Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕ ИСКАМ АНГЕЛ

Ирена Георгиева

web

Напоследък не се разбирах с момчетата от квартала. Ядосваха ме измислиците и лъжите, които разказваха. После, разбира се, всички съжалявахме - те, че ядяха бой, а аз, защото мама ме наказваше да не излизам. На другия ден й минаваше и ме пускаше да играя, след като й обещая, че за нищо на света няма да се бия. Щом забележеха, че отново съм навън, момчетата заднешком изчезваха някъде зад блока. Аз пък отивах при момичетата, сядах на бордюра и ги гледах как скачат на ластик. Припяваха някакви странни думи, които дори не мога да повторя. В Германия, където живеем, не съм виждал тази игра, дори в училището ми. А есента ще бъда в трети клас. Сега съм тук заради ваканцията и не само. Трябвало да оправим някакви документи. След като свършеха с ластика, играехме на замръзванка, а когато започнехме криеницата, незнайно как момчета - Дани, Вики и Марти, се появяваха. Скоро всички тичахме и се забавлявахме. Така стана и днес. Беше яко, освен това изпълнявах обещанието си... до една от игрите, когато Марти трябваше да жуми. Дебнех го, скрит зад една кола. Изчаках го да се отдалечи малко и с всички сили се затичах. "Пу за мен" - извиках аз. Марти се върна тичешком. "Пу за Дидо" - изкрещя той. Не вярвах на ушите си.

- Но аз се заплюх.

- Твоето не се брои. Не се брои. Ей тук трябваше - посочи ми той едно място на педя от моето.

- Брои се и още как.

- Не и не, да си внимавал - крещеше в лицето ми Марти.

Беше с година по-голям от мен, но аз бях по-едър от него, както и от останалите. Гледах отворената му уста, зъбите и розовия език. Изведнъж ми причерня, поех дълбоко дъх и го фраснах в корема. Не беше много силно, но Марти падна назад и започна да скимти като кучето на леля, когато случайно го настъпя. Май дори се разплака. Това ми припомни за даденото пред мама обещание. Наведох се да го вдигна, можех дори да му се извиня, ако и той признае, че мами, но отнякъде се появи баща му. Беше огромен като Джони Браво, със зализан назад перчем, само че черен. Преди носът ми да се удари в плоския му корем, забелязах как стиска юмруци, а мускулите на ръцете му играеха под ръкавите на тениската. Без да ни пита дори какво се е случило, сграбчи ухото ми. Стисна го с все сила и така го изви, че пред очите ми се появиха пламъци, като че някой стреляше по мен, а ракети нямаше и болката си беше съвсем истинска. Прегънах се към него, но само изохках. Нямаше да плача. Татко казва, че мъжете не плачат. Г-н Браво започна да ми крещи, но както винаги, когато ми се карат, не чувах нищичко. В този момент от входа се появи майка ми. Големите й черни очи бяха широко отворени и хвърляха мълнии. Изглеждаше притеснена, може би мъничко уплашена, но не от бащата на Марти, нищо, че едва стигаше до рамото му, а за мен.

- Спокойно, дайте да се разберем. Това е моят син и нямате право да го наказвате.

- Той тормози всички деца. Току-що удари моя. В корема.

Отворих уста да обясня, че Марти лъже, но онзи не пускаше ухото ми и от болка не можах да произнеса ни звук.

- Веднага го пуснете. Причинявате му болка.

- Възпитайте си сина - каза бащата на Марти.

Изведнъж гласът ми се възвърна.

- Като кажа на тати, ще слезне да те пребие.

Мъжът зяпна и ме пусна. Очите на мама се стрелнаха към мен, после към г-н Браво. Без да каже и думичка, ме хвана за ръка и ме поведе към къщи. В този миг ликувах. Г-н Браво се беше стреснал, уплашил се бе от татко, защото баща ми беше най-силният и смелият и не се страхуваше от нищо.

- Защо каза това? - тихо прошепна мама, - знаеш... говорихме.

Радостта ми от поражението на г-н Браво се изпари. Дали бе повярвал на думите ми? Големите, те сякаш винаги са наясно с повечето тайни. Бащата на Марти вероятно също знаеше моята. Татко не можеше вече да ме защити. Не, защото не искаше. Просто го нямаше. От няколко месеца. Беше на небето. Така каза мама. Загинал в катастрофа. Сега бил ангел. Гледал ни някъде отгоре и ни пазел. Това беше най-нечестното нещо, което можеше да се случи. Татко казваше, че съм неговото ангелче, а аз бях тук. Защо големите отиват на небето, за да станат ангели? Мама не можеше да ми отговори. Исках моя татко да се върне при мен най-много от всичко на света. Мечтаех да ме вземе на ръце и да ме притисне здраво към себе си. Как би могъл да го направи с крила? Толкова ми липсва. Момчетата от квартала не трябваше да знаят.

 

 

© Ирена Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2020, № 1 (242)