Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "СПОМЕН"

Иван Бочев

web

В началото на лятото на 1946 година инженер Стоян Пранчев, когото виждах често вечер в един аперитив на ул. "Аксаков", ми каза, че е чул от сигурно място, че е предстояще изпращането на лагер на хора от нашата черга. Аз му повярвах - беше сериозен човек и сигурен приятел. Разбрах, че това е предупреждение и към мене. Не бях в състояние обаче с нищо да предотвратя подобна мярка, колкото и дълбоко да бях убеден, че по отношение на мене това би било с нищо неоправдано - не бях с нищо провинен. Единственото, което реших за себе си беше да се подготвя за тежка физическа работа, което ме накара да правя чести и тежки турове из околните планини. Професионалната работа беше на приключване с настъпването на летния сезон, пък и не държах вече много на нея.

На 3 срещу 4 юли на съмване, както му е реда, се позвъни у нас и влезоха двама цивилни агенти, които ми казаха да се облеча и ги последвам в колата, която чакаше пред къщата ни на ул. "Раковски" 132. Нито аз, нито жена ми бяхме изненадани, защото очаквахме това. ... колата продължи за "Дирекцията на милицията", където спряхме...

След изпразването на джобовете, сваляне на колана от панталоните, връзките на обущата и очилата, ме откараха заедно с Николай Николов (негов колега - б.м., Л.М.).

В стаята нямаше нито стол, ни маса, ни легло. Свикнал с режима по тия места още от Дома на слепите, където бях задържан през зимата на 44/45 г., устроих се на дъските, като си подложих под главата обущата и зачаках развитието на нещата. ... Храна не получавахме освен ежедневно хляб и вода. На 6 вечерта с една затворена линейка ни откараха около 10 човека в етапното комендантство на гарата. Там беше пълно със задържани, готови за транспорт...

Късно през нощта, ние, около 20 души със силна милиционерска охрана, тръгнахме с влака и на другата сутрин пристигнахме в гр. Павликени, където ни свалиха. Там ни заведоха в Околийското управление, където намерихме друга голяма група доведени лица, между които и много адвокати, особено от Южна България...

Околийският управител - бивш фотограф, най-напред ни накара да измием клозетите на околийското управление... Особено се интересуваше от нас, адвокатите ... много го интересуваше имотното положение на всеки от нас и беше крайно разочарован, когато разбра, че никой от нас не беше особено имотен.

След пладне на 7 юли към 4 часа бехме натоварени на един камион и цялата група откарана в лагера "Росица"...

В двора на лагера ... имаше около 100-150 души лагеристи. Те бяха почти голи, с изгорели, черни и мършави лица и тела. Порази ни гробното мълчание, с което бяхме посрещнати от толкова много хора, между които имаше много познати. ...

... Имаше хора от всички възрасти - от 12 до 70 години. ... А имаше хора и над 70 години, какъвто беше старозагорският колега Иван Ангелов, водач на либералната партия в своя град. ...

Имаше хора от села и градове, от всички съсловия, класи и професии: земеделци, занаятчии, работници, търговци, офицери, студенти, ученици, лекари, свещеници, журналисти, адвокати, инженери и архитекти, всякакви други свободни професии и пр. Имаше хора с най-различни убеждения, от различни политически партии, течения и обществени организации. Една от най-голямите групи беше адвокатската, като в лагера ни наричаха "Пастуховци", защото до голяма степен изпращането на лагер беше свързано и се дължеше на подписването на декларацията за Кръстьо Пастухов. Групата броеше около 70 души...

Една твърде голяма група беше тая на земеделците, вероятно с оглед на предстоящите законодателни избори, които се състояха в края на 1946 година. Една голяма група от тях бяха освободени през септември - преди изборите и се кандидатираха и избраха за народни представители ... Една голяма група беше тая на анархистите... Това беха повечето млади, интелигентни, начетени хора. ... Имаше много офицери...

В лагера имаше доведени лица освен по политически причини и по други най-различни поводи - отделно и групово ... между нас имаше и няколко криминални черноборсаджии, от които се вербуваха антените (доносниците)...

На следния ден с остригани глави и облечени в стари войнишки, бракувани дрехи излязохме на работа, разпределени по групите. Всеки един от нас получи номер и с този номер се изразяваше в лагера всичко, което се отнасяше до него.

Сутрин дежурният биеше релсата (която служеше за камбана) в 5,1/2 часа. Голямата част от лагеристите се изкарваха на работа на язовирния канал, който ...минаваше през скали, които се разбиваха чрез взривяване, след което каналът се почистваше от земния и скален материал... и се образуваше един канал широк около 3 метра и дълбок 2-3 метра. Скалната маса, която се изхвърляше от канала, се нареждаше на фигури и се чукаше на чакъл. Болните се оставяха в лагера... Лекар на лагера беше лагерист... д-р Чолаков от гр. Враца ... беше сравнително млад човек, твърде своеобразен и с неприкривано опозиционни настроения. Той излизаше заедно с нас на работа на обекта и нарочно се завиваше в един бял, скъсан чаршаф, от който висяха парцали. Милиционерите се подиграваха с него, но управата скоро разбра, че с това изразяваше своето презрение и че представлява предизвикателство. Отнеха му лекарството и го назначиха за свинар при лагера. Със свинарството на д-р Чолаков управата се подиграваше. Един ден на проверка управителят на лагера пред всинца ни го запита:

- Е, докторе, как са свинете?

- Със свинете се по-добре разбирам, отколкото с хората - му отвърна докторът, за което, разбира се, беше наказан. След напускането на лагера узнахме, че д-р Чолаков се е обесил. ...

Ние, около 50 души адвокати, ни бяха отделили в отделна работна група и всеки ден ни изкарваха с камион на горния край на язовирния канал. Времето беше така топло и работата в напечения канал така тежка от горещината, щото едва издържаха. По-старите колеги припадаха...

След приключване на работния ден ни връщаха с камион, но и тогава не бяхме свободни, защото адвокатите бяхме задължени след работа да поливаме милиционерската градина, като носехме вода твърде отдалеч с кофи. ...

Държането на управата и голяма част от милиционерите към нас беше крайно враждебно... Имаше и една част от милиционерите, които неприкрито показваха, че работата, която вършат, не им е по сърце, но вероятно нямаха друга възможност за препитание. Те се държаха добре, а често и тайно се стараеха да ни помагат. ... имаше извънредно много наказания на обекта, по най-дребен, а често и без повод. Наказаните след връщане за обед от обекта заставаха на слънце с по две кирки на рамото и така стоеха по един час. Често - особено в понеделник - се събирахме по 30-40 души наказани. След като Менахем Коен беше сменен от Цвятков, това наказание се смени вместо с кирки, които не бяха особено тежки, с железни лостове за разбиване на скали, които тежаха по 15 кг единия. Лостовете се държаха с ръце на раменете, но така, че ръцете бяха близо до тялото, а тежестта на лостовете падаше далеч зад тялото. Това беше едно много мъчително наказание, защото след 5-10 минути от заставането цялото тяло на човека започваше мъчително да трепери. Много, особено по-слаби лагеристи, не можеха да издържат и по лицето им течаха мълчаливи сълзи. Картината беше крайно мрачна и тягостна...

Разбира се, истинското наказание беше физическото изтезание - боя. Това ставаше обикновено нощно време ... Друго наказание беше карцерът, който особено през зимата беше крайно мъчителен.

Един ден след връщане от обекта, се миехме на чешмата. В това време удари релсата за обед. Всички се отправихве към столовата, колегата Кръстю Мечков от Плевен се домиваше на чешмата. Милиционерът грабна една цепеница от дървата за кухнята и го удари през ръката като я счупи, ръката му увисна. Той нямаше никакво провинение. ...

Имаше един лагерист, които беше валдхорнист в една милиционерска духова музика, на име Жеко. За него се казваше: "чукай, Жеко, чакъла, да ти дойде акъла". Той бил напсувал някакъв началник, за да дайде в лагера. Жеко беше с особено нежни ръце и не можеше да си служи нито с кирка, нито с лопата. Не бе вършил никога физическа работа. ... Един ден когато милиционерът му натякваше и го псуваше, че не знае каква е "шкарп" на изкопа, Жеко троснато му отговори:

- А ти знаеш ли какво е Сол мажор?

Милиционерът остана стъписан и повече не се закачи с него.

Въпреки нашата пълна изолация от външния свят, до нас в лагера достигаха всички новини. По какви пътища - никой не можеше да си обясни.

С навлизането в зимния сезон нашият живот основно се измени. Всичко стана по-трудно и тежко. Храната очевидно не стигаше и започнахме чувствително да слабеем. Преди всичко през зимата ни нападнаха страшно много въшки, което беше много мъчително. ... Особено страдахме от студа и измръзването на краката. ... Обличахме всичките си дрехи - и летни, и зимни. Имаше доста измръзвания. ...

На самия обект палихме огньове, за да се стоплим от време на време ... лагеристите бяха направили, за да се защитят от вятъра, който идваше от планината, една стена от снежни блокове. Над блоковете от клончета-вейки бяха направили надпис: "Земен рай". Тука, в този "рай" беше някак особено весело и милиционери не стигаха до него. Винаги гореше огън, имаше джаз, който се ръководеше от колегата Коста Ненов и особено настроение създаваше едно турче от Пловдив, много весело, остроумно и закачливо, изпратено на лагер поради връзките му с турското консулство в Пловдив. В най-големия студ, който тая зима стигаше мужду 15-20 градуса под нулата, и когато леденият вятър носеше нежни сини снежни облаци от планината, турчето пееше страстни ориенталска маанета. Това звучеше така странно... Това турче дразнеше националното ни чувство, защото сръчно иронизираше наши национални черти и слабости, така то често разказваше, че страната ни прилича на едно блато, в което жабите крякали (и имитираше): "смърт, смърт, смърт...", и пр. ...

Всяка сутрин една команда минаваше покрай нас на обекта и отиваше в близката гора да сече клони, които носеха за огрев за лагера. Тая група се водеше от анархиста Манол Васев. Когато се връщаха от гората с насечените големи клони, които носеха на ръце, имахме впечатлението като че ли самата гора идва към нас.

Гората тръгна с вас, Маноле - ги посрещахме ние.

А Манол Васев цитираше стиха за гората от Шекспировия "Макбет":

"Не бой се, докато Бърнамский лес

не приближи към Дънсинан"; и ето

лесът сега към Дънсинан е тръгнал.

Толкова съобразителен и начетен беше този мъж ... късно след напускане на лагера узнах, че Манол Васев бил починал в един южнобългарски затвор. ...

Никой от нашите празници не се празнуваше в лагера, винаги, с изключение на неделята, се работеше.

След Ивановден забелязахме, че в лагера настъпи общо раздвижване ... Скоро се чу, че лагерът ще бъде преместен в Перник ... На 29 януари се натоварихме на камиони за гара Павликени ... и на 1 февруари пристигнахме в Перник (гара Мошино) ... ни отведоха в рудника "Куциян", където имаше голям лагер, много по-подреден от този в "Росица". ... Скоро след настаняването ни в "Куциян" един ден бях на външна работа ... Като се върнахме в лагера след работа ... влезе в помещението един милиционер, който извика името ми и ми каза да си взема багажа. ...

С торба на гръб напуснах лагера и се отправих от рудника "Куциан" към гара Перник, за да тръгна за София. Къде? Аз не знаех къде! Семейството ми беше изселено от София...

 

 

© Иван Бочев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.06.2020, № 6 (247)