ПЪТИЩА

web

Слънцето издига си полеко
срамежливо румено лице,
с поглед то обагря меко
пътища, села и градове.

Щом във злато ярко заблестява,
бодро от леглото скачам аз,
бързо стягам си багажа
и навън излизам в точен час.

Вън е още тихо, пусто, свежо,
стъпките ми весело кънтят,
песен аз запявам леко,
думите ѝ ей това гласят:

Ставам рано,
скачам бързо,
след закуска лека тръгвам
аз по пътя,
мисля си, че сам-самичка
по алеята аз ходя,
но другари срещам там.

Крача бодро.
Жабка гладка
на подскоци преминава
пътя черен.
Гущерче, на припек спряло,
бързо шмугва се в тревата,
сепнато от моя ход.

Ако се наоколо огледаш
и внимателно ослушаш ти,
оживен свят скоро ще откриеш
на безброй пресекли се съдби.

Вдигам поглед
към небето -
ято гълъби се носят
в синевата,
лястовици бързолетни
пискат, стрелкат се в простора,
цял ден ще играят, знам.

Кос изсвирва
на дървото,
над цветя пчела жужаща
там танцува,
охлювче кафяво бавно
сребърна следа чертае,
всеки тръгнал е на път.

Пътища безбройни се пресичат,
хора, птици, мравки и пчели
тук пълзят, там крачат и подскачат,
всеки тъй по пътя си върви.

Там врабчета
бърборливи
със чирикане споделят
новините,
мравчица чевръсто пъпли
семенце в уста понесла -
носи го към своя дом.

Черно-бяла
сврака крясва,
пърха пеперуда синя
над тревата,
бодра радостно сияе
и оглежда се в росата
тъй красива в утринта.

Можеш ли самотен да се чувстваш
щом край теб гъмжи от същества,
който искаш може да ти стане
пръв другар във весела игра.

© Славея Дафинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2020, № 8 (249)