Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ИСТИНАТА"

Продан Георгиев

web

Тази книга е продължение на първия ми роман "За корабите, котките и още нещо", издаден през 2015 г. Тя разказва за лъжа. На високо ниво. Такава, от която зависят човешки животи и срещу която борбата е трудна. Но пък победилата истина е сладко нещо... Знам, че винаги след такава победа в устата остава горчилка. Вероятно защото в същото време, но на друго място, друга лъжа тържествува и битката трябва да започва отначало... Като кръговрата в природата...

 

Глава първа
ГРЕХЪТ

Котката притича до фалшборда1, шмугна се покрай изпънатите крака на заспалия вахтен моряк, бързо заслиза по металните степенки на трапа2 и стигнала края му, скочи на кея. Впусна се с големи скокове към една изоставена пристанищна магазия, като на моменти спираше и въртейки уши, тревожно се ослушваше. Успокоена, че нищо не я застрашава, мина през леко открехнатата врата и продължи в тъмнината към дъното на порутената сграда. Стигнала определеното място и уверила се за сетен път, че е сама, легна на една страна и задряма. След малко инстинктът я събуди и тя пак отиде да рови в ъгъла, след което отново хукна към кораба. До сутринта още веднъж извърши същото, след което заспа на кораба, заровена в куп парцали в помещението на електрическите двигатели, обслужващи швартовите лебедки3 и котвения шпил на бака4. Беше успяла да се вмъкне вътре, защото някой беше забравил отворена вратата на помещението, която винаги стоеше заключена.

Сутринта започна обичайната суматоха, предхождаща всеки път подготовката по отплаване на кораба. Моряците затваряха пълните хамбари, като внимателно спускаха капаците на люковите закрития, след това щателно проверяваха дали са добре законтрени против самоотваряне. Бяха така улисани в работата, че никой не забелязваше котката, която се стрелваше между хамбарите от единия борд до другия, но като че ли повече се задържаше около бака на кораба.

На мостика капитанът стоеше до големите правоъгълни филистрини5 и внимателно наблюдаваше работата на моряците. Той пръв я забеляза и натискайки комутатора на преносната радиостанция, извика:

- Боцмане, на десния борд до първи хамбар има една котка. Свалете я от кораба, че в суматохата може да остане тук. Оставете ѝ храна на кея, за да не се качи отново.

Боцманът погледна към мостика, за да се увери, че капитанът е там, и като махна с ръка за потвърждение, тръгна към първия хамбар. Видя котката и се опита да я хване, но тя се скри под винча6 за люковото закритие и въобще не реагира на подканящите я звуци, с които боцманът опитваше да я примами и които от време на време премесваше с характерни изрази от корабната лексика. Разбрал, че така няма да успее, извика още двама моряци. По-младият, вероятно с известен опит в ловенето на квартални котки, донесе голямата мрежа, която слагаха под парадния трап, когато го спускаха на кея, и обграждайки винча, зачака в засада. Другият, по-възрастният, донесе една метла с дълга дръжка и започна да мушка под винча. Котката, неочакваща подобно отношение, започна тревожно да мяука и не след дълго изскочи изпод винча. Веднага попадна в тежката мрежа и още неразбрала какво става, чу възторжения вик на младия моряк:

- Аз толкова котки съм хващал, че ти ли ще ми се oпреш!

- Хайде, както е с мрежата, свалете я на кея и да си ходи по-живо, по-здраво. И се връщайте по-бързо, че след малко ще дойдат контролата и пилотът, а още не сме свършили с хамбарите - извика боцманът и тръгна към останалите моряци.

Двамата помъкнаха голямата мрежа с гърчещата се котка, без да обръщат внимание на жалните мяукания. Крановикът, който още обслужваше кораба, спря вдигането на празния грайфер и наблюдавайки сцената от високо, укорително заклати глава. Свалиха мрежата и я разтвориха. С един скок котката се освободи от капана, но вместо да хукне да бяга, се отдалечи на няколко метра и гледайки към кораба, започна призивно да мяука.

- Салага7, донеси малко храна, че да я залъжем да остане на кея. Аз ще пазя, че да не се качи пак на кораба - заповяда по-възрастният от двамата.

Младият тръгна безропотно да изпълнява нареждането, въпреки че му се искаше да покаже познанията си по котешките въпроси. Страхуваше се от Гроздан и не искаше да получи някой зад врата. А той си беше за страх: с ниско чело, огромни вежди над малките подвижни очички, увиснали дебели устни и масивна челюст. На младини беше тренирал бокс, а и махленските турнири допълнително бяха оформили избухливия му характер, с който всички трябваше да се съобразяват.

Гроздан се обърна, тръгна към парадния трап, но боксьорският му рефлекс сработи и той ритна опитващата се да премине край него котка. Отмереният ритник я отпрати на около 3 метра, но това не ѝ попречи да падне на краката си. Не издаде звук, само продължително го изгледа и тръгна, олюлявайки се по кея, към бака на кораба.

- Ха-ха-ха, намери ли си майстора? На мен номера ще правиш? - засмя се Гроздан и спокоен, че е свършил работата си, се заизкачва по трапа. Размина се с младежа, който носеше картонена кутия с храна, и като му даде указание да я остави по-далече от кораба, отиде да помага на боцмана.

Свършиха бързо останалата работа по подготовката за отплаване и седнаха да изпушат по цигара до вахтения моряк в очакване на контролата. А и тя, сякаш изчакала да седнат, се зададе по кея - като група, бързаща за банкет. Както винаги, когато се касаеше за изходяща контрола, нещата преминаваха бързо - и за кораба, и за бреговите служби. Вероятно едните искаха по-скоро да се отърват от надзора на контролните органи, а другите - от проблемите, свързани с присъствието на кораба и най-вече от екипажа му. Набързо оформиха корабните документи, положиха подписи и печати, стиснаха си ръцете, прибраха в чантите каквото им дадоха за из път и заслизаха по трапа. Дойде пилотът, влекачите и бреговите моряци започнаха да освобождават дебелите въжета, с които корабът беше привързан към кея.

На бака8 боцманът работеше с швартовите шпилове9, като внимаваше въжетата да се прибират равномерно. Събрал и последното, остави моряците да ги навиват в големите дървени кошове и отиде към леера10, за да види как бакът се отделя от кея. Уверил се, че всичко е нормално, спря поглед на групичка брегови моряци, които оживено разговаряха, ръкомахайки с ръце. Тогава, съвсем случайно, до един резервен товарен грайфер, забеляза котката, която бяха свалили сутринта на брега. Видя му се променена. Сякаш се бе смалила, а на места козината ѝ изглеждаше проскубана. Стоеше изправена на опашката си и търкаше очи с едната лапа. Докато се отдалечаваха, боцманът се загледа в нея и в миг му се стори, че сякаш не трие очи, а маха за сбогом... Нещо го жегна в стомаха, махна с ръка, промърмори, че остарява, и се дръпна от леера. Влекачите насочиха кораба към изхода на пристанището и скоро всеки пое по пътя си: влекачите към стоянката си, а корабът - към следващото пристанище.

 

* * *

Главният механик Павел Борисов или Шефа, както го наричаха, се беше навел над клавиатурата на компютъра. Чукаше по клавишите, от време на време вперваше очи в екрана и често поглеждаше към отворената врата на кабината. Тя, кабината, беше разположена на стратегическо място в надстройката на кораба, така че винаги можеше да вижда кой минава. Бяха изминали два дни от тръгването и понеже наближаваше краят на месеца, бързаше да приключи с топлотехническите отчети, които трябваше да изпрати от следващото пристанище. Така, поглеждайки от време на време към вратата, за трети път забеляза палубния боцман покрай кабината. Всеки път му се виждаше по-угрижен и реши да го попита дали има някакъв проблем:

- Какво става, боцмане? Ела, седни за малко при мен.

Боцманът се върна, влезе в кабината и тежко се отпусна на дивана срещу Шефа. Сложи големите си груби ръце на масичката и вплетените му дебели пръсти заприличаха на малка футболна топка. Наведе глава и замълча.

- Гледам те от сутринта, минаваш напред-назад като обран евреин и ставаш все по-мрачен. Има ли някакъв проблем? - попита Шефа, като премести стола встрани от компютъра.

- То проблемите не са спирали, ама такова нещо не ми се беше случвало - започна боцманът и спря. - Преди да тръгнем, една пристанищна котка се беше качила на кораба и капитанът нареди да я свалим, че нали знаеш колко са строги санитарните власти за такива работи. А тя, горката, се дърпаше, мяукаше, бягаше, сякаш иска да емигрира, а оня простак Гроздан да вземе да я ритне и тя, сякаш разбра, че не е желана, си замина... Така мислихме, де. Ама тя работата била друга - и пак спря да говори.

- Какво, да не е подала жалба до някоя правозащитна котешка организация? - опита да се пошегува Шефа, за да го разведри.

Боцманът вдигна глава и Павел видя насълзените му очи. Нещо страшно трябва да е станало, че до такава степен да разтърси този корав мъж. Шефа стана и се премести на фотьойла срещу него, очаквайки да чуе най-лошото.

- Сутринта накарах моряците да подредят магазиите на бака, че нали знаеш какво става, когато сме на кей. Всеки влиза, взема, влачи и вътре става Хирошима. По едно време Димо, рулевият, ме вика и като сочи помещението с ел. двигателите ми казва: "Боцмане, имаш гости". Викам си, някой плъх може да се е качил от пристанището, и казвам на Димо: "Абе, какво ме занимаваш с глупости. Не можа ли да го халосаш с нещо?". Гледам на Димо му увисна ченето и отидох да видя какво има. А то, в една купчина с парцали, три малки котенца. Тя, майка им, ги скрила за по-сигурно, а виж какво стана. Двете мърдаха и едва писукаха, а третото, избутано встрани, беше умряло. Голям грях си взех на душата, Шефе, голям грях... Нали знаеш колко сме суеверни моряците, всичките сме като маносани. Само на оня изрод, Гроздан, не му пука, ама Господ си знае работата.

- Къде са сега котетата? - попита Шефа.

- Там са, не знам какво да ги правя - призна боцманът.

- Вземи една кутия и ги остави при мен. Кажи на готвача да стопли малко мляко и го донеси - взе нещата в свои ръце Павел.

Боцманът хукна да изпълнява, а Шефа остана, замислено навел глава. Това, че моряците бяха суеверен народ, не беше тайна, то си вървеше от времената, когато човек се е качил за първи път върху по-голямо дърво, за да преплава някоя река. И първичният страх си беше останал, трансформиран в стройни правила, които всички съзнателно или несъзнателно спазваха: на кораб не се свири с уста, за да не извикаш вятъра; не се плюе зад борд; не се пее и вика с пълен глас; не се бяга и ред други на пръв поглед безсмислици, но с дълбок емоционален заряд.

Шефа стана и затърси в шкафа гумените ръкавици, които му се бяха мярнали, когато приемаше длъжността. Намери ги, отряза единия пръст и го надяна на приготвената пластмасова бутилка. Огледа импровизирания биберон и остана доволен от иновацията си. Чу пъшкането на боцмана още от долния етаж. Носеше малко кашонче с опънати напред ръце, сякаш в него имаше порцеланова ваза от династията Мин. Когато видя Шефа, се усмихна щастливо:

- Тука са, тука са, живички!

Павел пое кашончето, внимателно надникна вътре и ги видя. Две мънички топчици, заврели муцунки едно в друго, за да се топлят. Спяха и от време на време потрепваха насън. Едното беше пъстричко, а другото - светлобежово.

На вратата се почука. Недочакал поканата, влезе готвачът, носейки бутилка топло мляко. Подаде я на Шефа и също погледна в кашончето.

- Мале, колко са мънички! Дано да ги спасите - пожела готвачът и излезе.

- Как няма да ги спасим? Нали, Шефе? - погледна умоляващо боцманът.

- Ще стане, ще стане, не се притеснявай. Аз колко котки съм имал, все нещо съм научил за тях - обнадежди го Шефа, но сякаш и той не беше много уверен в познанията си.

Взе празния биберон, махна гумения пръст от ръкавицата и напълни бутилката с топлото мляко. Отново сложи биберона и го приближи към муцунката на едното коте. То се събуди и усетило примамливата миризма, го облиза. Шефа натисна леко пластмасовата бутилка и млякото закапа в отворената му уста. Несвикнало да се храни по този начин, котето започна да се дави и повърна. Другото се събуди и едва отворило очи, навря муцунка в миришещия на нещо познато биберон. Облиза го, пое първата капка и преглътна. Оттук нататък инстинктът за живот заработи. Усетило вкуса на топлото мляко, котето лакомо засука. Първото, като че ли размислило, направи опит да измести хранещото се, но то продължаваше лакомо да гълта. Шефа насила извади биберона от устата му и го поднесе към муцунката на бежовото. То, изглежда, поучило се от неуспешния опит, внимателно започна да смуче гумения пръст... След като се нахраниха, отново се вплетоха едно в друго и заспаха. Шефа и боцманът ги гледаха с умиление и надежда. Тези груби мъже, докосвайки се до нещо толкова беззащитно, подсъзнателно разбираха поетата отговорност. Тези мъже, които не бяха присъствали на раждането на децата си, а ги виждаха за първи път, когато им никнеха зъбки; тези мъже сякаш сега се учеха какво е да се грижиш за малко живо същество...

- Така ще им е студено - каза Шефа - майка им винаги ляга върху тях, за да ги топли. Ще напълня една пластмасова бутилка с топла вода и ще я сложа до телцата им, за да спят на топло.

- Добре, Шефе - съгласи се боцманът, - ти знаеш. Хайде, аз да тръгвам да успокоя момчетата, че всички чакат да разберат какво е станало. А на оня, грозния, въобще не му говорят. Дано само с това да му се размине, че много са му се наточили. Вдругиден пристигаме и ако трябва да купим нещо от града за котетата, само кажи.

- Добре, добре. Не се притеснявай, ще се грижа за тях. А и вие се успокойте, че да не направите някоя беля по време на работа - посъветва Шефа и изпрати боцмана.

Върна се в кабината, взе една празна бутилка, напълни я с топла вода и я сложи до гръбчетата на котетата. Усетили топлината, те блажено се запротягаха. Шефа се усмихна с умиление и погледна към часовника, за да засече времето на следващото хранене.

Двата дена до пристанището минаха в грижи за котетата. С всеки час увереността на Шефа, че ще ги спасят, нарастваше. Например морякът, който бе хванал майка им с мрежата и разбираше от котки, му каза, че трябва да ги бърше под опашките, за да стимулира изхождането. Така, както прави майка им с език. Волю-неволю Шефа започна да върши и тази работа - така разбра, че котетата са момченце и момиченце. Разбира се момиченцето беше по-красивото - бежовото. На другото главичката беше по-голяма и кръгла. Така, изучавайки ги и радвайки се на видимото им укрепване, пристигнаха в разтоварното пристанище в Италия.

Шефа пак пишеше нещо на бюрото, като едновременно с това опитното му ухо улавяше звуците, идващи от импровизираната къщичка на котетата. Най-вече драскането на нежните нокътчета по пластмасовата бутилка, която заместваше топлината на майка им. Бяха свикнали да се хранят от биберона, галено се търкаха у топлата бутилка и спяха колкото може повече.

Разтоварването на кораба беше започнало и съпровождащият го шум се усилваше. Унесен в писането, Шефа не разбра как внезапно всичко утихна. После се чуха викове и масово трополене от бягащи хора. В първия момент помисли, че е избухнал пожар, и веднага позвъни в машинното отделение, но оттам му казаха, че няма такова нещо. Погледна през филистрина и видя струпаните между първи и втори хамбар хора. Излезе от кабината, забърза по вътрешния трап към изхода за палубата и хукна към бака. Виковете се усилиха. Стигна до мястото, разбута събралите се хора от екипажа и видя, че Гроздан лежи окървавен на палубата. Старпомът, клекнал до него, слагаше в ръката му химикалка, за да се разпише в книгата за инструктаж по охрана на труда. Явно не беше свършил навреме инструктажа и сега бързаше да поправи пропуснатото. Цареше суматоха. Капитанът ходеше напред-назад по палубата на другия борд и говореше по преносния телефон. Явно с агента, тъй като преди това се бяха обадили на "Бърза помощ".

Чу се воят на пристигащата линейка. Тя рязко спря пред трапа и от нея излязоха трима мъже в червени гащеризони. Двама извадиха носилката от задната врата, а третият член, явно лекар, носеше голяма чанта. На бегом качиха трапа и хукнаха към събралите се. Лекарят клекна до изпадналия в шок от болката Гроздан, огледа крака му и отвори чантата. Извади спринцовка, разопакова иглата и счупи капачето на една ампула. Заби иглата в крака му, като внимателно го наблюдаваше за някаква реакция. Свършил с това, започна да обяснява на родния си език нещо на капитана. Въпреки че не разбра какво му говори, той разбиращо заклати глава. В това време другите двама внимателно поставиха пострадалия в носилката. Обездвижиха го с коланите и я закачиха на висналата кука на крана. Убедили се, че всичко е безопасно, направиха знак на крановика да вдига. Тримата хукнаха към линейката, освободиха куката и вкараха носилката в нея. Старпомът се затича след тях, за да придружи пострадалия до болницата. Всичко приключи за пет минути и само отдалечаващият се вой на сирената раздвижи хората.

Капитанът направи знак на Шефа да се оттеглят встрани. Отидоха до леера, на достатъчно разстояние, за да не ги чуват какво си говорят.

- Шефе, скъсала се е страницата на канифасблока11, когато са отваряли капаците на люковото закритие на първи хамбар и проволката е ударила Гроздан по крака. Не ме питай защо е бил в обсега на проволката, нито как се е скъсала страницата. Всички канифасблокове бяха освидетелствани преди шест месеца. Годни са за експлоатация и имат сертификати за това. Искам да огледаш скъсаното място и да дадеш компетентно мнение от какво може да е. Сигурно ще има разследване от застрахователя и трябва да бъдем готови.

Шефа кимна разбиращо и отиде да огледа скъсания канифасблок. Той все още беше закачен за рима12 на палубата, но разпаднал се на съставните си части. Скъсаното място блестеше и никъде не се виждаше да е имало стари пукнатини или каквато и да е друга причина за станалото. Свърши с огледа и затърси с поглед боцмана. Мерна го да излиза от носовата магазия и му махна с ръка да дойде. Боцманът бавно тръгна към него. Беше пребледнял, очите му - хлътнали, с дълбоки сенки под тях. Пот обливаше лицето му.

- Боцмане, изчакай да направят снимки на канифасблока, така както е закрепен за палубата, и след това го приберете в магазията, без да пипате нищо по него. Ще има разследване. Гледам, не ти е добре. Не се притеснявай, станалото - станало. Никой няма да ти търси отговорност - зауспокоява го Шефа.

- Аз не се притеснявам за отговорността, каквото е - това ще бъде. Притеснявам се, защото знам каква е причината.

- И каква е? Да не е нещо умишлено?

- Не, друго е! Снощи сънувах котката. Гледаше ме, без да мигне. После изведнъж изчезна - тихо сподели боцманът, като се озърташе настрани.

- Айде сега, глупости. Как може да си мислиш, че това е свързано с котката. Тя отдавна е забравила котетата, а и както виждаш, грижим се за тях. Когато се приберем вкъщи, ще ги вземем у дома. Да видиш какви котки ще станат! - опитваше да го успокои Шефа.

- Няма да стане така, Шефе. Чувствам го, няма да стане така. И друго чувствам. Отмъщава си котката! Това, което направихме, е голям грях, да знаеш. И следващият ще бъда аз. И това да знаеш.

Шефа остана като вцепенен и дълго гледа след него. След това тръгна да търси капитана, за да му докладва какво е видял по канифасблока. Не можа да го намери веднага, затова се прибра в кабината и отиде да нахрани котетата. Гледаше ги как лакомо се хранят и си мислеше: "Абе, добре са, добре са. Какво може да им е?". Но нещо беше започнало да го гложди отвътре. Уж беше образован човек, ама и той се подведе по думите на боцмана... Махна с ръка и отиде при старпома, за да разбере какво е станало с Гроздан. Там намери и капитана: пишеха акта за трудовата злополука. Старпомът разказа, че костта на десния крак е счупена и чакат спортен хирург от друг град, за да направят операцията. Трябвало да дойде и лекар, който да установи дали няма натравяне на кръвта от ръждивата проволка. Въобще работата беше много сериозна. Излезе от кабината на старпома и видя, че боцманът го чака пред неговата кабина. Щом го забеляза, тръгна срещу него, говорейки високо:

- Видя ли, казах ти аз, че е котката. Счупен му е този крак, с който я ритна! Говоря аз, ама кой да ме слуша? Аз съм следващият, аз съм. И после да не ми разправяш, че нямало провидение. Момчетата от командата не смеят да излязат от кабините.

Обърна се и като продължаваше да говори високо, тръгна към палубата, където бяха моряшките кабини.

"Сигурно ще се спиртосат, че да не мислят за проклятието. Дано не стане някоя беля и после пак котката да е виновна" - мислеше си Шефа, докато се прибираше към кабината.

На другия ден завършиха разтоварването и привечер отплаваха за нов товар от друго пристанище. Така вероятността, че може да се върнат на мястото, където беше котката, отпадна. Шефа, а и всички останали, които тайно се бяха надявали това да стане, се умърлушиха. Моряците приготвиха кораба за прехода и тихомълком отидоха по кабините, като оставиха миенето на хамбарите за другия ден.

На другата сутрин нещата не тръгнаха както трябва. Имаше проблем с отварянето на хамбарите, после заваля краткотраен дъжд и чак по обяд влязоха да мият. Моряците, разделени на две бригади, щяха да работят в два хамбара едновременно. Боцманът, въпреки че можеше да остане на палубата и оттам да ръководи миенето, реши да влезе в хамбара да помага. Искаше да забрави лошите мисли, които не го напускаха, откакто пострада Гроздан. Заслиза внимателно по вертикалния трап, тъй като последната степенка липсваше. Не се притесняваше, защото височината, от която трябваше да скочи, не беше голяма - около 60 см. Стигна до края на трапа, поспря за миг и скочи. Приземявайки се върху металната настилка на хамбара, се подхлъзна на разлигавения от дъжда под и падна на двете си колене. Боцманът беше едър човек, тежеше 100-тина килограма... Дясното му коляно изпука. Проряза го остра болка, извика и падна на една страна. За момент всичко пред погледа му се завъртя и не чу виковете на слизащия след него моряк, който с един скок се озова до него и го обърна по гръб. Затворил очи, боцманът стенеше. Морякът извади преносната радиостанция от горния джоб на гащеризона му и извика:

- Мостик, мостик, боцманът падна в хамбара. Чувате ли ме, мостик?!

Чу се пропукване в радиостанцията и един заекващ глас прогърмя:

- Ало, ало, повторете!

- Мостик, боцманът падна в хамбара. Изпратете хора да го изкараме!

- Абе, как падна в хамбара?! В кой хамбар падна?! Кой се обажда?

- Димо се обажда, във втори хамбар съм. А, чакай, чакай, размърда се.

Наведе се над него:

- Боцмане, боцмане, добре ли си?! Къде се удари? Ще можеш ли да излезеш от хамбара? Обадих се на мостика, сега ще изпратят хора да ти помогнат.

- Димо, стига си викал на главата ми, че ще те прасна! Ударих си коляното и като че ли нещо изпука. Помогни ми да се изправя, за да видя дали ще мога да ходя!

В този момент дузина глави се надвесиха над комингса13. Неразбрали съобщението на моряка, бяха помислили, че боцманът е паднал от горния край на хамбара, а това бяха 12 метра височина. Още малко и щяха да вземат лопати, с които да го събират. Видяха как Димо се мъчи да изправи 100-килограмовия боцман и в един глас се развикаха:

- Стой, стой, не го пипай! Сега ще слезем да видим къде е ударен.

Боцманът махна с ръка, за да разберат, че е добре, и облегнал се на рамото на Димо, закуца към трапа. Отгоре вече бяха пуснали дебело въже, с което го овързаха здраво през гърдите и внимателно започнаха да му помагат, когато се заизкачва по трапа. Димо, застанал плътно под него, го забута нагоре. Почти само на ръце боцманът изкачваше степенка по степенка. Двама моряци го подхванаха под мишниците и го издърпаха на палубата. Той седна и опря гръб на хамбарния комингс. Наобиколиха го и един през друг започнаха да му задават въпроси. Вместо да им отговаря, опипа колана си, извади от калъфа моряшкия си нож, повика Димо и му каза да разпори двата крачола на гащеризона. Отметна плата - коленете му се бяха подули и придобили виолетов цвят. Веднага заваляха рецепти какви компреси да прави, но боцманът само махна с ръка:

- Това да е, ще се оправя. Важното е, че минах по реда си и ако се отърва само с това, ще черпя.

Моряците закимаха с глава и с пожеланието "Дай Боже!" започнаха да се разпръскват. Разбрали по-късно за произшествието, при него дойдоха капитанът и Шефа. Заразпитваха го как е станало и дали ще може да ходи. Капитанът обеща, че в първото пристанище ще го изпрати на лекар. Боцманът отговаряше вяло, като отнесен, но вътрешно спокоен. Капитанът поговори още малко, колкото да се увери, че няма да има сериозни последствия, и тръгна заедно с Шефа, но боцманът направи прикрит жест към последния да остане. Павел измърмори, че има още малко работа с боцмана и остана при него. Изчакал капитанът да се отдалечи, нетърпеливо попита:

- Кажи, боцмане. Пак котката ли е виновна?

- А ти как мислиш? Проклела ни е тя, Шефе, проклела ни е! Виждаш, един по един всичките си го получаваме. Ама съм благодарен, че се отървавам толкова леко.

По-късно щеше да се окаже, че няма да е толкова леко, защото при прегледа се установи, че има скъсан менискус и трябва да го оперират...

- Хайде, сега се успокой и отивай да почиваш в кабината, а колкото до котката ще ѝ отгледаме децата, дори по-добре от нея. Така че може само да ни е благодарна.

- Тъй, тъй, добре ги редиш, ама да разделиш майка от децата ѝ е голям грях. Така знам аз. Ако някой път отида в това пристанище, ще я намеря и ще ѝ искам прошка, да знаеш. И не ме мисли за изкуфял. Просто няма да се успокоя, докато не направя това. Решил съм го - твърдо каза боцманът и като се заподпира по комигсите на хамбарите, тръгна към надстройката на кораба.

Шефа не каза нищо, само закрачи бавно след него, готов да му помогне, ако се наложи.

Затъркаляха се безкрайните моряшки дни. След месец извършиха смяна на екипажа, отбивайки кораба във Варна. Заедно с багажа, Шефа взе и двете котета, които бяха поотраснали и вървяха след него като след майка си. Но видеха ли пластмасова бутилка с вода се отъркваха в нея, за да почувстват топлината ѝ.

Павел остави у дома женското котенце, а боцманът взе мъжкото. След време се срещнаха и тогава разбра, че котето е починало от лека настинка, заради слаба имунна система. Женското оцеля и стана голяма и красива котка. Кръстиха я Маша, за да им напомня предишната котка, която толкова обичаха. Новата малка Маша толкова се привърза към стопанина си, че винаги спеше в краката му, а и той нямаше нищо против това.

Гроздан го оперираха и дълго време се лекува по санаториуми. Застрахователят отказа да плати застраховката му, защото не е спазил изискванията по охрана на труда. Казваше, че ще ги съди, но не изглеждаше много уверен в това. След всички премеждия сякаш беше станал друг човек: отнесен и замислен. Веднъж срещнал боцмана и свели глави, дълго разговаряли. За какво, те си знаят, но след това се чу, че го видели в църква. Не се разбра дали е вярно, но странното беше, че никой не се пошегува с това, а се знае какви шегобийци са моряците.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Плътно метално продължение на борда на кораба над главната палуба, предпазващо от падане. [обратно]

2. Стълба. [обратно]

3. Лебедка, прибираща въжетата, с които корабът се връзва към кея. [обратно]

4. Вертикална лебедка на носа на кораба. [обратно]

5. "Прозорци" на надстройката на кораба. [обратно]

6. Лебедка за повдигане или преместване на товари. [обратно]

7. Новобранец във военния флот. [обратно]

8. Носовата част на кораба. [обратно]

9. Вертикална лебедка за въжетата, с които корабът се привързва са кея. [обратно]

10. Ограждащо съоръжение, което предпазва от падане зад борда. [обратно]

11. П-образна кутия с ролка, променяща движението на преминаващата проволка на 90 градуса. [обратно]

12. Метална халка или скоба към палубата, за която се закачат временно канифасблокове. [обратно]

13. Метално ограждение на хамбарите, издигнато над палубата, върху което лягат капаците, предпазващо от проникване на вода. [обратно]

 

 

© Продан Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.09.2019, № 9 (238)