Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗБОРИ... И СЛЕД ИЗБОРИТЕ

Марина Димитрова

web

I.

Кметът на село Бърдово, бай Ставри, сладко похъркваше, облегнал глава на неудобния си канцеларски стол. Слънцето, все още несмело, надничаше през спуснатото перде. Беше почти пролет. Тишината грубо бе разкъсана от спирачки, които някак припряно изскърцаха току под прозореца на кметството. Бай Ставри стреснато скочи и сънено потърка очи. После плахо надникна навън. Две яки момчета в черно вече забързано крачеха към входа. Кметът зае поза "много зает", извади някакви книжа и взе химикалката в ръка, като придаде на лицето си строг, неподкупен израз. Сърчицето му обаче издайнически, учестено заби под домашно плетения му пуловер. След бързо и нетърпящо отказ почукване на вратата, яките момци нахлуха в кабинета. Бай Ставри стана и с мазна усмивка ги прие.

- Добре дошли, с какво да Ви бъда полезен? - угоднически запита той, леко приведен.

- Знаеш кмете, избори идат, да стегнем редиците, да мобилизираш хората си, каквото трябва, обещавай, уверявай, но да няма после тън-мън, не разбрах. Ето ти номерчето с цифричката, да кажеш на всеки да я задраска в бюлетината, да си я набие в главата, че после теб отговорен ще държим, ако има издънки, разбра ли?

- Да де, но нали сега демократично, гласовете уж, че не се купували-продавали, ако някой ме изпорти, знаеш, хора всякакви... Главата в торбата ли да си слагам на стари години бе, момчета?

- Да, ясно, тук трябва да се работи - тихо изръмжа по-високото момче и показа 24 каратова усмивка. - Байно, искаш ли да се пенсионираш на това сладко местенце, наречено кмет, а? - някак изтежко започна младежът. - Да, знам, че искаш, е, тогава потруди се малко и ти де, нали така? Значи, всичките ти селяни тук, колкото сте, като един да пуснете бюлетината с номерчето, което ти дадох, разбра ли? И си подбери комисията - съвсем бавно и отчетливо натърти младежът. Може да обещаеш, плаши, ако щеш, а после кажи, че празник голям ще е на изборите, кебапчета, кюфтенца, биричка, безплатно, разбира се. Ти за парите не се грижи, наша грижа е това - продължи той.

От златната усмивка и тихия глас на момчето ледени тръпки полазиха по гърба на кмета.

- Разбрах, ще бъде, ама... такова, нещичко и за мен да има, както винаги, редно си е...

- Абе човек, ние нашите хора не ги забравяме, за добро, но и за лошо, знайш.

- Е, момчета, да сте живи и здрави, да ви почерпя нещо - и кметът се разтършува в шкафа.

- Остави това, кмете, бързаме, знаеш ли колко села, градчета и паланки трябва да обиколим и на всеки да разясняваме, на всеки да обещаваме, а? Има време, нека нашето номерче, дето ти го дадохме, да спечели, пък тогава ще се черпиме.

Двете момчета се метнаха на черния джип и светкавично запрашиха надолу по улицата. Три бабички, седнали на пейката да се препичат, слисано се прекръстиха и зашушукаха нещо.

Бай Ставри притеснено потърка чело. Много работа го чакаше, но няма как, избори са това, не е шега, сега му е времето келепира да удари и местенцето си да запази. И той се зае. Написа на хартийки номерчето, толкова пъти, колкото бяха селяните в неговото кметство. И тръгна по мъките. Ходи от къща на къща, където трябваше, обещаваше, където не - заплашваше, а другаде - направо даваше номерчето. Ако някой го издънеше, имаше резервен вариант - ще каже, че това не е номер от бюлетината, а номер за получаване на дърва за огрев, и точка. Имаше инатливи и запънати хора, но той си познаваше селяните, за всеки знаеше къде го сърби и там удряше, ако много се опъваха. Идваха пратеници и от други партии. И те обещаваха, предлагаха пари, но бай Ставри винаги си спомняше златната усмивка на момчето в черно и отказваше като един честен и неподкупен кмет. Вечер грохнал се домъкваше до вкъщи и целия яд изкарваше на жена си. Я яхнията не му харесваше, я ракията не беше студена. Нали и тя трябваше да си заслужи гордото звание "кметша", дето все се фукаше с него.

Виж, при комисията трябваше да пипа внимателно. Там бяха хора грамотни, отракани и все питаха за това и онова. За охраната на изборния ден - лесно - ще сложи Ненчо, бившия стражар на селото. Той за едно шише ракия и майка си ще продаде - разсъждаваше кмета. Ама кой да е председател. Ама разбира се, кака Дешка. Тя е жена сговорчива, а и паричките много обича. С нея човек лесно ще се разбере - покажи ѝ няколко двадесетолевки и готово. Ще си затвори очите, дори и дяволът да дойде да гласува с въпросното номерче, пак ще каже, че всичко е наред.

И така, бай Ставри обиколи всичките избиратели, увери се, че всеки е запомнил цифрата от номерчето, уреди музиката, поръча кебапчетата и зачака великия ден.

И той дойде. Момчетата с черния джип отново се появиха, наблюдателите от опозиционните партии весело се черпеха и опипваха Марчето - местната красавица, тя палаво и щедро се раздаваше, ракията се лееше, музиката думкаше, слънцето топло се усмихваше... и всички бяха доволни, сити и щастливи. Кметът малко притеснено и осторожно кръжеше около урната, напътстваше, обясняваше, побутваше, припомняше, шепнеше, насърчаваше и свиваше сърдито вежди, когато трябва.

Настъпи и краят на изборния ден. Момчетата с черния джип окупираха коридора пред класната стая, в която се проведоха изборите, а в нея - кака Дешка, леля Пенка и магазинерката Иванка брояха бюлетините. После изготвиха протокола. Когато СИК приключи с преброяването, кметът научи, че гласовете с въпросното номерче бяха 98%. Най-после си отдъхна. Чувалчето с бюлетините се запечата, леля Дешка тури печата, момците с черния джип го грабнаха и понесоха там, където трябва. За довиждане смигнаха многозначително на бай Ставри и приятелски го потупаха по рамото с обещанието, че скоро ще му се обадят.

 

II.

Ето, изборите минаха, страстите се поуталожиха, но тепърва предстоеше най-трудното. Всеки, който се беше докопал до заветните депутатски места в парламента, се напъваше с всички сили да насади задник в най-удобните кресла. Тичане, блъскане, лазене, даване и получаване на тлъсти пачки под масата, пазарлъци, договорки, подливане на вода, доноси, клевети, заплахи - това си беше в реда на нещата, разбира се. Всеки уважаващ себе си политик, ако искаше да оцелее, беше длъжен да овладее тези прийоми до съвършенство. И най-главното - никога, при никакви обстоятелства ДА НЕ СПАЗИ ПРЕДИЗБОРНИТЕ СИ ОБЕЩАНИЯ! Ако си позволи обратното, той просто ще е най-големият глупак и некадърник. А системата не търпи такива, тя веднага ги изплюва с отвращение.

Бай Ставри, кмета на село Бърдово, следеше с интерес развоя на политическата карта в България. Гледаше новините по три пъти на ден, а започнеше ли централната емисия в 19 ч. по BTV, не даваше никой вкъщи да гъкне и люто се караше с жена си, която напираше да гледа 235-та серия на поредния турски сериал. След това изслушваше всички политически коментари, кимаше одобрително, псуваше и кълнеше, ако нещо не му харесаше, въобще беше изнервен до краен предел. И как не. Нали все очакваше момчетата с черния джип да го посетят и му подадат с намигване обещаното. Едно не можеше да си обясни - "уж, наш'те спечелиха, уж, всичко мина така, както бяха поръчали момчетата в черно, а то, какво стана, защо се бавеха, забравиха ли ме..." - тревожно се питаше бай Ставри.

Всяка вечер, преди да заспи, той се унасяше в сладки мечти - как ще си купи нова косачка за градината, как ще стегне прокапалата стреха, как... как... А и кметшата все го подпитваше кога най-после ще ѝ даде обещаните пари за ново палто, за студено "къдряни" при Станка, бръснарката, за нов тефлонов тиган, че старият съвсем е сдал, щото Ганка, съседката, вече имала нов, а тя, кметшата, по-назад ли да е?

- А хладилникът? Станкини нов са си купили, а ние?! - мрънкаше тя.

Но това беше най-малката грижа на кмета. Селяните го притискаха всеки ден да изпълни обещанията, дадени преди изборите, всеки го дърпаше, всеки искаше.

- Е, кмете, каква стана тя бе? Нали ти ни чертаеше светло бъдеще, нали щяхме да тънем в охолство, нали райска градина щеше да е Бърдово, а? За какво задраскахме на изборите номерчето, дето ни го даде, кажи де, кажи? - не спираха да го преследват те. А той, кметът, какво да направи, как да им обясни, че и той не си е получил обещаното, че него никой не го пита за нищо. Той само изпълняваше поръчки и толкоз.

- Чакайте бе, хора, горе още не са се разбрали, а туй, дето казаха момчетата, ще бъде - някак неуверено вече мънкаше той.

- Трай, коньо, за зелена трева - отсече Кольо Черничкото. - Тю, пак ни излъгаха - махна той с ръка и ядосано тръшна вратата.

- Да знаеш, кмете, че пак ще дойдеш да ни се мазниш и обещаваш, ама нà, няма го вече Вичо балъка.

- Да знаехме, че ще излъжеш, да ти бяхме поискали по-напред да ни платиш, а то, ние, глупаците, вярваме, пък те все ни пързалят, все ни мамят, ама другия път, първо парите - после номерчето, ам тъй де.

- Абе, момче, ти що ми обеща, че пенсията ми щяла да стане 500 лева бе, а онез разбойници по телевизора казаха, че най-много 10 лв. да ми дадат отгоре и да стане 210 лв., ама и това не се знаело, пари нямало. Та кажи сега правичката, що лъжете и ти, и те тъй бе, от Господа срама нямате ли бе?! - изфъфли баба Стоянка и закрета към старата си къща.

- Да знаеш, че пак ще искаш кмет да ставаш, пак мазно, мазно ще говориш, ама няма, никой няма да ти вярва, тъй да знаеш - отсече Христо трактористът и ядосано зачовърка нещо под капака на трактора.

- Чакайте бе, хора, какво съм крив аз, че онез отгоре тъй са решили, и аз като вас чаках, и аз се надявах, ама на... - и бай Ставри тъжно поклати глава.

Селяните се отдръпнаха някак от него, гледаха да не го срещат, а ако това се случеше, навеждаха очи и едва измънкваха нещо.

Когато влезеше в магазина, Иванка, магазинерката, студено му кимваше с глава, отмерваше точно грамажа на покупката и дори му даваше касов бон. Е, този бон му идваше в повече. Никога досега Иванка дори и не помисляше да дава касова бележка, а сега...

Вчера по обяд бай Ставри тъкмо бързаше към къщи и срещу него се изстъпи кака Дешка.

- Е, кмете, кога ще ми броиш обещаното бе - започна направо тя, - или паричките си ги прибра за себе си, а?! Изтъка си платното и ритна кросното, тъй ли бе? Ама няма още дълго да те бъде, тъй да знайш! - и тя гневно махна с ръка.

Това окончателно съсипа кмета. И той се реши на отчаян ход. Върна се в кметството, тури очилата и плахо набра телефонния номер от визитката, която му бяха дали двете момчета в черно.

- Кабинетът на господин... изпя в слушалката обработен женски глас.

- Добър ден - с пресъхнало гърло измънка кмета - там ли е господин...?

- За кого да предам, моля?

- Ставри Ставрев - кмета на село Бърдово - плахо се представи той.

- За съжаление г-н... е в заседание, ще предам за Вашето обаждане - и тя затвори.

Това малко обнадежди бай Ставри и той зачака да го потърсят - момчетата, или някой друг.

Чакането така го притесни, че не му се ядеше, дори и любимата "грозданка" му опротивя. Нощем се мяташе, черни мисли витаеха в изтерзаната му глава, а заспеше ли, сънуваше такива страхотии, че косата ти да настръхне. Сънуваше, че уж е в кметството, седи си мирно и тихо и изведнъж направо през стената нахлува черният джип и от него излиза момчето със златната усмивка. Тя заслепява бай Ставри, той нищо не вижда и се събужда с отчаян вопъл. Жена му го бутваше по рамото и с недоволно пухтене му обръщаше гръб.

Бавно угасна и последната искрица надежда у кмета, че някой отгоре ще го потърси, ще му даде обещаното, или поне ще му благодари за положения с толкова усърдие труд за спечелването на "наш'та" партия на изборите.

Бай Ставри се смали, прегърби се, едва влачеше крака, не му се ядеше, не му се пиеше, не му се говореше дори. Гледаше апатично в една точка, дните му минаваха в сънно, затъпяващо безразличие. Нощите обаче бяха още по-кошмарни. Всяка нощ златната усмивка на момчето го заслепяваше и той се събуждаше облят в студена пот. Накрая нямаше сили дори и да стане от леглото. След месец, една нощ се спомина с отворени очи.

 

 

© Марина Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.05.2019, № 5 (234)