АЗ, КЪЩАТА

Олга Кръстева

web

- Погледни само каква красива къща - каза младият мъж и спря на тротоара на малката уличка почти в центъра на града.

- Тази ли? - с презрение погледна сградата младата жена - не бих живяла в такава вехтория. Още малко и ще се събори, виж как се лющят стените ѝ.

Младият не каза повече нищо, прегърна през рамо момичето и двамата отминаха.

------

- Глупачка - помислих си Аз, къщата - тази вехтория, е преживяла две войни, бомбардировки и земетресение. И ако стените ми изглеждат пропукани и боята им пада, това е от сълзите ми. И къщите плачат, но хората са тъпи и не разбират това.

Отдавна беше - преди повече от век... Един военен купи мястото за мене, купи го със заем и като продаде осиротялата си бащина къща.

Той, провинциалистът, се беше оженил за жена "от сой", но не искаше да вземе и грош от чеиза ѝ, който се състоеше от една дузина порцеланови чинии, в които плуваха сини платноходки.

Архитект румънец ме строи. Спореше му. Така се родих и станах една от първите хубавици в младата столица. Впрочем умни хора я бяха превърнали за десетина години от голямо село в почти европейски град. Е, не бях от най-големите и богати къщи, но имах изящна фигура. Слънцето дори завиждаше на светлия ми тен. Не бях горда, разрешавах му да се оглежда в прозорците ми. Показвах му красивата си градина; малката чешмичка с бели обли камъчета около нея; виолетките, които разнасяха аромата си по цялата улица; дърветата, бухнали в зеленина; изящната черна ограда.

Бялата череша се разполагаше в задния ми двор. Там домакинята вареше сладко в голяма тава.

Щастлива бях. Около мен - млади гласове, закачки, смях. Звуци на пиано. Генералът, вместо да натрупа имане, създаде четири деца. Високи и стройни момчета и момичета. Младежите - чернокоси и с чувство за хумор, но толкова различно при двамата братя. При единия преобладаваше остроумието, при другия - тънката ирония. Момичетата бяха нежни, ефирни същества. Голямата - зеленоока, русокоса и с нежна бяла кожа, а малката - очарователна и още в плен на детството.

Генералът растеше по звания (известен висш военен щеше да напише в спомените си, че е бил крайно честен и принципен). После започна и приключи война. След кратка схватка с царя командирът на Първа софийска пехотна дивизия подаде оставка и стана един от най-младите минали в запаса генерал-майори. Говореше се, че причина за спора с царя била пехотата. Военният настоявал да е оборудвана по-леко, за да е по-подвижна. Царят бил привърженик на прусашкия модел.

"Минаха години", както се пееше в един шлагер по мое време.

Съдбата на къщите и обитателите им често е свързана. Сградите разцъфтяват, когато хората са добре. Откъде да зная, че съдбата на моите обитатели ще бъде толкова различна.

По-големият син замина да следва във Франция две висши образования - политически и икономически науки и право. Върна се от Париж със световна купа по бридж, два куфара, пълни с книги, и едно хоби за цял живот - Историята. По-малкият брат завърши Юридическия факултет в София и с отличие - Висша търговска академия във Виена, специалност право. По онова време на рецесия в Европа следването на българите в Австрия и Германия беше по-евтино. Вече в София той бързо си създаде име на отличен адвокат и ценител на културния живот в столицата.

Голямата дъщеря учеше философия. А най-малката? Тя се разболя и на петнадесет години напусна живота. Тогава майка ѝ започна всеки ден да свири "Лунната соната" на Бетовен и се зарече, че ще носи черно до смъртта си. Но на 90-та си година помоли голямата си дъщеря да ѝ купи една тъмнолилава жилетка. По това време генералът вече отдавна беше покойник, а и много в живота не му провървя. Работите, с които се захващаше, не му спореха. Той беше мълчалив и затворен човек. От старата си служба получи куп ордени и диабет. Сърцето му остана в неговата Първа софийска пехотна дивизия. Беше военен по душа, но имаше една скрита дарба. За нея узнаха единствено двете му по-големи внучета. Можеше да съчини  моментално кратка приказка за всеки посочен му предмет, бил той стенният часовник с посребрените стрелки, които се превръщаха в копия и караха времето да тича; празната вълшебница гилза на бюрото му, спасила с металната си ризница живота на един войник; голямата дървена лъжица, която командваше малките лъжички да изяждат до край супата в чиниите. Тогава им разрешаваше пътуване по море със сини платноходки. А пакетът с лайка се отваряше сам и от него излитаха малки цветчета, които виеха венец за внучката и заличаваха белезите от раните по колената на внука.

Времето бягаше  в някакъв странен крос. Светът се променяше. И докато се усетя, в партера ми вече имаше наематели. После домакинята реши да даде под наем и втория етаж, а тя да се премести в малко и скромно жилище. Дадоха ме за клиника на един хирург.

- Ех - казах си, - добре си поживях, сега вече ще съм само полезна. Дойдоха майстори. Странно - донесоха в големи дървени сандъци четвъртити малки огледала, за облицовка на хирургичната зала. Уви не се превърнах в красива, модерна болница и дори не подозирах, че един ден внуците на генерала щяха да получат по едно малко огледало от големия изпочупен куп. Причина за това стана войната - Втората световна. Хората по мое мнение не са нормални. Искат да удължават живота на къщите, а съкращават този на себеподобните си. Всякакви луди. Унищожават дори и красивите градове.

Започнаха бомбардировки. Не ме улучиха. Е, само малка част от задния ми двор. Изчезна красивото дърво - бялата череша. Все пак - късмет. Преместиха в мен книгите от една библиотека, преди да изгори от американска запалителна бомба. Обичах книгите, нали бяха слабост и на собствениците ми.

Е, свърши и Втората световна война, който оживял - оживял. Само че мнозина от оживелите бяха избити или прокудени от свои съграждани с различни убеждения. Каскетът замени бомбето, но нито каскетът, нито бомбето имат някакво значение, а онова, което покриват. Разумът стана дефицитна стока, невежеството - идеал. Незнанието се превърна във върховно качество. Покорството пред властта богато възнаградена дарба.

А какво стана с наследниците на генерала? Жена му живееше вече в една малка стая, която едновременно беше гостна, спалня и кухня. Тя готвеше на едно почерняло малко котлонче, поставено върху красив старинен скрин, покрит със сив мраморен плот. Това не я смущаваше. Тя превеждаше от френски съчинението на Дюамел за Русо, Октав Обри, твърдеше, че няма нищо по-интересно от големите томове на френския Ларус, и си водеше бележки за събитията в Унгария, Чехия и у нас. По-малкият ѝ син прибираше написаното, за да го скъса и казваше: "Недей, мамо, ако го прочете твоята съседка по стая, ще ме вкараш в затвора." Тя кимаше утвърдително и не спираше да пише. Беше убедена, че всяко нещо има край и че и този строй, дошъл за вечно, ще си отиде внезапно един ден.

Талантливият юрист не отиде в затвора, а в концлагер. Беше подписал, заедно с много свои колеги, прошение за освобождаването на виден социалдемократ. Когато се завърна оттам, беше лишен от адвокатски права, но запазил достойнството си. Съдбата се оказа жестока. Нещастията го следваха. На три години почина малкото му момченце от левкемия.

Какво стана с първородния син на генерала ли? Той изкара един инфаркт. По време на американските бомбардировки над София (за които вече почти не се споменава) и евакуацията на софиянци, близките не му даваха да вдига нищо тежко. Една година по-късно ракът простря щипките си, сграбчи го и не го пусна. Стройният, хубав мъж за няколко месеца се смали. Лицето му заприлича на бяла гипсова маска и той тръгна по този път, от който няма връщане. Беше на 50 години.

Голямата, някога ефирна дъщеря, остави философията. Загуби син, изкара разни курсове: по библиотекарство, счетоводство и др. Накрая стана, както се шегуваха младите тогава, музпедка, т.е. музикална педагожка. Преподаваше уроци по пиано с голямо удоволствие. До старостта ѝ музиката я съпътстваше. В нея тя преоткри себе си.

Промените в мен бяха явни. Западах. Всяка нива, всяка къща искат стопанин. Но в този период не се ценяха стари и красиви сгради, строеше се бързо. Някакви кутийки, през стените на които можеше да чуеш как съседът пее в банята и защо се кара жена му. Всичко се променяше.

Горе-долу, долу-горе. Изведнъж станах детска библиотека. Книги - колкото щеш и деца, при това четящи.

Един ден видях възрастен човек да води двете си внучета - малко русо момченце и момиченце със смолисти коси. Тогава внезапно се сетих.

Някога преди много години в един зимен ден, генералът не разказа приказка на внучетата си, а ги хвана за ръце и заведе пред големия стенен часовник.

- Знаем я тази приказка - каза момченцето.

- Да, за стрелките му копия - добави момиченцето.

- Няма да има приказки, просто ще постоим така една минута и ще помълчим.

- Защо? - попитаха децата.

- С една минута мълчание ще изразим почитта си към един велик българин.

- Великан ли е бил? - обади се момченцето.

- Може и така да се каже. Дал си е живота, за да е добре на нас. Сега тихо, почвам да броя до 60. Една минута мълчание.

Тримата застанаха в редица и замълчаха.

Животът си течеше, децата идваха в библиотеката и си отиваха, а на мен ми беше криво. Дворът ми непочистен. Няма я и чешмичката с белите камъни около нея, и виолетките ги няма. Явно имах старомодно понятие за ред. Така исках някой да измие прозорците ми и да ме боядиса със слънчева боя. Как, няма такава боя ли? Има, разбира се, и слънчеви и лунни, и звездни бои, стига да можеш да ги видиш. Казано направо - стареех, но ми беше трудно да го призная. В това отношение приличах на хората. Все пак надживях старите собственици - генералa, жена му и четирите им деца - оказали се ненужно умни и образовани за едно западащо общество. Е, имаха потомство, но щеше ли някой да ме погледне с обич?

Усещах във въздуха промяна. Нови времена, нови надежди, които можеха един ден да се превърнат в напразни. Библиотеката се изнесе и остави след себе си изпочупени прозорци и незатварящи се врати.

Един понеделник дойдоха при мен внуците на генерала, отново станали мои собственици. Помислих - не всяко следващо поколение е по-добро от предишното. Огледаха ме и ме помолиха да им помогна. Гонеше ги безпаричието, едва свързваха двата края. Глупав израз, как ще свързваш нещо, в което няма нищо. Да не влизам в подробности: дадоха ме под наем на една голяма европейска фирма. Тя ме ремонтира и освежи. Не бях само доволна дето от четирите стаи на таванския ми висок етаж направиха осем стаички. Особено обичах едната таванска стая, в която бяха складирани две кресла с позлатени крачета в стил някой си Людвик и зелено избеляло кадифе на седалките. А, щях да забравя, там беше и рамката от големия портрет на генерала в парадна униформа. Портретът липсваше.

И се започна - машини, компютри, телефони. Скъпи коли в двора. Модерна работа. Свиква се. Приятно, неприятно, никой не те пита.

Фирмата се разрасна, станах им тясна и решиха да си построят собствена осеметажна сграда. Мегаломания - това е. И като почнаха да се изреждат едни фирми в мен, дори имената им не можах да запомня.

Един съсед заграби два метра от задния ми двор. Друг, за да си построи подземен гараж, опря калкан в мен и застраши основите ми. Разбира се, собствениците ми протестираха. И какво от това, кой да ги чуе. От опит вече знаех, че се чуват тези, които имат пари. Стана ми тежко. Стигна се дотам, че трябваше да ме реставрират - хубава дума, ако има кой да го стори. По-точно стига собствениците да притежават средства за това. А те нямаха. Решиха да ме продадат. Не им се сърдя. Някои от тях бяха с пенсии, с които не можеха да сменят дори един от моите прозорци. Бях обявена за старина и трябваше да ме поддържат. Започна нова страница от моето битие.

Всичко около мен се променяше, сякаш губех себе си. Тъгувах по изчезналата красота на градината ми. А пред мен - все повече коли, миризма на бензин. Посърна малката вишна до оградата, която всяко лято се закачаше с минувачите по улицата, като протягаше към тях клони с червени тръпчиви плодове.

Напразно се борех с действителността. Наистина, единственият изход на наследниците беше да ме продадат.

И сега вече започна големият цирк. Документи, адвокати, нотариуси, кадастри, купища удостоверения. Книжа, книжа... Не ми харесваше и като почтена стара дама, аз се върнах в спомените си.

Веднъж една от внучките заведе своя близка певица при баба си. Старата жена не беше сама, а с брат си, пенсиониран ортопед хирург.

- Какъв глас имате? Какво пеете? - попита моята стара собственица учтиво.

- Разучавам арията на Маргарита... нали знаете Фауст, Мефистофел.

- Така ли? - светнаха сините очи на старицата и тя се обърна към брат си:

- Помниш ли дуета на Фауст и Маргарита?

- Е как не - отвърна ортопед хирургът.

И в следващия миг двамата старци запяха на френски. Помнеха думите. Гласовете им бяха немощни, но пееха съвсем вярно. Внучката и гостенката слушаха изумени. Дори и аз бях изненадана.

И така бях продадена редовно и законно.

Купувачът тържествено обяви на продажбата, че ще ме реставрира такава, каквато съм била някога и ще покани бившите собственици да ме видят.

"Думи, думи, думи". Този монолог цитираше някога един от синовете на генерала в красивата ми градина. Не помня откъде беше. И защо ми дойде точно сега наум. Дори не зная чия съм - продадена, препродадена... Това няма значение, отдавна вече не съм със Своите.

А генералът и децата му отново бяха заедно, но в друг дом. Бордюрът му беше малко изчукан, а на сивата плоча имената бяха избледнели. Нямаше гости, напразни мечти и излишни надежди.

Наоколо две катерички се отдаваха на любовна игра. Шегобиецът вятър разпиляваше щедро листа и семена. Така се появи един хилав розов храст. И на пролет до сивата плоча цъфваше една малка жълта роза, която бързо повяхваше.

Тишина, тишина.

© Олга Кръстева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2021, № 1 (254)