение движения. Разведрява се само след стойката си на ръце в ъгъла до стената. Изпъната като струна, тя се сгъва и полага ръце на тартановия под, повдига крака и с широка дъга ги опира на стената. След минута стъпва на крака, изправя се и грейва: мимолетна радост, пробила мъглата на меланхолията. Дамата се качва и отново сяда да почива. Кръстосва крака, отпива вода и потъва отново в своята драма. Очите ѝ угасват и лицето ѝ помръква.

Но след минута тя взема гумена постелка, просва я и ляга, после сяда и прави пълни шпагати наляво и надясно. Драконите оживяват между извитите листа. Жената е спортувала, но и лудяла: рокерка или хипарка. Раздяла след дълга мъчителна връзка, или той се е появил неочаквано и донесъл конфликт? Всичко това ме вълнува и го свързвам със собствени спомени. Тя не показва интерес към никого, а аз съм и без това аутсайдер, по-възрастен с десетилетия и отдавна не тръгвам към непознати жени. Обвързан и прегорял в драми, съм си създал имунитет и дистанция. Седя на нейното място, отпивам вода и за кратко следя движенията ѝ. Тя се разтяга и свива, усуква и обръща. На два пъти прикрито ме поглежда. После прави партер, поставя лакти на матрака, глава между тях и издига ханш с прибрани крака. Тръгва да прави стойка на глава, тази поза е йогийска и ми е добре позната. Неволно се обаждам:

- Краката още по-близо до опората.

Тя се издига още нагоре като сгъващо се Л. После оттласква краката си и ги повдига, но губи баланс и ги връща. Виждам къде е проблемът - в опората. Ставам, прикляквам до нея и ѝ показвам как да постави главата между ръцете си: не право надолу, а с предната част на темето. Намествам ръцете ѝ плътно до главата като бедра на триъгълник. Сега виждам почти целия дракон: червеният му език се стрелка до лакътя, шията се извива нагоре до рамото, синьо-зеленото тяло с люспи покрива плешката и продължава под потника. Тя не отклонява намесата ми. Изправен съм до нея с протегнати ръце с готовност да помогна. Дланите ми са на сантиметри от бедрата ѝ. Дамата стои в поза Сиршасана. Няколко секунди, но достатъчно за начало.

- Браво, успя!

- Благодаря! Аз го правя до стена, но това е по-трудно.

- Знам. Важно е да уцелиш точната позиция на лактите, дланите и главата.

Сядаме един до друг и аз протягам ръка:

- Страхотна си. Спас...

- Приятно ми е, Милена. Виждала съм те да се изправяш така.

- Правя го от... техникума, значи от... близо четирийсет години.

- Така ли? Не ти личи.

- Ти кога свършваш?

- Ами трябва да си направя кардиото.

- Да пием по кафе тук до входа...

- ОК.

Привършвам кръговете с две дълги серии коремни преси от обратен наклон. Отпивам голяма глътка вода и стъпвам на матрака за йога сеанс. Развълнуван съм, но позите ме потапят в радостта на тялото, което изцяло поглъща личността ми. В най-пълните ми мигове не знам кой съм. Разтягането носи неописуема наслада. Когато приемеш леката болка, идва блаженство и оставаш в позата цели минути. Това е истинската йога. Тренировката трае точно час: четирийсет минути помпане и двайсет минути асани.

Обличам се и сядам в кафето, поръчвам си еспресо и вода. Милена идва след малко и сяда, поръчва си капучино.

- Милена, защо си тъжна?

- О, това е твърде прям въпрос. Ако ще топим ледовете, може да сменим темата.

- Гледам те тук от година, не говориш почти с никого.

- Така е, аз идвам да се раздвижа и разговорите ми пречат.

- А ти - от кога идваш тук? Не мога да хвана ритъма ти.

- О, аз съм от самото начало. Тази зала я създадохме преди... десетина години.

- Така ли?!? Ти да не си нещо... собственик?

- Не-не, ха-ха... Дадох идеята и... поработих по дизайна... стара история...

- Ммммм, ти си една загадка. Имам догадки: била си хипарка или рокерка.

- Хм... И как разбра? Татуировките?... Хм, има нещо такова... А ти какъв си, що си? Не виждам халка, а изглеждаш солиден човек.

- На практика съм семеен, имам момченце на 10.

- Аз пък имам тийнейджърка... Милена изведнъж посърва, сянка минава през лицето ѝ. Въпрос засяда на гърлото ми, не го задавам.

- Знаеш ли, едва си следвам минималната програма.

- Защо?

- Не се радвам като преди, всеки път ми е трудно да дойда.

Кимам, навлизаме в дълбока вода...

- А иначе с какво се занимаваш?

- Работя в БАН, в института по молекулярна биология.

- Така ли? Представях си нещо като моден бизнес или спорт. Хармонично тяло, грим, винаги различни екипи, подбираш с вкус...

- Благодаря. А ти къде работиш?

- В университета, преподавам. Щом ще поседим, да пийнем нещо. С кола ли си? Аз съм пеша, живея наблизо.

- Значи, почти колеги. И аз не съм далеч, в Редута. Бих пийнала водка с кола.

Оглеждам се за сервитьорката.

- Две водки, кола и сода, моля... Само Флирт и Финландия? Добре, два пъти Финландия, кола и сода.

Напитките пристигат. Вдигам чаша:

- За теб и красивото тяло.

- За душата, за духа.

Отпиваме.

- Казваш душата, духа. Ясно ли ти е за какво говориш?

- Освен тяло имаме и още нещо и то май е главното. Ето, тялото ми е ОК, но имам ментални проблеми.

- "Душата ми е стон, душата ми е зов...". Сега те гледам: душата ли гледа? Виж какво: имаме общ враг, мислите. Те се нижат неспирно, подклаждани от грижи. Безполезни са, обсебват и вкарват във водовъртеж, в огън, изгарят те... През ума ми минава какво ли не... Работата ми е "мислене", говорене и писане. След това главата ми ври и копнея за движение. Но... ти не си ли специалист тъкмо по телата, по малките живи тела, от които сме изградени и които текат тук вътре. Например серотонинът изглежда не ти достига.

Милена трепва и ме поглежда, очите ѝ са тъжни и дълбоки.

- Ако имаш предвид депресия, не знам дали това е точната дума. Лични проблеми, домашни... Не можеш да ги решиш с тялото.

- А можеш ли изобщо да ги решиш? Всичко ли зависи от теб? Спомена за тийнейджърка.

Милена отпива и се умълчава.

- Тук идват едни и същи хора, сигурно вече ги разпознаваш. Според теб, за какво идват?

- Общо взето за едно и също: раздвижване и тонус... сила, сексапил. Предполагам, че някои са сами, търсят и запознанства... Като те гледам, не търсиш контакти. Излъчваш респект и... тъга, а тъгата не е привлекателна.

- Чувал си за хормоните, нали? Те регулират тялото химически и основно те отговарят за настроенията ни. Веществата на емоциите се произвеждат в жлезите, най-вече в мозъка. Хормоните пътуват по неврони и с кръвта, движат се между клетките по цялото тяло. Поемат се от рецептори по мембраната на клетката. Не можем да ги регулираме, те следват житейски събития. Грижите объркват химията, радостите я оправят, повишават ендорфина.

- "Хормонът на щастието".

- Да. Нали затова сме тук. Фитнесът и особено кардиото - тичане, изкачване, освобождават ендорфини, усещаме го като радост. Или обратно: радостта от движението създава ендорфин. Аз вярвам в душата, макар и зависима от тялото...

- Е, на първо място в това предполагам е сексът: тестостерон и естроген.

- Естествено, но знаем какви са и проблемите. Насладите и насилието са свързани: расте адреналина. Човек става зависим от желанието, а неизпълненото желание отключва депресия или агресия.

- Особено когато ти посегнат на обекта на желание... Положителните вълни водят до обратни, отрицателни вълни... Любовта води до ревност, ревността до нещастие... При мен тези вълни са отслабени: малко радост и повече усилия в работата, а и в самия спорт. Вече трудно мога да се въвлека в авантюра. Престанах да търся гаджета, както престанах и да се катеря по скали и сякаш постигам спокойствието.

- Но спокойствието неусетно се превръща в скука.

- Не и ако имаш приятно и удовлетворяващо занимание. Работата например, ако ти е хоби.

- При мен работата стана съдба, а сега - опитвам се да спася дъщеря си. Експериментираме с нови лечебни субстанции... работим по проект.

- Струва ми се, че не химията те е спасила все пак, а работата. Ако дъщеря ти намери голяма цел в това, което учи, и това, в което е добра, нещата ще си дойдат на място. Любовните драми са извън контрол... А на теб фитнесът не ти ли помага? Имаш си програма, добре се поддържаш.

- Не съм постоянна, трудно се навивам да дойда. Всичко си правя, но рядко стигам до удоволствието, което помня. Бях много навътре, навремето с приятеля ми участвах в създаването на клуба. - Милена въздъхва. - Но това е затворена страница.

- Бащата на...?

- Калина. Не, след него... Сега той не е тук, негов съдружник пое клуба.

- Ако ти си дала идеята за комплекса, поздравления! Уникално е! Впрочем има и магазинче за добавки... Никога не съм навлизал в зобането. Един месец приемах някакъв протеин, без ефект, и оттогава нищо.

- Не ти и трябва. Тук не се правят мускули. Да си видял културисти? Щандът е просто аксесоар към комплекса... Знаеш ли, струва ми се, че имаш проблем. Гледам, че правиш едно и също, доста коремни преси, а си малко отпуснат в корема. Сигурно обичаш да си похапваш.

- Ами ЕГН-то си казва думата, и главно напрежението... Не мога да откажа нощното хапване след дълго четене.

- Препоръчвам ти една добавка, CLA, линолова киселина. Изпитано е, не е менте.

- Ти си наистина наясно с тези неща. Интересуват ме тънките механизми... Ще ме поканиш ли някой път в института? - подхвърлям уж на шега.

Днес гостувам в работата на Милена. Доцент Делева работи в Института по молекулярна биология. Събота е и сме сами, после идва докторантката ѝ, Рада, която следи някакви проби. Ради прави кафе за тримата, а Милена ми показва електронния микроскоп и куп изумителни образи на клетки и вируси. След това отиваме в зала с мултимедия. Сядаме отпред, Милена говори, а Ради пуска серия клипове и снимки с надписи. Темата е молекулярните механизми на зависимостите. Милена седи до мен с дистанционно, пуска, спира видеа и обяснява.

Повечето клипове са на английски, първият е за лиганди и рецептори - молекули със сложна тримерна форма, които се свързват на повърхността на клетките и в самата клетка. Всеки от рецепторите протеин, образуван от хиляди подредени атоми. Лигандите са невротрансмитери или хормони. Те също са тримерно специфични. Серотонин прескача от края на един неврон към следващия, насочва се към рецептора. Пептиди и хормони пътуват по нервите и кръвта. На екрана тримерна форма с оформен като език "ключ" на върха плава към отворената като уста "ключалка" на повърхността на клетката. Ключ и ключалка се съединяват и тръгва поток от йони, те преминават мембраната от нагънати липиди и са вътре в клетката. Наркотиците заместват естествените хормони и "лъжат" клетките. Има един момент на самоусилване: колкото повече хормони, толкова повече рецептори за тях се образуват. Например опиатите: морфин или хероин, стимулират производството на допамин, серотонин, норадреналин... Естественият опиат е ендорфин.

Сигнали от отключения рецептор се отправят към ядрото на клетката, управително тяло с изумително сложната ДНК, в която се включват точно определени гени за специфични протеини и рибонуклеинови киселини. Хормоните бързо стигат до всички клетки. От клетките пък тръгват обратни потоци към мозъка, който решава: атака, бягство, секс. Хормоните работят още когато от оплодена яйцеклетка ставаме организъм. Те определят кога и как да се създадат нашите органи, а след раждането - как да работят в синхрон. Милиарди молекулни машини с насочени траектории и реакции регулират живота на тялото и настроението: когато стотиците трилиони клетки са в синхрон, ние се радваме на живота.

Изумен съм. Тялото е организъм от системи, те пък са комплекси от органи, органите са машини от тъкани, а те - милиони подредени клетки. Всяка клетка е сложна колкото един Боинг, а всяка молекула е атомна машина. Невъобразимо... Няма с какво да го сравня, освен с Вселената, и тя е непостижимо сложна. Онова, което съзнаваме, е на самата повърхност: усещания и мисли, решения и действия, потопени във вълни от емоции. "Ние" сме нищожни в тази бездна...

Милена продължава. Всеки миг в една клетка протичат милиони насочени реакции. Всяка среща на точни молекулни партньори е като интимен акт. Тези срещи, протичащи синхронно в трилионите клетки по цялото тяло се усещат като общ комфорт. Наркотикът има същата молекулна форма като естествения хормон и лъже клетките, като ги блокира или отключва, а после активира отново и отново. По нервите и кръвния поток тръгват вихри от молекули, които променят цялото ни състояние. Ние го преживяваме като подем и наслада, светът е вече нов, отключват се фантазии и халюцинации (при гъби и LSD).

Това е мимолетно и измамно, подменя реалността. Процесите в организма са разстроени и тялото работи в порочен режим. Наситено с дрогата, тялото спира да създава естествени хормони и са нужни все по-големи дози, за да излезеш от дупката. Хероинът развива опасна зависимост. Най-ефективен е при венозно инжектиране, усещанията са несравними, но дозите растат: естествена последица от все по-силния дефицит. Дрогата става първа нужда, за да направиш каквото и да е. Тялото отпада и се руши поради тотално обърканата химия. Клетките умират и първи са невроните. Свръхдозата може да причини парализа на дихателния център и смърт.

Филмът продължава, а заедно с него в мен тече друг филм. Безброй молекули в потоци и реки се стрелкат по дългите нерви и достигат всяка клетка. Други милиони се носят с потока на кръвта и ни заливат. Следват ги обратни потоци към мозъка. Зелени и сини струи в кръговрата на живота. Потоците, задвижени от дрогите, са червени и оранжеви, като огньове, подпалени от впръсканите струи дрога. Сноп сигнали се извиват като пламък и се стрелват към хипоталамуса в мозъка. Бавният огън в кръвта и вихреният огън по нервите възпламеняват и накрая изгарят жертвата си. Пожарът ни поглъща като драконов огън. Ставаме като лабораторни мишки, които натискат и натискат бутона за наслада, докато умрат. Направо се разтрепервам от усещането за разруха.

- Какво ти става, добре ли си? - чувам гласа на Милена.

- Нищо ми няма, нищо...

Миниатюрни молекулни машини се вихрят по цялото ни тяло и възсъздават хармония и хаос, радост и скръб, живот и смърт... Ние не си даваме сметка, че не само не разбираме, но и постепенно се лишаваме от елементарен контрол върху живота си. Но кое е това "ние"? Не можем да контролираме Вселената, контролираме видимото и достъпното: поведението. Малка част от тънката мозъчна кора, префронталният кортекс, планира цели и действия. Но всеки ден следваме готови шаблони. Въртим се в цикли от навици. Нашите преживявания са твърде разлети, за да изразят необятната сложност в нас. Няма граница, отвъд която тялото свършва и започва душата. Неизброими рецептори "чакат" в напрежение "своите молекули", създавани и разнасяни из тялото, които ни правят за минути весели или тъжни, оптимисти или песимисти, романтични или трагични. Те невидимо оформят нашите дълбоки нагласи, мисли и житейски решения: дали ще последваме любимия накрай света или ще се заключим в самотата си.

Ние хабим огромна енергия и милиони думи, за да обясняваме какво и защо чувстваме, да обосноваваме своите мнения и да оправдаваме решенията си, горещо упрекваме и пространно разобличаваме другите, но една молекулна буря в тялото помита всички тези думи и събужда други. Говорим и четем за това, че човек не е животно и не е тялото си, а душата. Но чаша алкохол или вдъхната дрога и ставаме сговорчиви, симпатични, весели, еуфорични. А после се люшкаме в обратната посока. Това ли е съкровеното ни "Аз"?

Да, избираме четката си за зъби и дали да си измием зъбите. И още хиляда подобни дреболии. Претъпкани сме с ценности и думи за тях, но не избираме нищо наистина важно, достъпни са ни само няколко бутона. Поетите-алкохолици повтарят, че животът няма смисъл и затова продължават да се тровят, но тровейки се, те фактически пълнят телата си с огромните вълни на безизходното "няма смисъл". Милена сама страда от депресивни вълни от десетилетия и още не се е преборила с тях. Работата по новия проект явно я изпълва и тя продължава борбата за дъщеря си, но тук потъва в безизходни дебри. "Драконите не умират, а само се оттеглят в тъмните недра, за да изпълзят отново".

Напускаме института към обед и хлътваме в заведение, за да похапнем. Милена се отпуска и споделя за раните, нанесени от дрогата на нея и семейството ѝ. Грижата за малката Калина и работата са я изтръгнали от опасната зависимост, бащата Орлин ги е напуснал и станал наркопласьор в Испания, а дъщерята е вън от контрол, зависима, и най-лошото, не се доверява на майка си. Това трови живота ѝ и тя не може да намери изход. Милена е жертва на най-близките си хора. Тя е права, но ако човек чуе тези, които са я предали, сигурно ще стигне до друга истина. Милена изглежда вкопчена във вината и жертвата и не може да разбере нещо много по-важно, което е под носа ѝ. Потоците на тези молекули го показват: в този необятен космос няма място за вина и жертва. Тази реалност завладя ума ми днес. Какво можем да разплетем от вълмото на личните си истории? Раните са видими и следва да се лекуват, а не да се разчепкват. Някои са просто въображаеми, макар че болят като истински.

Какво са обидите и "душевните болки", вините и заслугите, наградите и наказанията пред чудото на живота? Следвай пътя му и действай нежно и точно. Въртопите и вихрушките са повърхност на океан. Тялото било "затвор за душата"? "Духът управлява тялото"? Как може да си въобразиш, че управляваш космоса, който си, и да наложиш своите "съдбовни преценки" за смисъл? В нас зее бездна, цяла Вселена. Тя е над всичко, което можем да разберем, но ни е дадено да улавяме и разтваряме болките. Когато отваряме хладилника, без да сме гладни, поливаме самотата си с алкохол или сме на дъното в лепкава депресия, ние приемаме това за "безсмислие", отдаваме се на безпомощни размисли, а философите измислят екзистенции. Чувам се да казвам:

- Остави тези анализи, Милена. Не ти ли е хрумвало, че прогонваш близките си със своите преценки и присъди? Остави тези неща, те са нерешими. Откажи се да бъдеш жертва. Кой е разглезил дъщеря ти? А после ѝ втълпява, че предава майка си и си съсипва живота? И намери мъжа до себе си.

- Не е честно, Спасе, постоянно съм я пазила от това, което прави със себе си, аз съм се лишила от личен живот за нея, след като ме лишиха от семейство.

Ради се обажда:

- Бъди сигурна, че за Калина ти си една обсебваща досадница.

Милена ни поглежда мрачно и млъква. Опитвам се да съветвам:

- Добро и зло за теб са болезнено реални полюси, а науката ти показва съвсем други неща. Преди петнайсет години си намерила своето решение, а на възрастта на Калина си била по-луда от нея. Остави я да намери пътя, и тя сама ще те потърси, ако има нужда.

Рада добавя:

- Около теб е пълно с истински мъже, а ти си още с този твой "предател". - Рада прави кавички с пръсти, а после посочва главата си.

- Но това значи да се примиря и да оставя живота на самотек.

Аз веднага откликвам:

- Самотек е хубава дума: животът тече и нека го следваме в това течение, защото колкото пъти го набутваме в релси, толкова пъти той ни удря по главите.

Продължавам диалога мислено. Ние не сме хаос, тъмен инстинкт и безобразно зло. "Ужасяващото диво" не е извор на страдание. "Лудият Дионис" по-скоро съгражда, отколкото руши. Намираме го рушащ, защото преди това сме го заприщили. Проблемите избуяват отново и отново, думите между нас се разрастват в безумна врява. Специалистите по душата, психолози и психиатри, скалъпват обяснения от нашите житейски перипетии, но не могат да оправят и своя живот. Миговете на яснота потъват във водовъртежи без изход. Но ако изляза в гората или до фитнеса и започна своята програма, отмивам това противно вълмо. И животът е прелестен, защото мускулите ми работят и се радват, ушите ми ловят ритъма, в гората вдъхвам боровия въздух, а главата ми е бистра и ражда ясни решения.

Следващата ни среща е в залата след седмица: аз идвам през ден, но с Милена не се засичаме, а избягвам да ѝ звъня: между нас се е настанило несъгласие. Тя все пак приема да я изпратя до тях. Апартаментът в кооперация на уличка в Редута е малък, изряден и чист, но някак студен. Милена ме въвежда в хол с работен кът до прозореца: бюро с лаптоп. Настанява ме на дивана до масичка с ваза, в която цветята са повехнали. Поднася кафе и уиски с вода, сяда под ъгъл срещу мен. Милена се отпуска и преобразява. Явно не пие редовно и алкохолът ѝ действа.

- ...Всъщност съм сама - Милена ме поглежда от упор, - лягам си сама, събуждам се сама, след работа се връщам в глух апартамент, тя избяга от мен след като завърши училище. Не ми се разказва...

Тя взема смартфона си, показва ми снимка. Поглеждам я и ахвам.

- Че тя е живо твое копие!

Милена долива.

- Приличаме си, но лошото е, че тръгва по пътя на баща си, ако изобщо е път. По-скоро пущинак, и аз още не съм се измъкнала.

- Милена, отново ли? Опитах се да ти кажа нещо миналия път...

Милена разказва с паузи и накъсано. Спортувала, станала рокерка, била в банда, пушели трева... Обикаляли с мотори, събрали се с Орлин, родила Милена, бащата избягал с друга в чужбина, сега е в Испания, в наркодилърска мафия.

- Бях наркозависима, а в известен смисъл съм още... ха-ха. Това ми стана работа. А ти опитвал ли си?

- Малко трева, няколко пъти. Интересно беше, но всеки път различно. Единият път си направих експеримент. Записвах си каквото ми минава през главата. Имах чувството, че са прозрения, а като го прочетох после, пълна каша...

Милена се усмихва загадъчно:

- Почакай малко. - Излиза и след малко се връща, свила е два джойнта. Запалваме, всмуквам, тревата ми е приятна, леко се закашлям. Милена става и пуска блус на лаптопа. Появява се черният Би-Би-Кинг с китара, звучи Trill Is Gone.

- От това не се умира и не се пристрастяваш. Няма порочна химия, има даже положителни ефекти. TNC, тетрахидроканабиол. Свързва се със системата за насладите в мозъка.

Постепенно се напушваме, а разговорът се отпушва, чувам сърцето си на фона на Sky Is Crying на Гари Колман, обхваща ме тъжна еуфория. Стаята се люшва, предметите се размиват, слушам Милена, тя е все по-открита, все по-близка.

- ...Боя се, че моментът за нея е прекалено тежък, нещата са напреднали, влачи се с някакъв хипар, Филип, пълно хахо, друсат се, движат се в банда. Все търси лекото, закъсала го е със следването, не може да се задържи на работа. Разчита на пари от баща си. Вземат често "екстази", а то у нас е менте, мръсни амфетамини. Когато реши да спре, изпада в тежка депресия. Ще вземе да си посегне... Леле и аз бях същата, но поне се спасих навремето с работа, плуване и фитнес... Бях откачила след изчезването на баща ѝ... Въобразяват си, че е яко да смъркаш, а на един рожден ден неин познат паднал под масата и не станал повече. Трябва да я спася от плъзгането ѝ надолу.

- Плъзгането може да е приятно за плъзгащия се, ха-хах... Взимаш я, заключваш я и я лекуваш.

- Лесно е да се каже, и това съм опитвала, последният път избяга и последва най-тежкият период. Сега не мога да измисля нищо, като в ступор съм. Не ми вдига телефона и не ми отговаря на имейлите.

Аз я слушам и кимам, но скоро изключвам и само се взирам в лицето, в очите. Зениците ѝ се разширяват под извитите вежди и дълги мигли. Тя говори и говори, изпускам думите и следя устата ѝ, тя всмуква, отпива и говори. Възбуждам се, но нямам сили, разпаднал съм се. Потъвам в чернотата на тези бездънни зеници на фона на унасящата музика. Всичко ми се размива, чувам я отдалеч. Сякаш си говорим без тела, през дълга тъмна тръба, става ми абсурдно смешно. Гласът ѝ заживява собствен живот...

"Драконът ни беше емблема на клуба, татуирахме се заедно". После чувам своя глас: "Бил съм в Китай... Драконът е вездесъщ, владее небето, земята и водите... Живее в тъмни недра, в пещери, спи дълго, но като се събуди...". Милена ми заприличва на заспал дракон, който сънува дълъг лош сън. "Драконите са фикция, мит и колективен сън, те всяват ужаси като върколаците и вампирите. Но са и спасяваща сила, особено когато са опитомени". Милена продължава, аз се рея в музиката и ми е леко, а гласът ѝ продължава да кънти през някаква космическа тръба.

Тогава тя докосва ръката ми върху дивана и потръпвам. Хващам я за дланта, тя става и се намества до мен. Посягам и я галя по бузата, тя отмята глава и продължавам по шията, хващам брадичката и я обръщам към мен, навеждам се и я целувам по изпръхналите устни. Вкусът им е тръпкав, смесен с уиски и трева, тя отвръща. Прегръщам я през талията, после пълзя нагоре. Сутиенът ѝ е еластичен, гърдите ѝ пулсират. Тя пак отмята глава, облизва устни, впива ги в моите за момент и леко ги разтваря. Поемам дъха ѝ, напоен с алкохол и канабис. Eзикът ѝ се стрелва в устата ми, а аз си представям огнения език, тя ме прегръща през врата, драконът на лявата ръка оживява, а аз потръпвам и се дръпвам назад. Тя остава за миг с отворена уста, диша дълбоко и погледът ѝ се избистря. Гледа ме невярващо.

- Май попрекалихме - рязко се изправя и отива към банята. Аз изтрезнявам с тъпо главоболие и осъзнавам, че току-що загубих приятел. Милена се връща и ме поглежда от дистанция. Допива чашата си:

- А сега какво?

- Май трябва да си тръгвам.

Лутам се из тъмните улички и едва налучквам посоката. Тази нощ пътят към дома ми е безкрайно дълъг.

На сутринта се събуждам с тежест, в банята се оглеждам и виждам още един предател. Нараних я жестоко, както и другите преди мен. После ѝ звъня, не вдига. Минават дни, а нищо не мога да измисля. Два нови опита за връзка остават без отговор. На третия получавам смс: "Не ме търси повече". Следващите посещения на залата са ми мъка, всеки път плахо очаквам да я видя и се чудя какво ще си кажем. Един следобед телефонът ми звънва: Милена! Вдигам:

- Здравей, какво става?

Тишина...

- Милена?!?

Сърцето ми ще изскочи. Изскачам с яке на рамо, мятам се в колата и след минути съм пред кооперацията. Звъня на вратата, но никой не идва. Колебливо натискам дръжката и вратата се отваря. Нахлувам в апартамента, в който няма признаци на живот. Влизам в хола - тук е някак стерилно чисто. На малкото бюро в ъгъла присветва дисплея на включен лаптоп.

Тогава чувам отчетливо цъкане. Насочвам се към звука и забелязвам стенния часовник. Махалото под него се движи хипнотично. После чувам сърцето и дъха си, който се ускорява.

- Милена?!?

Цъкането кънти в синхрон с единственото движение - люлеенето на махалото. Съвземам се и с уплаха се втурвам към вратата отсреща, озовавам се в банята. От чешмата се отцеждат капки и се разбиват в дъното на мивката. На плота мярвам някакви кутийки и опаковки.

- Милена?!?

Отварям друга врата, това трябва да е спалнята.

Милена лежи неподвижно по гръб на двойното легло, застлано с бяла покривка, по бяла блузка и клин с полувидими дракони, ритуално. Лявата ръка е леко присвита, а в свивката на лакътя има кървава точка. Главата е отметната, очите са притворени. Тя е бледа, а устните са посинели, не личи да диша.

- Милена?!?

Пронизва ме болка и сядам до нея, докосвам челото, очите са затворени под извитите вежди, погалвам студената буза, устата е безжизнена, докосвам шията. Леко притискам вената, пулсът е едва доловим, жива е. До тялото ѝ виждам използвана спринцовка. Оглеждам се. На нощното шкафче до смартфона стои празно шишенце с етикет. Взирам се в надписа: Diacetylmorphine.

Впивам устни в нейните и тласкам въздух в нея. Притискам ритмично гърдите ѝ с длан. Продължавам в ритъм, но тя остава безжизнена. Разтрепервам се, трябва да видя каква е тази... отрова. Вадя телефона си, отварям гугъла, химическото име ми отнема ценни секунди. Излиза: хероин, този трябва да е лабораторен. Самоубийство или просто свръхдоза? Защо изобщо ми е кликнала? Да не би да ме е повикала да я намеря така? Да звънна ли на 112? А адресът какъв беше? Чакай, на това няма ли противодействие? Продължавам търсенето, намирам: "Naloxon", впръсква се в носа... Както е извадила някакъв лабораторен хероин, трябва да има и налоксон... Втурвам се в кухнята, водата още капе, сякаш отмерва изтичащ живот, отварям шкафчетата... Ето ги, това трябва да е: бели опаковки, като носни капки: Nyxoid. Връщам се при Милена. С трепереща ръка впръсквам цялата ампулка в ноздрите ѝ. Погледът постепенно се избистря и кожата ѝ порозовява. После устните ѝ оживяват и дишането се връща. Милена идва на себе си и отваря очи. Тя гледа отчуждено. Зениците са се свили като глави на топлийки.

- Благодаря ти - пошепва тя и се мъчи да се усмихне.

- Хероин?!?

- Не исках... да живея... Удари ме, но... не успях... Кликнах ти... не знам защо...

- Но защо изобщо го направи?

- Калина... Виж на лаптопа. - Отивам в хола до бюрото и се взирам в дисплея.

Мамо, заминавам при татко в Испания, с Филип. Не ме търси повече по никакъв начин. Не ми пробутвай усилията си да ме спасяваш, а първо спаси себе си. Не искам да контактувам с теб, забрави ме. Калина

Връщам се при Милена:

- Разбирам, съжалявам... Трябва да го приемеш, нещата за момента са вън от контрол. За момента, Милена. Успокой се, на Калина ѝ трябва време, явно трябва да мине през това.

- Провалих се тотално. Така или иначе изгаряме - бавно или бързо.

"Изгаряме" ме прогаря... Спящият дракон, който събуждаме...

Лицето ѝ се отпуска и затваря очи, знае, че е в сигурни ръце.

- Май трябва да ме закараш... в токсикологията, "Пирогов".

Вземам я на ръце, тя ме обхваща през врата, и на асансьора. Подкарвам колата, а в главата ми отеква: "Така или иначе изгаряме - бавно или бързо".

 

 

© Спас Каменов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2020, № 8 (249)