"АВСТРИЙСКА" СУБЕКТИВИСТКА РЕФЛЕКСИЯ ВЪРХУ ТРУДОВАТА ТЕОРИЯ ЗА СТОЙНОСТТА И ЕКСПЛОАТАЦИЯТА НА КАРЛ МАРКС

Емил Д. Георгиев

web

---

Title: "Austrian" subjectivist reflection on the labor theory of value and exploitation of Karl Marx

Abstract: The text presents an analytical critique within the "Austrian School of Economics" of two fundamental preconditions for the Marxist economic construction: the labor theory of value and the theory of exploitation. Illustrating the counter-arguments of the "Austrian" authors to Marx's theory of value formation, the text defends the thesis that marginal utility, which is a subjective category, is a relevant framework for value analysis. In this sense, value is seen as a social construction, not as in Marx's case - derived from the quantitative characteristics of labor.

Keywords: Austrian School of Economics, Labor theory of value, Marginal utility, Karl Marx

---

Два века след рождението на Карл Маркс, неговото наследство в сферата на социалните науки продължава да бъде поле за дебат и анализ. Безспорно е влиянието на трудовете на Маркс в сферата на социалната и политическа философия, на социологията и икономическата теория. От историческата дистанция на времето оценките за Марксовите възгледи са противоречиви. Винаги е имало и ще продължи да има както защитници и последователи на тезите му, така и ревностни противници и критици на интелектуалното му наследство.

В настоящия текст представям аналитична критика, изложена в рамките на традицията на т.нар. Австрийска икономическа школа, на две фундаментални за марксистката икономическа конструкция предпоставки, а именно трудовата теория за стойността и теорията за експлоатацията. Илюстрирайки контратезите на "австрийските" автори към визията на Маркс за формирането на стойността, текстът защитава тезата, че пределната (маргинална) полезност (marginal utility), която е субективна категория, е релевантна рамка за анализ на стойността. В този смисъл стойността се разглежда като социална конструкция, а не както е при Маркс - изведена от количествените характеристики на вложения труд.

Благодарение на широкоразпространения призрак на марксистката теория за стойността и експлоатацията в представите на поколения българи (и не само) думата капиталист е не само натоварена с негативна конотация, но и често се използва като имплицитен синоним на експлоататор. Подобна перцепция догматизира термина капиталист до човек, който постига материален успех и забогатява за сметка на другите. Разглеждането на икономическата печалба в резултат от предприемаческа инициатива като игра с нулев резултат е не просто логически дефицит, но има и дълбоко негативен икономически резонанс, материализиращ се в социална среда, която не стимулира предприемаческата инициатива (която е в основата на икономическото развитие и личен просперитет). Оттук се отива и към втори значим социален дефицит - мотивира се една идеологема, че социално-икономическото неравенство е изначално морално осъдителна социална несправедливост, станала възможна благодарение на експлоатацията на труда на наемните работници от страна на капиталистите. Този егалитаризъм става възможен и черпи своята жизнеспособност благодарение на популярността на т.нар. трудова теория на стойността и теорията на експлоатацията - две основополагащи конструкции в икономическата структура на Карл Маркс. Следва по-задълбоченото им анализиране и логическа деконструкция в рамките на австрийската традиция.

Популярните концепции на Карл Маркс за стоковия фетишизъм, както и тази за отчуждения труд (алиенацията) са неразривно свързани (те са част от) трудовата теория за стойността - негов централен социално-икономически постулат, заедно с теорията за експлоатацията. Маркс заимства тази идея от водещите мислители на класическата икономическа школа - Адам Смит и Дейвид Рикардо, като я доразвива. В основата на трудовата теория за стойността лежи концепцията, че стойността на даден продукт се определя от количеството вложен труд, необходим за производството му. Маркс приема като отправна точка трудовата теория на стойността, развита от Рикардо, стремейки се да докаже, че печалбата е функция на т.нар. принаден труд. Маркс, за разлика от Рикардо, прави важното разграничение между труда като човешка дейност (работна сила) и този дефиниран като стока (изразяваща обществения, т.е. фетишизиран характер на човешкия труд). Според Маркс, обменната стойност на стоките се определя от тяхното скрито трудово съдържание. Стойността на всяка стока спрямо стойността на всяка друга стока, т.е. взаимното им обменно съотношение се разглежда като сравнимо съотношение на частния труд, вложен в създаването им. Така цената на всяка стока се разглежда като производна от необходимия за производството й труд. Маркс пише, че:

Дадена потребителна стойност или благо има стойност само защото в нея е опредметен или материализиран абстрактен човешки труд. Но как да се измери величината на нейната стойност? Чрез количеството на съдържащата се в нея "субстанция, създаваща стойност", чрез количеството на труда. Самото количество на труда се измерва с неговото времетраене, а работното време пък има своя мащаб в определени откъси от време, като час, ден и т.н. [...] Всяка една от тези индивидуални работни сили представлява същата човешка работна сила, както и всички други, доколкото тя носи характер на една обществена средна работна сила и действува като обществена средна работна сила, значи, употребява за произвеждането на някоя стока само средно-необходимото или обществено-необходимото работно време." (Маркс 1979).

Казано с други думи, фундаментът на капиталистическата експлоатация се експлицира във факта, че работната сила, както и всяка друга стока, има две свойства: разменна стойност и потребителна стойност. По думите на Маркс "досега нито един химик не е открил разменната стойност в бисер или диамант" (Маркс 1979). За него "масата си остава дърво" (Маркс 1979). Принадената стойност не е просто "приспадане от труда на работника" (както е при Рикардо), а е пряк резултат от това, че работната сила се продава и купува на стойност по-ниска от цената на създадения от нея продукт. Това Маркс нарича двойствен характер на труда. Иманентно за него стоката е предмет на човешкия труд и като такава е предназначена да задоволява потребности на човека. Стъпил на тази основа, Маркс твърди, че принаденият труд е разликата между стойността, за която работниците продават трудовата си сила (срещу работна заплата), и стойността, произведена като резултат от вложението на този труд в производителния процес. Именно този принададен труд се присвоява (експроприира се) от капиталистите, формирайки печалба. Така марксистката теза претендира, че доразвивайки трудовата теория на стойността, теоретично доказва обективността на капиталистическата експлоатация. Щом всички продукти са резултат на човешкия труд, то тогава измерител на разменната стойност на стоките е работното време. Приемайки имплицитната логика, че размяната на стоки се осъществява на база на равностойни еквиваленти и измерителят е количеството труд, вложен за производството им, Маркс извежда влиятелното си твърдение, че печалбата е възможна единствено когато капиталистът плаща заплата на работника в минимален размер, т.е. необходимия за неговото биологично възпроизводство, но изисква от него да работи повече, отколкото би било необходимо, за да се създадат продуктите, нужни за оцеляването му. Ако "Х" часа труд са достатъчни за покриване на този базов минимум на работната заплата, то капиталистът го принуждава да работи "Х"+ и така допълнителният труд представляват принадена стойност, която капиталистът придобива, експлоатирайки работника. Следователно, щом печалбата е експроприирана стойност от заплатата на работника, тогава капиталистът има имплицитен стремеж към максимизация на тази експлоатация. В тази логика Маркс стига и по-далеч, твърдейки, че работникът винаги кредитира работодателя си, защото последният консумира сега работната му сила, а плаща за нея едва в края на договорния период:

Така че навсякъде работникът авансира на капиталиста потребителната стойност на своята работна сила; той оставя купувача да я консумира още преди той да му е платил нейната цена; следователно работникът навсякъде кредитира капиталиста (Маркс 1979).

Така стигам до първия логически дефицит на трудовата теория за стойността. Игнорирайки субективните човешки предпочитания от трудовия и разменния процес, марксистката теория не е способна да обясни защо например ледът в чаша вода има една стойност за потребителя в горещ летен ден и друга в студения зимен сезон. В този ред на мисли, как трудовата теория на стойността е в състояние да обясни т.нар. естествени ресурси - такива, които са налични в природата, отговарят на критерия за оскъдност и имат и потребителна, и разменна стойност за човека? Такива са диамантите, златото, питейната вода (особено в някои части на света) и др. Подобен казус стои и пред стойността на стоки като произведения на изкуството. Ако следваме трудовата теория на стойността, следва да можем да измерим творбите на Рембранд, Ван Гог и Леонардо Да Винчи в категорията среднонеобходимо работно време и вложен труд. Ако приемем тази аксиома, следва да допуснем, че 40 часа художнически труд на произволно избран художник от популацията на земята би следвало да доведе до стойност на картина същата като такава, нарисувана от Моне за относително същия времеви период. Игнорирането на субективната стойност не ни позволява да разберем защо един човек, изпаднал в безизходица в пустинята, (вероятно) с готовност ще размени един килограм злато за една чаша вода, докато същият човек в градски и "нормални" условия (вероятно) никога не би го направил. За справяне с тази логическа клопка може да се изтъкне, че Маркс разглежда парите като форма, която "забулва обществения характер на частните видове труд" (Маркс 1979), превръщайки по този начин "всеки продукт на труда в обществен йероглиф" (Маркс 1979). Т.е. парите, чрез които се онагледява стойността, са просто обществен фетиш - диалектическа надстройка над обективните производствени отношения. Социално наложена норма на експроприация на труд и принадена стойност¹ от една класа (тази на капиталистите) на друга - тази на работниците. Механизмът за увеличаване на принадената стойност е експлоатацията на работниците с въвеждане на удължено работно време или намалено заплащане.

Връщайки се към тезата за експлоатация на Маркс, е важно да се отбележи, че според него икономическият прогрес минава покрай работниците, без да ги засяга положително. На микрониво можем да дефинираме ефекта от икономическия напредък като изразяващ се в предоставянето на нови и по-добри стоки на по-ниски цени за по-широки обществени групи. Според експлоатационна теория ефектът от намалението на цените на стоките се случва винаги на основата на намаляването на заплатите и увеличаването на работно време на работника, за да се създаде това, което Маркс нарича "излишна стойност", която капиталистите отчисляват като печалба. По този начин, според Маркс, наемните работници, получаващи заплати, са лишени от възможността за закупуване на по-голямо количество от стоки, чиито цени падат, и с времето, напротив - заплатите им губят покупателната си способност. По този начин, целият икономически прогрес (уж) работи изключително в полза на "експлоататорите". Теорията за експлоатацията предполага не само, че икономическия напредък и развитие не облагодетелства работниците, а още по-лошо, работниците всъщност изпадат в задълбочаващо се състояние на обедняване (Reisman 1998).

В края на XIX^-ти век един от основоположниците на Австрийската икономическа школа, икономистът Ойген фон Бьом-Баверк, в книгата си "История и критика на лихвените проценти" (1884) прави задълбочена и аргументирана критика на теорията на Маркс. Тезата на Бьом-Баверк се заключава в твърдението, че капиталистите не експлоатират своите работници, а напротив - помагат на работниците си, като им предоставят доход значително преди да бъдат реализирани приходите от произведените стоки, заключавайки, че трудът не може да увеличи своя дял за сметка на капитала. По-конкретно, той твърди, че теорията за експлоатацията, формулирана от Маркс, не взема предвид времевото измерение на производствената дейност. Според Бьом-Баверк не цялата стойност на продукта се произвежда от работника. Трудът е един от производствените фактори, но за него капиталистът плаща с настоящата стойност на очакваната за реализиране в бъдещето продукция. С други думи капиталистът плаща заплата на работника редовно за труда му и той (работникът) не носи риска за това, дали и кога ще се реализира продуктът на пазара, или не (Böhm-Bawerk 1890).

Един век по-късно марксистката теория за стойността и експлоатацията е сериозно критикувана и от икономиста от австрийската школа Джордж Рийзман в книгата му "Капитализмът. Трактат по икономическа теория" (1998). Рийзман "се връща" при класиците Адам Смит и Дейвид Рикардо, илюстрирайки как Маркс продължава и доразвива по свой различен начин тяхната концепция за труда и стойността. Според автора главната грешка на Маркс е допускането, че първичният, основополагащ доход е работната заплата (а не печалбата), и още повече, че това е така включително и в предмодерните общества (т.нар. докапиталистически). Следвайки Смит, Маркс приема, че печалбата възниква едновременно с появата на фигурата на капиталиста и се формира единствено чрез отчисляване от труда на работника. Оттук логически Маркс извежда тезата за отчуждението - произведеният продукт е дело само на труда на работника, той му принадлежи по право и съответно капиталистът-предприемач незаслужено присвоява като своя печалба част от стойността на произведения продукт под формата на принадена стойност само поради факта на притежаване на капитала. Това отчуждава работника от неговия труд и го дехуманизира, разкъсвайки социалните (фамилно-родовите) му връзки (Маркс, Енгелс 1977). Т.е. ефектът от експлоатацията не е само икономически, а и социален.

Джордж Рийзман фокусира критиката си към марксистката версия на железния закон за заплатите, който е в основата на теорията за експлоатацията, а именно вярата, че заплатите се определят от произволната власт на бизнесмени и капиталисти, или поне така би било, ако не съществуват такива мерки като законодателство за минимална работна заплата, ограничения на работния ден и подобни. Рийзман аналитично и последователно показва, че реалните заплати, т.е. количеството на стоките и услугите, които парите на работника могат да купят, се определят не от волята на един или друг субект, а единствено от производителността на труда. Оттук Рийзман отграничава два субекта на труда - този на предприемача-капиталист и този на наемния работник-служителя (Reisman 1998). Проблемът е, че Маркс (както и Адам Смит преди него) не отчита труда на капиталиста, който е de facto предприемач. Според Рийзман именно предприемаческият труд има решаваща роля за успешното осъществяване и приключване на всеки бизнес проект и всеки производствен процес. Това е така, тъй като капиталът не е самостоятелно произвеждащ блага фактор. Капиталът не е еднородна, хомогенна проста категория, а напротив - той е сложна и разнородна структура, която има времеви измерения. Както показва една от най-влиятелните фигури на австрийската икономическа мисъл през XX^-ти век - Мъри Ротбард, за да може капиталът да стане производителен, е необходима предприемаческа инициатива, труд (този на предприемача), организация и технология (Rothbard 2009). За Лудвик фон Мизес предприемачът е човек, който се нагърбва с несигурността и риска, той е действена и активна фигура. Това е интелектуален труд по планиране, управление, организация и контрол върху бизнеса, който е насочен към установяване, развиване и непрекъснато подобряване на ефективността на разделението на труда. Това е трудът на "ръководещия и направляващ ум" (Reisman 1998). Предприемачите функционират в рамките на времевите предпочитания, инвестирайки пари и труд днес ("present goods") в производствените фактори, за които се очаква да реализират възвръщаемост и печалба в бъдещ период ("future goods") (Rothbard 2009). Рискът за бъдещата (евентуална) пазарна реализация на продукта го носи предприемачът (капиталист), а не работникът, който получава винаги заплата за труда си. Печалбата (или загубата) е резултат от предприемаческата инициатива и инвестиция (на капитал, труд, време). Възнаграждението за този труд е печалбата на предприемача, както възнаграждението на работника е неговата заплата. Рийзман категорично твърди, че продуктът не принадлежи имплицитно на работника, защото не заплатата, а печалбата е първичният доход. Заплатата се явява отчисление от печалбата и е дефинитивно вид производствен разход (каквито са и машини, сгради и оборудване, материали и т.н.). Рийзман показва, че в исторически план едва с възникването на фигурата на предприемача (капиталист) в епохата на Индустриалната революция² се появяват и обособяват продуктивните разходи, част от които несъмнено е работната заплата за наемен труд (Reisman 1998). Реалният размер на работната заплата се повишава в дългосрочен план само при увеличаване на производствения капитал и неговото ефективно инвестиране (и реинвестиране) в производствени методи, благодарение на което се увеличава производителността на труда на отделния работник и оттам се вдига цената на този труд, което се отразява в размера на работната заплата (Böhm-Bawerk 1890). Увеличението на производствения капитал, води до нарастване в търсенето на наемен труд, което, от своя страна, осигурява все по-голямо количество, качество и разнообразие от стоки на оптимална цена за крайните потребители (Reisman 1998).

Фундаментът, който може да верифицира релевантността на теорията за експлоатацията на Маркс, може да се сведе до въпроса - насилници ли са тези, които притежават средствата за производство, спрямо тези, които не ги притежават? Ако това е така, то последните (в логиката на социално-историческата диалектика за човешкото обществено развитие според Маркс) трябва да стават все по-бедни и потиснати, за сметка на което капиталистическата класа да забогатява експоненциално. Нека обърнем поглед към фактите. Социално-икономическата история на последните два века показва емпирично, че това не се случва. "Грешката" на Маркс е в това, че надценява труда на работниците (пролетариата) като източник на стойност, способна да обясни и предвиди общественото развитие. Неоспорим факт е, че капитализмът реално доведе до депролетаризация на т.нар. работническа класа. Най-бедните слоеве от населението на земята най-бързо и най-много повишават стандарта си на живот там, където има пазарна икономика. По данни на Световната банка в периода от 1820 г. до 2015 г. хората, живеещи в крайна бедност³ по света, са намелели с 24% (или в абсолютна стойност са с 231.45 мил. по-малко. От 964.93 мил. през 1820 г. до 733.48 мил. през 2015 г.) (World Bank 2020). Нещо повече. По-малката държавна намеса в икономиката води до по-бърз икономически растеж и реално подобрение в живота на широки обществени маси. Стопанското развитие на Хонконг и Сингапур през последните пет декади и икономическата история на САЩ през XIX^-ти век са илюстрация за това. Тук нямам за цел подробно да разглеждам тази тема, но увеличението на благосъстоянието на широките обществени маси през последните два века, благодарение на капитализма, едва ли може да бъде оспорено с емпирични факти⁴.

Но да се върнем към въпроса: как може да бъде мислена и обяснена стойността и полезността на различните блага и стоки? Релевантна контратеза на трудовата теория на стойността е теорията за пределна (маргинална) полезност, застъпвана от Карл Менгер и неговите последователи в рамките на т.нар. методологически субективизъм⁵, характерен за Австрийската икономическа школа. Пределна полезност може да бъде дефинирана като субективната полезност за потребителя, придобита (или респективно изгубена) в процеса на увеличаване (намаляване) на всяка следваща единица консумация (притежание) на дадено благо. Консумирането на първата единица (част) на стока или услуга носи по-голямо удовлетворение отколкото втората и всяка следваща. Когато човек е много жаден, първата глътка вода има много по-значима полезност от, да кажем, десетата глътка. Менгер обяснява това по следния начин:

Ако нуждата от една стока надхвърля наличните количества, то установяваме, че тъй като една част от нуждите така или иначе ще остане незадоволена, няма как наличното количество от въпросната стока да бъде осезаемо намалено, без чрез това някоя нужда, досега покрита, да остане не или непълно задоволена, в сравнение със ситуацията, която бихме имали без настъпването на тази евентуалност.

При всички стоки, които се намират в гореспоменатото количествено отношение, задоволяването на някоя човешка нужда зависи от разполагането с всяко конкретно, практически значимо количество от същата. И когато икономизиращите индивиди разпознаят обстоятелството, че задоволяването на някоя от нуждите им зависи от разполагането с въпросните стоки, респективно от всяка конкретна стока в гореспоменатото количествено отношение, тогава тези стоки придобиват това значение, което ние наричаме стойност и по този начин представлява стойността на значението, което конкретни стоки или стокови количества придобиват за нас, че сме наясно със зависимостта на задоволяването на нашите нужди от разполагането със същите стоки (Menger 1934, цит. по Миков 2014).

За стойността Менгер твърди, че:

Стойността е следователно нищо, закрепено за стоките, не е тяхно свойство, нито пък самостоятелно, съществуващо отделно нещо. Стойността е преценка, която икономизиращите хора правят относно значението на стоките, които се намират на тяхно разположение, за запазването на техния живот и благоденствие и заради това не съществува извън съзнанието на същите. Следователно е погрешно, когато една стока, която има стойност за икономизиращите субекти, да се нарича "стойност" или когато икономистите говорят за "стойности", все едно са самостоятелни реални неща, обективирайки по този начин стойността. Защото това, което съществува обективно, са винаги само нещата, съответно количествата от тях, и тяхната стойност е нещо съществено различно, а именно преценката, която икономизиращите индивиди си създават относно значението, което разполагането с тях има за запазване на техния живот и благоденствие. Обективирането на стокова стойност, която по своята природа е субективна, допринесе много за объркването на основите на нашата наука (Menger 1934, цит. по Миков 2014).

По-късно Лудвиг фон Мизес и Мъри Ротбард приемат и доразвиват тази концепция. Така дефинирана, стойността е субективна категория, която се определя от полезността (която също е субективна). Следователно стойността се рефлектира от т.нар. закон за пределната полезност (the law of marginal utility). По думите на Мъри Ротбард "за всички човешки действия, с увеличаването на наличното количеството на дадена стока, полезността (стойността) на всяка допълнителна единица от нея намалява (for all human actions, as the quantity of the supply (stock) of a good increases, the utility (value) of each additional unit decreases)" (Rothbard 2009). Ако се съгласим с извода, че стойността е субективна, няма как да очакваме, че двете страни в дадена пазарна транзакция ще оценяват разменените стоки еднакво. Напротив - именно защото и когато хората разпознават по-голяма стойност в придобитата, отколкото в дадената стока се стига до размяна. Менгер изброява три условия, необходими това да се случи:

(1) На разположението на един икономизиращ субект трябва да се намират количества стоки, които за него имат по-ниска стойност, отколкото други количества стоки, с които разполага друг субект, като при последния трябва да е дадено обратното съотношение при оценката на стойността. (2) Двамата икономизиращи субекти трябва да са достигнали до знанието за това съотношение и (3) трябва да е по силите на същите да извършат гореспоменатата размяна (Menger 1934, цит. по Миков 2014).

В крайна сметка как се определя стойността/цената на даден продукт? Може да се илюстрира по следния начин. Това, че даден човек е вложил "Х" часа работа, за да произведе една маса, не означава, че тя имплицитно струва повече от 0.00. Ако никой не я харесва и не желае да я купи, това е съвсем "нормално" от пазарна гледна точка. И респективно, ако някои е готов да даде на пръв поглед нереалистично голяма сума пари за нея - това е моментната цена на масата.

В обобщение - продуктът на труда на работника не принадлежи по право на работника (както смята Маркс). Трудът е необходим фактор за реализиране на производителния капацитет на капитала. Но тук се включва и предприемаческия интелектуален, управленски труд. Печалбата, а не заплатата е първичният доход. Наемният труд на работника се разменя срещу заплата (покупателна способност), отчислявайки се от печалбата, а не обратното.

Цената (на всяко благо, стока или труд) се определя от субективната преценка за полезността. Пример. В свободния пазар цената на парите (лихвения процент) отразява времевите предпочитания на индивидите. "Х" пари днес имат по-голяма стойност от същата "Х" сума, получена след една година. Следователно лихвеният процент или в разглеждания в тази статия предприемачески риск е възнаграждението за отложеното потребление и поетия риск. В свободна пазарна икономика това, дали и за кого да работи, е неприкосновен избор на работника. Ако се върна към марксистката теза за социалната алиенация, тя може да бъде реконструирана по следния начин. Отчуждението може да бъде мислено като релевантна категория там, където няма алтернативи, няма свобода (разбирана като неприкосновеност на частната собственост и зачитане на естествените права на индивида⁶). Както нобеловият лауреат Фридрих Хайек показва, загубата на икономическа свобода води след себе си до загуба на личностна и гражданска свобода, т.е. до състояние на своеобразно робство (Хайек 2004). Всяка институционализирана и централизирана принуда и/или упражняването на сила върху индивида води до алиенация. Противно да схващането на Маркс, не "свободната" пазарна икономика на капитализма (laissez-faire) алиенира индивидите, а точно обратното. В тоталитарните режими и централно управляваните посредством административен апарат икономики при липсата на пазарна свобода (т.е. социална волеизява на субективни предпочитания) човешкият труд (а и самия индивид) е отчужден. Екстрактивните икономически институции, които са синергийно свързани с екстрактивни политически институции, каквито по дефиниция се възпроизвеждат в тоталитарните режими, разкъсват естествените социални връзки между индивидите, което логично води до социално отчуждение и икономически колапс (Аджемоглу, Робинсън 2013).

Така икономическата и философска концепция на марксизма влиза в един непреодолим логически оксиморон - не могат да обяснят човешкия (научен, технологичен и икономически) прогрес, без да признаят, че социално-икономическите неравенства на индивидите са естественото състояние на обществата. Субективните преживявания и социално-конструираната стойност не могат да бъдат сведени до една егалитарна метафизична категория.

Завършвам с една емблематична мисъл на Мъри Ротбард - най-голямото достойнство на Маркс е това, че не е кейнсианец.

БЕЛЕЖКИ

1. Маркс разглежда принадената стойност като незаплатен човешки труд. [обратно]

2. Условно приемам, че Индустриалната революция се заключава във втората половина на XVIII^-ти век и началото на XIX^-ти век. [обратно]

3. Дефиницията за крайна бедност е разполагаемост с под 1.90 $ на ден. [обратно]

4. В един крайно неизчерпателен пример ще посоча "Капитализъм без граници: Безспорният морален казус за индивидуалните права" (2012) на Андрю Бърнстийн и "Капиталистическата революция" (1998) на Питър Бъргър, като съдържащи разгърната аргументация за тази теза. [обратно]

5. Методологически субективизъм (индивидуализъм) е парадигмално схващане, според което индивидуалното човешко действие е основополагащо за социалния анализ. [обратно]

6. В класическите разбирания на Джон Лок и Томас Хобс най-общо естествените права са набор от неотменни свободи, произхождащи от естеството на човека, които не зависят от културата и държавата. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Аджемоглу, Робинсън 2013: Аджемоглу, Д., Робинсън, Д. Защо нациите се провалят. Къде са корените на силата, просперитета и бедността. София, 2013.

Маркс 1979: Маркс, К. Капиталът. Т. 1. София, 1979.

Маркс, Енгелс 1977: Маркс, К., Енгелс, Фр. Избрани произведения. Т. 9. София, 1977.

Хайек 2004: Хайек, Ф. Пътят към робството. София, 2004.

Böhm-Bawerk 1890: von Böhm-Bawerk, E. Capital and Interest: History and critique of interest theories. London, 1890.

Миков 2014: Миков, Калин. Трудовата теория на стойността и капиталистическата експлоатация. // Екип, 20.01.2014 <https://ekipbg.com/trudova-teoriya-na-stoinostta-i-kapitalisticheskata-eksploataciya> (26.10.2020).

Reisman 1998: Reisman, G. Capitalism: A treatise on economics. Ottawa, Illinoise, 1998.

Rothbard 2009: Rothbard, M. N. Man, economy, and state: a treatise on economic principles; with Power and market: government and the economy. Alburn, Alabama, 2009.

World Bank 2020: World Bank, 2020 <https://ourworldindata.org/grapher/world-population-in-extreme-poverty-absolute?tab=table> (26.10.2020).

© Емил Д. Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2020, № 10 (251)