ВЕРА ГЮЛГЕЛИЕВА - ГРАЖДАНКА НА ЗЕМЯТА И НА КОСМОСА

Надежда Драгнева

web

Любимият ми баща почина... Точно след Чернобил. Точно от левкемия. Нямаше лек. Писах на приятел, който пътуваше с кораби по морета и океани - "Помогни!", той попита: "Кое е името на лекарството? Ще го намеря, ако го има". Но… кой да ми каже име? Лекуващата хематоложка констатира пред него: "Късно сте дошли...". И това беше…

В този момент срещнах леля Вера Гюлгелиева. Тя превеждаше антропософски книги (на Бъредин Джоселин, Рудолф Щайнер, Сергей О. Прокофиев у други), четеше на антропософите в София статии за прошката от Сергей О. Прокофиев. Познатите ми от групата говореха, сякаш рецитираха. Проповядваха и понякога си мислех, че нещо им има.

Никой около леля Вера не ми натрапваше нищо. Слушах ги, те си беседваха, сякаш ме нямаше там. Интересът на групата към Гьотеанума (Дорнах), където са поставени основите на антропософията, на биоземеделието, на алтернативната педагогика, медицина, изкуство, евритмия, ми беше чужд в началото.

Виждах, че има някаква философска приемственост, но и нещо ново и интересно. Обаче пак не можех да приема с ум и сърце прошката, която дава умиращият на своя предполагаем "убиец" - немецът в полевата болница от книгата на Сергей О. Прокофиев.

Но приемах с разума си факта как един виден антропософ спасява от заешка напаст фермерски земи, в които са унищожени посевите. Повикан на помощ, Щайнер прави една смес, в която една от съставките е спермата и части от тестикулите на мъжките зайци с цел да спре популацията им. В промишлени количества напръскват повърхността на полета и ниви. Съвсем скоро зайците изчезват като дим. Ни ги чули, ни ги видели повече... Много интересна ми се виждаше и друга антропософска книга за Исус от Назарет и за Христос като две различни лица с различна карма.

Това беше един нов свят за мен, необятен, интересен и ненатрапващ се и го докоснах чрез леля Вера Гюлгелиева. Тя ме харесваше, аз нея - също. Имам нейни писма. Отивах й на гости, тя идваше у нас в Русе. Ходехме на лозето, говорехме до припадък. Не ми омръзваше да я слушам, радвах се, че съм до нея, че я виждам. Гледах патрицианския й профил, голямото чело, вдигнатата на кок коса, светлокафявите й топли очи... И да кажеш, че бях хлапе без ум. Не, минавах 50-те, съпруга, майка, дъщеря, учителка. И когато ми разказваше за Яна Язова и Александър Балабанов, за Змей Горянин и котарака му - занемявах като дете, на което вечер баба му разказва приказки, за да заспи. Например за котарака - така бил научен и бил такъв чистник, казваше тя, че като била на гости у Змей Горянин, котакът отивал в тоалетната, сядал като човек върху клекалото - явно приспособено за него, дори издърпвал шнура, за да пусне водата и измие след себе си.

Вярвайте или не, аз й вярвах и вярвам. Защо да ме лъже, когато тя никога не го правеше? Пак така ми разказа една история за сестрата на известен българин, която била шантонерка в бар. Веднъж оттам минал млад и богат американец, който много я харесал, влюбил се. Ходел всяка вечер в бара, близките му разбрали за това увлечение, но нищо не можело да промени отношението му към тази жена. Те го разбрали прекрасно. Вместо да му попречат, подкрепили го. Той й предложил ръката, сърцето и богатството си. Тя приела. Била доста недодялана, носела нещо вулгарно у себе си, във външността, в говора... Но той и близките му се правели, че не го забелязват. Ненатрапчиво й предлагали алтернативи. Тя имала природен интелект и дар да усеща по-доброто и да се старае да го усвои, защото и тя заобичала своя принц. Така от шантонерката се родила дама... Тази история не е уникална, разбира се... но е българска и я разказваше Вера Гюлгелиева...

После тя ми подари книгата си "Аглика Ханъм" (1995) и помоли да я прочета, да си кажа мнението. Страхувах се като първолак, но я прочетох, помислих и отсякох, че това е една неповторима история, достоверна, типично българска. Голямо впечатление ми направи похватът й да описва обстановката, дрехите, външностите, да предава речта... Трагичният жребий на Аглика също ме грабна. Дълбокият психологизъм на авторката - в случая - леля Вера, за мен бе голямо достойнство, съизмеримо с това на Фани Попова-Мутафова, Яна Язова, които е познавала. Тя не показа външно дали й е допаднало мнението ми, но може би - да? Не знам и до днес. Доказателство беше фактът, че винаги ми звънеше от София в Русе, канеше ме и дори малко преди да почине, за което нямаше външен знак за мен, тя и аз бяхме в София у нея на "Цар Асен II" за почти 5 часа. Когато ме изпращаше, ми предложи да купим един дюшек и като отида, да го извадим и да го сложим в хола - всекидневна - спалня, кабинет - всичко, взето заедно (жилището й беше с едно малко боксче - кухня, WC, коридор с рафтове до тавана с книги и този хол - синтез от всички гореспоменати стаи). Така, щяхме да си говорим и да спя при нея, а не да ходя с буса до Русе... Но не би...

Бях в Манчестър за няколко месеца време, когато получихме вестта, че тя е вече Горе. Станала е гражданка на Космоса като гражданина на Земята и Света у Бърдин Джоселин, която й е била учителка в Американския колеж някога в Ловеч.

След това до днес не съм я забравяла. Прелиствах писмата й и все не можех да повярвам, че не е на земята... Когато прочетох преди седмица биография на Яна Язова, свързах това с Вера Гюлгелиева, която написа повестта "Аглика Ханъм" и някои други книги¹, преведе много антропософски творби от английски на български език. Знаех, че е работила в IBM - разказвала ми е. Tя говореше и за Барбара от Уелс, нейна приятелка, която била ученичка по пиано на Надя Буланже в Париж и също имала котарак на име Бруно, който се разполагал около врата й като яка на дреха. Леля Вера често ходеше при нея в Обединеното кралство.

Сега си мисля, че тя ме гледа отгоре и че днес, на Разпети Петък, също. Духът й сякаш осветява и моя малък и понякога - доста тъмен свят...

Самата тя Водолей, Вера Гюлгелиева гледаше на смъртта като на вход към Вечността на духа. Точно в Епохата на Водолея. Така, тя се сля с гражданите на Космоса.

26.04.2019

БЕЛЕЖКИ

1. Вера Гюлгелиева (1914-2007) е автор на книгите: "Седем притчи за любовта" (1991), "В света на невидимото" (1994), "Спомени за достойни българи" (1994), "Аглика Ханъм" (1995), "Легенди за Каменград" (1995), "Критични моменти в българската история: Три драми" (2003), както и на преводи на антропософска тематика от Бъредин Джоселин, Шалом Аш, Джон Джоселин, Берд Спалдинг, Вили О. Зухер, Рудолф Щайнер, Ник Томас и др. (б.р., Г.Ч.) [обратно]

© Надежда Драгнева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2019, № 5 (234)