БЛЯН

Иван Стефанов

web

Дойде една привечер.

Ръст - среден. Възраст - средна. Физиономия - смачкана. Прегърбен. Ръцете висят до колената.

В тях стиска пластмасов плик.

И той смачкан.

Стои пред портата и мълчи.

- При мен ли идваш?

Мълчи.

- При мен ли идваш? - питам пак.

- При теб.

- Влизай!

И влязохме. Придърпах столове.

- Сядай!

Човекът не мърда. Стои и не сяда.

- Сядай и думай какво те води насам.

Приседна на крайчето на стола.

Пак мълчи.

- От тук ли си? - питам.

- От тук.

Приведе се, извади листове от плика и ги подаде.

- Защо ми ги даваш?

- Нали си бил архитект? Виж!

- Не можеш ли да ми кажеш какво има?

- Искат да събарям.

- Какво?

- Всичко.

- Да ми кажеш малко по наширочко.

И започна да разказва...

Година, две, три, ама може и да са повече, кой ги знае колко са, строил къща. Направил я. Дошли оня ден от Общината, гледали, мерили, писали. Натикали му в ръцете тоя лист. Незаконно било всичко. Да събаря. И срок му дали.

- Дай! - викам и поемам листовете.

Чета. Няма грешка. Строено без планове.

Връщам му листовете.

- Ама ти - викам - наистина ли всичко си направил, без да имаш планове, без разрешение?

- Че за какво ми са? Аз си знам какво да направя. Толкова години съм строител. Арматурист съм.

- Не може да се строи без планове, и то утвърдени.

- Абе разбрах, ама сега.

И замълча.

- Та кажи ми за какво идваш при мен?

- Ами да направиш каквото трябва.

Изглеждам го, припалвам и викам:

- Каквото е трябвало, от Общината са го направили.

Сега той ме изгледа, позамълча и тогава се обади:

- Викат, че можеш да оправиш работата.

- Кой вика така?

- Тия от Общината. Викат, че много те слушали.

- Какво викат, си е тяхна работа, ама аз не виждам с какво мога да ти помогна. Освен това нямам и време да се усмихна. Виждаш ли какво правя и аз? Строя! Разхвърлял съм така, че няма накъде да се мине.

- Виждам. Ще помагам, а ти оправи моите работи.

- Няма да може - викам му.

И си отиде.

Поразтъпках се из двора, посритах това-онова, да не се спъвам, и клекнах пред огъня. Догаряше. Стоя си и из главата ми не излиза все едно и също.

Странно нещо са хората. Цял живот работят като животни, гладуват, мизеруват, да съберат някой и друг лев и да си направят къщичка. И дали през ума не му минава, че има закони или не ги бръсне за нищо. Ей го тоя! Блъскал се е години и сега джаста-праста, и всичко на земята. На вятъра години за събиране на пари, на вятъра други за строежи...

Сутринта ставам спал-недоспал. Наливам джезвето и зареждам с кафе. Едно! Още едно! Изпих ги. Дали се свестих и събудих, не съм сигурен, ама че онова, снощното, не ми излиза от главата, си е повече от ясно.

Хвърлям празната кутия с цигари и тръгвам към нонстопа. Отварям портата и се ококорвам!

Снощният гост! Седнал на тревата.

- Какво има бе, мой човек?

- Как какво? Нали ще работим.

Махнах с ръка и запраших за цигари.

Връщам се. Там! Става!

И влязохме.

Обяснявам му, че нищо не мога да му помогна, че помощник не ми трябва...

Аз говоря, а той вече подрежда разпиляното и мърмори:

- Ми то не може да се работи така. Трябва да си има ред. Я виж! Дъски, пирони. Само да стъпиш.

И не спираше. Цял ден. На обяд прекъсна само за половин час, да прихапне нещо. Носеше си го. Не посегна на това, което сложих на масата.

До тъмно. Тогава си отиде.

На другата сутрин, още преди да напълня джезвето, провесих глава през оградата.

Там. Чака да отворя.

Тоя път пи кафе с мен. Изпихме го. Той започна работа, а аз изкарах колата и запраших към града.

Второто кафе пих там, с моя колега от Общината.

- Та - викам му - затова идвам.

- Добре, че прескочи да се видим, ама кажи какво да направя. Има оплакване, има незаконно строителство. Не може да не предприемем нещо. Нали и нас ни контролират. Какво да направя? Кажи? Да нямаше това оплакване, направо нищо не сме видели.

- Засега нищо. Позадръж преписката. Ще ти се обадя пак.

И като се прибирам, минах покрай къщата на моя нов познат. Да ѝ хвърля едно око. Грамадна къща. Два етажа.

Прави са ония от Общината.

Прави ли...? Можел съм всичко да направя!

Дали са прави? Я, чадо - викам си наум, - ти разбираш ли си от работата, или си лукова глава с тапия?

И окото зашари. Наляво, надясно, назад, напред. И се закова! Там, до неговата къща, в съседния двор, на оная комшийка, дето беше писала протеста, беше пълно с постройки, които не можеха да са законни.

Те крещяха!

Тоя път не прескочих до Общината. Само звъннах едно джиесемче. Викам му на моя колега:

- Нали искаш съвет как да ми помогнеш?

- Казвай! - вика той.

- Изпрати някой от твоите хора да огледа двора и постройките на оная жена, дето е писала протеста. Да огледат, да имитират, че правят протокол, и... на нея да ѝ кажат, че само аз мога да я оправя.

Разсмя се.

На другата вечер имах гостенка.

Симпатична жена на златна възраст...

Та и на нея ѝ направили еди-какво си и тя трябвало да събаря, та да помогна.

Как помогнах ли?

- Ти - викам ѝ - си правила много хубави баници?

- Чудо, чудо! Никой не може да прави баници като мен.

- Утре вечер - продължавам аз - да си тук с баница, каквато само ти можеш да правиш.

И я изпратих.

На сутринта, като ми идва помощникът, му викам:

- Пием кафето и изчезваш. Довечера да си тук с една дамаджана вино.

Нищо не пита. Допи кафето и изчезна.

Сега да ти поясня нещо. Комшии. Врата до врата. От години не се поглеждат, не си говорят. Тая рекла това, оная рекла онова, от тая по-лоша няма, от оная по-глупава няма.

Комшии! Новата му къща с нищо не ѝ пречи, ама е нова и по-голяма от нейната. А да те подредя аз!

Та какво стана ли?

- А да прескоча какво говорех, каква беше баницата, какво беше виното, колко пъти се хващаха за гушите и още някои неща. Те нямат никакво значение. Важното, важното беше, че накрая се запрегръщаха и не можеха да си простят, че толкова години са били такива серсеми. И си отидоха, а при мен остана едно листче, една молба до Общината, че еди-кой си, си оттегля еди-коя си молба, срещу еди-кой си.

Толкова! По-нататък онова, което беше построил без планове, трябваше да има планове и те да се утвърдят. Е, и някаква глоба ще има. За отбиване на номера.

После цяла седмица моят познат строеше моята колиба вместо мен, а аз правех планове на къщата му вместо него. Танто за танто.

Влизам в къщата. Да я заснема. Голяма къща. Много голяма. Стоим вечер след работа пред огнището, хапваме, попийваме и си бъбрим. Бъбря аз. Той си мълчи. Рядко ще измъкна нещо от устата му.

- Кажи ми - викам му, - кажи бе, приятел, за какъв дявол ти е тая огромна къща. Четирима души сте. Ти, жена ти и двете дъщерички, да ти са живи и здрави. За какво ти е тоя замък. То човек не може стаите ти да преброи. Ти имаш спални и за кучето, и за котката, и за гости, и за какво ли не. За какво ти са? Да не си намерил парите на пътя, та си ги хвърлил на вятъра? Защо не си направи едно спретнато къщенце?

Мълчи!

И тъй вечер след вечер. Аз дрънкам и питам, а от него рядко ще се отрони дума.

Седмицата се изниза, аз направих плановете, той ми оправи къщето.

Пак вечер. Пак сме седнали и пак бъбрим. Аз де, не той. И пак питам:

И тая вечер той проговори...

На пресекулки, с прекъсване, със замълчаване.

Тоя мъж, клонящ към петдесетте, говореше.

Някога, отдавна, когато бил съвсем малък, когато още не можел да ходи, го захвърлили.

Обърна чашата наведнъж.

Захвърлили го и оттогава той заживял в ясли, в детски градини, в детски домове, в домове за бездомни и... все така.

После, кога направил бая години, се оженил. Събрали се две сродни, две бедни душици. И заживели. В общежития, под наем, все на чуждо.

Обърна и тая чаша.

- Та, питаш ме, защо ми е тая голяма къща? Защо съм се блъскал толкова години да я направя?

Замълча. Мълча и аз.

- Блъсках се! Исках да имам нещо мое. Моя къща! Дом!

Цял живот нямах. На мен се водеше само по едно шкафче в домовете за бездомни...

Тоя път аз обърнах чашата наведнъж.

И не питам.

- Та да оставя нещо на дечицата. Да не им се привижда насън шкафче с латинка, шкафче със зайче, шкафче номер еди-кой си.

Замълча за дълго.

Дочувам:

- Затова я направих... Да не сънувам шкафчета.

© Иван Стефанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2019, № 7 (236)