Благоразумието не е само сръчност, но и добродетел - интелектуална добродетел. Само добродетелният е благоразумен (Никомахова етика, 1140b9). Благоразумието е единствената добродетел на управлението (Никомахова етика, 1277a25).

Благоразумен е този, който може да види кое е добро за него и за другите хора (Никомахова етика, En 1140b9).

Умът е благоразумие - това може да ни служи за резюме на философията на Аристотел.

Метафизичното благоразумие се проявява в учението за хилеморфизма, антропологичното - в понятието за ентелехия, етическото - в добродетелите като средина, социалното - в учението за човека като "zoon politikon" и за семейството като първоелемент и първообщност на обществото, политическото - в предпочитанието към политията като меритократична демокрация.

Голямото и малкото

Днес често се употребяват военни метафори. Говори се за "фронтова линия", за "военно положение". Но тази война е странна. Епосите описват войните като сблъсък на герои и народи, историците - историческото като сблъсък с неправото и с политическото зло. Но къде днес е врагът? И какъв е той?

Да срещнем два факта от полето на размерността:

• Voyager 1 се намира на 22 милиарда километра от Земята.

• CoVID-19 e вирус с размери 120 нанометра.

Една визуализация, която извежда двете пред десетичната точка, за да ги "съизмери", изглежда така:

220 000 000 000 000 000 000 = 120

Voyager 1 е може би най-величествената научна и техническа изява на човека, негова най-екстремна eкстензия. Конструкторите на апаратите твърдят, че на Voyager 1 ще му са нужни 40 000 години да достигне до своя първи обект извън Слънчевата система - звездата Camelopardalis от съзвездието Ophiuchus, а Voyager 2 след 296 000 години ще достигне звездата Сириус, която е най-ярката за нас звезда от позицията ни на жители на Земята.

Коронавирусът е най-миниатюрният противник на човека. Терминът нанометър идва от гр. νάνος, nanos, което означава "джудже". Засега се браним и отстъпваме пред джуджето. То не само убива, но и накърнява самочувствието ни. Защото отстъпваме не пред катастрофално земетресение или гигантско цунами, а пред противник, който е под границата на естествения антропологичен опит.

Corps sans organs

Днес биолозите нямат консенсус дали вирусът (от лат. virus, "отрова") принадлежи към живото или към неживото. Аристотел в За душата специално обръща внимание на това, че простото, съставено само от един елемент тяло, не може да бъде живо (435a10). Това е както критика на концепцията на атомистите за душата, така и в по-общ план защита на идеята за процесуалността и хармоничността на живото същество.

Понятието "тяло без органи" на Дельоз от Логика на смисъла (1969), развито от него и Гатари в Анти-Едип (1973) и Хиляди равнини (1980) е неорганичен ефект, който обозначава както виртуалното на човешкото тяло, така и социални образувания (ефекти).

Вирусът е "тяло без органи", паразитиращо върху чужд живот. Необозримите видове вируси (над 100 млн.) са логично следствие от паразитния им характер. Вирусът няма "свое устойчиво естество", няма "свое място" в природата, разбрана по начина, по който умно ни я представя българският език ("при-рода" = "съществуване в пределите на рода". Тази безродност на вируса го прави паразит и нашественик, който няма телеология и естествени предели. Немският антрополог Арнолд Гелен смята, че главна особеност на живото е това, че то притежава граница, докато в противоположност на него вещите имат контур. Границата е предел, който е резултат от самоограничаване, от вътрешно самоопределяне. Вещите имат контур, защото са причинно, външно определени. Така вирусът като "несамоограничаващо се" е отрова за живота.

Homo sapienc & virus

Когато размишляваме върху проблема с вируса, може да сме изненадани, огорчени, разгневени и отчаяни, но пред нас проблясва също и една неприятна асоциация. Присъствието на човека на Земята има определени сходства с вируса.

Да предположим, че инопланетянин кацне на Луната и поиска да види във времеви телескоп за 3 минути какво се е случило в последния милион години на отсрещната планета. Впечатлението, с което ще остане, вероятно ще наподобява впечатлението на човек, който наблюдава превръщането на една градина в заводска площадка. В последните 200 хил. години на планетата се появява същество, което с бесни темпове и титанични мащаби сече гори, убива животни, унищожава видове, посипва тревата и пръстта с бетон и асфалт и паралелно на това нараства количествено експоненциално (8 пъти за последните 200 г.).

Не сме ли и ние едно същество, което като вирус е нападнало Земята и я принуждава да произвежда анти-живот? Едва ли има друго същество, което да е причинило толкова смърт на обитателите на Земята, колкото човека. Хиляди и хиляди видове, а не само единици живот, са изчезнали завинаги в резултат на човешката дейност. Със сигурност няма друго същество, което да е отровило Земята в такъв мащаб. Днес частици пластмаса се откриват и в най-далечните места на океаните.

Човекът се държи на Земята като господар и я третира като ресурс. Едва през 20. в. се заговори по-интензивно за възможността да се изчерпят природните условия за живот. И тъй като на милиарди и милиарди километри наоколо няма никакви условия за живот, начинът, по който човек се отнася към Земята, е далеч от всякакво благоразумие.

Изкореняване

Да използваш природата много повече, отколкото е нужно за живота на твоя род, е нещо, което не е присъщо на животните. Доколкото обаче може да бъде разглеждан като "неустановено" и "дефицитно" същество (Хердер, Ницше, Гелен), човекът е успял да рационализира тези свои недостатъци и да ги превърне в позитиви ("култура"). Един безпристрастен съдия в царството на живото може би ще прецени фундаментализирането на свободата като рационализация на "неустановеността" и алиби, благодарение на което човекът е решил, че има "право-мощие" да господства над всички други същества. Оттук възниква големият проблем за топиката на основните добродетели. В класическите учения на Аристотел и Тома от Аквино свободата не присъства сред "кардиналните добродетели". Дали тогава свободата е само метафизично, или антропологично качество на човека? Може ли просто да бъде вместена тя сред тях след обосноваването й като фундаментална характеристика на човешкото при Пико дела Мирандола (Реч за достойнството на човека), Рене Декарт (Метафизични размишления) и Джон Лок (Два трактата за управлението)? Свободата като освободеност е историческо денатурализиране и изкореняване на индивида от естеството, което може да се втвърди светогледно и категориално като индивидуумна автономия, което обяснява защо днес често като основна тема при тематизирането на личността стои въпросът за "идентичността".

Gestell

Известно е, че Хайдегер определя същността на техниката с терминът "Gestell" ("поставеност", "у-стройство"). Техническото е по-обхватно от машината. Техническото е отношение на човека към самия себе си и към "четворицата" (Geviert) (земя, небе, човек, божество). Може да се каже, че техническо е всяко отношение, което разглежда естеството като нещо, спрямо което можем да стоим външно, да го подчиним и използваме.

В § 31 на Битие и време Хайдегер описва любопитството (Neugier) като начин на съществуване на Dasein. Туристът е въплъщение на двете - на техническото и на любопитството. Осъщественият турист (от фр. tour, "обиколка") е глобален турист.

GT

Днес на много автомобили можем да видим надписа GT. Човек може да си помислим, че това е някаква препратка към знаменитият Model T (1921) на Хенри Форд, но всъщност произходът е друг. В началото на XVIII в. се формира традицията млади английски джентълмени да пътуват "до континента" - до Париж, Рим, Флоренция и Венеция, т.е. да предприемат едно "голямо пътешествие" (Grand Tour). Целта на това пътешествие е да образоват вкуса си и да придобият нужната за всеки джентълмен изисканост. Защото джентълменът "трябва да израсне в провинцията, за да има чистота на нравите, да посети Италия, за да придобие изтънченост, и едва след това може да се върне в Лонден", според препоръката на писателя Едуард Фостър (Edward Forster, 1879-1970).

През 1718 г. бъдещият епископ Джордж Бъркли съобщава, че в Рим има "толкова много английски благородници, че могат да запълнят цели две кафенета", а през същата година Alexander Cunningham съобщава за "обилие от англичани във Венеция". През 1749 г. се появява книгата на Thomas Nugeht The Grand Tour, or, a Journey through the Netherlands, Germany, Italy and France. Изданието е многотомно и в резултат на неговото влияние се утвърждава термина "Grand Tour".

Думата tourist се появява през 1772, а в 1800 г. влиза в Оксфордския речник на английския език. Английската дума произлиза от лат. tornare, "превръщам в мляко", което идва от гръцкото "τόρνος", tornos, "мляко". Първоначално думата "турист" има негативно значение. Употребява се за човек, който пътува не за да завърши образованието си, както джентълмена, а просто от любопитство, за "развлечение" (по смисъла на Блез Паскал). Туристът се различава и от пътешественика, който предприема индивидуално пътуване, определено от лична цел. През 2018 г. Световната туристическа организация отчита 1.4 милиарда посещения в сферата на международния туризъм. В последните десетилетия ръстът е от порядъка на 5-6% годишно. Значителен принос за това има появата на нискотарифната авиация.

Трансценденталисти и туристи

През 1756 г. професорът по "логика и метафизика" Имануел Кант започва да чете лекции по география и продължава да прави това редовно до 1796 г., чрез което превръща географията в най-четената от него дисциплина извън основните две, по които е неговата професура. Кант е пример за познавач на географията, който не е нито пътешественик, нито турист. Първоначално антропологията е част от лекциите по география, но от 1772 г. Кант ги обособява в отделен курс, четен през зимния семестър, и продължава да ги чете до пенсионирането си през 1796 г. За Кант и антропологията, и географията имат за цел да дадат на студентите "знания за света" (Weltkenntnis), които се различават както от школското (схоластичното) знание, така и от собствено философското в Кантов смисъл (критическото). Знанието за света е емпирично и подготвя студентите с оглед на техния "морален и практически живот" като "граждани на света".

Географията дава знания за света като "обект на външните сетива", а антропологията - за света като "обект на вътрешното сетиво". И двете дисциплини са важни с оглед на "гражданските добродетели".

Антипод на Кант е "тридневния турист". Той отлита с "low cost company" в четвъртък през нощта и се връща в неделя през нощта. Тридневният турист успява да посети 3 града и 30 забележителности, да направи 300 снимки, които да сподели тутакси или най-късно на връщане в самолета със своите 3000 "приятели" във FB, да си купи 30 сувенирчета и в крайна сметка да се върне щастлив, че е "опознал света и го е обикнал". След три години спомените на тридневния турист неизменно започват с "май". Един разговор на тридневния турист с Кант със сигурност би бил твърде образователен за среднощния пасажер, защото ще му яви много от онова, което е останало "Ding an sich" в проспекта на туристическата агенция, която го е съблазнила и употребила. От идеята за култивиране на "граждански добродетели" са останали само хедонистичните спомени, "приносите към местната икономика" и "приносите към глобалното замърсяване".

Noli me tangere

За да съблазни глобалния турист локалната управа и местният бизнес "дават сърце и душа" и изобретяват всевъзможни атрактиви. Изтъкнат пример са "посещенията на гробници". Да припомним, че във фундаменталната онтология използването на "изтъкнат феномен" е процедура, която според Хайдегер ни дава разбиране относно екзистенциалите така, както обяснението чрез закономерност в "строгата наука". Най-големите гробници на Земята са египетските пирамиди. Пирамидата е архитектурен саркофаг, който не притежава нито портици, нито гейтове, т.е. в тази архитектура експлицитно липсва покана към туристи. Пирамидите са величествено Noli me tangere.

Това обаче не смущава местния политик да включи в програмата си "отваряне на гробниците за посетители" и да поръча на местния предприемач да осигури технически достъпа. Тогава на помощ идва флексът. Мисля, че едва ли има по-ярък "техно-садистичен" звук от този на флекса. Пред него отстъпва и бетонът, и желязото. Ако флексът не успее, на помощ идва "контролираният взрив".

След флекса идват туристите. Удивително невинна е арогантността, с която туристът без капка свян нахлува в сакралното. Днес изкормените пирамиди лежат като нелепи бутафорни гиганти в пустинята. Туристът се наслаждава на лекотата, чрез която упражнява своята техновласт над разопакованата каменна тайна.

Глобалният туризъм се радва на осигурена вседостъпност и с оглед на неговия интерес ("клиентът винаги има право") пирамиди и гробници биват изтърбушени, катедралите - превърнати в сувенири, планините - изгладени от скиори през зимата и с оголени рани през лятото.

Мангровите гори

Щом е възможно да разопаковаш сакралното за търговска употреба, можеш да сакрализираш и самата търговия. Ярък пример е Дубай. На мястото на някогашните мангрови гори, днес има подземни полета от фосилно гориво, чието източване само в рамките на 70 години предостави на група бедуини "охолство без предел".

Благоразумният Аристотел различава два типа икономика - oikonomia (икономика на естественото, на крайното) и хрематистика (икономика на неестественото, на парите, на безкрайното). Дубай е пример за второто.

Според класическата дефиницията на Clemant Greenburg кич е "изкуство, породено от фалшиви чувства". Ако малка го модернизираме, следвайки влияния на някои по-късни философи на изкуството, дефиницията може да придобие следната форма: "кич е претенцията за изкуство, основана на фалшиво чувство".

Приложима ли е тази дефиниция към исторически феномени? На Шпенглер (Залезът на Запада) дължим антитезата "култура-цивилизация". Културата е органична и креативна, цивилизацията е механична и имитативна. Културата е концентрирана върху качеството, а цивилизацията - върху количеството. Културата се развива чрез култивиране на индивидуалности, а цивилизацията - чрез експанзия в пространството.

Тогава темата "краят на историята" може да се трансформира от политическа в цивилизационна: Краят на земната човешка история е там и тогава, където и когато човечеството превърне необратимо природното в анти-природа, телата в анти-тела, естеството в отрова.

Бетон и стъкло

Дубай извърши исторически скок - прескочи етапа, който в европейската и европоцентрична история наричаме класическата епоха, и попадна направо в късния модерн и постмодерн. Дубай е държава-мега-полис. Древната полисна държава е включвала един основен град и прилежащата му обработваема земя. Но в Дубай такава земя няма. Нужната природа - вода и храна - се внася от чужбина. Дубай архитектурно е изцяло изграден от "трите нови материала" (желязо, бетон, стъкло) на архитектурния модерн, които и "материално" бележат края на класическата архитектура, използваща "дърво, тухла и камък". Класическите материали са естествени, модерните - изкуствени. Те са изкуствени, първо, защото не ги намираме в природата, второ, защото могат да се произвеждат непрекъснато и без-гранично, т.е. не чакаме дървото да израсне и след като го отрежем, да чакаме да изсъхне, както е по правилата на Витрувий. Трето, защото те не могат повече да се върнат в природата, а се изхвърлят в нея като несмилаем отпадък, т.е. като отрова. Ярък пример за цивилизационни отпадъци от урбанистичен порядък са "призрачните градове" (ghost cities) на колониална Америка и на модерен Китай.

Scientia est potentia

От многото "уникалности" на случващото се в момента една е свързана с науката. Може без колебание да кажем, че никога преди в историята на човечеството толкова много хора не са се интересували от това, "докъде стигнаха учените". Вярно, историята познава възхитителни примери на технически изобретения и теории: телескопа, парната машина, електричеството, радиото, първия космически кораб, компютъра, интернета. Но днешната ситуация е уникална, защото: първо, населението на Земята е в пъти по-голямо от това при всяко от предишните научни събития; второ, не посрещаме победители и не ръкопляскаме на откриватели, а наблюдаваме "на живо" науката в действие - проблем, изследване, хипотези, експерименти, потвърждения, научни дебати, практически приложения, т.е. човечеството днес е зрител на глобален спектакъл, в който учените са в главните роли. Но особеното е, че тук липсва класическото единство на място и време, защото "никой не знае колко действия има тази пиеса и какъв ще бъде нейният край.

Позитивът в тази ситуация е, че в краткото затишие от мега-концерти и мега-спектакли на музикални и спортни звезди, човечеството, в неговия най-широк спектър, има повод и шанс да види труда на учения. Дори широките "потребителски маси", лишени за кратко от своя БигМак и БигБрадър, може би ще забележат, че scietntia est potentia.

Когато се счупи важен социален инструмент, илюзията за "естественост на цивилизационния път" и сигурността на неговите блага се пропуква и иззад блясъка на шоуто и хипермаркетите се открива "The Life of the Mind".

Open space

Домът е не само реалност, но и мяра. Архитектите-урбанисти през 20. век създадоха много проекти за минимализиране влиянието на промишлеността върху условията на живот (напр. Льо Корбюзие и "лъчезарният град"). Много от градовете бяха деиндустриализирани. Най-чисто обаче деиндустриализацията не повлия на мегаполисите, а дори напротив - увеличи тяхната гравитация. На мястото на индустриалните предградия възникнаха "бизнес-центровете".

По примера на първите небостъргачи в Чикаго от края на 19. в. и най-вече на построения от Франк Лойд Райт през 1903 г. Larkin Building в Ню Йорк офис служителите са въдворени в "open space". Тази концепция на Райт е чудесна, когато се отнася за фамилна къща (напр. Robie house, 1910, или Fallingwater, 1935), но във "офис-фабриките" тя превръща общото за голямо количество хора пространство в антиергономична и нездравословна среда.

Бръсначът на Ковид

Пандемичният страх завърна човека у дома. На философите това е познато:

Novalis sagt einmal in einem Fragment: "Die Philosophie ist eigentlich Heimweh, ein Trieb überall zu Hause zu sein" (Heidegger, Die Grundbegriffe der Metaphysik, S. 7).

Завръщане у дома и пребиваване у дома е повече от "намерен уют". "Бръсначът на Ковид" болезнено ясно разграничи есенциално от акцидентално. Паническото напускане на круизните кораби освен техническо, има и символно значение. "Диамантената принцеса" е панаир на плезира и противоположност на дома, защото не е място, в което човек може да оздравее, да роди и отгледа децата си и да се грижи за родителите си. Затова пасажерите му панически го напуснаха, а с него и цялата тази "индустрия на плезира" замря в очакване на нови охолни и безгрижни времена.

Вкъщи

Архитектурна емблема на Българското Възраждане като една от образцовите за българската история културна епохи е живот в родова къща. Родовата къща се различава както от комунистическата комуналка, в която съжителстват непознати семейства, свързани единствено от "общата идеология", така и от "от семейния апартамент", защото в родовата къща живеят три поколения. Тук триадата може да се тълкува не само биологически или икономически, но също антропологично и метафизично. Трите поколения са заедно, както в екзистенциалното време са заедно детството, зрялостта и старостта. Триадата на поколенията създава силна социалност, която е важна и в празник, и в нещастие. За мислители от типа на Айн Ранд това е чуждо, а може би и непроницаемо. За тях приоритет са категориите "обективност" и "ефективност". Когато машината функционира нормално такива теории може и да имат убедителност, но за криза индивидуумниците нямат добро решение.

Пандемията днес показа, че много от жертвите са именно в "сегрегационни жилища" - "домовете за възрастни". Там социалната дистанция много трудно може да се спази и пораженията са пан-ски.

През 19. в. поради убеждението, че "лошият въздух" (миазмите на града) е причина за болести, градската управа на Лондон успява да го направи по-чист и да създаде нискоетажно планиране.

В България по времето на социализма ускорената индустриализация концентрира големи части от населението в няколко големи града, а след събитията от 1989 г. - политическа либерализация и реституиране на земята - се появи реална възможност да се изостави индустриалният урбанизъм. За съжаление, след кризата от 90-те и продължилото доста време икономическо възстановяване моментът беше пропуснат. За София сякаш най-добрата концепция, която се появи през 90-те години, беше да се изгради магистрала около Витоша, което да позволи разреждане на града и значителна част от населението да се засели из полите на Витоша и около близките планини (С. Пешов). И това обаче беше пропуснато. Друга добра идея беше да се развие София по аналогичен начин в северна посока (арх. Хр. Генчев).

Пандемията ни убеди, че "завръщането вкъщи" ("родния дом на майката и бащата, които... се схващат като богове", Теохаров, 2018: 9) е по-сигурно от трансмодерни идеологии и от хипермодерни илачи.

ЛИТЕРАТУРА

Аристотел 2004: Aristotle. Nicomachean Ethics. Transl. by Roger Crisp. Cambridge University Press, 2004.

Библия 1982: Библия. София: Св. Синод на Българската църква, 1982.

Теохаров 2018: Теохаров, Владимир. Метафизика и психология на духовните възрасти. Опит за съ-звучие с Трета симфония на Густав Малер. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2018.

Флоренский 2003: Флоренский, Павел. Столп и утверждение истины. Опыт православной теодицеи. Москва: ACT, 2003.

Хайдегер 1983: Heidegger, Martin. Die Grundbegriffe der Metaphysik. Welt-Endlishkeit-Einsamkeit. Frankfurt am Mein: Vittorio Klostermann, 1983.

Хайдегер 2005: Хайдегер, Мартин. Битие и време. Прев. Димитър Зашев. София: Издателство на БАН, 2005.

Ясперс 2012: Ясперс, Карл. За произхода и целта на историята. Прев. Димитър Зашев. София: Анубис, 2012.

© Иван Колев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2021, № 1 (254)