Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖЕНИ

Фани Попова-Мутафова

web | Жената - грешната и святата

Викаха им момчетата. И с право. Но докато у едната момчешкото бе родено заедно с нея и биеше в кръвта ѝ, у другата беше повече външен белег и желание да се отличава от другите. Казваха се Божана и Марта. В университетските часове сядаха винаги една до друга, заедно ходеха на театър, кино, изложби, сказки.

Външно не си приличаха никак.

Ниска, пълна и мургава, с цяла грива от черни коси, Божана обличаше каквото ѝ падне под ръка, ходеше с небрежни, мъжки крачки, носеше ниски токове, говореше с контраалтов глас и пилееше навсякъде тетрадките си, докато Марта, тънка и стройна като юноша, имаше ниско остригани коси, носеше блузи с вратовръзки и маншети, пушеше като мъж, не говореше много и на обичаше жените.

Когато Божана свърши гимназия, бъдещето се виеше пред нея като яркоогнена пътека. И тя искаше да я измине с дигнато чело и презрение на устните. Хубава ли е една жена, всички царства са под нозете ѝ. Божана не беше хубава. И знаеше, че я очаква подвиг. Но той не я плашеше. Нейният живот трябваше да бъде единствен и различен от хилядите други. Тя искаше и това значеше, че ще стане. Има ли нещо невъзможно за младостта? Какво от това, че е жена? Тя ще прояви страшната воля на мъжа и силата на ума му. Самотна и пленена от големите книги, тя ще изгрее някога като чудна, загадъчна звезда. И ще докаже на всички, че и жената може да бъде нещо. Когато ровеше прашните книги в библиотеките, ръцете ѝ трепереха от мисълта за бъдещите успехи. Защото усещаше в себе си как бликат чудотворни извори и познаваше силата си. Всички млади хора носят чудна самоувереност. Но Божана знаеше, че в нея тя лежи на златни руди.

Сърцето ѝ замираше от възторг пред подвига, който я чакаше. Подвиг щеше да бъде да изтриеш от челото на сестрите си унижението, че са родени жени, да намериш тайната, която от хиляди години ги е държала роби на земята и на плътта, да ги превърнеш от безволни играчки в силни, свободни хора. Само жена можеше да понесе тежкия кръст на изкуплението. И може би тази жена щеше да бъде тя самата.

Марта беше дъщеря на богат фабрикант. Тя не помнеше някога в детинството да ѝ е било отказвано нещо. Когато порасна, обиколи всичко, което имаше за гледане, всичко, което имаше за слушане. Един ден ѝ омръзнаха пансионите, гарите, чуждите хора, чуждите езици, чуждите морета и се върна в малката си родина. Тя имаше природен ум, и големите богатства на баща ѝ не бяха успели да го осакатят достатъчно. Тя бе разбрала, че навсякъде младите хора еднакво смирено навеждат глава пред големите зестри и че навсякъде е еднакво безумно да се търси този, който никога не се намира. А понеже ѝ дойдоха до гуша баловете, чайовете, другарките, които говореха на френски за шивачки и обожатели, а на немски за най-нови кухненски рецепти и най-последни клюки - Марта се записа в университета. Там се сприятели с Божана. И ги нарекоха момчетата.

Но един ден лека сянка легна върху приятелството им. Разбира се, причината за това беше един мъж. От деня, когато младият доцент д-р Ангел Сребров стъпи в аудиторията и спря строгия си поглед върху тях, и в залата прозвуча мекият, замайващ баритон на гласа му, Божана и Марта се почувстваха виновни една пред друга. Виновни - защото и двете криеха вече една смътна тайна в сърцата си и нямаха сила да я признаят помежду си. А когато всяка от тях - с верния инстинкт на жената разбра, че и другата таи копнеж като нейния, лекото чувство за виновност се превърна в скрита враждебност, която по-късно изби в съперничество. Божана бе по-интелигентната, Марта се трудеше по-усърдно. Тогава Божана почна да чете повече и в скоро време надмина приятелката си.

И един ден Марта - обезвереното и скептично момиче, откри, пълно с ужас и възторг, че и в неговите гърди бие малко и горещо сърце на жена, а Божана разбра, че странното чувство, което изпитваше към Среброва, не бе само уважение пред ума му, и че слабата искра в очите на един мъж бе подпалила в душата ѝ неизвестни, девствени лесове, тъмни и огромни, че в нея спеше страшна сила, опасна като пламък, могъща като волята, която движи звездите.

 

2.

Бяха ходили до Черни връх. На връщане Сребров остави всички други компании и от Черни връх надолу, през полята, вървеше между двете приятелки. Разговорът, започнат при Драгалевци за мистиката на "Парсифал", на хижа "Алеко" премина върху идеите на Куденхове-Калерги, а към хижа "Витоша" стигна до въпросите, които живо засягаха Божана.

- Аз съм убедена, че ако жената имаше голямо активно участие в обществения живот духът на Локарно нямаше да бъде само една басня, а Пан-Европа една химера.

- Вярвате ли, госпожице Божана?

- Напълно. Защото мъжът носи в себе си, в кръвта си, стихията на борбата и на разрушението. Вижте малките момчета, юношите по улиците - саби, кончета, войници, свирки, прашки, камъни, бой, а по-сетне първите студентски буйства, кръчми, вино, оръжие... Е, добре, мислите ли, че възрастният мъж, който е минал тия неизбежни етапи, ще бъде по-друг, когато заседава в Женева, или гдето и да било? Навсякъде ще носи той своя дух на непримиримост. Мъжът не търси, не желае мира. Ако нямаше причини за борба, той щеше да ги измисли. Защото борбата е животът му.

- Чакай - намеси се Марта, - понякога има и жени с бойка натура и смел дух. И обратно - мъже с пасивността и кротостта на жени.

- Да. Има, разбира се. Но това са изключения. Ние говорим не за този мъж или онази жена, а за мъжкото и женското начало изобщо, за тяхната основна същина, тъй както я разбира Вайнингер.

Марта млъкна недоволна.

- Довършете мисълта си, госпожице Божана - каза Сребров.

- Исках да кажа, че всички обществени въпроси, разглеждани само от мъже, са носили отпечатъка на неговия дух. Вижте. Дори в най-кроткото начало, в християнското "любете друг друга" мъжете пак са внесли своята непримиримост. Историята на християнството е история на една непрекъсната борба: инквизиция, лютеранство, Вартоломеева нощ. А когато се борят за братство, свобода и равенство, стават убийци и тирани. Това са мъжете.

- Но поне през време на Френската революция жените са имали достатъчно права, госпожице Божана - каза малко насмешливо Сребров.

- Да. Те са се били заедно с мъжете. Но след това са ги оставили да играят карманьола, вместо да заседават в Конвента. Така е, господин Сребров. И сега всички тия мъжки конференции за мир са само подготовки за нови войни. Това го знаят и децата. И кой страда от войната! Жените. Но те нямат право да кажат мнението си, тях никой не ги пита. Те са длъжни да се подчиняват!

Божана прекара бързо ръка през гъстите си черни коси и ги отметна назад от челото. Очите ѝ горяха.

- Само жената, която дава живота - продължи тя, - само тя може да разполага с него. Никоя майка на света няма да изпрати на смърт детето, което е родила и отгледала с мъки. Във войната не убиват мъже, а техните майки. Защото животът на майката е нейното дете. Но един мъж не може да разбера това...

- Има неща, които стоят по-високо от любовта на майката, госпожице Божана. Подвигът, култът към родината, самопожертвованието за една идея. Но това са мъжки добродетели и жената не ги разбира, не е в състояние да ги разбере - добави малко иронично Сребров.

- Не. Няма нищо по-свято, по-голямо от любовта. А войната е омраза.

- Има неща, които се уреждат само с огън и меч.

- Няма нещо, което да не може да се уреди с любов. Стига да се има доброто желание.

- Не забравяйте, че войната е един отдушник, едно пречистване за народите. Това е вечната борба за самосъхранение. По-голямото, по-силното животно изяжда по-слабото. И после, какво значат жертвите? Всяка година крепнат нови поколения.

- Разбира се. Когато на хората се гледа като на средство, като на материал. След време днешните борби между заслепени, братски народи ще изглеждат толкова смешни, колкото сега на нас се виждат войните между бялата и червената роза. Народите трябва да се съединяват в името на по-големи идеали, вместо да се разкъсват за дребни разпри.

- Да. Нам се струват смешни и безсмислени ония борби, защото причините за тях вече не съществуват. Но на тяхно място са се явили други. Войната е въпрос за съществуване. По-даровитият, по-силният ще победи слабия, изродения, неспособния.

- Не. Всеки има право на живот. - Докато отношенията между хората се подчиняват на закони, наказания и справедливост, отношенията между народите са останали на първобитно стъпало. Каменна епоха. Правото на юмрука.

- Народите са организми, госпожице Божана. Те растат, крепнат, цъфтят, остаряват. Малко ли умрели народи имаме досега? Асирийци, египтяни... Младите свежи народи ще покорят увехналите, изчерпаните. Така е.

- Вярно е. Но защо това да стане с грубите и жестоки средства на войната?

- Защото никой не се предава доброволно.

- Не знам. Още бих разбрала борби между раси, между континенти, но войните между европейци са безсмислени и безумни. Една наклонена плоскост, която води към гибел. Единственото спасение виждам в жените. Само техният общ, мощен вик може да опомни безумците, които чертаят нови кървави пътища.

- Вие говорите като убедена привърженица на Калерги. Не сте ли и член на някоя теософска ложа?

- Не!

- Я Вие, госпожице Марта? Какво ще кажете?

Момичето вървеше малко настрана. Не, когато говореше Божана, никой не можеше да отвори уста. Безполезно беше да ѝ се противоречи. Всеки миг тя имаше готов отговор.

- Защо мълчите? Не Ви ли интересуват тези въпроси?

- О, да. Много. Но аз не съм съгласна с Божана за някои неща.

- Например?

- Например - аз предпочитам жената, която се бори. Жената, която догонва мъжа. А Божана е за женствената жена като Unding an sich.

Сребров се усмихна и подхвърли шеговито:

- Значи, вие сте за неженствената жена - като Unding an sich.

- Тъкмо това не исках да кажа, но все пак...

- Абсурд! - рече Божана.

Сребров почна да се смее:

- Браво! Веднага го отсякохте. Това беше великолепно, госпожице Божана.

Марта се изчерви от гняв и изви глава.

- Абсурд е - продължи Божана, - защото, ако жената на будоара, жената-кукла е противна, - жената не-жена, тази, която се отказва от задачите, които ѝ е определила природата, е сто пъти по-жалка и по-противна. Вярно е. Днешната жена е изостанала издире, твърде много е била ограничавана и затъпявана с едно погрешно възпитание, твърде дълго е била готвена само за кухнята и за спалнята. Но бъдещата жена, освободена от опекунството, с което е била свързана досега, с икономически развързани ръце, самостоятелна и силна, тази жена ще се наложи на мъжа не само с хитрите примамки на плътта, но и със свободата на избора; когато бракът няма да бъде само търговски договор, примка за улавяне нов опекун и доставчик на дрехи и храна, а съюз между равни - мистична конвенция на сърцата.

- Имате пълно право, госпожице Божана - и той я погледна с поглед, в който имаше много топлота.

- И после - продължи Божана, - богатството на ума и културата не са нужни на жената само за да подражава маймунски на мъжа - да става адвокат, инженер, депутат, - а за да облагороди своята задача - една от най-големите: отглеждането на малкия човек. Това не е работа на разни случайни слугини и гувернантки. Това е работа за културни и образовани хора, които със знания и любов подкрепят първите стъпки на крехкото създание. Това е работа само на майката, която, за да има правото да отгледа едно дете, трябва да е минала не само курс по готварство и бродерия, а да разбира най-важните въпроси на философията, на изкуството, на медицината, да познава всички модерни методи на възпитание, да познава Фройдовата теория и системата на Монтесори. Като си помисля понякога в какви невежи и груби ръце се оставя нежният млад човек да крепне - просто косите ми настръхват. Да бях държавник, щях да подлагам на изпит всяка жена, която очаква дете. Ако не издържи - детето ще ѝ се отнеме!

- Браво, госпожица Божана! - извика пак Сребров и почна да ръкопляска. Вие сте чудесно момиче!

Марта вървеше напред, загледана в аленото кълбо, което висеше между прозрачно теменужните сенки на Люлин. Дясната обувка притискаше малкия ѝ пръст, каменистият път увеличаваше болката и тя леко накуцваше, побледняла и мрачна. Някаква тъмна вълна от омраза и досада свиваше гърлото ѝ. Сребров я настигна. - Уморихте ли се? Вие куцате вече? Вземете моя бастун, дайте си раницата. Не е за Вас такава голяма екскурзия!

Марта сви устни:

- Хубава работа. Да не ме смятате за дете! Съвсем не съм уморена, но обувката...

Божана забави крачките си и се смеси с другите. Малко по-късно в здрача между високите борове тя видя как Сребров подава ръка на Марта и я поддържа по мъчния стръмен път.

И заедно със сенките на вечерта една още по-голяма сянка легна върху приятелството на двете момичета.

Изведнъж, при един завой, в далечината блесна София, трептяща и сияйна като огромна скъпоценност.

 

3.

Сребрен здрач гаснеше по прозорците. В синкавия дим от папироси се мяркаха преплетени силуети, които се чупеха в ритъма на танца. Цветя, коприни, парфюми и тютюн смесваха топлите си благоухания. И всред толкова суета само момчешката фигура на Марта се открояваше строга и замислена. Тя пушеше папироса след папироса и нервно се ослушваше в стъпките, които минаваха край прозорците. Някакъв момък с квадратни рамене се поклони пред нея. Синият му поглед просеше. Тя го изгледа разсеяно и направи неопределено, отрицателно движение.

Грамофонът спря. Силуетите се разплетоха и изпълниха тихите ъгли. Марта усети как сърцето ѝ бие още по-тревожно. Ще дойде ли, или не? Тя погледна към един ъгъл зад рояла и видя един наведен женски тил. А, значи и тя е тъжна. Той няма да дойде. Лятната ваканция и заминаването на Сребров за чужбина не можаха да възвърнат старите, искрени отношения между двете приятелки, а с почването на новия семестър недоверието между Марта и Божана растеше все повече и изпълваше момичетата с тъга и огорчение.

Веднъж неочаквано Марта, строгата и недостъпна Марта, бе поканила приятелите си на чай.

И сега сърцето ѝ биеше все по-тревожно. Някаква смътна надежда лежеше върху това малко празненство, което сама Марта не разбираше защо е устроила. Само ироничният поглед на Божана я караше да побледнява от срам и гняв, защото в него четеше: "Може би искаш да го плениш с лукса на бащиния си дом?"

Ставаше почти тъмно. В един ъгъл ниска лампа в цветен абажур разпръсна меката си светлина. Някой изсвири едно Шопеново ноктюрно. Пиха още чай. Донесоха нови сладки, ликьори. Черната плоча пак се завъртя и силуетите, стопени в нежната, златиста светлина, отново се преплетоха в синкавия дим на папиросите.

Някой позвъни. Сивите очи на Марта изпуснаха искри. Една закъсняла гостенка се втурна запъхтяна. Две черни очи кръстосаха разочарования си блясък с потъмнялото сребро на сивите. Тъмнокосата глава на Божана се наведе съвсем ниско. Защо дойде да смущава суетния им празник? Тя отърси презрително глава и дигна чело. Не. Не бяха ли другите, които трябваше да се стесняват от нея? Какво от това, че ръцете ѝ са червени от къщната работа и дрехите - износени и смешни, какво от това, че устните ѝ не познават лъжливата багра на калема и очите са уморени от нощните бдения над големите томове. Все едно! Той тъкмо това цени в нея - тя се отличава от всичките си връстници, тя не е лекомислена и празна, зад тясното ѝ чело живее човек, равен нему.

Марта се качва на втория етаж и дебне зад прозорците След това седна на леглото си. Да можеше да го забрави, да замине, да обикне другиго. Борбата бе жестока и унизителна. Ето синеокият с широките рамене. Тя знаеше, че може спокойно да сложи ръка в неговата и да тръгне със затворени очи. Пътят ѝ щеше да бъде лек и чист като песен. Но душата ѝ жадуваше бури и шемет, опиянението на борбата и чара на мъчната победа.

Звъни се.

Марта литва по стълбите, влиза в приемната. Вън се чува мекият баритон на гласа му. Тя поглежда към рояла. Две тъмни очи я гледат просто и трепетно. На прага се появява младият доцент с рано посребрени коси. В очилата му се чупят светлини, над тях се издига високо, набраздено с тънки черти чело. Зениците му са студени, но усмивката е топла. Марта подава треперещите си пръсти.

- Вие знаете, че винаги изпълвам обещанията си с неизбежното закъснение. Освен това обещах на госпожица Божана да се срещна тук с нея. Тя идва ли?

- О, да. Тя е тук.

Марта се мъчи с всички сили да скрие разочарованието си и се загубва всред кръг млади хора, ясният ѝ звънлив смях звучи необикновено. Сребров се отправя към рояла, изважда от джоба си малка книга.

- Ето. Днес цял ден я търсих.

Божана се изчервява от радост.

Някакво остро, неуверено сопрано почва песен от Шуберт. Сребров едва забелязано се мръщи и слуша търпеливо. Марта му подава чаша чай.

- Благодаря. Чай не пия.

- Тогава ликьор, кафе?

- Не. Нали знаете - зарад нервите...

И той се вдълбочава в оживен разговор с Божана. Полека-лека гостите се пренасят в съседната стая при грамофона. По тялото на всички побягват тръпките на буен, лекомислен фокстрот. Марта сменя плоча след плоча, кани гостите, усмихва се и очите ѝ се отклоняват непрестанно към ъгъла при рояла в другата стая. Най-сетне не можа да издържи.

- Господин Сребров, ще си вземете от тортата.

Той взема разсеяно и се обръща към Божана.

- Защо жената трябвало все пак да влезе в парламента?

- Когато интелигентната, освободена жена получи правото да казва мнението си, тя ще гласува против насилията, против безогледните борби за власт, против закона, който закриля бащата за сметка на девойката майка, против продажната любов, против алкохола, против хазарта. Защото не са жени, които пълнят кръчми и съмнителни заведения. Те не се отварят за тях: жените са само жертвите им.

- Вижте какво ще Ви кажа, госпожице Божана - той отряза с лъжичката си едно парче от шоколадената торта, - мислите ли, че само жената е била причина да се уредят голяма част от тези въпроси в държави, като например Швеция, Холандия, Америка.

- Никой не твърди, че само жената е едничкият фактор. Но този важен фактор ние го нямаме у нас.

- Най-важните фактори са икономическите условия, госпожице Божана. Ако ние бяхме една богата страна, ако имахме петрол, желязо, скъпи руди, силна индустрия, организиран труд - половината от нещастията ни нямаше да ги има. Най-големият процент на незаконнородени деца е в Скандинавските държави, гдето все пак хората живеят образцово.

- Защото майчинството е защитено, организирано, подкрепено.

- Защото имат средства да направят това. Ето най-важното.

- И защото мъжът е съзнал задълженията си.

- Винаги с готов отговор, госпожице Божана! - изсмя се Сребров.

- А кой накара американците да запретят алкохола? - продължи момичето. - Не бяха ли жените? Вижте как преуспява тази страна, в която жената има толкова много права...

- О, ако американците нямаха каси, пълни със злато, мъчно щяха да ги спасят жените им. Ако не ни бяха отнели нашата златна житница, топлите тютюневи полета, южното море, и ние щяхме да бъдем днес малко по-другояче. Бедни сме, бедни сме, госпожице Божана. Такъв народ лесно става плячка на пороци, крайности, междуособици, чужди влияния. Селянинът ни едва изкарва царевичния си хляб, чиновникът вечно трепери за жалката си награда, търговецът живее с постоянния призрак на разорението. Какво искате от този народ? Нека малко му светне на очите - тогава ще видите на какво е способен. Откакто се е освободил досега не е виждал един спокоен ден - и въпреки всичко дава на света учени, поети, певци, художници. Аз вярвам в нашия народ! Само имайте търпение...

Божана мълчеше замислена. Думите на любимия развихриха нови надежди в душата ѝ. Тя го погледна с обич и възторг.

Сребров подаде чинийката на Марта и я погледна въпросително.

- Днес мълчите повече от всякога. А тортата е наистина великолепна. Ще ми дадете ли още едно парче? Нали?

В гласа му трептеше едва доловима ирония.

Момичето пламна.

- Аз слушах с голямо внимание разговора ви, но не исках да се намесвам, за да не прекъсна мисълта на Божана.

Изведнъж тя разбра, че отговорът ѝ е глупав и злобен. Почервеня още повече и с радост се завтече да види кой е новодошлият в другата стая, за да се спаси от неловкото мълчание, което бе легнало върху тримата.

Беше нова гостенка - Сия. В двете стаи се промъква нещо тайнствено и чудно. Жените усещат тиха и остра неприязън, мъжете стават неспокойни и неволно дигат ръка, поправят връзката си, поглаждат горната си устна. Сия носи винаги около себе си странен, вълнуващ флуидиум, тя излъчва нещо, което дразни и покорява едновременно, налага се на волите, завладява мислите; в нейно присъствие всички променят гласа, движенията, погледа си. Настъпва неприятно мълчание. Мъжете напразно се мъчат да отклонят погледа си от момичето, което ги фасцинира, жените бледнеят от досада. Сребров дига глава и поглежда към другата стая.

- Ние сме останали тук съвсем сами - казва той след малко и става. В другата стая Сребров отива направо при Сия, завежда разговор и скоро говори наведен над рамото ѝ. Гласът му е добил внезапно някакъв нов, примамващ оттенък. Очите му светят особено. Марта отива към Божана. Отдавна в гласа ѝ не е имало толкова топлота и искреност:

- Колко съжалявам, че няма да мога да дойда с вас!

Сребров поглежда часовника си.

- Хайде, госпожице Божана!

Двамата се сбогуват и излизат, проследени от разочарования поглед на две жени.

 

4.

Божана се върна у дома си опиянена от надежди. След сказката тя и Сребров се бяха разходили до Борисовата градина. Ситни елмази танцуваха в гъста, бляскава мрежа и ослепяваха очите им, под стъпките им снегът шумеше меко като коприна. Той бе странно весел и духовит. Сякаш нещо грееше в сърцето му и преливаше в думите, в смеха му. Може би той ме обича - мислеше младото момиче. И някакво огромно щастие разгръщаше ръце пред нея. Той я изпрати до вкъщи. Свали шапката си.

- Ще чуем и втората сказка нали?

- Да. И утре ще дойдете ли на университетския бал?

Сребров се усмихна.

- Разбира се. Ще се видим пак.

И той изчезна в бялата вихрушка. Божана се качи бързо по стълбите. Когато спря пред вратата, нещо зачука в слепите ѝ очи и тя едва пое дъх. Радостта я задушваше. Една разрошена сънлива глава се подаде.

- Донесе ли парите? - бяха първите думи на майката.

Божана се опомни. Беше забравила да събере парите си от частни уроци.

- Бях на сказка - рече - и наведе виновно глава.

- Аман от твоите сказки! А кой ще плати утре на хлебаря? Ти като да не живееш на този свят.

Божана не се ядоса. Искаше ѝ се да прегърне и целуне майка си, да извика на всички за щастието, което я изгаряше.

- И да не стоиш до късно, че се хаби електричеството. А после пак ще ми станеш с червени очи - майката погледна с ненавист книгата, която се подаваше от джоба на дъщеря ѝ и добави - я да беше станала чиновничка или да беше се съгласила да вземеш Стефана, ама ще учи госпожицата. Като че ли жената не я чака все същото - и да учи, и да не учи.

- Стига с този Стефан! И после...

Но каква полза да разправя за плановете си за бъдещето си. Щяха само да ѝ се изсмеят. Все същото я чакало. Да мине от една опека в друга, от едно унижение в друго - под вечен надзор, вечно дете, което чака да му подарят, да бъдат милостиви, щедри. Е, да. Тя печелеше от частни уроци, Стефан имаше доходно предприятие. Сметката беше проста. Божана потърси глава. Тя си спомни умното чело, строгите очи на любимия и сърцето ѝ потръпна от благодарност. Погледна майка си със съжаление. Бедната, тя не беше виновна. Повтаряше само това, което от векове бяха втълпявали в главата на жената. Тя обви ръката си около врата ѝ:

- Не се сърди. Утре рано ще донеса парите...

Електричеството горя дълго тази нощ.

 

5.

Още при влизането си в залата Божана усети една ръка да се докосва до лакътя ѝ.

- Най-сетне дойдохте...

Тя се изчерви. За пръв път в живота си се усещаше смутена.

- Елате на нашата маса. Запазих ви стол - и той тръгна напред, като ѝ правеше път всред пъстрата навалица. Там бяха Сия, Елена, Стойчев и други познати. Сия бе в светлозелена рокля от китайски креп, извънредно изрязана на гърба. На рамото ѝ цъфтеше огромна, червена роза. Тя погледна през премрежените си ресници простичката черна рокля на Божана и в очите ѝ светна насмешка. След това взе между лакираните си нокти тънка папироса и извърна глава.

- Защо се замислихте, госпожице Божана? Не Ви ли е весело тук?

Тя се стресна:

- Не знам. Чувствам се неловко всред толкова хубави, елегантни жени. Ако това не беше нашият университетски бал, никога не бих дошла. Нали знаете, че съм малко дива. Тази веселба ми е чужда.

- Ах, недейте мисли, че всички тук са много весели. Вижте там момичето с червената рокля - усмивката му е пропита с отрова, да би могло, на драго сърце би изгорило живо онова момиче в синьо, което танцува с високия, русия. А учтивият поклон на онзи с белите коси е една висша проява на презрение към жената - към всяка жена изобщо. Ония двамата в смокинг си говорят любезности. Но по-скоро биха предпочели да се удушат.

- Вие виждате всичко. Знаете всичко... Значи според Вас тук няма нито един щастлив човек...

- Не казвам това. Ето например аз...

Сърцето ѝ заби силно. Тя чувстваше, че той ще каже нещо съдбоносно, затаи дъх и дигна очи към него. Сребров бе прекъснал думите си, загледан в някакво чудно видение. Една девойка в стилна рокля от розова тафта, покрита със сребърни дантели се движеше към една от близките маси. Беше придружена от някакъв господин с бели мустаци и един млад момък във фрак. На рамото ѝ трептеше нежно, сребърно цвете, върху розовите ѝ устни грееше властна, покоряваща усмивка, тънките голи ръце се извиваха в чисти, гъвкави линии, на дългия строен врат сияеха с кротък блясък бисери.

Божана проследи погледа на Сребров и попита разочарована:

- Кое е това хубаво момиче?

Той я погледна учуден.

- Това е Марта! Не я ли познахте?

Тя присви слабите си очи. Това бе наистина Марта - хубава, горда, тържествуваща. Божана разбра веднага, че е загубена. Марта бе избрала последното и най-опасно оръжие. Щеше ли Сребров да победи изкушението? Не беше ли и той мъж като хилядите други - слаб и покорен пред повелите на плътта? Тя дигна глава и изгледа Марта. И девойката с розовата рокля поруменя от това, което прочете в погледа на девойката в черно. И ти ли? - казваше той. А ако Божана виждаше по-добре, щеше да разбере срама, който гореше в очите на Марта. - Аз не съм виновна! Мъжът е, който ни предпочита така. А любовта ми към този мъж е по-силна от всичко. Предпочитам да ме унижат, но да ме обичат...

Сребров се обърна бавно. Беше замислен, разсеян. Поиска да си спомни какво щеше да каже, но не можа. Джазбендът засвири отново. Инструментите виеха, лаеха, хълцаха. В залата пролетя невидимият властен зов на някакъв пикантен чарлстон и зачупи в гротескните си линии всички тия мъже и жени с горящи очи и тръпни тела.

Мина и Марта в ръцете на някакъв излизан, безличен манекен в безупречен фрак, ръката ѝ се допираше с изискана небрежност до рамото му, усмивката ѝ бе царска. Сребров се извърна с внезапно, нервно движение, запали набързо папироса и дълго я следи с особен поглед. Божана седеше самотна и загубена всред това море от усмихнати хора. Нещо шепнеше на сърцето ѝ - не, мое момиче, ти с нищо няма да заместиш божествения дар, който ти е отказан. Каква полза от големите томове? Те ще отнемат и последната багра от лицето ти - младостта ти ще отшуми по празни сънища... Изведнъж Божана разтърси черните си коси. Нима заслужваше този мъж нейната изключителна обич? Но когато по-късно подаде ръка за сбогом, устните ѝ пошепнаха неволно:

- Ще ходим ли утре на втората сказка?

- Разбира се, госпожице Божана. - Гласът и усмивката му бяха странни.

На другия ден тя дълго гледа в огледалото помътнелите от нощни бдения очи, бледното, отслабнало лице. Посегна плахо към пудрата на по-малката си сестра. Но преди да излезе, внезапно се върна, свали шапката си, изми лицето си. Не, не, така тя не можеше да съперничи нито на Марта, нито на Сия дори. Така тя ще се смеси и загуби в хилядите, които пълнеха улиците и площадите с неестествено бели лица, с дръзко оголени колене. Това беше едничката им примамка. Не. Тя трябваше да бъде друга. Ако ще би да разкъса сърцето си.

След сказката тръгнаха отново към градината. Но при един ъгъл Сребров се сбогува:

- Днес съм твърде много зает. Утре, след лекциите, ще поговорим повече. - Очите му бяха студени като снега, който искреше под нозете им.

Тя тръгна сама, малко приведена, с притворени очи. Край нея минаваха млади хора с буйни, свежи смехове, чуваше закачки, които не се отнасяха за нея, понякога някой хвърляше бегъл поглед върху ѝ, но в него имаше само безразличие. А все пак тя беше млада, с жадна за смях и радост душа. Когато се върна вкъщи, Стефан чакаше по-смутен от всякога. Сватите свеждаха дребните си, сбърчени лица в кръг и шепнеха нещо. Божана мина, равнодушна към всичко, седна в кухнята до печката и остана там, с отпуснати ръце, втренчена в беглите сенки на пламъка, които играеха в здрача на стаята.

Не, не, не, шепнеше някой в ушите ѝ, ти ще минеш покрай красотата, ще простреш копнеещи ръце към нея, ще изпълниш сърцето си със смирение и възторг, а тя ще те отмине ликуваща, с присмех на устните. Ти ще прекараш живота си самотна и неразбрана. Напразно ще искаш да раздадеш съкровищата на сърцето си. Животът ще те лъхне с могъщия си дъх и ще те замине. Ти ще се радваш на слънцето, цветята, трептящите звезди, на пролетния танц на душата, на молитвеното смирение пред огромната тишина на лятната вечер, на сочните есенни плодове, на бялата песенна коледна нощ, но на тебе никой няма да се радва, ти сама ще береш нежните, благоуханни цветя, и покрай тебе ще минават двойки с греещи лица; сама ще коленичиш пред звездното небе, а в мрака ще те дебне тайнствен, страстен шепот, други ще берат златните плодове, и малки румени деца ще се плъзгат край тебе в шейни и ще те отминават...

Златният пламък избухваше в синевата на здрача. Вън бе тихо и бяло. Земята, замръзнала в елмазен блясък, спеше своя девствен сън. Девойката все повече навеждаше глава, сърцето ѝ биеше бавно и тихо - сякаш щеше да спре.

 

6.

Божана взе изпитите си с отличие. В същия ден, когато получи дипломата си, тя се научи, че Марта родила момиче. И без да мисли, в порива на някакво дълбоко, безименно чувство тя се отправи към дома ѝ. Когато дигна ръка да позвъни, вратата се отвори и пред нея застана Сребров с шапка и ръкавици. Лицето му сияеше. Сърцето ѝ заби бързо и неравно. Той протегна и двете си ръце.

- О, Божана! Как си спомнихте за нас. Марта ще се зарадва много. Малката е великолепна, тежи четири кила и има коси като на някой папуа. А аз бързам за лекция. Довиждане! - Младият професор свали шапка и изтича по стълбите.

Марта лежеше уморена, с големи сини кръгове около очите. Когато видя приятелката си, лека руменина заля страните ѝ:

- Колко ти благодаря, че дойде!

Божана взе ръката ѝ, погледна това измъчено, обезобразено от кафяви петна лице и нещо се разтопи в гърдите ѝ. Марта бе изкупила жестоко унижението си. Майчинството прощаваше и осветяваше тържеството на плътта. Тя се наведе и целуна младата жена, след това остави кожената си папка върху една масичка, седна до леглото, спря добрите си уморени очи върху Марта и се усмихна. Старото приятелство отново зацъфтя.

 

7.

След много години през един хубав октомврийски ден водачката на женското движение и секретарка на женската парламентарна група отпразнува тържеството на своя двадесет и петгодишен упорит труд и неизмерима воля за свобода. Тя слезе от естрадата със замаяна глава, ръцете ѝ бяха пълни с цветя, очите със сълзи, на гърдите ѝ светеше сребърен орден. Заобиколиха я хиляди възторжени лица, млади момичета поднасяха албуми за подпис, студенти размахваха шапки. Някъде се мярнаха близки, познати лица - Марта и дъщерите ѝ се промъкнаха през навалицата, заобиколиха я, стиснаха я в ръцете си. Двете приятелки се целунаха трогнати; Сребров стисна силно ръката ѝ, каза много хубави, топли думи. Но Божана не ги чу. Тя гледаше учудено ту него, ту Марта. Колко млади и свежи бяха останали те, а тя се чувстваше така стара, уморена...

Вечерта, когато прибираше ордена в кадифената му кутия, Божана дълго го гледа, след това се усмихна през сълзи. Нима този бездушен метал бе награда за дългите ѝ отречения, за всичкия ѝ огромен труд, или суетните хвалебствия на хилядите, които утре щяха да я забравят, или бедната и горда утеха на изпълнения дълг? Пред нея се мярнаха усмихнатото, свежо лице на Марта и ясните очи на момичетата ѝ. Нещо сви гърлото на старата мома. Тя си спомни една жена с посивели коси, една отдавна изчезнала жена и чу отново думите, над които се бе смяла: Жената я чака все същото. Всичко друго е вятър.

Може би тая жена бе имала право. Нейните прости думи - мъдрост на вековете. Божана се замисли. И изведнъж - по стар навик - разтърси белите си коси. Не, не. Подвигът на първите: най-тежкият и най-неблагодарният, той искаше хиляди безименни жертви. Може би тя не беше първата, но не беше и последната от ония, които трябваше да изковат образа на новата жена, на тази, която щеше да стъпва по света като свободен и горд човек. За тази жена Божана бе жертвала своя малък, безрадостен живот. Тя скри излишния орден в скрина, мина покрай букетите и облегна глава до прозореца. Една тънка черта сечеше челото ѝ. Далече Витоша трептеше в бяла, ослепителна мъгла. Божана затвори очи и стоя дълго, опряла лице в гладкото стъкло, студено като стаята, като ръцете, като сърцето ѝ. Някой леко докосна роклята ѝ. Тя се наведе, дигна едрата сива котка, погледна в очите ѝ - два огромни, хладни изумруда - и я стисна силно до врата си.

Котката замърка.

Върху влажната ѝ розова муцунка капна голяма топла сълза.

 

 

© Фани Попова-Мутафова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.08.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019