Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "АННА И ПЛАНИНАТА"

Невена Митрополитска

web

Из Част 2: София, 1992-1994 г.

Глава 5

Невена Митрополитска. Анна и планинатаБеше на две пресечки от къщи, когато на десетина метра пред себе си видя онова, от което най-много се страхуваше. Баща ѝ седеше в едно капанче с маси на открито в компанията на трима непознати. Единият беше напълно плешив, с насинено и почти затворено от отока око. Другите двама бяха с поне няколкодневни бради. Баща ѝ им приказваше със страст, с каквато отдавна не го бе чувала да говори - сякаш се намираше пред пълна аудитория. Как само се отличаваше от тях... Той, с неговия благороден римски профил и с умния си поглед. С бялата риза, която майка ѝ бе гладила в един през нощта и която, макар и разпасана, все още се беше запазила чиста. С огъня в очите му, когато им разказваше за италианския неореализъм, и с думите, които така красиво редеше. Събеседниците му го зяпаха с мътни погледи. Гологлавият се килна напред, но успя да овладее тялото си. Другият, от лявата му страна, се оригна.

Анна стърчеше насред улицата като парализирана. Идеше ѝ да закрещи, да им се нахвърли, да обърне масата върху тях с всичките ѝ чаши, пепелници и бутилки. За щастие, не успя да помръдне. Остана си така на тротоара, на десетина метра, докато единият от брадатите не се загледа в нея, не проследи погледа ѝ и не сбута баща ѝ.

- Ани... ти ли си? Какво правиш тук, свърши ли училище? Ела да те запозная с тези господа - той се надигна, придърпа стол от съседната маса и го настани до своя. Движенията му бяха стабилни. - Заповядай, седни. Това е дъщеря ми Ани - подхвърли им той, вдигайки ръка в нейна посока, без да я погледне. - Много добро момиче, отличничка в Английската. Инат като баща си. Сега се е заела мен да оправя, ама забравя, че по ината на мен се е метнала.

След кратко колебание дали да избяга, Анна все пак седна до него. Трите пияни муцуни отсреща заклатиха ухилени глави и брадаткото, който пръв я бе забелязал, изсумтя нещо.

- Защо си тук, нали трябваше да си на работа?

- Виж сега... - баща ѝ загаси току-що запалената цигара и гаврътна чашата до дъно. Замачка кутията с цигари, докато тя съвсем се обезформи. Продължаваше да гледа навсякъде другаде, само не към нея. - Виж сега, мойто момиче. На теб никакво обяснение не ти дължа. Аз съм възрастен човек и сам си решавам. Това, че майка ти ми опява, ми е напълно достатъчно. То и ти се опитваш да я стигнеш, ама все още не успяваш. И понеже много те обичам, ще ти кажа. Не за да ти искам одобрението, а просто за да те осведомя.

Той измъкна от смачканата кутия нова цигара, огъна я, тя се скъса през средата и тютюнът се посипа по мърлявата маса. Изтегли нова, запали, смръкна, задържа дълго въздуха в дробовете си, издиша със свистене и чак тогава продължи:

- Знам, че теб и майка ти това не ви интересува. Вас ви интересува да изкарвам пари и да не ви излагам. Аз обаче съм човек и имам достойнство. И не мога да си плюя на физиономията. Хубаво, намери ми майка ти тая работа, знам, че къде ли не ходи да търси връзки. И знам, че трябва метани да правя, че са ме прибрали в телевизията. Обаче ти разбираш ли, аз не мога да го върша това? Не че не мога, не желая. Мога да направя филм, който да спечели международна награда, ама не мога да работя за това малоумно шоу, в което един пълен кретен крещи с всички сили нещо без какъв да е смисъл, а тълпите повтарят след него като олигофрени. И някакви изрусени девойчета се размотават с къси полички и публиката си бие чекии. Какво да търся аз там? Как да участвам в тая пошлятина?

Челюстта му затрепери, гласът също. Облегна се с лакти на масата, сведе глава, закри очи и замълча. Гърбът му, иначе широк и як, сега беше отпуснат, сякаш нямаше кости да го крепят.

- На мен, разбери, едното име ми остана, нищо друго. Който желае, да ме помни с филмите ми, аз там съм си оставил душата. Предпочитам като общ работник да си изкарвам хляба, след като никой няма нужда от режисьора Виктор Филковски... Че и с пренебрежение те гледат там, проумяваш ли? Щом идваш от киното, значи си подложил ръка за просия. И те ти подхвърлят шибания си кокал, и очакват от теб да ги гледаш в очите като куче... Не знам. Нищо не знам. Но не мога така. Не знам как ще го кажа на майка ти... Разгорещих се днес с едно нафукано копеле, дето кара мерцедес и се взема за Господ, и му казах какво мисля за него.

Тримата мъже се пулеха със същите блуждаещи погледи, с които гледаха, докато им разправяше за неореализма. Момичето зад барчето местеше чаши с отегчение, като често-често тръскаше изрусените си къдрици. То прекрасно чуваше от мястото си баща ѝ, но ѝ беше все тая. Колко ли алкохолни изповеди беше изплакнала зад този тезгях?

- Тати - прошепна тя и му хвана ръката.

- Не, Ани, нищо не казвай. Не ща да ме съжаляваш. Виктор Филковски няма нужда от съжаление. Може да съм изпаднал, но достойнството си не съм загубил. За съжаление е майка ти - тя, горката, изнася всичко на гърба си. Макар че напоследък е станала една... Знам, не е от хубаво... Ама какво, какво да ѝ кажа? Ставай, тръгвай си, моля те - той отскубна ръката си и се обърна към момичето на бара. - Госпожице, може ли още сто грама от същото, ако обичате?

Беше ясно, че разговорът им е приключил. От човека, който доскоро вдъхновено разказваше за Роселини и Висконти, не бе останала и следа. Надигна се, целуна го по прошарената глава и забърза към вкъщи.

 

*

Дори за нейните седемнайсет години, две години и половина не изглеждаха кой знае колко. Точно толкова време беше изтекло от телефонния звън с новината за сваления Живков, прекъснал хубавата им семейна вечер. А колко неща се случиха оттогава...

Допреди 10-и ноември семейството ѝ нямаше материални проблеми. Парите, които изкарваше майка ѝ, бяха малко и не разчитаха на тях. Баща ѝ в киноцентъра беше на заплата, а отделно, веднъж поне на две-три години, правеше филм. при положение че хонорарът му за един филм стигаше за малък апартамент, бяха в състояние да си позволят неща, за които съседите им можеха само да мечтаят. Анна бе чувствала неудобство от това и се опитваше да го прикрива. Не ѝ беше трудно - родителите ѝ имаха артистично отношение към парите, купуваха доста картини и книги, помагаха финансово на кого ли не и в крайна сметка домът им беше като домовете на останалите деца от квартала. Анна едва сега си даваше сметка какъв лукс е било да са щедри.

Като режисьор с награди от Московския филмов фестивал и от фестивала в Карлови Вари, татко ѝ вярваше, че родната кинематография е тясна за таланта му и че на Запад би получил по-добри условия за изява. Тъкмо започваше подготовката на поредния си проект, когато комунизмът падна. Изтълкува го като знамение и посрещна новото време с огромни надежди. Разчиташе с един силен следващ филм да атакува западните фестивали. Тогава баща ѝ все още вярваше, че успехът му зависи от самия него.

Първата му работа бе да намери подходящ сюжет. Вече нямаше нужда от езоповски хитрини - това направи избора му по-богат, но и по-труден. Впусна се в четенето на разкази и романи, в обмислянето на нови истории и в дълги обсъждания с избрания от него сценарист. И като че най-после се получи повече от приличен, според тях, сценарий за живота на писател, загинал в трудов лагер по времето на комунизма.

Баща ѝ все още дооглеждаше проекта си, когато се заговори, че държавното финансиране на филмопроизводството ще бъде намалено драстично. Външно все така демонстрираше прословутото си спокойствие, но на Анна не можеше да ѝ убегне как ръката му трепва при всеки по-рязък звук. Дойде и първият шамар - отхвърлиха проекта му. В тоя ден за пръв път го видя пиян.

Какво пък, и Анна, и майка ѝ не се притесниха особено, тъй като в неговите среди традиционно се пиеше. Освен това се надяваха вцепенението, в което беше изпаднал, да е състояние на временна депресия, както при последния му филм. Бяха подценили обаче един нов обществен фактор - нарастващата атмосфера на несигурност, усещането за назряваща беда, което вече тегнеше не само над киноцентъра. Надеждите му за пробив на Запад, а и за каквото и да е професионално развитие, по онова време можеха да предизвикат единствено смях.

Поне все още получаваше заплата.

До следващия удар през 91-а година, когато държавата се отказа от монопола си над киноиндустрията и за да въведе пазарните принципи, създаде по френски модел Националния филмов център с цел субсидиране на филмовото производство. Пръкнаха се, сякаш от нищото, първите продуценти. Киноиндустрията обаче умря. Предната година едва два филма бяха получили субсидия, при положение че през 80-те се правеха по 20-30 филма годишно. Осем хиляди и петстотин кинаджии, между които и баща ѝ, останаха на улицата за един ден. Осем хиляди и петстотин сценаристи, режисьори, оператори, режисьори на дублажа, монтажисти, звукорежисьори, художници по костюмите и реквизитори се оказаха излишни и се озоваха едновременно на трудовата борса, присъединявайки се към десетките хиляди инженери, икономисти, агрономи, чиновници, работници и учени. В началото на същата 91-а година освободиха изкуствено задържаните ниски цени на храните и празните дотогава магазини за една нощ заприличаха на изложбени зали - хората влизаха, разглеждаха и излизаха.

Тогава внезапно почина от инфаркт баба ѝ Анна. Баща ѝ отиде залитащ на погребението. Вече не минаваше ден без разправии за неговото пиене. Анна си спомни за предчувствието му, че оня филм ще му бъде последният. И ако тогава страховете ѝ бяха, че той ще умре, случващото му се сега ѝ се струваше къде-къде по-страшно. И не му се сърдеше. Тогава. Дори напротив - молеше се алкохолът да му донесе облекчение. Поне в пиянските си изблици да извика любимите си думи: Камера! Клапа! Запис! Акция! Начало!

Той ставаше сутрин по навик, като за работа, обличаше обичайните си дрехи и излизаше, но като нямаше къде да отиде, се скиташе из квартала и опознаваше местните кръчми. След време започна да излиза направо по обед. Тогава се събуждаше. Анна вече го засичаше в компанията на хора, с каквито преди това не беше общувал. Плащаше си пиенето с помощите за безработица, които майка ѝ все не успяваше да прибере. После помощите спряха. Един братовчед му намери работа в склад, но бързо-бързо го изхвърлиха и оттам - заради пиянство. Когато майка ѝ уреди да го вземат в телевизията, двете повярваха, че нещата в семейството най-сетне потръгват.

Междувременно майка ѝ, можеше ли някой да го предположи, за пръв път в живота си се оказа основният им източник на доход. Щом приключеше с часовете в училището, където заплатата ѝ беше направо смешна, набързо се преобличаше у дома и се отправяше към кварталния пазар да продава плодове и зеленчуци. Хвалеше се, че продавачите от съседните сергии били все висшисти, и когато нямало клиенти, водели интелектуални разговори. В единствения ден, когато не беше на работа - неделята - даваше частни уроци. В началото приемаше учениците вкъщи, но след като баща ѝ се свлече на пода пред един от тях, сама тръгна по домовете им. Едва тогава Анна, която никога не се беше разбирала с нея, осъзна колко ѝ липсва предишната ѝ кротка и уравновесена майка.

 

*

Лежеше със затворени очи и се опитваше безуспешно да изключи. Нели я беше научила да медитира, като отпуска постепенно цялата си мускулатура. Започваш от главата, постепенно стигаш до стъпалата и накрая се усещаш едва ли не лек като въздух. Анна успяваше да го постигне, с едно-единствено изключение - когато родителите ѝ си бяха вкъщи и не спяха. Тогава, колкото и да се стремеше към блаженото спокойствие, мускулите ѝ оставаха изопнати, а съзнанието - тревожно, сякаш в черепа ѝ цъкаше бомба със закъснител.

Лора се бе свила в леглото си на кълбо. От известно време това бе любимата ѝ поза - така нито виждаше нещо, защото главата ѝ бе прибрана към тялото, нито пък някой можеше да зърне лицето ѝ. Таралеж, свил се на топка при приближаването на враг. Можеше да лежи така с часове. Анна се чудеше как сестра ѝ не се схваща в тази неестествена поза - вероятно илюзията за защитеност компенсираше физическото неудобство. Прегръщаше слабото напрегнато телце на Лора и се опитваше да изрови от себе си и да ѝ прелее поне мъничко спокойствие. Тази вечер обаче нямаше нищо за изравяне. Лежеше със затворени очи и, досущ като Лора, се опитваше да не чува.

Майка ѝ се беше прибрала. Двете с нея не размениха и дума, но Анна веднага усети: тя знае. Рязкото издърпване на ключа от ключалката, ядното стоварване на пазарските чанти, забиващите се в пода стъпала - всичко я издаваше. Чу я как захвана да мие чиниите - дрънченето правеше въздуха да трепти от напрежение. Трясък - и тишина - в очакване на следващия. По-гръмък трясък и наново натежала тишина. Кога ли ще се счупи?

Входната врата се отключи. Анна се надигна на лакти и се ослуша. Пиян. Много пиян. Беше се научила да разпознава по първите му стъпки в антрето дали е пил и колко. Не че от тази информация имаше полза, но се беше превърнало в рефлекс. От понеделник, когато тръгна в телевизията, та до днес, не беше близвал и капка. И днес в барчето изглеждаше почти нормално. На какво се бе надявала? Че откакто тя си тръгна от там, той незабавно е престанал да пие? Че като си е намерил най-после прилична работа, ще се задържи трезвен? Поредната илюзия, за която за сетен път си получи шута. Отново се свлече по гръб. Трясъкът от кухнята се засили. Леглото на Лора изскърца, въпреки че малкият пашкул върху него изглеждаше като от камък.

Залитащите стъпки на баща ѝ се дотътриха в хола и диванът простена под тежестта му. Оригване. Минута затишие. Стъпките на майка ѝ закънтяха натам - отекваха в коридора бавно, почти тържествено. Анна усещаше вълните от ехото им по кожата си. Стигнаха в хола и притихнаха. Над дома им надвисна тишина.

- Танче, здравей - изрече най-сетне баща ѝ. Заваляше думите, но се разбираше. Изчака малко. Не получи отговор. Следващата реплика я смънка глухо и макар да ги делеше само една врата, Анна трябваше да се напрегне, за да чуе. - Вероятно си разбрала вече. Реших да си сменя работата. В телевизията и без това не плащат добре.

- Защо? - въпросът на майка ѝ изплющя като камшик.

- Виж сега... не ми харесва и...

- Не ти харесва ли? - тя толкова рязко усили гласа си, че Анна подскочи. Леглото на Лора отново проскърца. - Кое не ти харесва? Да си режисьор в телевизията? Защото си богоизбран, защото си същи Фелини и можеш да правиш само високо изкуство? Защото децата ти се хранят с въздух и с големите приказки на баща си?

Мълчание.

- Ами като си толкова велик режисьор, къде са ти милионите, а? Къде са ти договорите с Холивуд? Хахаха - смехът ѝ прозвуча като крясък. - Защо най-после не докажеш, че си велик, ами висиш по кръчмите с най-големите отрепки? Добре, че беше комунизмът, та некадърници като теб взеха да се изживяват като гении. Ама мандалото лопна и сега се вижда кой колко...

- Затваряй си устата, чуваш ли? Не смей да ми говориш колко съм струвал! Аз международни награди съм печелил, ти...

- Аз ли да си затварям устата, бе? На мен ли ми го казваш? Какво си свършил ти днес? Ял си и си пил. Знаеш ли аз какво съм свършила днес? След като снощи до среднощ съм шетала, че днес всички да имате манджа на масата и чисти и гладени дрехи да облечете, станала съм в пет и половина да изпратя Лора и да отида и аз на работа. Като свърших в училището, бягай, преобличай се и - на сергията. Докато тичам, по пътя съм хапнала сандвич, за да не закъснея. И допреди малко - там, права цял ден. Сега чинии мих, после контролни имам да проверявам, че утре пак цял ден на сергията. Силички не ми останаха вече, силички нямам - гласът ѝ пресипна и тя се закашля. - Сама, съвсем сама ви издържам всичките! А ти напускаш, без да ти мигне окото. Толкова го ръчках Иво, толкова се унижавах, като ме чуеше, че пак му звъня, едва се сдържаше да не затвори. Как можа да оставиш такава работа, Викторе! В тия тежки години...

- Аз... Такова... Друга ще си намеря, в телевизията и без това не плащат добре. Един познат днес ми каза, че можел да ме уреди при брат му. Имал магазинче за храни, та можел да ме...

- В магазин? И какво ще правиш ти в магазин? Ще си играеш на продавачка? Или на склададжия? Или ще се правиш на свински бут?

- Млъквай...

- Да млъквам ли? Умря онази Таня, дето мълчеше. Умря онази кротка, разбираща и мила женица, дето си жертва мечтите и живота заради тебе. Че ти да можеш необезпокояван да се правиш на голям артист, да си пиеш с приятели, когато ти скимне, да си говорите за живота, който сте виждали само на кино, да си чукаш курвите, а като се върнеш вкъщи да те чака уют, разбиране, децата ти нахранени, с написани домашни, и да те чакат за игра. Надявай се ти да ме накараш да млъкна.

- Защо говориш така? Не ви ли издържах всичките тези години? Какво щеше да правиш ти с нещастната си учителска заплатка? Да не би колежките ти да са ходили като теб на екскурзии в чужбина? Толкова години ми лежа на гърба, и ти, и дъщерите ти, а сега и две години не можеш да ме изтърпиш.

- Издържал си ме, а? Много добре си ми беше в редакцията. За всичко ми стигаха парите и бях уважавана и щастлива. Ама кой щеше да ти гледа децата тогава, а? Могла ли съм някога да разчитам на тебе?

- Таня, защо ставаш зла? Никога не си била такава...

- Зла ли? Ами че аз, ако бях зла, щях да съм те изхвърлила като куче! Щеше да си умрял от глад - и ти, и децата ти. Нямам сили, разбираш ли? Нямам повече сили да се боря самичка. И не ми стига физическата умора, ами вечно да мисля дали пак си се напил, какви зулуми ще направиш, какво ще сваря вкъщи. За нищо друго не мога да мисля. Това моето е скотски живот. Ад! А ти напускаш работа... Изобщо не си го помисляй! В понеделник сутринта отиваме в телевизията да говорим с шефа ти, ще се извиниш, ще ги молиш, ако трябва на колене ще им паднеш.

- Хич не си го помисляй!

- Как да не си го помислям бе, нещастник такъв!

- Кучко мръсна - изрева баща ѝ.

- Пусни ми ръката, пияно животно такова! Само да си ме докоснал! Полицияяяяяяя - виковете на майка ѝ преминаха във вой.

Анна вече бе скочила, когато от хола се чу трясък. Отвори вратата. Парчета от стол лежаха на пода заедно с покривката от близката масичка, позлатената фруктиера и няколко ябълки. Той се обърна и тръгна към спалнята, олюлявайки се. Майка ѝ се хвърли на дивана и се разрида. Лицето ѝ бе придобило цвят на слама. Анна пристъпи към нея, протегна ръка, но се спря. Ръката ѝ замръзна във въздуха. Нямаше думи, нямаше сълзи, нямаше сили. Пък и майка ѝ не я забелязваше.

Обърна се и със залитаща почти като на баща си стъпка се вмъкна в стаята. Мина край свитото телце на Лора и я погали по острото рамо. Тя трепна едва забележимо и пак се вцепени. Анна пъхна една касета в касетофона, сложи си слушалките и се стовари върху кревата. Зазвуча "Strawberry fields" на "Бийтълс". Затвори очи. Ягодови поляни. Ягодови поляни завинаги... Тревата е свежа и осеяна с червени топчици, капчици роса блестят по нея, а небето е посиняло от любов.

 

 

Глава 6

Поизчака дишането ѝ да се успокои, преди да звънне. Нели ѝ се обади преди няколко минути и Анна не усети как, нахлузила нещо на краката си, бе пресякла тичешком градинката и се бе изстреляла до петия етаж. Погледна се да види с какво е облечена. Нищо особено - тъмносини бермуди, поизбеляла червена блузка и старите бежови сандали. Чак се изненада на себе си, че се оглежда - преди ѝ беше все едно дали ще дойде тук запъхтяна, или не, поканена, или не, облечена, или гола.

Очите ѝ не можеха да се откъснат от новата врата пред нея - желязна, хладно пробляскваща, с три различни ключалки. Странно, за някакви си четири месеца, които Нели прекара в Германия, паметта ѝ я бе заличила напълно. Още миналото лято тази врата бе сменила предишната дървена. Анна така и не свикна с нея - всяваше ѝ студ, самотност и... сякаш я разделяше от Нели.

Натисна звънеца и отвътре на мига се чуха познатите притичващи стъпки. Така ѝ бяха липсвали. В този момент долови и женски глас:

- Нели, къде си се разтърчала? Пращаме те в чужбина да заприличаш на човек, а ти ми се държиш като дивачка... Чакай да видя кой звъни, че не се сещам да съм канила някого.

След процедурата по отключването на трите ключалки - всяка с различно скриптене и скърцане, пред нея изникна намусената физиономия на леля Емилия. Зад рамото ѝ, ухилена, надничаше Нели. Анна нямаше търпение да я прегърне, но майка ѝ май не смяташе да се отмести. Огледа приятелката на дъщеря си от глава до пети и явно не намери какво да ѝ хареса.

- Добър ден, лельо Еми.

- Добър ден. Не знаех, че ще идваш.

- Мамо, преди малко ѝ звъннах. Нали ми каза, че тази вечер мога да правя каквото си искам? - обади се Нели зад гърба ѝ.

Емилия бавно се извърна към дъщеря си, втренчи се в нея и след дълга пауза процеди:

- Все си мислех, че след толкова дълго отсъствие ще искаш да се видиш първо със семейството си, но щом сте се разбрали вече... - присви рамене.

Което трябваше да се тълкува като благоволение към гостенката да влезе. Анна нямаше как да не си припомни как същата тази жена навремето се разтапяше при всяко нейно идване, викаше ѝ "моето момиче", черпеше я с бонбони "Черноморец" и с малинов сироп, а на изпроводяк ѝ поръчваше да дойде пак и изпращаше поздрави на родителите ѝ. Докато Анна прегръщаше приятелката си в коридора, Емилия подхвърли:

- Как е майка ти? Не съм я виждала отдавна.

Всъщност те вече нямаше как да се видят, дори случайно, въпреки че живееха на няколко минути една от друга. Докато майка ѝ потегляше към училището в шест и половина сутринта, леля Емилия вероятно доглеждаше средата на съня си. Когато майка ѝ привечер, след като приключеше и с двете си работи, се довличаше у дома, другата блестеше на поредния коктейл, театрална постановка или откриване на изложба. Нямаше начин и да мине край сергията на майка ѝ, защото отдавна не пазаруваше - имаше си домашна помощница. И в трамвая не можеха да се засекат - вече я возеше шофьорът на съпруга ѝ.

А бяха приятелки, или по-скоро майка ѝ някога смяташе, че са такива. Всяка събота сутрин пиеха кафето си заедно - веднъж у едната, следващия път у другата. Допреди две-три години Емилия звънеше на майка ѝ почти всекидневно и често-често ги канеше с баща ѝ. Татко ѝ никога не бе харесвал семейството им - твърдеше, че са еснафи и няма за какво да си приказват, ама се мъкнеше там заради жена си. Майка ѝ също ги приемаше в дома им и той закънтяваше от изкуствения смях и мазния гласец на Емилия, особено когато присъстваше някой прочут приятел на баща ѝ.

И сега Анна трябваше да отговори как е майка ѝ... Не че някой се интересуваше - Емилия, явно предвиждайки двусричното "Добре", вече отваряше вратата към хола. От Анна просто се очакваше да изрече поредната лъжа. Колко му е? Всеки го прави.

- Добре... Всъщност не, не е добре. И вие го знаете, нали? Наистина ли ви интересува как е майка ми, или задавате въпроса, за да отбиете номера?

Двете кафяви изрисувани скоби, заместващи веждите на Емилия, се привдигнаха и челото ѝ се сбръчка.

- Аз... въпроси, за да отбивам номера, не задавам.

- Радвам се, че е така. За разлика от преди, вече изобщо не я търсите, но да речем, ще ви повярвам, че интересът ви към нея е искрен. Майка ми не е добре. Няма как да е добре, като по цял ден не подвива крак, през зимата мръзне с часове навън, няма и един почивен ден, а вкъщи я чакат две деца и мъж пияница. И като вижда как хора, които е смятала за приятели, я изоставят в такъв момент.

Сивозелените очи на Емилия така се опулиха, че аха да изскочат от дупките си. Нели пристъпи напред, устата ѝ - изкривена като за плач. На Анна ѝ дожаля за нея, но вече не можеше да се спре.

- Но също така искам да ви кажа: въпреки че за вас майка ми вече не е достойна за вашата компания, на мен тъкмо сега ми се издигна в очите. Никога не съм предполагала, че е толкова силна. И се гордея с нея!

Анна стисна зъби. Вряза поглед в Емилия и дълго не го отклони. Настъпи мълчание. Само часовникът на стената в антрето тиктакаше и кротко отброяваше последните минути на нещо... На нещо значимо. Тук, в тоя дом, за пръв път си лакираха ноктите, беше някакъв тъмнорозов лак, а после го разляха на дивана. Бяха петгодишни, играеха си на майка и дете и странно - детето разкрасяваше майката. Пак тук една вечер в тоалетната за пръв път опитаха цигара и се разкашляха и двете. Тук, в шкафа в стаята на Нели, си пазеха трупаните с години съкровища от салфетки. Отваряха с размах вратата, оная, дървената, изподрасканата, и понесли по филия с лютеница в ръка, се втурваха като луди надолу. "Полека, ще си счупите главите!" - викаше след тях леля Еми, а те се заливаха от смях и прескачаха стъпалата.

Анна прекара през дробовете си въздуха, минал през цитрусов ароматизатор, и бавно го издиша. Не бе успяла да си каже с Нели и една дума. Но не можеше да остане повече тук - всяка минута в този дом беше предателство към майка ѝ и баща ѝ.

- Съжалявам, Нели, много исках да те видя, но за мен, както и за мама и татко, вече няма място у вас.

- Няма да те пусна! - извика Нели и я дръпна за ръката. - Откога чакам да те видя! Няма да те пусна, чуваш ли?

- Ако не те е гнус от баща ми, който може пак да се върне пиян, мога да те поканя у нас. Лора ще спи у леля тази вечер и леглото ѝ е свободно.

- Идвам!

- Нели - подхвана майка ѝ. - Не мисля, че е разумно...

- Виж какво, майко, досега съм те слушала, но, заклевам се, че ако сега се опиташ да ме спреш, ще скоча от прозореца.

Сякаш цялата кръв от лицето на Нели се бе оттекла около очите ѝ. Слабичката ѝ приведена фигура се бе изправила, главата ѝ - вирната, юмруците - свити. Анна не я бе виждала такава - беше кротко и срамежливо същество и не смееше да противоречи на родителите си, колкото и да я дразнеха понякога.

- Ама ти... сериозно ли? - Емилия колебливо пристъпи към дъщеря си. - Как... Добре, добре, щом Ани смята, че е безопасно...

- Да съм казала, че е безопасно? - вместо довиждане вметна Анна.

- Обух се, тръгваме - Нели отключи с трескави движения и трите ключалки, грабна ръката ѝ и стремглаво я повлече надолу по стълбите.

 

*

Седяха в полумрака на пода, облегнати на леглото на Анна. Както обичаха някога. И както някога звучеше "Дайър Стрейтс". Край тях бяха разхвърлени книгите, които бе прочела през последните месеци и току-що бе показала на Нели. От известно време се бяха смълчали. Не, нямаше неловкост, с Нели не можеше да се чувства така. Не беше и като да няма какво да си кажат. По-скоро помежду им витаеше нещо ново, неизречено. И Анна предусещаше, че от него ще я заболи.

- Нели, нещо те притеснява, нали? Имаш нещо да ми казваш.

- Да, имам. Ще се местим. Съобщиха ми го тази сутрин.

- Далеч?

- Чак в Бояна.

- И защо? Нали кварталът ни е добър?

- На мен ми харесва, Ани. Тук са приятелите ми, тук си ти, тук само да завъртим няколко телефона и след петнайсет минути компанията се е събрала. Ама мене кой ме пита? Майка ми го е решила. Можеха да купят апартамент в новите кооперации, дето се строят до супера. Ама не, не ѝ е достатъчно престижно. Средата била посредствена, имало помияри, панелки с бедняци, пък тя, графинята, не желае да се меси с тях. Ако я слушаш майка ми, все едно цял живот в Бъкингамския дворец е откарала, пък преди само разправяше, че била от работническо семейство и комунистите я изучили.

- В Бояна къде ще живеете?

- В някаква вила на бивше партийно величие. Била супер луксозна, и, което е най-важно за майка ми, околните къщи били все такива и съседите ни щели да бъдат отбрани. Да, всичко трябва да е отбрано, престижно, елитно и квалитетно - любимите думи на майка ми. Ей сега ми разправяше как щяла да ме запознава с отбрани младежи и отбраните им родители, да сме ходели на барбекюта, демек скара на открито, и на коктейли по съседски. Представяш ли си? А на мен ми се драйфа от всичко това!

Анна положи ръка на рамото ѝ. И на Нели не ѝ беше лесно с тази майка. Но поне нямаше да вижда как онова, с което бе свикнала, се разпада. И не ставаше въпрос само за лющещата се мазилка на блоковете, увеличаващите се дупки по улиците, изгладнелите улични кучета и зачестилите кражби. Приятелите им също се променяха, започнаха да се пръскат, съседи се отчуждиха, хора, доскоро със сходен стандарт и еднакви проблеми, заживяха в различни светове. Едни (като таткото на Нели - новоизлюпен проспериращ бизнесмен и бивш служител във външнотърговско дружество) за няколко години се изстреляха на върха. Други пък, като прочутия ѝ баща, се сгромолясаха на дъното. И с връстниците им се случваше същото - някои от компанията мислеха да следват в чужбина, други не знаеха дали и в България ще могат да си го позволят. Трети смятаха ученето за изгубено време и се захващаха с бизнес, като например да прекроят гараж в магазинче. Просто беше станало различно.

- Нели... Знам, че ти е тежко. Но ти се позагуби напоследък и имам чувството, че малко идеализираш това, което е тук. Аз пък искам да се махна, а не мога. Не искам да гледам как всичко си отива и само аз оставам. Не мисля, че пак можем да съберем компанията за петнайсетина минути. Пръснаха се всички - различни гимназии, различни възможности, различни проблеми, различен живот. Аз пък, с изключение на теб, нямам желание да виждам никого. За какво да си приказвам с Бистра например - ще ми разкаже на какъв страхотен купон е била снощи, какви маркови маратонки си е купила, кое гадже е забърсала, такива неща. Моят живот е съвсем различен и тя нито ще ме разбере, нито я интересува. И да ти кажа, вече не излизам с тях. Засега като се видим на улицата, все още се спираме и разменяме по някой лаф, после сигурно само ще си кимаме, накрая и случайно няма да се срещаме.

Анна млъкна, гласът ѝ отказа. Трудно ѝ беше да говори за това. Гадно ѝ беше. Но не можеше повече да отлага.

- И това не е всичко - додаде тя. - Ти едва ли ще го разбереш, защото не си такъв човек. Ти си най-добрата ми приятелка, а никога не ме попита за пиянството на баща ми. Толкова съм ти благодарна за това. Аз досега мълчах не защото исках да крия, то това и не може да се скрие, а защото ми се щеше поне докато сме с теб да не го мисля. Но не всички са като теб, Нели. Не можеш да си представиш колко жестоки хора има. "Уж голям режисьор, пък как се пропи! И ей го нà докъде стигна!" - това съседката ми го каза, при това с тон, сякаш злорадстваше. Същата тая баща ми на ръце я е носил като си счупи крака, пари ѝ е давал. И не е само тя, да знаеш колко са - подмятат, подиграват се. Дори и Лора я бяха заплашвали, че ще викнат полиция, ако много шумим. Представяш ли си? Лора! На толкова хора е вършил добро баща ми, а сега...

Анна едва успя да преглътне. Гърлото ѝ беше пресъхнало, въздухът минаваше като шкурка през него. Просълзена, Нели стисна ръката ѝ. Останаха така задълго в притъмнялата стая.

Входната врата се захлопна. Анна направи знак на Нели да запази тишина, прекоси стаята на пръсти и долепи ухо до процепа на ключалката. След миг ѝ прошепна усмихната:

- Баща ми е. Не е пил. Искаш ли да го видиш?

 

*

Навън отдавна се беше стъмнило, но това бе една от онези летни нощи, които на човек му е жал да проспи. През отворения прозорец при Анна, баща ѝ и Нели нахлуваха изпаренията на града. А с тях - и споменът за поредния отминал ден със суетене, жега, бензинови пари, усмивки, сладолед и избуяла трева. Той изпълваше малката стая и се посипваше долу като прах.

Бяха насядали по пода, озарени от свещта помежду им. Баща ѝ свиреше на китара и пееше. Гласът му се носеше в мрака ту нежен, ту страстен, ту унил или яростен - ураган от звуци и чувства. Анна го гледаше като хипнотизирана. Лицето му, притрепващо от мъждукането на свещта, бе сменило толкова изражения, бе пресъздало, ведно със струните и гласа, толкова живи емоции. Що за душа беше тази, побрала в себе си цели вселени? И как се живее с всичко това и без лента, върху която да го изразиш...

- Момичета, това ще е последната песен. Много ми е приятно да ви свиря, ама стана късно и не искам да притеснявам съседите. Вие я изберете. Ще я изпеем заедно.

- Нека бъде "След десет години" на ФСБ - предложи Нели.

Баща ѝ се замисли, усмихна се тъжно и положи ръка върху струните:

Днес ще се срещнем -
след десет години,
влакове тръгват от всички страни.
Но един от тях остана
на една далечна гара,
пак на двадесет и две.

Мекият и плътен негов глас и техните тънки, неуверени гласчета се сляха, изпълниха стаята и отплуваха в нощта. За да се върнат някой ден като спомен и да се посипят като прах.

 

 

© Невена Митрополитска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.08.2019, № 8 (237)

Други публикации:
Невена Митрополитска. Анна и планината. Пловдив: Жанет-45, 2015.