ДИРЕКТИВ И КОМИСИВ В КОНТЕКСТА НА MODUS FACIENDI, ИЛИ КАК СЕ "ПЕЧЕЛЯТ" ИЗБОРИ

Шинка Дичева-Христозова

web

Отношенията между властта (като проява на политическото) и литературното е поле, което предполага многоаспектни интерпретативни възможности. Без претенции за изчерпателност и с ясното съзнание за (възможно обвинение в) избирателност в подбора на фактите и проблемите, текстът ще се опита да види как и доколко политическото вписва себе си в литературното и доколко литературното "осигурява" формално или неформално "живеенето" и присъствието на политическото. Начините да се проследи този интересен диалог биха могли да бъдат различни, но може би най-репрезентативен е един типичен, законово урегулиран акт на волеизявление, какъвто е процесът на изборите. Изборното поведение на населението Юрген Хабермас определя като среща между "произведена публичност и непублично мнение" (Хабермас 1995: 318). Много често обаче тази среща у нас в съдържателно-концептуално отношение се оказва предварително режисирана, задкулисно манипулирана. Изборите са твърде любопитна основа, от която изкристализират непредвидими оценностявания; различни идеологически маркери; проигравания на национални и личностни каузи, съвместими или несъвместими с определени реторики на епохата и т.н. Текстът няма да разглежда политическото значение, мястото и законово регламентираната гледна точка към изборите, а ще се интересува от тяхното "разполагане" като сюжетен вариант на случилото се.

Деветдесетте година на 19. век са симптоматични за този настойчиво присъстващ сюжет, който като социополитически акт не е нещо ново за свободна България, но като сюжет от страниците на литературното е разпознаваем именно в последното десетилетие на века. Случилите се избори за народни представители и за местна власт през 80-те не искат (или не е нужно?) да бъдат разказани чрез ресурсите на литературното. Точно обратното обаче е характерно за 90-те - те сякаш настояват на този сюжет. Много от текстовете, които разработват темата за изборите, са провокирани от случили се избори през 80-те, но говоренето за тях е отключено по-късно. Често дори даден текст бива инспириран от нереализирани (поради различни причини) гражданско-политически амбиции, а перото на писателя се оказва "отдушник" за несправедливостите на "реда".

Литературното може да бъде възприемано като идеен инвариант за нечутото, невидяното в реалното социобитие. Голяма част от онова, което остава недоизказано в реториката на обществено-политическото, бива поместено в сюжетните брънки на текстовостта, в публицистичните послания или в епистоларните и споменните записки на хората. Този е и периодът, който ще бъде един от "най-натоварените" откъм писатели, желаещи да се впуснат в реална държавноуправленска намеса, виждайки възможност във властта да реализират представите си за доброто или потенцията за справедливост, изхождайки от някакви индивидуални аксиологични императиви. Алеко Константинов, Стоян Михайловски, Константин Величков, Иван Вазов, д-р Кръстьо Кръстев са сред имената на желаещите да трупат реален политически опит в последното десетилетие на 19. век.

Писателите ще използват текстовете си не само да покажат, а и да подскажат политически пристрастия, да наложат или отхвърлят определена партийна позиция, да моделират и организират рецептивното съзнание. Това, че образите, героите (понякога) ще бъдат наблюдавани, коментирани "извътре", от преки очевидци на събитията, делегира и друг прочит на описаното. Така някак естествено Алековото слово ще се окаже авторитетно уплътнено от позицията на участника/свидетеля на случилите се политически галиматии, а фейлетоните му ще се припознават за достоверни, истинно разголващи "язвите" на деня. "Невероятните разкази за един съвременен българин" ще се обговарят не само във, а и извън контекста на творбата, героят ще напусне страниците, за да "заживее" свой, нелитературен живот.

От това провокативно взаимопроникване литературното е възможно да бъде интерпретирано като "другия" образ, който предлага нечутия и/или правилния глас на случилото се. Доколко и как обаче литературното и политическото си взаимодействат и в какви отношения са помежду си, са въпроси, които този текст няма възможността и амбицията да коментира.

Настоящият текст по-скоро разкрива наличието на една своеобразна "матрица", по която се градят изборите. А за направата на предстоящата "биография" на сюжета ще използваме три текста, които се появяват в последното десетилетие на 19. век. Става дума за Вазовия разказ "Кандидат за "хамама", романа "Нова земя" и Тодор-Влайковата повест "В село".

Като начало и своеобразна рамка за пораждащите се интерпретативни модели трябва да се постави Вазовият "Кандидат за "хамама". Този текст от 1890 година е репрезентативен за ред устойчиви проявления, характерни за цялото десетилетие. Той функционира в качеството си на генеративен конструкт, от който тръгват множество текстове и смисли. Няма как да не се оформи като изначално "указващ" и настояващ да бъде важен. Още повече, че той е написан във време, когато писателят Вазов не е пряко участвал в политическия живот на страната, т.е. авторът индиректно си/ни вменява обективност на описваните събития. Наистина обаче този разказ напипва нещо изключително симптоматично, което ще стане водещ мотив за цялото десетилетие - става дума за процеса на изборите - организацията и подготовката. Отвъд пародийния пласт, който е ясно уловим, тук писателят въвежда схемата, по която се печелят изборите. И тя ще се окаже работеща. Именно тази матрица на провежданите избори можем да наречем modus faciendi¹ - шаблон, чрез който се унаследява, демонстрира начинът на правенето, на извършването на изборите. Защото всички текстове, които разработват изцяло или само частично разгръщат темата за изборния ден, се движат по общоустановени от "биографията" на изборния сюжет идентични наративни конструкти. Какво всъщност имам предвид?

В новото сюжетиране на подобен род текстове смислопораждащата функция се носи от ясно откроимите страни в този "диалог": кандидат и избиратели. Към "свитата" на кандидата се въвежда нов герой - агитатор или депутат, който трябва да работи за новото лице, т.е. агитаторът е един вид посредник между кандидата и избирателите. Обяснение за агитация по този модел е дал Тодор Влайков в повестта си "В село": "Агитация? - попита Прангата с едно недоумение. Тая дума не му беше дип ясна." "Ами агитация - не знаете ли? Колко съм ги виждал аз такива работи...! Идат, да речем, избори. Излезе някаква опозиция. Като му курдишеш тогава една агитация, та да се сбъркаш. Изберат... няколко души по-отворени и по-речовити хора, па ги пуснат из махалите да агитират, санким, да приказват. И научат ги какво да говорят. За противниците ще казват, че те са лоши..., ще им извадят всичките кирливи ризи... А пък за своите хора ще говорят само хубаво: те са честни, те са патриоти... изкарват ги светци...". Колкото и да наподобяват тези думи на стила на един Алеков герой, те идат да посочат, че политическите нрави и принципи са в своя зародиш, те тепърва ще се изглаждат, напасват, обосновават. Но преди всичко те трябва да се научат, трябва сценарият да се научи, за да започне представлението на голямата игра, или както казва Вазов: "Те излязоха из Пловдив с вида на хора, които отиват да се разходят до станцията: не биваше да се усети истинската им цел (подч.м., Ш.Д-Х.) в тоя горещ период на избирателни борби" (Вазов 1976: 70). Репликите обаче в тази своеобразна пиеса ще са сведени до редуване на императивни и комисивни конструкти. За да може играта да бъде достоверна и успешна, те винаги присъстват. Тази е единствената причина и успелият вече депутат Иванов императивно да поучава кандидата за "хамама" какво да говори и как да се държи: "...обещавай, обещавай на населението, но не постигването на политически идеали, не защита на интересите на страната и на либералните ѝ учреждения - това са работи, които нито се ядат, нито се пият, - а - направа на пътищата му, намалението на данъка му, изпъждането на някой ненавистен нему чиновник; обещавай помощ за училищата му... Тия са най-чувствителните струни и върху тях трябва да биеш, ако искаш сигурно да влезеш в "хамама". Ти можеш да не изпълниш ни едно обещание, но доста е, че си ги дал."

Първите уроци, които трябва да изучи един бъдещ политик, са да борави с комисивите, и то правилно - всекиму според нуждите: "ако искаш да подействуваш въз някое чиновниче, кажи му само, че ще изработиш повишението му; говориш ли с попа - обещай му, че ще му заемеш сумата [...], с която да изплати дълга си за нивите; говориш ли с кмета, изругай хубаво ланския кмет..." и т.н. И отново в текста следват императивите: "Него, Хрисантова, да изберете [...] Той е вашият депутат, него да си харесате и за никого другиго да не слушате...". Всъщност тази идея "кого да (си) изберат" преминава от молитвено-препоръчителен тон до строго заповеден; тази идея води разказа и "облича" кандидата в нови дрехи, той бива въведен в игровото поле на "правилното" поведение и накаран да изпълнява "протокола". Изборите се превръщат в своеобразен церемониал, на който само привидно шества свободното слово. Всичко се извършва по строго определен ред - от думите до поведението и жестовете. Тази е и причината Хрисантов да бъде "научен" на предизборно поведение: "срамежливостта не е агентинът, който може да ти отвори сърцето на жената, още по-малко - вратата на една българска камара." Оказва се обаче, че има и своеобразна "йерархия" на комисивите, които също трябва да усвоят и с които правилно да боравят кандидатите за управление. Стратегията на говоренето не е никак случайна, тя е компенсаторна. Колкото по-малки са шансовете за спечелване на изборите, толкова по-значително и "видимо" е обещанието. Същевременно твърде важна се оказва и аудиторията, пред която се говори. Така първият етап от modus faciendi е "спечелването" на облечените във власт местни сили - кмета, попа, даскала. И тук всяко фриволно отклонения от "протокола" е наказано с "връщане" към нормата: "Хрисантов беше забравил урока на Иванова. Това направи на Иванова неприятно да се намуси и да го бутне с лакътя, за да прекъсне един дискурс, който проваляше още от сега избора му."

След като са "убедени" местните институции към конкретно мнение и привлечени по "достоен" начин да подкрепят кандидата, то аспирациите се насочват към овладяване на широката аудитория, т.е. избирателите. Това е вторият етап на modus faciendi. Оказва се, че Вазовият текст тук указва и следващия по сила комисив, който гарантирано "печели" партизаните за предвидения избор. Макар че на пръв поглед изглежда като повествувателска хрумка или идея за справяне с моментна ситуация, но обещанието от най-върховно естество се оказва не друго, а гората. "Гората у нас е разковничето, с което се отваря вратата на камарата..." - призивно ще се произнесе и депутатът Иванов. Не случайно, започвайки да говори пред населението, Хрисантов ще споменава, че най-важното и същевременно най-ценното са горите: "тук около вас все голи баири ...моята първа длъжност в Областното събрание ще бъде високо да настоя за насаждане с гори тия пусти и голи ярове...". Силният аргумент е обещанието не просто на каквато и да е земя, мера, нива, а именно на гора. Отвъд утилитарното значение, образът на гората е полисемантично минаващ през различни палимпсестни културни нива, наситен е с противоречиви емоционални импулси, които прекодират символните вариации и набелязват разнообразни смислопораждащи нишки. В случая при Вазов обаче става дума за Парговската гора, която е оспорвана между жителите на Дермендере и хората от село Ж. Твърде обстойно повествувателят въвежда историята на споменатата гора, кризите за нейното притежание и властолюбивите амбиции на жителите да господстват над нея, да я секат и стопанисват. След умелото откритие, съпроводено с приповдигната афектираност от напипалия "правилен" начин да спечели избирателите на своя страна, Хрисантов апотеозно възкликва: "Гори, гори, трябват нам като въздухът, който дишаме...". Гората тепърва ще се окаже нужна, защото честотата на изборите става все по-интензивна, а това всъщност е най-убедителният аргумент, който води след себе си избирателски гласове.

Сходен е казусът и със споменатия вече текст на Тодор Влайков "В село". Той се движи по познатите наративни схеми и много умело уплътнява "изборния" сюжет, проверява и затвърждава политическия сценарий. В повестта се представят няколко избора за кмет, които имат еднотипна повторяемост - винаги се тръгва към спечелването на местните "силни на деня" и се дават задължителните комисивни конструкти. Тук обаче нагледно е демонстриран етапният ред на градираните обещания. Местният чорбаджия Стойчо Прангата е агитаторът за Дочо Войновски, а Младен и учителят Трайко са агитаторите за Делищъркелов. В разразилата се компроматна война се представят множество доказателства за некоректността на единия или другия и когато вече определения като "предател", "социалист", "контрабандист" са слаби, за да се изобличи противника, Младен прилага комисиви от второто равнище на modus faciendi, а именно връщане на продадената гора: "Друго, друго нещо има... - продължи той (Младен - б.м., Ш.Д-Х.) със злорадство, решен да изнесе и последното свое оръжие, с което беше уверен, че окончателно ще срази противника. - Ако ви го кажа сега, ще ахнете не, ами косата ви ще настръхне... За държавната гора ги боли тях, а? За коя държавна гора? За тая, дето бе наша и дето ни я отне правителството ли?... Младен беше засегнал най-болното място на буковчани. Отнетата им селска гора - това беше дълбоката незаздравяла рана на селото." След този убедителен аргумент цялото село е спечелено, всички симпатизират на Младен и неговия кандидат. Каноничността на процедурата не търпи колебание, йерархично подредените пластове фиксират своите значения и те биват следвани императивно. Наративните постановки преповтарят схемата и демонстрират в общи линии единен, цялостен, ненарушим ред на комисивите в предизборните формулировки. Те винаги завършват с фразата: "Бъдете свободни, вие сте господари на гората. Сечете си." (Вазов 1976: 90). Същото е и посланието от думите на друг Вазов герой, д-р Догански от романа "Нова земя", който в желанието да бъде избран в Черешовската колегия, властнически ще възкликне: "Нà, давам ви я, сечете си. Тая е вашата гора... Само в неделя да се не засрамим." (Вазов 1976: 333).

Гората е образ, който Възраждането натоварва с охранителни, патерналистични и етико-героични функции; това е образ, който е акцентирано сакрализиран и митологизиран. Гората е закрилница на юнаци, тя е с дъх на младост и вдъхновение за живот. Именно краят на 19. век преобръща този възрожденско-харизматичен дискурс и битовизира и десакрализира един утвърден топос; гората престава да бъде носещата и предаващата памет, тя няма да бъде убежище, а средство, и то от най-профанизирано естество - тя ще бъде предназначена само за сечене, за разруха, за унищожение.

Така образът на гората през 90-те години прибавя към множеството си смисли и още един - най-убедителен аргумент за сдобиване с власт, за спечелване на привърженици и доказателство за демократичния характер на предстоящите изборни събития. А какво всъщност се случва на самия ден, Вазовият "кандидат за "хамама" не раз/казва. И за да бъде картината цялостна, то Хрисантов е поканен на сватба, която текстът разиграва като генерална репетиция за предстоящите избори. Тук е наличен целият реквизит на изборите, за онези "свободни" избори, за които говорят през 1894-1895 вестниците "Свобода", "Мир", "Знаме". Сходни са синтактично-стилистичните изкази, които сякаш сдвояват описанието на изборния и на сватбения ден: "нека да те види всичкият народ, да знай за кого ще пуска книжка...", "те тръгнаха храбро към сватбата", "писък на гайда", "глъчка, викове, приветствия" и разбира се, хорото - финалният акорд преди спускането на завесата. И миг преди края героят осъзнава несъстоятелността си, разкрива си неспособността да участва в подобен сценарий, който премисля отново ситуациата: "той не умее да играе; той не е играл никога, но трябва да играе...". Може би заради това "трябване" неговият автор ще се улови на политическото хоро само няколко години по-късно и "стоически" ще понася и "широките, сочни устни", и комплиментите, и "любвеобилните мустаци", за да защити достойно титлата си на "народен поет".

Всъщност при съграждане на подобна сюжетна "биография" на изборите са важни още ред въпроси и отправни гледни точки, преплитащи се с различни повествователски стратегии и политически ангажираности, които тук няма как да се засегнат. По-важното е да се посочи, че законовият акт на гласоподаване е (видимо) предшестван от любопитни вариации на сговаряния и задкулистни манипулативни стратегии, които набелязват една сравнително устойчива практика в отношенията избиран-избиращ. А тази връзка е изключително важна не само като тема от литературното, но и като отправна точка към редица характерологични процеси, свързани с времето на следосвобожденската ни действителност.

БЕЛЕЖКИ

1. Modus faciendi - начин на правене, на извършване. [обратно]

Вазов 1976: Вазов, Иван. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Т. 7: Разкази 1881-1901. София, 1976.

Вазов 1977: Вазов, Иван. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Т. 14: Нова земя. София, 1977.

Влайков 1946: Влайков, Тодор. Съчинения. Т. 4. София, 1946.

Хабермас 1995: Хабермас, Юрген. Структурни изменения на публичността. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1995.

© Шинка Дичева-Христозова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2020, № 11 (252)

Други публикации:
Словото - (не)възможната мисия. Сб. доклади от Четиринадесетата национална конференция за студенти и докторанти (Пловдив, 2012). Пловдив: Контекст, 2013.