ЕДНА ЖЕНА

Фани Попова-Мутафова

web | Жената - грешната и святата

Настана странна тишина, пълна с трептящо напрежение.

Толкова по-странна, колкото миг преди това стаята бе изпълнена с всички отсенъци на човешката тревога: ревът на родилката, строгите и груби насърчения на лекаря, молбите и плачовете на близките.

А сега тишина.

И един слаб, горещ шепот:

- Какво е?

Погледът на лекаря бързо се спира върху червеното телце, той добродушно се усмихва, гласът му прозвучава с престорен възторг:

- Момиче.

Така иде жената на света.

Посрещната с разочарование, примирение и снизходителност.

Майката мълчи, заслушана в детския писък, който пронизва сърцето ѝ с неизпитвани дотогава чувства.

Момиче. Тя въздъхва. И веднага разбира, че недоволството ѝ не извира от самата нея. Ръцете ѝ се разгръщат с еднаква топлина да поемат новороденото: все едно дали е мъжки, или женски отрокът, с еднаква жажда устните ѝ докосват нежната кожа на детското личице, с еднаква неизмерима преданост тя притиска безпомощното телце до гърдите си. Може би тъкмо защото новороденото е жена, майката усеща по-силно да прелива в нея онова властно чувство за покровителство и закрила, което няма да я напусне вече до края на дните ѝ.

Тя поглажда с едва докосващи пръсти крехкото, тъмнокосо теме и са усмихва.

Ето, вече от първия миг тя трябва да почне да го защищава.

Да го защити от разочарованието, от хладината на бащата, от снизходителните усмивки на близките, от обидните пожелания за скорошна мъжка рожба.

А мъничката жена кротко заспива, невинна като животинче, сложила доверчиво глава връз майчина ръка. Още са далечни дните, когато сърцето ѝ ще се възбунтува от разликата, с която ще я отделят от гордия род на мъжа. От мига, когато като отровна стрела в нея ще се забие съмнението за малоценността на нейния пол. Все още лъжата на човека не е докоснала истината на нейния дух.

Мъжът дохожда развълнуван. На лицето му се борят различни чувства: примирение, любопитство.

Но очите му не греят в такъв дълбок възторг, тъй както майката си го бе представяла през безсънните нощи на последните недели. О, не. В гласа му не блика ликуване, доволството и усмивката са само учтива маска. С виновен поглед майката извива лице към него, безмълвно моли за прошка, за снизхождение, с натежало сърце следи всеки негов поглед, всяко движение.

И някаква жестока и тъмна болка се разтапя в нея, нежен блясък се разстила по бледосивото ѝ лице, когато забелязва безкрайното удивление, страха, неловкостта, любовта, с която мъжът поема детето, мъжът, у когото бавно се ражда бащата, мъжът, който с ужас и възторг вижда себе си като карикатура в това дребно, сбръчкано лице.

През нощта майката внезапно се събужда, протяга ръка към креватчето с неизпитвана тревога, мъчи се да различи в полумрака чертите на детето, което диша тихо и дълбоко, с вдигнати юмручета, свити до главата.

Отсега нататък ще бъде все така. Един миг тя няма да бъде спокойна.

Когато снежни вихри засипят земята с бяла тишина, когато в синята кротост на небето изникне месецът и изпълни нощта със загадъчно сияние, когато априлски ветрове разтърсят цъфналите клони и от розовото небе слязат меки светлини, когато тежки мъгли притиснат заспалата земя и когато студени дъждове заплискат по черните прозорци - всякога майчиното сърце ще тръпне в тревога: щастливо ли е нейното дете, не го ли дебне скрита беда, какво му готви незнайната съдба: слава ли ще докосне скъпото чело или тръни ще изтръгнат кръв от него, колко бури и колко пропасти ще препречат стъпките му, колко слънчеви мигове ще проблеснат в дните му и колко мрак ще ги забули...

И ето, още от сега, майката будна бди и разгръща блянове, тревоги.

Една малка жена се бе родила. Какъв път щеше да измине, отбелязана с кръстния знак на жената - да бъде робиня на земята, катоден лъч в искрата на живота?

Тя щеше да живее в света на мъжете и в този свят тя щеше да поиска да утвърди своята ценност, безсмислено догонвайки постиженията на мъжа или безропотно понасяйки неправдата на своя женски жребий.

Нейният дълбок инстинкт да се харесва, да бъде винаги друга и нова, да обича с детска наивност красивите и бляскави предмети, щеше да бъде осмян и порицан, щяха да унищожат и ограничат нейната крепка връзка със земята, щяха да подценят нейната близост с изворите на живота, щяха да отрекат и малкото радост, която жестоката природа ѝ бе отредила сред толкова тегоби. Щяха да я издигнат до светия образ на Богородицата и щяха да я смъкнат в калта, до една степен по-ниска и от тая на животното - чисто и благородно в своите инстинкти. Щяха да я заградят с опекуни, като невръстно дете: бащата, братята, съпругът, синовете.

За да се освободи, тя щеше да избира между неверни и нерадостни пътища: да се отрече от своето женско начало и да дири други възможности за духа си, като дели място с мъжа в тежкия му труд: едновременно жена в борбата за продължение на рода и мъж в борбата за съхранение на рода. И щеше да пречупи Божията воля, поемайки двойната тежест на проклятието му: с пот на челото да изкарва прехраната си и в мъки да ражда деца...

А може би тя щеше да потърси нови начини, за да добие власт и влияние, за да утвърди равноценността на своя род, но първи жените, свикнали на стария хомот, щяха да я обсипят с хула...

Тъмен път, без определени очертания, без ясна цел...

Майката въздъхна и пое детето на ръце.

От близостта му тя цяла се разтвори в нежност, леко поглади тъмните бузички, ушите, нослето, вдъхна топлото му ухание, ослуша се в дишането му, разгледа учудена малките ноктенца, стиснатите клепачи. И все още не можеше да се увери, че всичко това е нейно, само нейно, и недоумяваше чудото, което бе откъснало от плътта ѝ тази част от нея, която все пак бе нещо чуждо и само за себе си.

За стотен път тя изследва неясните черти, помъчи се да открие в тях нещо от себе си, от мъжа си, няколко поколения се таяха невидими и искаха отново да оживеят в тази свежа кръв.

Веждите бяха на един дядо, челото на някакъв чичо, устата на една прабаба.

Така изминава тази първа нощ, прибулена в синята светлина на нощната лампа, сякаш откъсната от всички дни и нощи на земята.

Утринният здрач носи нови радости, нови изненади.

За пръв път гладната и диреща уста на детето поема храна от нейната плът и тогава майката внезапно чувства своята дълбока същина и смътната ѝ тревога се прояснява: това бе жената. Да се раздава до последната капка кръв.

Защото нейното царство се нарича Любов.

© Фани Попова-Мутафова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.08.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Фани Попова-Мутафова. Една жена. София: Издание на "Вестник на жената", 1936.