ЖЕНАТА С НЕБЕСНАТА РОКЛЯ

Фани Попова-Мутафова

web | Жената - грешната и святата

Зад стъклата минаваха сенки - бързи и тревожни - всяка от тях увлечена в своя крехък мираж. Понякога жената в ъгъла дигаше къдрокосата си (за шест месеца) глава и се заглеждаше в неспирния им бяг: всеки тичаше шибан от съдбата си. Някои се спираха зад стъклата и гледаха.

Горящи погледи на млади хора търсеха името си върху някоя книга, деца се заплесваха в картонения Дядо Коледа, ученички диреха магнетичните очи на Конрад Файдт.

Жената с небесната рокля бродираше. Три куфара с дарове имаше вкъщи: черги, ризи, покривки, какво нямаше. Но чеиза все още не беше готов. И всяка нова възглавничка, всяка нова риза лягаше при другите - бродирана с несмели блянове, пронизана с корделата на копнежа.

Влезе един господин.

Тя скочи и по навик - както преглъщаше или мигаше, - поправи къдрицата на челото си, облиза устни, на лицето си сложи маска на любезност и смекчи контраалтовия си глас. О, картички, колкото иска! Думите изскърцаха пискливо, къдрицата бе боядисана.

Господинът започна да разглежда разсеян, нетърпелив. От време на време поглеждаше надписите на книгите, вратата, ъгъла при печката. Да, нея, тъкмо нея поглеждаше. Сърцето ѝ се стопи, жегнато от внезапен пламък. Остави отново работата си и отиде при него. Той избра няколко (три от тях бяха еднакви), плати и почна да разглежда внимателно една илюстрована книга за деца.

Ако господинът желае и други? Например най-новата пратка киноартисти? Тя отвори друга кутия. Ето усмивката на Люси Дорен, котешката грация на Пола Негри, странния чар на Валентино...

Жената с небесната рокля ги показваше една по една. Господинът се учуди. След това се усмихна. И той обичал киното. Тя се изчерви. Ако смее да попита в кое кино ходи господинът най-често? О, във всичките, навсякъде, гдето има хубави филми. Но най-често в "България". Тя извика удивена. Как не го е виждала дотогава, и тя ходела почти винаги там. Дори тази вечер мисли да гледа Бъстър Кийтън. Ако той мисли също да отива?...

Господинът се усмихваше, гледаше я странно. И не си отиваше. Тя му разправи за лозето, което има във Варна, за чичо си - окръжния управител, за любимия си автор, за спестовната си книжка в пощата... Той все въртеше картичките в ръце и се усмихваше странно. Но когато тя най-после реши да му каже последната, съкрушителна подробност, мълния озари главата ѝ. Така! Той сигурно вече знае, че книжарницата е на стария ѝ неженен чичо. Да, да, така ще е. Търси пари, зестра. Нищо. Все едно. И без това си знае, че всеки ще я вземе само за пари.

Тя се облегна на стъклото и склони глава към него. Ризата и ръкавелите му бяха огладени безупречно и лъхаха тънък мирис на тютюн, имаше великолепна копринена връзка на сини и златни пръчици, устните му бяха свежи и червени, прясно остриганите коси ухаеха на Кьолонска вода и светеха от младост...

Тя си помисли как ще побледнеят от завист другарките ѝ, когато им го представи - годеника ми.

Гледай, гледай, много чака, ама какъв си намери. Старата мома заликува. Ами корделата на нощницата? Трябва да бърза, да бърза... Годежът - тя си представи мечтаната халка на пръста, сватбата - бялото було, файтоните, или не, по-добре автомобили, разбира се, автомобили, и няма вече това омразно госпожице, това, госпожице, онова, - госпожа! и после...

Вратата се отвори пак. Влязоха две млади момичета. Със свежи смехове и заруменели страни. Нещо шепнеха, сбутваха се. Едното бе много хубаво, с капризен профил и влажни тъмни очи; синият плат на палтото едва стигаше до стройните му колене. То криеше нослето си в кожената яка и тихо се смееше.

Господинът се обърна и лицето му светна. Той остави картичките и се отправи към момичетата. Едно от тях (синеокото) отиде при жената и поиска книга и пликове за писма. Другото и господинът останаха при вратата, вглъбени в разговор.

Жената търсеше с треперещи пръсти.

- Бели или цветни? - гласът бе глух и неравен.

- Лилави, ако имате.

Тя ѝ подаде една кутия.

- Но тези са сини.

Жената отваряше, затваряше кутиите и не можеше да разбере, кои са сини, кои сиви, кои лилави.

- Тези ли?

- Да, половин дузина.

Момичето почна да разглежда картичките с киноартистите.

Жената хвърли поглед към господина и момичето.

Въздъхна.

И седна при работата си. Но бродираната нощница ѝ се стори непоносимо смешна. Тя я отпусна върху коленете си, извърна лице и бързо изтри една сълза от края на окото си.

- Сбогом, госпожо!

Младият човек вдигна шапка, зъбите му блеснаха в приветлива усмивка. Тримата излязоха...

Мръкваше.

Тя стана и запали лампата. Зад запотените стъкла на витрините растяха странни силуети - огромни и бягащи.

Влезе една млада жена, облечена в скъпи кафяви кожи, водеше за ръка едно пет-шестгодишно момиченце.

- Помните ли ме?

Но, разбира се, не беше ли това палавата девойка, която бягаше от час и се криеше в книжарницата, докато мине страшният урок по физика или латински. Нали там на онази масичка си преписваше задачите по математика. Как няма да я помни! Най-лудата от онази компания буйни, безумни ученички. А какво се е случило? Защо не е идвала толкова време? Взела ли е вече матура?

Младата жена се изсмя.

- Матура! О, това беше толкова отдавна. Аз живях дълго време в странство. Мъжът ми е търговски консул.

Другата зяпна. И омъжена вече! Така скоро!

- Ах, скоро. И това бе твърде отдавна.

Младата жена поглади лицето на детето.

- Харесва ли Ви?

Жената с небесната рокля я погледна удивено.

- Мое е.

И дете! Това беше вече прекалено. Още малко и това момиченце щеше да почне и то да си купува розови пликове.

Младата жена купи една илюстрована книга за деца.

- А сега - довиждане.

Излезе си с дигната глава, сияещи очи и щастлива усмивка. Детето подскачаше, дърпаше я за ръката, чуруликаше.

Жената с небесната рокля отиде до стъклото на вратата и дълго гледа след тях.

След това затвори магазина. Малкият ѝ силует бегло се плъзна по стените, изплашените ѝ стъпки леко отекваха в празните улици. Тя бързаше смутена и страхлива. Стреснаха я буйните смехове на пийнали младежи; звънът на трамваите, огнените очи на таксиметрите я фасцинираха и тя заплиташе краката си, безпомощна като птиче пред погледа на змия.

Съквартирантката ѝ беше излязла някъде. Къщата бе празна и тъжна.

Тя обиколи кухнята, хапна малко и се прибра в стаята си.

В ума ѝ стоеше все една мисъл. Как бе изминало толкова време.

Тя погледна огледалото. Видя една стара жена със смешна небесна рокля и боядисани коси. Изсмя се.

Смъкна роклята и я хвърли в един ъгъл, след това запрати при нея и бродираната нощница.

И си легна.

Както всека вечер, преди да заспи, тя си припомни с всички подробности най-пикантната авантюра през живота си. Когато в трена - да, то бе твърде отдавна, може би преди петнадесет или двадесет години - в тунела един непознат я бе неочаквано целунал зад ухото. И досега, като си спомняше тази дързост потреперваше от възмущение и възторг. Но тази вечер споменът ѝ се видя избледнял, омръзнал.

Не можа да заспи. Късно след полунощ стана, нещо не беше в ред. Дълго се чуди. След това намери нощницата в ъгъла, прекара през бродерията копринена кордела, поръси я с нафталин и я сгъна грижливо при другите в куфара.

Съквартирантката се върна с шумна компания.

Свириха, танцуваха, пяха.

В другата стая една самотна жена седеше в широкото си студено легло, слушаше чуждата радост, а в главата ѝ стоеше все една мисъл: как бе минало толкова време?

Нещо бе умряло.

Може би, отдавна. Но за пръв път сега жената виждаше увехналите цветове на младостта, надеждата, любовта.

В този час милиони нейни сестри подпираха на длан уморената си безсънна глава и гледаха как бавно побледнява среброто на звездите.

© Фани Попова-Мутафова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.08.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Фани Попова-Мутафова. Жената с небесната рокля. София: Издание на литературен кръг "Стрелец", 1927.