Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИРШЕСТВО НА СЕТИВАТА
За романите на Петя Караколева

Илияна Делева

web

След повече от 20 години мълчание излиза от печат една от книгите за възрастни на Петя Караколева - "Сърцето на солта". Това става възможно благодарение на финансовата подкрепа на Румяна Капинчева - лауреат за 2012 година на Националната награда за детска литература "Петя Караколева". Издател е Петър Анастасов, чиято е и идеята книгите за възрастни на Петя да бъдат оформени като колекция, в която да влязат романите ѝ: "Не избивайте бездомните кучета", "Мъжете на Йона", "Небе за безбожници" - неиздавани досега, както и издаваните и отдавна изчерпани "Седем живи Марии" и дилогията "Къщата сутрин" и "Свестен човек, ти казвам", замислена като трилогия, но с ненаписана трета част поради тежкото боледуване на авторката. В колекцията "Петя Караколева" влизат и стихосбирките ѝ: "Хуните нападат призори", "Не насилвай ястреба да кука" и др., които тя е подготвяла за издаване в чужбина, а стихотворенията сама е превеждала на английски. Година по-късно се появяват в един общ том "Стихове". Работата по архива продължава нейната сестра Тамара Караколева.

Така през 2013 г. е анонсирано началото на колекцията. Излиза "Сърцето на Солта".

Самата Петя определя този свой роман като роман-митология. За него Тамара Караколева пише: "Бе намерила времето - турското робство; бе намерила и основния образ: жената - символ на България; жената, благодарение на която България оцелява. Дори когато и последният загине, винаги се намира един младенец, търсещ с попукани устни гръдта на България, и винаги се намира една българка, която да накърми и отгледа следващия българин."

Светлозар Желев нарича този роман "изключителен". Макар че поводът за изказването му не е точно Петя Караколева, явно е бил силно впечатлен. Споменава го, докато говори за търсенията на съвременните ни писатели в историята "като към единственото нещо, което ни носи повод за гордост и вдъхновение".

Удивителен разказвач, Петя Караколева използва богатството на българския фолклор и така допринася за автентичността на измислицата, в която Велян прави от тялото си мост и прекършва гръбнака си, за да не могат турските орди да стигнат родното му село. И само това ли? Велян говори с потока, с гората, с билките и те му помагат, доколкото може да се помогне в такъв критичен момент.

Веляница отглежда синовете му като равноапостоли, за да подкопаят основите на конака, където е заровена българската свобода; погребва синовете си в гроба на баща им, превръщайки го в дом, чийто иконостас са образите на падналите за България; погребва дъщеря си Катина - залюбила Али и възкресила го от мъртвите, когато турците го съсичат; умира от ръката на най-малкия си син - отвлечен и превърнат в еничар, и отново възкръсва, за да го връща с майчинска обич и търпение към родната му кръв; и накрая кърми от пресъхналите си гърди собствения си внук, за да има надежда за Българското.

"Сърцето на солта" не се чете на един дъх, но не ти дава да го оставиш. Език, богат като тучница, разказ, който те унася като сън. Майка ми казва, че това е от книгите, които трябва да четеш на маса с лист и молив, за да си отбелязваш онова, което те е впечатлило и да спираш, за да мислиш, да мислиш...

 

Погледът към историята продължава и в двата романа "Къщата сутрин" и "Свестен човек ти казвам". И тук има много митично и дори мистично, но има и много реализъм, точен поглед за детайла, дълбок психологизъм, точно по мярка посолен със самоирония. Всичко това е предизвикано от любов. Една огромна любов към родници и родина. Защото в "Къщата сутрин" Милето (едното Миле, това, което трябва да стане писателка) разказва именно историята на своя род. И тук къщата е герой. Та какво е родът без своя дом. Описанието на къщата, оприличена на вечно наплитана жилетка, е метафора на живота на един род - идват новите поколения и къщата трябва да се разшири, да отвори нови пространства. И така до безкрай. В тази къща живеят всички - живи, мъртви и неродени - днешните хора, предците и бъдещите. И те имат своя начин да се познават, да общуват, да си предават важни послания. А строители и родова памет са приятелите Тим и Амуджата. И тяхното място е в Къщата, защото къде другаде е мястото на приятелите? Те не се разделят никога. Те са важни, защото са строители и проводници на древно знание. Тяхната безкнижност прикрива мъдрост, пренасяна от векове, предавана от дядо на внук. Те могат да говорят с духове, да гонят злите сили, да привличат добрите. Те именно знаят как се лекуват души. Те са приятели, "своего рода вестибуларен апарат на къщата; те уравновесяват споровете и недоразуменията". А "Семейството най-просто би трябвало да се разглежда като куфар, удобен за пренасяне на любов и деца. Неудобен е да сядаш на него, както и да го отключваш със собствен ключ." Колко леко е казано! И колко дълбочина има в това сравнение! Философия с думи като от дете.

И на фона на тази родова сага - българската история в най-болезнените ѝ мигове - балканските войни, събитията от двайсетте и трийсетте години на двадесети век. Все неща, които обръщат брат срещу брата, син срещу баща. Но в романите на Петя Караколева кръвта вода не става. Живи и мъртви се срещат по волята на тези кръвни нишки и в памет и въображение повтарят един спомен ден след ден, поколение след поколение, за да не бъде нищо забравено.

"Прераждания в Марония" е в три части могат да се четат и като три отделни романа. За него на гърба на книгата издателят Петър Анастасов пише: "С тази книга българската книга получава криле. Защото нейните прозрения кръжат не в Балканските простори, а в пространствата на мирозданието. Защото нейните герои са участници в мъченическата щафета на човешкия род по трасето на вечността. Защото прераждането не е триумф, а изпитание...". Спирам с цитата дотук. За да споделя, че това е образец за постмодерно писане. Текстът е работен по време, в което да се пише така е било невероятно, а дори и днес "постмодерен" е "мръсна" дума за родното литературознание. Поне в официалната, казионна критика. Но как да пишеш, когато живееш в постмодерен свят, когато въпросът за това, кое е живо и кога започва животът, е по-интересен от много други? Тук имаме дълбинно изучаване на митологията и то на тракийската, висок пласт на духовни търсения и философски размисли, както и нисък на жаргона, живота на улицата, болничната стая с най-грозното, извисено до красиво, и език с витиевати, но перфектни изречения, които не могат да се преразкажат.

"Мъжете на Йона" е роман, който се случва уж тук и сега. Но всичко идва от миналото, от мъдростта на предците, от тракийските тайни...

"Избиване на бездомните кучета" е фантастична история, разказана от името на едно куче. Но не какво да е куче, а... куче, което говори, мисли, чувства, но най-вече пътешества през времето и различни светове.

"Небе за безбожници" е текстът, в който си дават среща всички герои до сега, но и нови. Те преминават във времето двупосочно, не както си го предстявят рационално мислещите от последните два-три века.

За да се слеят в една цялост на времепространство и да изградят един свят - този маронски свят, в който сме обречени да пребиваваме различните си животи.

"Седем живи Марии" се родее с криминалния жанр, но е много повече от жанрова книга. Книгата, която не стига до книжарниците, макар да е издавана. Криминалното тук се свежда до разследването на убийствата на шест различни жени с името Мария в един малък град - някакъв мариин апокалипсис. Но се родее и с фантастиката - никой не познава убитите Марии. Около смъртта и живота на всяка от тях витае някаква странна и страшна тайна. Една мистична реалност на общество, което само не знае как съществува. Според статистиката социалистическа България се нарежда на второ място по младежки самоубийства. Вероятно това е подтик да бъде написан този роман - многопластов, но нераздиплен от читатели и критици. Убийство и самоубийство са изравнени, защото и двете са форми на насилие - насилие, което подравнява, подкастря всичко, което не се вмества в представата за "правилно". А кое е правилно? Къде е свободата?

 

За романите на Петя Караколева може да се говори много, но това, което тя казва за писането - то е еманация на смисъла на таланта:

"Писането не е наказание. То е божия благословия, подарък, пришество на мисълта, бал на асоциациите... В писането е светът - малкият и големият, вътрешният и външният, истинският и измисленият... От писането човек пораства, сетивата му стават разстояния и години, деянията му стават маршрути на успеха и неуспеха, чувствата му се приравняват към едно същество с милиарди тела и чувства - човечеството...".

София, 22 април 2019

 

 

© Илияна Делева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2019, № 10 (239)