ЖЕНАТА НА ПРИЯТЕЛЯ МИ

Фани Попова-Мутафова

web | Жената - грешната и святата

Една вечер Дан, най-скъпият ми приятел от детинство, изпи на един дъх чашата си с тъмно сладко вино, потърка с длан тила си и каза замислен:

- Ще се оженя.

Аз и останалите двама се усмихнахме и спогледахме. На седемнадесет години Дан бе казал - ще се оженя. Тогава бе влюбен в учителката си по пиано, вдовица с три големи дъщери. На двадесет и седем Дан бе казал - ще се оженя. По онова време целият град бе загубил главата си по една известна балерина. На тридесет и седем той отново казваше - ще се оженя.

- За коя? - попита Докторът и ни смигна многозначително.

- Не знам.

Изсмяхме се.

- Какво има чудно в това? - дигна вежди Дан, - тъкмо мен ми е съвсем безразлично за коя. Но искам да се оженя.

- Това е глупаво! - извика Докторът, - тогава ожени се за Соня, келнерката.

- Не. Не ме разбрахте. Аз ще се оженя само за момичето, което обичам. И което търся.

- Което обичаш - казах аз, - разбирам. Но което търсиш?

- Ще Ви кажа. Аз обичам едно момиче, което никога не съм виждал, но което сигурно някъде съществува. Сега то живее само в душата ми.

- Това е твърде поетично казано - рече Филип и сви устни.

- Може ли да се знае какво е това необикновено същество? - попитах аз заинтригуван.

- Напротив. То е съвсем обикновено. Слушайте. Аз ще Ви разправя. Най-напред, то не трябва да бъде хубаво.

- О! - извикахме всички.

- По никой начин. Хубавата жена е напаст Божия. Човек не може да бъде никога спокоен с нея. А аз желая спокойствие и тих, радостен дом. Хубавата жена е творение на изкуството. Тя иска да бъде винаги на показ, във витрина, в музей. А аз ще трябва да бъда само роб, излишно създание, Отело, доставчик и импресарио. Не хубава. Но да не дразни окото. Свежа и спретната. И после чиста, чиста, с дълги коси, руса и мълчалива. Никакви пудри, никакви моди. И с очила.

- Това е вече прекалено! - извиках аз.

- Чакай. Това не е всичко. Тя трябва да бъде и малко глупава. Съвсем мъничко. Ето, аз не мога да търпя, например, умните жени на руснаците, които боядисват лицето си, бият мъжете си, знаят повече от тях, нечистоплътността си прикриват с лукс и в чекмеджетата им се търкалят папироси, остатъци от гребени, скъсани чорапи; изсъхнали кори от портокал, карти за игра, бонбони, пудра и каквото не си помислиш още. - Дан потърси глава с отвращение. - Но аз обожавам шведките, немките. Аз обичам жената за вкъщи. Да лъска бравите, сама да глади яките ми, да пече сладки и да кърми деца. Инак най-много да свири два-три валса от Шопен и да е чела няколко стихотворения от Хайне. Повече не ѝ трябва. Дошли са ми до гуша всички тия интелектуални многознаещи жени, които не могат да ти зашият едно копче, ходят със скъсани пети и не знаят да си сварят един чай. Не искам жена да знае повече от мене. Нито пък кукла. Такава мога да си намеря и от улицата.

- Но защо пък с очила - попита Докторът.

- Не знам. Веднъж видях едно малко немско девойче, с руси плитки, алени бузи и очила. И сякаш в нея видях образа на цялата немска жена - типът на Гретхен.

- Вземи си тогава една шваба - рекох аз.

- Изглежда. Никое от тукашните момичета не ми хареса. С едно флиртувах, с друго танцувах чарлстон, с трето изучвах витрините на "Леге", с четвърто правих вечерни екскурзии по "Цар Освободител". Но съпруга, уви, не намерих.

- И у нас в провинцията има прекрасни девойки. Тъкмо по твоя вкус. Малко от по-старото време - казах аз.

- И там е същото... Лошото е, че ние нямаме традиция. До вчера почти всички сме били селяни. А днес по булевардите не можеш да различиш кабаретното момиче от студентката, от слугинята, от така нареченото момиче от добро семейство. Всички еднакво изписани, еднакво пикантни, еднакво облечени в последните чудатости на парижките модни къщи. Уверявам ви. Ето защо обичам немката. Вие виждали ли сте елегантността на германската жена?

- Знаем, знаем. Пословично безвкусие и недодяланост.

- Прощавай, Докторе. Веднъж в Партенкирхен се запознах с жената на един известен берлински индустриалец. Никога не съм виждал по-елегантна и едновременно по-скромно облечена жена. Едно просто късичко палто от кафяви кожи, ръкавици от жълтеникава шведска кожа, блуза от бледозлатиста сурова коприна, широка спортна пола на квадратчета. И единствено украшение - една перла на средния пръст. Кое правеше тази жена най-елегантната в Партенкирхен, не знам. Дали чудната свежест на леко загорялото от зимното слънце лице, дали ослепителната спретнатост на облеклото ѝ... Но такава жена не съм срещал вече никъде. Нашата българка е великолепна. Но няма здрава основа. Изхвръкнала от строгостта на народните ни обичаи, сега тя се лута безпомощна между шаблоните, които ѝ представят нашите шивачки, крайностите на Париж и нашата стара, заета от турците ориенталска пищност. Тя не умее да намери границата между красивото и претрупаното, между елегантното и кабаретното, между скромното и безвкусното.

- Мъчно ще си намериш такава жена - заключи Докторът и поклати глава.

- И затова ще си останем стари ергени! - се засмях аз и дигнах чашата си.

- За здравето на нашите хубави девойки! - каза Докторът и погледна момичето, което седеше на срещната маса. Чукнахме се и изпихме чашите до дъно.

Когато излязохме навън, пред очите ни блесна огромен плакат за филм с Лилиан Гиш.

- Искате ли да видите най-хубавата жена на света? - рекох - елате.

- Не е по моя вкус - каза Докторът, - много безплътна, много неземна. Аз съм за Норма Талмедж. Това е една истинска жена. Една жена в пълната смисъл на думата.

- А ти какво ще кажеш? - попитах Филипа.

Мълчаливият ни приятел внезапно се разпали и почна да защищава с всички сили Грета Гарбо, своята най-нова любимка. Според него, това била жената пра-жена, афоресаната от средните векове и все пак царица на свята.

Тогава Дан се възмути. Не. Това било вечният образ на Цирцея, която превръща мъжете в свини.

- Знам, знам - възрази насмешливо Филип, - сигурно предпочиташ Хени Портен. Една охранена гъска.

- Да прощаваш - отвърна Дан, - една царствена жена, една матрона, една Валкюра. Остави твоята Грета с перверсираната ѝ красота. Такава жена може само да те подлуди и направи нещастен.

- Тъкмо това е интересното - възрази Филип.

Поисках отново да защитя моя Габриел Росетовски тип, когато чух някой зад мене да казва:

- Няма. Всички билети са продадени.

Изпратих другарите си до дома им и се върнах сам в опияняващата пролетна вечер. Високо в ясната прозрачност на небето трептеше малка синя звезда.

Наскоро след това заминах за Варна. Имах един месец отпуск. Веднъж получих картичка от Дан. Пишеше ми, че го назначили в Народната банка, че сестра му имала близнаци и че може да замине за Париж. Аз му изпратих снимки и му се похвалих с последното си приключение. После не си писахме. Затова през едно необикновено горещо утро, когато - легнал по гръб върху пламтящия пясък - с едното си око зобех новини от вечерните вестници, а с другото поглеждах крадешком бронзовите нозе на една хубава непозната - се канех вече да задремя, опиянен от веселия грохот на морето, от дъха на солта и от безкрайната синя пропаст, която се продънваше над мене, новината, която прочетох на първата страница на "Мир" ме накара изведнъж да скоча и да се почеша зад лявото ухо.

Пишеше: Г-ца Елена Тенева и Г-н Богдан Загорски венчани.

Ами швабата, си помислих. Значи Дан бе срещнал някоя тъмнокоса балканска девойка, която с всичките си качества и недостатъци го бе накарала да забрави добродетелите на Хени Портен.

Но затова учудването ми бе още по-голямо, когато, след няколко месеца, в София, при ъгъла на "Цар Освободител" и "Бенковска", внезапно се изправих пред едно явление, което ме порази: Дан се усмихваше и ме представяше на създанието, което водеше под ръка.

- Михаил Марков. Жена ми.

Гледах само момичето с руси плитки, завити край ушите, алените, свежи бузи, малкото носле, големите очила с жълти, рогови рамки. Наведох очи. Да. С ниски токове. И странно дълги, тънки крака, ноктите на ръцете съвсем ниско отрязани, яката на роклята закриваше цялата шия. Значи все пак бе намерил швабата! Гледах като глупец. Дан отгатна мислите ми и каза:

- Жена ми е немка по майка. Но баща ѝ е българин. Нали знаеш Тенев, професорът по история на изкуството?

Все още гледах като оглупял. Бузите на момичето пламнаха по-ярко и то наведе очи. Тръгнахме заедно. Но по пътя не чух гласа ѝ. Дан ме покани на обяд. Още щом влязох, разбрах, че ръка на жена е преобразила всичко. От старата безредна ергенска квартира не бе останала следа: тъмните, прашни пердета бяxa заменени с бели, муселинови, трептящи от чистота; по масичките, етажерките, навсякъде имаше вазички с пресни цветя, по креслата възглавнички с великолепно подредени по бои везби - сякаш работени от опитното око на художник; балконът, който по-рано събираше купища от цигарени кутии, стари вестници и книжки от бонбони, се бе превърнал в благоуханна градина. Седнахме. На масата, покрита с блестящи прибори, цветя и ослепително бял лен, димеше примамливо един великолепен борш. После аншуа с прясно масло, котлети с гарнитура от грах, моркови, цвекло и картофено пюре. Най-после крем с ванилия, орехов щрудел и плодове. Поисках извинение, но трябваше да разпусна колана си. Дан сияеше. При петата чашка от някакво божествено пазарджишко вино аз пих наздравица за Хени Портен.

Когато синеокото момиче излезе да заръча на слугинята кафе, аз запалих папироса и смигнах на приятеля си,

- Е?

- Нали виждаш...

- Ами Шопен и Хайне?

- Слава Богу не знае да свири и не чете стихове. Дори... Но няма да повярваш...

- Какво?

- Сега чете библията.

Аз почесах главата си и се замислих.

- Да не е протестантка?

- Не. Но има само един недостатък. Рисува.

- Браво! Дай да видим тогава. Нали уж съм специалист...

- Колкото ти си виждал картините ѝ, толкова и аз. Крие ги някъде, кога рисува - не знам. Само понякога забелязвам по ръцете ѝ следи от бои, които не са могли да се измият.

- Но това е наистина интересно! - извиках аз.

В това време мълчаливото създание влезе с кафето и ме погледна през очилата като обидена Кримхилда. Потреперих.

Само когато се сбогувах, чух гласа ѝ: твърде звучен с дълбок алтов отсенък. Целунах ръката ѝ, която тя побърза да отдръпне с рязко, нетърпеливо движение. При стълбите Дан ме тупна по рамото.

- Е? Не е ли прекрасна?

След няколко дни го срещнах на улицата.

- Ами има ли нещо? - попитах и се усмихнах многозначително.

- Не. Не още - каза той малко загрижен и отмина с един голям пъпеш в ръцете.

Кой знае защо престанах да ходя у тях. Строгите очи на русото създание ме отблъсваха, мълчаливостта ѝ ме смразяваше. Това не бе жена, а нещо средно между статуя, автомат и жрица.

- Доволен ли си? - питах винаги Дан, когато го срещнех някъде.

- Много - отговаряше той и заговорваше за друго.

Яките му бяха безукорни, по палтото му нямаше нито една прашинка.

Една вечер ги видях в театъра. Още щом седнах на първия ред от балкона, забелязах една необикновено руса глава в партера. Само тя можеше да има такива коси. До нея седеше Дан, в ръцете си държеше бинокъл, непрекъснато обърнат към една ложа, в която сияеше усмивката на една твърде известна актриса. През второто междудействие слязох долу. Дан мина край мене заедно с актрисата и се засмя малко пресилено.

- О! И ти ли си тука? После ще се видим, нали? - и отмина пленен в разговора си с хубавата жена. Надникнах в полупразната зала. Русата глава беше наведена над някакъв лист. Отидох при нея, поклоних се с известна прекаленост и седнах на празния стол до нея. Зад тридиоптровите Цайсови пунктални стъкла светнаха две кротки, сини очи. Бяха тъжни.

- Защо не се поразходите?

Тя се усмихна леко и направи никакво неопределено движение. След това отново заби носа си в програмата. Поисках да поразмразя този лед.

- Нали Ана Тодорова пя великолепно?

- Да.

- Особено в голямата ария на второто действие. Каква широта, каква пълнота на гласа...

- Да.

- Изглежда, че Далила е най-добрата ѝ роля.

- Да.

- Жалко, че пак ще ни остави...

- Да.

Закрих бързо с ръка прозявката, която разпъваше устата ми, и станах. Наистина при тази жена можеше да се умре от скука. Целунах ръката ѝ, която тя прибърза да отдръпне със същото изплашено движение.

При изхода се сблъсках с Дан. Очите му светеха като на младо вълче. Заканих му се с пръст.

- Не ревнува ли?

- Нито на косъм! Това ѝ е съвършено безразлично.

Спомних си тъжните сини очи и не отвърнах нищо.

Звънеше третият звънец.

На второто гостуване на Ана Тодорова отново видях Дан. И актрисата беше там, но жена му я нямаше.

- Защо сам?

- Малко е болна...

Още много пъти срещах Дан на театър, на кино, на оперета, но вече винаги сам.

Един мой сродник ми поиска някаква услуга от Дан. Реших да използвам случая, за да видя какво прави това семейство. Мислех си за изненадата на Дан, който отдавна ми се сърдеше, че не ходя у дома му и когато звънях, се усмихвах. Виждах вече учуденото му лице.

Един глас се обади зад вратата.

- Ти ли си Дан?

Вратата се отвори и пред мене застана изплашеното лице на Елена. Тя се изненада толкова много от внезапното ми явяване, че забрави да ми подаде ръка. Но и аз стоях не по-малко смутен от нея, само очите ми удивено се местеха от дългите ѝ разплетени коси на малките боси крака, обути в сини домашни пантофки, от тънката розова роба на големите ясни очи, които без очилата изглеждаха още по-светли. Изведнъж руменина обагри страните ѝ, тя прибра с една ръка косите си, притвори с другата широкия отвор на робата, прошепна нещо и избяга. Влязох, ядосан и недоволен. Какъв идиот - си помислих, - ходи ли се толкова рано у женени приятели. Седнах на едно кресло и почнах да прелиствам някаква книга; след това станах и почнах да разглеждам отдавна познатите ми картини. Но веднага погледът ми се закова върху една нова картина - и не само защото беше нова. Дигнах се на пръсти. Това не бе любителска драсканица, нито ученическо упражнение. Толкова нежен колорит, такава композиционна стегнатост не бях виждал отдавна у наши художници. Но картината беше оригинал. От кого ли е? Тъкмо се чудех, гласът на Елена се обади зад мене.

- Не гледайте това грозно нещо. То е най-слабата ми работа.

Обърнах се като ужилен.

- Това не сте рисувала Вие! Невъзможно е!

Великолепните златни коси бяха прибрани набързо в тежка плитка около главата. Розовата роба бе заменена с простичка тъмносиня рокля. Само очилата не беше сложила. Тя се усмихна.

- Това са ученически работи.

- Как? А баща ви? Нима професор Тенев не е забелязал дарбата ви?

- О, да. Но той смята жената неспособна за сериозно творчество. "Вместо да похабяваш живота си - ми каза, - откажи се навреме от тази мания. Пет здрави и умни деца струват повече от петдесет картини". Той и досега съжалява, че брат ми не е наследил тази способност. Мен и сестрите ми възпитаха за домакини. А аз, както виждате, не можах да се откажа от манията си.

- Значи, все още рисувате? Но покажете ми новите си работи. Аз съм извънредно любопитен...

- Страх ме е. Дан може да се върне всяка минута. Той отиде за вестници.

- Добре. Какво от това?

- Аз крия картините си от него.

- Но защо?

- Нима не го познавате? Струва ми се, че ще се разочарова. Нали знаете мнението му за жената? Също като на баща ми.

- Вашата дарба е толкова голяма, че никакви мнения не бива да я спират. Покажете ми всичките си картини. След това оставете на мен. Дори мога да Ви издействам стипендия за чужбина. Вие трябва да видите големите майстори, съкровищата, които са ни оставили старите...

Тя ме гледаше с широко разтворени очи.

- Ами Дан?

- Какво Дан! Той ще бъде доволен и щастлив.

Тя закри лицето си с ръце, помълча малко, след това се доближи до мене и прошепна:

- Не, не. Не му казвайте ни дума. Моля Ви се - тя цяла трепереше, - той е способен да ме намрази. За Бога...

- Ами Вашето изкуство?

Тя махна с ръка.

- Все ми е едно. Само Дан да бъде доволен...

Аз я изгледах.

Ето жената - си помислих. - Това е. Само Дан да бъде доволен. Баща ѝ има право.

- Добре - казах, - обещавам ви. Нито дума няма да кажа. Но ще ми покажете другите картини.

Тя изчезна зад една врата. Стоях слисан. Това ли беше досадната жена от театъра? Никога не бях я виждал толкова много да говори, да прояви толкова много темперамент. Дори гласът ѝ се бе променил: някаква женствена топлота бе смекчила девическата му хладна звучност.

Донесе десетина платна, почти всички недовършени. Само две бяха окончателно изработени. Взех ги занемял от възторг.

- Чудесно. Чудесно. Просто невероятно.

Имаше един удивителен детски акт, два портрета, композиционни работи, няколко пейзажа. Една от завършените ме възхити особено: На прага на една врата се изрязваха два силуета, очертани с една почти ходлеровска простота в светлото индиго на свечеряващото се небе. Две жени. Едната седнала на прага с наведена глава и скръстени ръце, другата права, облегната на стената - цялото ѝ тяло бе замръзнало в скрит копнеж към далечните планини на хоризонта.

Елена надникна зад рамото ми и каза:

- Марта и Магдалина.

Една скица разработваше отново същия мотив.

- А това? - попитах и посочих набързо нахвърлените силуети на две жени.

- Това са Лия и Рахил.

- За това ли сте чела Библията?

Тя се изчерви:

- От где знаете?

Изведнъж тя се спусна към платната, сви ги набързо и избяга. На прага стоеше Дан. Лицето му бе замръзнало в радост и недоумение. Тръгна към мене с протегната ръка:

- Най-после!...

На следната неделя отидох у тях. Звъних дълго. Елена ми отвори и не се учуди като ме видя. Сякаш бе очаквала идването ми. Клепачите ѝ бяха червени.

- Пак ли за вестници?

- Да.

- Работихте ли тия дни?

- Не.

- Мога ли да оставя бележка на Дан?

- Да.

- Да не Ви преча нещо?

- Не.

Бе станала отново същата. Когато излизах, задържах малко ръката ѝ, искаше ми се да ѝ кажа нещо весело, нещо, което да я утеши, да я зарадва, но не можах нищо да измисля. Тя не отдръпна ръката си. Само ме изгледа със стария възмутен поглед на оскърбено божество.

Срещнах Дан на улицата.

- Где се губиш, безобразнико? Да не си се карал с жена си?

Той ме дръпна за ръката и двамата тръгнахме към градината. Вървяхме и мълчахме. Далече в бледността на небето се виеха облаци, леки и безформени, сякаш замръзнала сапунена пяна. Върху терасата на Военния клуб бляскавите гърла на инструментите тръбяха тържествения марш от "Аида".

Когато седнахме на една пейка до Ботйовия бюст, Дан запали гневно една папироса и изведнъж каза:

- Дошла ми е до гуша и толкоз.

По челото му се виеха три гънки. Аз се изсмях.

- Защо? Виж яките си, палтото си. Къщата ти свети, ядеш като княз, имаш власт като сатрап. Какво искаш повече?

- Тя е най-досадната жена на света. Ти казваш, че сме се карали. Напротив. Аз бих желал да се скараме, да я видя ядосана, непокорна, изобщо друга, да ме нервира, да бъде дръзка. А то?, се същото покорно изражение, все същата смирена поза. Ужасно. Винаги все нещо изплашена, все нещо шокирана, вкъщи трябва да говориш шепнешком като в черква, да не смееш да си покапеш салфетката, да дигнеш гласа си, да влезеш с кални обуща, да оставиш нещо не на определеното му място... Аз просто живея в девически пансион, в монастир. Бих желал поне веднъж да я видя да плаче, да се сърди, да изругае. Ще ми олекне. Но, не. Винаги безропотна, винаги без упрек. Мълчи и чопли нещо на някаква възглавничка. Идеална съпруга. Е, добре. Мене ми е дошло до гушата от идеални съпруги.

Дан въздъхна и яростно запуши трета папироса.

- Помниш ли какво казваше една вечер, наскоро преди сватбата си?

- Боже мой, да бъде добра, зла, все ми е едно. Но да усетя, че до мене диша живо същество. Със свои желания, своя воля. И колкото по-жесток ставам, толкова тя по-примирено понася всичко. Знам, че заради мен се отказва от много свои навици. Но не се сърди, не се кара, само мълчи. А аз съм уверен, че въздиша и плаче. Само че никога не съм видял сълзите ѝ. Това е непоносимо.

- Ти си несправедлив, Дан! Ти не я обичаш.

- Може ли да се обича такова създание?

Тогава аз избухнах. Някаква необяснима симпатия ме изправяше защитник на онази бедна, кротка жена.

- Ти си недостоен за нея - казах с горчивина и упрек.

Полека-лека алеите се изпразваха от засуетените празнични гости. От дърветата падаха листа, червени като кръв. Минахме по булеварда. На един ъгъл Дан се спря за миг при онази известна актриса, след това продължихме пътя си. Малката руска черква излъчваше ухание на тамян и шепот на благочестие. Срещу нея мембраната на един Columbia трептеше в дивия ритъм на някакъв негърски мотив: помежду им пълзеше пъстрият змей на суетата. Мина конница. Млади селски момци, облечени в пера, лак и червено сукно показваха с детско самодоволство мургавите си скитски профили. Режещите звуци на тромпетите се преплитаха с гордия тропот на конете и караха очите на някои мъже да пламват и сърцата им да забият по-силно. Най-после едни момиченца в сини баретки закачиха по гърдите ни някакви розови листчета. Дан вървеше малко напред мрачен, с ръце в джобовете на пардесюто.

Вратата ни отвори слугинята.

- Где е госпожата ти? - попита веднага Дан.

- Излезе - каза момичето и побърза да се скрие.

- Чакай. Не каза ли где отива?

- Не знам - и то избяга в кухнята, откъдето идеше апетитна миризма на пържено.

Дан ме гледаше слисан, без да свали шапката и дрехата си.

- Е, добре. Какво има? - казах аз и седнах на дивана.

- Где ще е отишла?

Дан се разхождаше нервно из стаята и от време на време поглеждаше през прозореца.

- Знам ли? С нейната разсеяност, току-виж сгазило я нещо.

Прихнах да се смея. Внезапно Дан се спря поразен. На стола лежеше розовата роба. Той я взе и ме изгледа.

- Тя да забрави дрехата си! Да не я сложи на мястото ѝ... Съвсем невероятно. Необяснимо...

Продължавах да се смея през глава. Но изведнъж млъкнах. Вън се звънеше. Дан се затече да отвори. Елена се втурна запъхтяна и цяла заруменяла, едва поемаше дъха си. Искала да купи цветя за масата, но се досетила много късно. Все тичала по пътя, за да я не чака Дан. И тя го гледаше уплашена и тревожна с най-умолителния си поглед. След това свали шапката и очилата си и отиде да налее прясна вода за едрите морави хризантеми. Когато седнахме пред блата пържена риба, Дан взе отново прежния си мрачен вид. Аз ядях и мълчаливо наблюдавах. Всяко мръдване на мъжа, най-лекото сбръчкване на веждите му се отразяваха върху движенията на жената. Цялото ѝ същество бе заето изключително с него, с желанията, с недоволствата му. Тя се мъчеше да предугади всяко негово движение, да прочете в очите му това, което не му харесва. Изведнъж тя побледня. На челото на Дан се бе появила една малка вертикална бръчка. Тя потърси бързо с очи причината на гнева му. Не намери. Погледна ме изплашена. Сърцето ми заби глухо, предугаждах буря. Дан хвърли салфетката си на земята, блъсна чинията и скочи.

- Косъм! - извика - косъм в яденето...

- Но, момичето...

- Никакво момиче... - и той тропна с крак, - за какво ми са тези цветя - и той блъсна вазата - само глупости можеш да измислиш!

Аз изцедих внимателно половин лимон върху крехкото месо на рибата и продължих мълчаливо да се храня, като че нищо не се бе случило. Елена престана да яде, само продължи с наведени очи да върти вилицата си в чинията, пръстите ѝ трепереха. Дан стоеше до прозореца и гледаше навън. От този ден намразих бялата риба.

Минаха няколко месеца. Ходих в провинцията, за да уредя въпроса по някакво наследство, след това се затворих в тесния кръг между службата и стаята си, за да довърша една голяма студия, най-после ходих в командировка до Париж. Когато се върнах, първата ми мисъл беше за Дан и жена му. Какво ли бе станало с тези хора?

И през една светла, снежна вечер аз позвъних на вратата им. Веднага чух зад нея трепетния въпрос:

- Ти ли си Дан?

И веднага разбрах, че всичко си е пак постарому. Пред мене се яви съвършено бледното лице на Елена. Беше отслабнала, повехнала.

- Богдан? Не сте ли виждал Богдан?

В гласа ѝ тръпнеше неизказана тревога.

- Не. Не е ли у вас?

Тя почти извика:

- Не си е идвал от сутринта! - изтича вътре, падна на едно кресло и закри лице в една възглавница. Нежните ѝ рамене трепереха.

Позвъни се.

Тогава видях едно чудо. Изведнъж тази жена скочи, изтри сълзите си, усмихна се, прие най-приветливото изражение на света и отиде към вратата.

- Ти ли си, Дан? - прозвуча нежният глас. Обади се някакъв непознат. Носеше записка от Дан - да не се безпокояла, бил се загулял с другари и можел да се забави до късно.

- Где е господинът? - попитах.

Не знаел. Когато му дали записката, компанията се качила в два автомобила.

- Само мъже ли бяха? - попита нерешително Елена.

- Да. Така ми се стори - отговори смутено момчето и си отиде.

Не посмях да я оставя веднага. Мълчахме много дълго - тя, седнала в едно кресло до печката, със скръстени ръце и поглед, впит в една точка на килима, а аз срещу нея, облегнал лакти върху бюрото на Дан - защото ни една дума не можеше да излезе от устните ни, без да бъде жестока или неискрена. Но най-после тишината легна на сърцето ми като камък, задуши гърлото ми, вдърви челюстите ми.

Изведнъж почувствах, че тя ще заговори и зачаках с някакво тъмно чувство на страх и облекчение.

Сега ще чуя присъдата на Дан - си помислих.

- Мислите ли, че мога да направя изложба?

Изгледах я учуден.

- Но, разбира се. Имате ли достатъчно нови работи?

- Само няколко завършени. Но много започнати...

- Добре. Дайте ги тука.

Тя стана тихо като сянка и донесе четири картини.

- Недовършените няма да Ви покажа. Ето това е една "Снежна фантазия", това "Белите борове", а това "Семинарията в сняг".

Сякаш цялото очарование на един слънчев зимен ден се бе скрило в тия четири платна. Боровете искряха в ослепителната си премяна. Семинарията спеше загубена в белотата на небето и земята, някакво приказно видение се разгръщаше в снежната фантазия.

- А това?

- Пак старата история, но в друго осветление.

Този път Марта бе седнала гърбом към светлината, с лице обърнато към къщи. Магдалина, с поглед, устремен в далечния път, който се виеше към сините планини. Линията бе опростена, но затова пък още по-могъща, а багровите ефекти: още по-сполучливи.

- Браво - казах. - Вие сте напреднала много.

Тя се изчерви от радост.

- Значи, мога да мисля за изложба?

- Естествено. Само работете, работете.

Цялото ѝ лице се оживи.

- Да можех, бих стояла цяла зима горе на хижата. Понякога ме обзема такъв копнеж по снежни планини, необятна шир и блеснали в слънце преспи... Бих донесла в душата си и в картините си цялата Витоша. А после Рила, Пирин, морето...

Тя се прекъсна изведнъж и изведе глава. Сякаш се свенеше от този неочакван за нея изблик. Гледах я като онемял, смаян. Още виждах разгорялата се в очите ѝ безумна жажда за творчество и красота, внезапно избухнала като свещен, неугасим пламък... В ушите ми звучеше непрекъснато топлият ѝ гъвкав глас: "Бих донесла в душата си цялата Витоша...".

Това беше някаква друга Елена, нова, непозната. Значи нещата не бяха пак още постарому. Нещо се бе променило.

Станах и ѝ протегнах ръка.

- А сега ще Ви оставя. Легнете си. Не чакайте Дан. Той може да се забави. А Вие имате нужда от почивка. Погледнете се в огледалото...

Тя се усмихна тъжно и когато излизаше да ме изпрати, хвърли бегъл поглед към кръглото огледало в коридора.

На другата вечер срещнах Дан в едно кабаре.

- Знаеш ли - му казах, - че у жена ти има гениални проблясъци?

Той се изсмя.

- Докато има кой да ѝ пуща такива мухи... Остави това, но виж онази с червената рокля и русите коси. Великолепна. Не поглежда ли все към мене?

- Да. Поглежда и търси купувач за тази вечер.

- Но наистина има очарователна усмивка. И колко блясък в погледа. И тоя контраст - руса с черни очи. Ето сега танцува. Сякаш чарлстонът е създаден само за хубавите ѝ крака. Гледай, гледай...

- Какво? Аз виждам само една стара кобила, намазана с ярки бои, която уморено предлага остатъци от някогашни прелести. Нима не виждаш, че на очите ѝ има почти сълзи, не виждаш ли с какво отчаяно равнодушие се криви в лекомислените чупения на танца? Колко е жестоко наистина да раздрусваш старите си кокали, когато не знаеш дали ще вечеряш и дали ще успееш да надвиеш младите си съперници и този път. Защото тя вижда, че слънцето ѝ залязва. А след това какво я чака? Коритото, четката, дъските. Понякога у едни роднини виждам една стара жена, която ходи да им пере и да чисти срещу празници. Няма нито един зъб, лицето ѝ е сбърчено в хиляди гънки, косата ѝ е наполовина бяла, наполовина боядисана в един ужасен черно-червеникав цвят, носи в джоба на излъсканото си жакетче копринена избляла кърпичка, пуши и мъкне след себе си една малко, отвратително куче. Личи, че някога е била извънредно красива. И затова, когато видя някоя жена като тази с червената рокля, си спомням за онази с беззъбата уста и кучето. И потръпвам от отвращение и съжаление.

Дан слушаше намръщен. Танците свършиха. Влезе някаква балерина - едно розово полуголо тяло с чифт нахални сиви зеници - и почна да показва безпомощните си гимнастики. Всяко движение беше само един повод да се покаже нова част от тялото. Дан изпи чашата си. Пошепна нещо на келнерката, плати и посочи към червената рокля. Тя кимна одобрително и се отправи към русата жена. Аз се отдръпнах в един ъгъл. Изведнъж Дан извика отново келнерката, плати и без да слуша въпросите ѝ, стана и тръгна към стълбите. Вън ни лъхна свежият нощен ветрец. Беше краят на февруари и във въздуха се носеше вече неуловимият чар на пролетта. Когато стигнахме до дома им, Дан погледна нагоре. Прозорците не светеха. Той ме изгледа учуден.

- Интересно е, как се е решила да си легне, без да ме чака.

След няколко дни, като минавах край градската градина, една жена изскочи от вратата срещу Музея и забърза по "Клементина".

- Госпожа Елена!

Тя трепна, обърна се и застана. Настигнах я веднага. Попитах къде бърза толкова и какво ново ще ми каже. Тя наведе глава много смутена, след това внезапно я дигна с дръзко, необичайно движение и каза.

- Представете си: отивам да си отрежа косата.

- Вие? И няма да Ви е мъчно за Вашите великолепни коси? Вие ще сторите истинско престъпление.

Тя се засмя.

- Искам да изненадам Богдан и после - болеше ме главата от тях.

Предложих да я придружа. Тя се съгласи, защото искала да чуе мнението ми относно новата фризура. Бях излязъл да уредя една своя частна работа. Реших, че това мога да сторя и други път. У Борис Иванов процедурата не трая дълго. Опитният фризьор не дочака края на всички колебания и с ловко движение отряза тежката златна плитка. Сълза блесна в сините очи. Когато всички подробности се изпълниха и Елена стана от стола, аз останах изумен. Беше неузнаваема. Строгото лице се бе превърнало в нежна, хитра муцунка, едрите къдри обвиваха малката глава и ѝ даваха някакъв нов, едновременно пикантен и наивен детски чар.

Необикновеният случай празнувахме в една сладкарница. При третата паста тя погледна часовника си.

- Богдан ме чака!

Но при все това, когато ѝ предложих една разходка до градината, тя се съгласи. Спряхме чак горе, при езерото. През цялото време се мъчих да изтръгна от устата ѝ някаква изповед, някакво оплакване. Но тя умело отбягваше парливите въпроси. Тогава аз казах открито:

- Не ми харесва Дан напоследък. Нещо става у вас. Нещо не добро. Кажете на мене. Нали съм най-добрият приятел на Дан?

Мислех, че тя ще отрече, ще скрие, но неочаквано видях сълзи на очите ѝ. Нещо бе свило гърлото ѝ и тя с мъка пошепна:

- Не знам, не знам...

Знаех, че случаят е единствен и никога вече тя няма да бъде така искрена. Затова подзех:

- А аз знам. Вие сте прекалено добра с него. Това е всичкото. Дайте му един, два, три повода да бъде недоволен, да се ядоса, да Ви прави упреци. Да знае за какво се сърди. Лошото е, когато не знае.

- Ако ме намрази?

- Много по-скоро той ще Ви намрази заради Вашата неизменна безропотност. Няма нещо, което да не омръзва. И безкрайно лошото, и безкрайно доброто. Бъдете винаги различна, неуловима, загадъчна. Вие сте жена и разбирате тия неща. Нима трябва аз да Ви давам уроци? Мъжът обича само това, което не е напълно негово. Заслужава ли тогава Вашата безгранична преданост? Любовта е непрекъсната скрита борба. Любящите са врагове. Естествено, че ще загуби, който е по-доверчив. Разбира се, че въпросът ще стои съвсем другояче, ако за Вас бракът не е вече любов, а само удобно пристанище. С идването на старостта обикновено въпросът е отдавна разрешен и победителят е свикнал с лаврите си. Но аз не познавам жена, която да признае, че е стара. Какво ще кажете?

Тя бе изтрила очите си и леко се усмихваше. Продължих.

- Вие твърде се занемарявате заради Дан. Твърде лесно се отказвате от себе си, за да се посветите цяла на него. Той изпълва всичкото Ви внимание, всичките желания, всичките мисли.

Тогава тя каза нещо, което ме удиви.

- Но ако беше обратното, щях да бъда нещастна.

- Тоест?

- Представете си, че той се мъчи всякак да ми угоди, а аз бивах от всичко недоволна. Това не е ли страшно?

- А Вашето изкуство? Вие го забравяте сякаш.

Тя се замисли.

- Удивително - си рекох, - сигурно аз греша. Изглежда, че така трябва да бъде. Жената обича само господаря си. Тя му се подчинява не от страх или слабост, а просто от любов, от възхищение към типичните черти на рода му: мъжество, сила, власт.

Тя мълчеше. Поруменелите от залязващото слънце облаци хвърляха топла, розова сянка върху лицето ѝ. Сребристите борове леко потрепваха.

- Можете ли ми обясни - казах - защо жената обича да се прави по-слаба, отколкото е всъщност? Слабостта, безпомощността оръжие ли ѝ са? Нима изкуството Ви не е достатъчно, за да Ви направи силна и щастлива.

Тя сбърчи вежди и не отговори. Пламтящите облаци бавно станаха виолетови, след това посиниха и побледняха.

Елена погледна часовника си и стана от скамейката.

- Елате на вечеря у дома. Ще видите най-новите ми картини.

- Много съжалявам. Но имам билет за опера.

Тя помисли малко.

- Тогава елате в неделя. Тъкмо ще довърша всичко. Елате рано. После ще вечеряте с нас.

- Непременно. Само че няма да мога да вечерям, защото ще ходя на концерт. Нали тогава е единственото гостуване на Казалс.

По лицето ѝ се изписа скръб.

- Защо? Какво Ви е? Какво има?

- Така бих желала да го чуя.

- Но защо не дойдете?

- Дан е зает всяка неделя. Членовете на техния клуб се събират на другарска среща. И после... Той не обича такава музика.

- Но нали Вие обичате? Ще взема билет и за Вас.

Тя не отговори. Очевидно се колебаеше.

С една група приятели Дан идеше право насреща ни. Той се сбогува набързо и дойде при нас. Очите му ме гледаха безпокойно, след това се спряха смаяни върху къдриците, които се подаваха из шапката на Елена.

Аз не го оставих да се чуди.

- Знаеш ли какво наредихме с госпожата? През есента ще направи изложба. А в неделя ще дойда да поговорим по-сериозно за това. Нали ще бъдеш вкъщи?

- Да. Само вечерта съм зает.

- Нищо. Аз тъкмо ще заведа госпожата на концерт.

Дан беше така поразен, че не можа нищо да отговори.

В събота сутринта на излизане от работа направих обикновената си разходка по улицата, която е фокус на желания за десет десети от жените в София. Разтворих широко очи, когато видях Елена, захласната пред един магазин за шапки.

- Знаете ли - каза, - че за новата фризура ми трябва нова шапка. Искате ли да ми помогнете да си избера?

Само че като избрахме една малка шапка от червен велур трябваше да търсим дали сребристите копринени чорапи нямат изпусната бримка, дали пудрата е истински парижки Piver. Най-после Елена се загуби в някакво шиваческо ателие с обещанието, че ще се бави 3 секунди, които после се обърнаха в 30 минути. Спрях се на един ъгъл и се загледах в тържественото шествие от хубави момичета. Пред една витрина четири дебели жени държаха важен консилиум върху едно парче дантела, една млада русокоса дърпаше мъжа си за ръката и му сочеше някакъв плат. Мина една не особено хубава, но извънредно дръзко облечена дама и накара всички жени дълго да се обръщат и да я изглеждат със светнали от презрение и възхищение очи.

Некой ме бутна по рамото. Обърнах се и видях ироничната усмивка на Дан.

- Какво си се заплеснал?

- Ами ти какво търсиш тук? Жена ти ще мине след малко.

Дан ме изгледа с преувеличен ужас.

- Ти лъжеш страшно. Хващам се на бас, че тя сега е вкъщи и прави торта от бадеми - и той тръгна бързо към дома си.

- Бягай, бягай, страхливецо!

Той ми се закани с ръка и изчезна.

Елена ме покани за обяд, но аз отказах. Вечерта се явих в най-новия си костюм. Дан ме изгледа малко насмешливо, бръкна в джобовете си, дигна се на пръсти, подсвирна нещо и изведнъж каза:

- Ти ли ѝ даде тази знаменита идея?

- Наистина, не те разбирам.

- О, сигурно. За косите...

- Уверявам те, на ума не ми е минавало.

В това време влезе Елена. Но когато тя донесе платната и ги разгъна с някакъв религиозен трепет, челото на Дан се избистри, гласът му стана мек и дълбок и той каза:

- Нима ти си рисувала това?

Очите му я обгърнаха с поглед, който сякаш за пръв път я виждаше.

Когато разглеждахме с нея една картина при силното осветление на еркера, аз я попитах:

- Сърди ли Ви се за косите?

- Не. Напротив...

Дан се приближи към нас.

- Защо не оставите този концерт? Да отидем утре на кино.

Аз побързах да отговоря вместо Елена, която беше готова да се съгласи.

- Добре. Но този концерт се дава за последен път през сезона. А госпожата желае много да чуе Казалс.

Когато излязох да пуша през време на почивката, сблъсках се с Дан, който си даваше палтото на гардероба.

- Знаеш ли - каза, - срещата се свърши скоро. Аха - си помислих, - други път тия срещи траяха винаги много до късно. След това отидохме в един бар. Когато влязохме, всички мъже дигнаха глава и ни загледаха укорително. Елена беше ослепителна в светлочервената си рокля. Сива коприна рисуваше нежната линия на стройния ѝ крак. Поканиха я за един фокстрот.

- Госпожата не знае да танцува - побърза да отговори Дан. Но Елена прие поканата.

- Може ли да се знае защо си толкова весел? - попита Дан с кисела физиономия.

- Но гледай. Само за един ден я научила сестра ѝ.

Той сбърчи вежди и не дигна главата си.

От този ден много неща се измениха. Най-напред забелязах, че Дан не променя всеки ден яките си.

- Какво е това от тебе? - го питах, - какво се е случило?

- Така е, когато жената готви с лъжицата в едната ръка и четката в друга. И после...

- Е, какво?

- Не знам. Понякога има дни, в които не може да се говори с нея. Разсеяна, мълчалива, капризна... Тъгува без причина, след това внезапно я обхваща порив на радост, после пак мълчи...

- Това е лошо - забелязах и почесах главата си, - ами няма ли още нещо?

- Няма - и той се замисли.

- Хайде. Ела да се почерпим. Ще приказваме.

- Луд ли си? Елена чака посещението на един художник - и той избяга с комична бързина.

На откриването на изложбата Елена се яви с един тъмнозлатист костюм и червени устни, които смаяха всички. Но не може да се откаже, че картините ги смаяха още повече. Успехът бе изключителен. Най-много хора се бяха натрупали пред голямата ѝ композиция - Лия и Рахил. Тук старата тема, която тормозеше духа ѝ, бе намерила най-сполучливия си израз. Рахил беше любимата жена на Яков, а не Лия - кротката майка и къщовница.

Загубена всред тълпа от критици и почитатели, Елена раздаваше усмивки и благоволения, сияеща, неузнаваема. Дан, изоставен и пренебрегнат, гледаше една по една картините и преглъщаше унижението си. Най-после, към два часа, Елена го взе под ръка с авторитетно движение, изгледа го със съжаление и любов, и му каза: - Бедният, ти сигурно си огладнял.

Изгледах я поразен. Изглеждаше по-висока, по-едра, от очите ѝ струеше някаква властна самоувереност, гласът ѝ бе станал широк, спокоен.

Тя ме покани за обяд, но аз забелязах мрачния, недоверчив поглед на Дан и се извиних с някакъв предлог.

Дойде зимата и покри с тежкото си бяло кадифе земята и покривите.

През един особено досаден празничен следобед минах случайно край къщата на Дан и реших да се кача горе, за да се посгрея и пия топъл чай. Приятелят ми сам отвори вратата. Щом ме видя, той ме хвана за ръка и ме повлече след себе си.

- Можеш ли си представи - каза - где е Елена?

Изгледах го.

- На ски. Замина тази заран с голяма компания.

- Какво от това? Защо не отиде и ти?

Дан ми метна един поглед, с който искаше да се увери дали съм с всичкия си ум.

- Аз? В тоя студ на Витоша? Цял ден се грея до печката и не мога да се стопля. Това е истинско безумие!

Искаше ми се да попитам кое е истинско безумие, но не исках да се дразни повече и заговорих за друго. Той не ме чуваше и продължаваше упорито:

- Тя е неузнаваема. Или аз съм оглупял, или светът се е обърнал наопаки.

Помъчих се да скрия иронията в гласа си:

- Тя ще се върне жива и здрава. Не бой се. Не искаш ли да излезем? Има един филм с Роналд Колман.

- Остави. Не мога да си обясня защо се бавят още. След малко ще мръкне. Автомобилът ще ги докара за двадесет минути. Где се бавят още? - и той се разхождаше с големи, нервни крачки из стаята.

Аз се пошегувах.

- Сигурно е паднала някъде.

Той се спря изведнъж и ме изгледа ужасен.

- Но аз и теб не мога да позная. Знаеш ли? - му рекох.

От стълбите се дочу смътен глъч.

Дан се ослуша. Някой тихо похлопа на вратата. Той се затече, лицето му беше бледо. Щом отвори вратата, вкъщи рукна порой от викове, смехове и песни. Елена, цяла румена, с искрящи очи, тънка и стройна в мъжкия спортен костюм, се втурна, последвана от цялата компания. Остър дъх на сняг и свежест проряза топлата уютност на стаята. Скиорите опустошиха възглавничките, окаляха килима, събориха една масичка. Елена сложи контакта на електрическия чайник, донесе бисквити, масло, хлебчета. Изведнъж екна буйна туристическа песен. Аз и Дан се свихме в един ъгъл, чужди, излишни. Двама високи, мургави се сборичкаха и счупиха една ваза, други разтвориха един грамофон върху килима, една едра девойка показваше бицепса на дясната си ръка.

- Нашествие на хуните - ми пошепна с горчива усмивка Дан.

След като показаха песните, мускулите и младостта си, гостите си отидоха. Щом заглъхнаха и последните стъпки по стълбите, сцената избухна с невероятна бързина. Дан скръсти ръце на гърдите си, веждите му се виеха като лъкове. Аз се настаних удобно в едно кресло и забавлението почна. Отначало Елена се отбраняваше много достойно, но когато обвиненията почнаха да стават все по-несправедливи, тя се обърна на тигрица: тропна два пъти с крак, гласът ѝ скочи изведнъж с една октава, една пепелница полетя към стената.

- Добре - извика най-после тя, - щом е така, няма какво повече да говорим. Отивам да прибирам нещата си. И тя се отправи с решителни стъпки към другата стая.

Видях внезапната бледност, която обезцвети лицето на Дан и тревожния трепет на ръцете му.

И прихнах да се смея.

Тогава той със смешна буйност се извърна към мене, пристъпи две крачки, един мускул на лицето му потрепваше.

- Знаеш ли - каза, - че искам и с тебе да бъда веднъж за винаги на чисто. Ти си причината за всичко това. И после, ако искаш да знаеш - ти много често идваш у дома.

Скочих и го погледнах в очите. Още малко и щях да кажа нещо непоправимо, което би разрушило завинаги приятелството ни. Но в този миг се случи нещо много странно. От прага на другата стая прозвуча един бистър смях. Елена в домашна рокля от оранжево кадифе ни гледаше и хитро се усмихваше.

- Дан - каза тя, - поискай извинение от господин Михаил за глупавите си думи.

Смутен, покорен, Дан ми протегна ръка.

Тогава аз се обърнах към нея.

- Госпожо, кажете, не съм ли бил винаги най-добрият приятел на Дан?

Тя кимна няколко пъти, приближи се към нас с тържествена, сияеща усмивка, обви ръка около врата на мъжа си, ласкаво притисна страната си до неговата и каза пълна с тайнственост:

- Не се сърди, Дан. И после, знаеш ли? Мене ми се струва, че наистина ще трябва да престана с тоя спорт.

Тайната се разкри твърде скоро.

На следната зима, през една ветровита снежна вечер аз друсах на колене малкия си кръщелник. Дан лакираше една етажерка в другата стая. Елена шиеше никаква ризичка, а триножникът и кутията с боите бяха събрали в един ъгъл на тавана по два милиметра прах върху себе си.

Докато русокъдрият немирник дърпаше безжалостно косите ми, аз попитах шеговито:

- Е? А втора изложба няма ли да имаме?

Големите лъчисти очи на Елена блеснаха за миг, сякаш очаровани от някакъв далечен, приказен мираж.

- Вие отново занемарихте Вашето изкуство. Жалко.

Тъга забули погледа ѝ, тя поклати глава.

- Защо напразно да се борим с това, което е по-силно от нас? Аз съм жена. Вие никога няма да разберете какво значи да бъдеш жена. Колко много вериги я връзват за земята. Тежки и скъпи вериги... По-рано обичах Дан повече от изкуството си, сега обичам повече детето си. За нас изкуството е само заключен рай, светъл, непостижим блян. Защото то не търпи съперници. Или те иска само за себе си, или те отхвърля. То не търпи компромиси. А ето... Аз обичам повече детето си.

Наведох глава, поразен от тази изповед. След това казах:

- Елена, не говорете така. Не вярвате ли, че никога скритите благодатни сили у Вас няма да избликнат подобно буен, неудържим поток, за да удавят душата Ви в багри и красота? Няма ли тогава ръката Ви сама да потърси четката, боите, платното, за да въплъти пламъка, който Ви изгаря и разрушава? Ако у Вас действително има нещо, то непременно ще покори, ще преодолее всичко, за да се освободи. Не е ли така?

Елена се загледа в нещо далечно и невидимо, на устните ѝ се изписа бавно една неуловима, загадъчна усмивка.

В това време русокъдрият немирник изцвърча като птиченце и протегна ръце. Майка му жадно го пое, обсипа го със страстни безумни милувки и забрави да отговори.

Върху стъклата на прозорците студът бавно рисуваше тънки елмазени папрати.

© Фани Попова-Мутафова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.08.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Фани Попова-Мутафова. Жената на приятеля ми. София: Печатница "Юнион", 1930.