ИЗ "БЕЗ РЕПЕТИЦИЯ"

Ирена Георгиева

web

Октомври 1944, Враца

Учителят Цветков стоеше пред учениците си. Носеше кафявия си костюм, бяла риза и стара вратовръзка. На вид бе същият, какъвто го знаеха, а те се бяха променили. Лятото ги беше издължило, наляло в телата им мъжественост и потъмнило мястото над горната устна на повечето от тях. Нa тези новости учителят се радваше, друго му тежеше. В стаята се ширеше непоносима тишина, показалката лежеше непотребна върху масата пред него, а той за първи път не знаеше откъде да започне. С математиката ли, или за живота. Обичаше да вмества в науката важни житейски уроци, но сега усещаше смут заради случващото се през последния месец. Слънцето блестеше студено в прозорците и не внасяше никакво просветление в душата му. Закъснялата учебна година, преместването им заедно с учениците на Първа мъжка в сградата на девическата гимназия, та дори фактът, че се налагаше да учат през ден, бяха бели кахъри, но му напомняха за айсберг, който не го знаеш надолу колко широк и дълбок е. Преди седмица ги разпуснаха, за да настанят в сградата им руските войски, дето преминаваха през града и отиваха на фронта. И ето ги сега него и учениците му пак заедно, но докога не се знаеше. Балканът насреща се издигаше отвесно и все гонеше небето. Белите му скали бляскаха като туловището на огромно чудовище, останало от памтивека да наблюдава случващото се с човеците. Този великан не рачеше да им отваря очите, чакаше тях хората сами да стигнат до истината. Често ще им изпрати някоя мъглица, колкото да скрие лошотията. Ето го, Иванчо, на доктора Топалов, преди три дни отвели баща му по тъмно, а днес е тук, изпратила го майка му да се учи. Един празен стол, този на Стефан, чийто баща, офицер от Врачанския гарнизон, бяха прибрали онзи ден, стоеше незает и говореше по-силно от всичките думи, които той щеше да изрече. Утре друг можеше да не дойде по същата причина. Как да им говори какво и защо се случва, като сам не знаеше. Учеше децата, че математиката е най-важната наука, че тя всичко може да обясни. Явно, че грешеше, всичко в природата, може би, но не и в човека. Някои хора бяха станали по-инакви, обърнала се беше душaтa им, затрило се беше човешкото у тях.

Написа едно уравнение на дъската. Писалките заскърцаха по листата. Обичаше този звук, който раздвижваше младите умове. Ненадейно вратата на класната стая изскриптя и писалките застинаха във въздуха. През открилия се отвор се промуши късоподстригана глава със слабо издължено лице - учителят по телесно възпитание. Беше нов, наскоро назначен. Млад човек, доста рязък с учениците, дори понякога с учителите. Пропуските в обноските му насочваха към други сериозни липси като например нужното образование и стаж да преподава в гимназията.

- Цветков, при директора! - каза главата и изчезна обратно през пролуката.

Фамилиарността и заповедния тон бяха толкова не на място и навеждаха на някои мисли.

- Довършете задачата - каза той на учениците, - скоро се връщам.

Вратата на директорския кабинет стоеше затворена. Беше достатъчно масивна да респектира малки и големи. Не беше обичайно да бъде прекъснат учебен час по този начин. Учителят почука. Няколкото секунди, докато чакаше, му се сториха доста дълги. Накрая чу покашляне и някой произнесе "Влез".

Директорът, назначен преди месец, седеше зад голямото дървено бюро. Не се изправи, нито го покани да седне. Вдигна поглед от листа, който жълтееше в ръцете му. Синьо-зелените му очи следяха учителя втренчено през очила с кафяви рогови рамки.

- Така, Цветков, ще карам направо - получи се писмо от местния учителски комитет при ОФ. Другарите са се събрали вчера по повод телеграма, изпратена от Министерството на народното просвещение и са взели решение, което е окончателно. Отстранен си от гимназията - отсече директорът.

Учителят усети студена пот да пълзи на вадички по гърба му, дано не беше избила и на челото му.

- Не е било нужно толкова хора да се главоболят с мен.

Сините очи примигнаха, чертите се изопнаха.

- Цветков, шегите няма да помогнат, най-много да влошиш положението си. Ще попиташ ли за причините? - каза с леден тон директорът.

- Ще попитам.

Сините очи напираха да изскочат през лещите на стъклата.

- За фашистки прояви, Цветков, непригоден си да обучаваш учениците и да бъдеш пример на младежите в народното училище. Напусни кабинета ми и сградата незабавно - резкият преход в гласа на Директора наподобяваше стакато на омразата, нищо общо с любимия на учителя Паганини.

Учителят се обърна и с бавна стъпка се отправи към вратата. Навън пое дълбоко въздух, сърцето му биеше, сякаш щеше да отскочи до високите тавани на училището, ако гърдите му не го възпираха. "Като не ставам за капиталист, тогава фашист", си мислеше той, докато влизаше в учителската стая. Там беше само учителят по "Телесно наказание", както мислено го прекръсти Цветков. Онзи се надигна и току да му каже нещо, но замълча, очите му говореха сами.

Учителят Цветков взе шапката и палтото си и излезе в коридора. Стъпките му отброяваха секундите, в които за последно вдишваше училищния въздух, отмерваха края на най-силните му години и най-скъпите. Беше работил това, което му е на сърце. Прекрачи прага на училището. Пясъчният часовник се беше обърнал. Песъчинките на новото време тракаха остро върху стъклото на нищото. Не знаеше какво ще прави оттук насетне, какво още ще преживее, но трябваше бързо да решава и да търси други пътища заради семейството си. Съпругата му Цвета беше също учителка, но в различно училище, прогимназиално. Дано не посегнеха и на нея, че с една заплата трудно ще се оправят. Единственото им дете Михаил беше V клас¹, учеше в Първа мъжка гимназия. Бяха имали и момиченце, но се бе разболяло от пневмония и болестта го бе отнесла. Улиците пустееха, тук-там ще се мерне човек, забил очи в земята. Подухваше леден ветрец. Учителят повдигна яката на дрехата си и ускори крачка към дома си. Беше никое време, Цвета и Михаил нямаше да са вкъщи. Тъкмо зави по Раковска, живееше в третата къща отдясно, когато видя двама мъже с тъмни шуби и каскети да излизат от двора му.

- Кого търсите? - спря ги учителят.

- Гражданинът Петър Цветков.

- За какво ви е?

- Викат го в управлението.

- А документ имате ли? Аз съм Цветков - рече учителят, защото съобрази, че е по-добре да отиде още сега, а не тези пак да дохождат, когато домашните му са вкъщи.

- Имаме - хайде Цветков, идвай с нас.

- Да се преоблека и до час ще дойда сам.

Каскетите се спогледаха.

- И така си си добре. Няма нищо да ти трябва. Само за справка - каза единият.

Цветков пренебрегна подигравката, повдигна рамене и тръгна с тях. Беше чул, че пребивали така за нищо, но пък с особено удоволствие по-образованите от тях. А той трябваше да оцелее, заради семейството си. Иначе Цвета и синът му Михаил оставаха сами. Беше я срещнал на село като учител. Тя беше дошла от града, току-що завършила Института за първоначални учители във Враца. Дадоха ѝ да води класа на най-малките. Виждаше я често в училището и всеки път го привличаше все повече. Имаше в нея една елегантност на външността и на ума, която не бе срещал у другите жени, нито на село, нито в града. И нищо, че беше по-възрастен от нея, и тя го хареса. След година направиха годеж и после се ожениха.

Учителят вървеше малко по-бавно от водачите си. Представяше си как изглеждат тримата отстрани. Не целеше да ги дразни, но не знаеше дали ще излезе от там, накъдето го бяха повели. Искаше да помисли, да погледа плочника, къщите, покрай които минаваха, да запомни небето и гарвана, дето грачеше.

Току пресичаха площада, когато насреща им се зададе един от техните хора, но личеше, че е по-главен. Вървеше изправен, с достойнство някакво вътрешно, а онези се стегнаха.

- Учите... хм, господин Цветков? - обърна се старшият за учудване първо към него.

Петър го погледна, но не го разпозна, може би само смътно му напомняше за някого.

- Накъде? - попита той строго придружителите му.

- Водим го в управлението - докладваха те.

- Аз натам отивам, аз ще го поема, вие вървете по другите си задачи.

- Добре, другарю Халачев.

Името му беше познато. Погледна лицето - да, малкото име му бягаше, но разпозна някои черти. Правите руси вежди, бяха потъмнели до бакърено. Големите, някога сини, любопитни очи, сега гледаха изпитателно. Даже и къде седеше си припомни, но как му казваха? Е, няма значение, разбираше я математиката като ученик. Беше умен, схватлив, сигурно и сега бе такъв. Дали не беше чул, че записал право?

- Помните ли ме, даскале?

- Да, не можах отведнъж, но как да забравя - ти беше сред най-добрите ми ученици. Понякога решаваше задачата още докато я пишех на дъската, та често ти давах допълнително, само на теб, по-трудни.

- Точно така беше. Вие ме научихте на математика.

- Сега с какво се занимаваш? Чух, че си се заел с правото. Трябва да си завършил вече.

- Добре помните - завърших. Има нужда от хора като мен - юристи.

- Хубаво е, че знаеш законите, и дано съдиш право хората, по делата им. Как са родителите ти?

- На село са. Не съм ги виждал последните месеци. Пращат ми от време на време вести.

- Поздрави ги, като ги видиш. И какво ще ме правиш сега?

- Нищо. Ще ви пусна да си вървите. Аз ще оправя работата в управлението. Заради кметуването ви е всичко. Аз тогава малък съм бил, но помня нашите говореха за вас вкъщи. Знам, че са ви избрали селяните, защото сте бил един от учените хора на селото, и справедлив сте бил и ви уважаваха. Иначе, да знаете, кметовете са народни врагове, правеха поразии и съдействаха на фашистката власт. Затова ги викаме всичките. Имате късмет, че ви познавам.

- Да, имам, е, благодаря ти. Тъкмо се канех да го ударя на молба - усмихна се учителят. - То и моето кметуване беше в началото на 30-те, ама нейсе, да не ровим чак толкова надълбоко.

- Няма нужда да благодарите, това мога, това правя. Поздравете другарката, госпожа Цветкова - каза ученикът-началник, кимна с глава и се отдалечи.

Петър Цветков се подвоуми защо другарка и дали ще стане задължително. Леле, след толкова години брак ще трябва май да се научи да ѝ казва моята другарка.

БЕЛЕЖКИ

1. Гимназиалните класове V до VIII - отговарят на сегашните VIII до XI. [обратно]

© Ирена Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.10.2020, № 10 (251)