Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗЕЛЕН ДЕН

Димитър К. Георгиев

web

Когато вечер мама ме сложи в леглото и угаси лампата, в стаята ми свети светофарът. Светлините му влизат през прозореца и аз гледам как стените и таванът се оцветяват в различни цветове. Обаче бързо ми се доспива и очите ми сами се затварят. А сутрин като се събудя, светофарът пак си свети. Тате ми обясни, че ако продължиш след светофара, стигаш до един голям магазин. Ние сме ходили, там може да си накупуваш разни работи и като ги наплатиш, ти дават топчета, с които да си играеш с приятелите. Улиците трябва да се пресичат на пешеходните пътеки и ако има светофар, се минава само ако е светнал зелено. Светофарите показват на хората кога да преминават, за да не ги блъсне някоя кола. Когато тате ми обясняваше за светофарите, мама дойде при нас, послуша какво си говорим и после ме попита зная ли къде живеем. Понякога е трудно да разбереш защо възрастните задават такива въпроси.

- Мамо, защо питаш!? Нали знаеш, че живеем до светофара!

Родителите ми се спогледаха и започнаха да се смеят. Не разбрах защо се смеят, обаче като видях, че те се смеят, започнах да се смея и аз. Като се насмяхме хубаво, тате ме взе на коленете си, а мама клекна срещу нас и ме хвана за ръцете:

- Вярно е, Гошко, че живеем до светофара. Но в този град има много светофари. Ти си вече голямо момче и трябва да знаеш къде точно се намира дома ни.

И тогава мама и тате ме накараха да науча адреса и трите си имена. Казаха, че трябвало да ги знам и като ме питат, да ги кажа. Обаче досега никой не ме е питал. Само една вечер дядо.

- Я да видим сега, Гошко, какво си запомнил?

Станах прав, прибрах краката и ръцете, както ни учат да казваме стихотворения в детската градина.

- Аз се казвам Георги... Дядо, обаче да те питам...

- Гошко! Нали сме се разбрали? Без "обаче"! - видях вдигнатия показалец на дядо и трябваше да продължа. Като казах всичко, дядо бръкна в джоба си и ми подаде един бонбон.

- Браво, Гошко! Точно така! Отивай да спиш!

Без малко да му кажа, че вече изядох два такива, но си замълчах, защото ще ги скрие на друго място и после няма да мога да ги намеря. Обаче се чудя на дядо - учи ме, че се казвам Георги, пък ме нарича Гошко!

Тази сутрин се събудих, но не от светлините на светофара, защото чух мама да ми говори нещо и да ме милва по челото. Много обичам да ме гали така с меките пръсти на бялата си ръка. Иска ми се да не спира, а аз да се обърна на другата страна и да си спя. Обаче тя повдигна лекичко главата ми - така прави винаги, когато не е зелен ден:

- Хайде, синчето ми! Събуди се! Хайде, миличко! Отвори клепачи... Ето така! - и ме гледа с широко отворени очи, за да ми покаже как. А аз обвих ръце около шията ѝ, притиснах буза до нейната и зарових лице в русите ѝ коси.

- Мамо - прошепнах в ухото ѝ, - притискаш ме в неловкост, когато ме гледаш така!

Като ме държеше за рамената, тя ме отдалечи от лицето си и изненадано попита:

- Какво, какво!?

- Е, може да ме гледаш, но не толкова силно! - успокоих я аз.

Тогава мама ме притисна към гърдите си, аз почти изгубих дъх, обаче усетих как бързо тупти сърцето ѝ. Дългата ѝ коса, за която тате един път каза, че била като слънчева, приятно ме погъделичка по нослето. Мама ме целуна и както всяка сутрин, когато не е зелен ден, лекичко издърпа долнището на пижамата ми. Аз започнах да търкам с юмруци сънливите си очи и много ми се искаше да си похленча, защото знам, че ще ме вкара в банята. Докато ме мие, пак ще се опитам да пухтя като дядо, когато плиска лицето си със студена вода. След това мама ми помогна да се облека, но ме остави да закопчея сам колана си, както правят всички големи момчета.

- Готови ли сте да тръгваме? - попита от вратата тате.

Излязохме в коридора и аз се загледах в големия календар на стената.

На мен винаги ми е много интересно да разглеждам снимките на календара. Под снимките пък има едни сиви и зелени цифри. Тате ми обясни, че на календара със сиво са написани дните, в които с мама са на работа, а със зелено - когато не са. После разбрах, че и мен ме водят на детската градина в сивите дни. Обаче в зелените дни сме си у нас и може да правим, каквото си искаме. Тогава тримата се разхождаме заедно, люлеем се на люлките, гоним се и се смеем. Като се уморим, отиваме в някоя сладкарница, ядем разни сладки работи и пием сок.

Докато мама ми завързваше обувките, си спомних. Беше отдавна. Дядо стоеше намусен с ножицата пред календара и изведнъж скъса от него един лист. Аз само да смачкам някой лист от книжката, от която вечер ми четат приказки, и веднага ми се разсърдват, а пък дядо ги къса и... Бързо изтичах да кажа на баба какви ги върши дядо.

Баба се усмихна, сякаш нищо не е станало:

- Дядо ти не прави нищо лошо. Той се муси пред календара, защото вижда, че е остарял с още един месец. Един лист е един месец. Когато месецът свърши, той къса листа, нарязва го с ножицата и си прави бележки. Записва си в тях каквото му кажа да купи от магазина. Защото хората като остареят, започват да забравят.

Тогава бях малък и не ми стана много ясно какво ми обяснява баба, но разбрах, че ако си откъсна един лист от календара, никой няма да ми се кара.

Мама ми облече синьото яке и аз пак погледнах към календара. Сега там има една снимка на деца, които си правят снежен човек, а под снимката са написани сивите и зелените дни.

- Тате, утре ли е зелен ден?

- Защо питаш?

- Ами, нали ми обеща, когато е зелен ден, да отидем в парка и да се замеряме със снежни топки.

- Добре... Днес е петък. Значи - утре е! Но сега нямам време за приказки. Побързайте! - погледна той към мама.

Като пътувахме, по стъклото на колата започнаха да се лепят снежинки. Ние имаме опел. Един път, като паркира, тате ми разреши да седна на неговата седялка и видях, че вдига двеста километра. Дядо пък ми показа как да познавам шкода, пежо и разни други коли, но не съм виждал колко вдигат.

Тате спря до детската градина зад реното на Ивчо от нашата група. Щом излязохме от опела, веднага се затичах - много ми се искаше да се отъркалям в снега, но мама бързаше за работа и не ми позволи. Хвана ме и свали от гърба ми раничката с крокодилчето. През това време аз хващах летящите покрай нас снежинки, които веднага се разтопяваха в ръцете ми.

Мама ме въведе в занималнята. Преди да ме остави, ѝ поръчах довечера да ме вземе първи. Тя каза: "Добре!". Обаче няколко пъти ми е обяснявала колко много е заета и ако закъснее да ме вземе първи, да не ѝ се сърдя.

Госпожата ме заведе при играчките. Извади шарената кутия и я постави пред мен:

- Гошко, ето, поиграй си с робота.

Тогава на вратата на занималнята се показа Алекс с баща си. Алекс се казва Александър. Той ми е приятел.

- Алекс, ела! - повиках го аз. - Ела, да сглобим робота.

- Не искам. Вчера си играх с него и не го харесах. Тате каза, че ще ми купи по-хубав, дето е с по-силни батерии и върви като истински!

- И аз ще кажа на моя тате да ми купи като твоя робот, пък! Даже по-хубав!

- Щом е така, днес ще съм ти сърдит и повече няма да играя с теб! - обърна ми гръб Алекс.

Не забелязах кога Ивчо е дошъл при нас, но Алекс обърна гръб и към него, завъртя се и отиде при другите деца. С Ивчо сглобихме частите на робота и го светнахме от копчето. Роботът почна да мига с червеното си око, но не тръгна да върви и ние го оставихме на килима. Довечера ще питам тате и мама откъде са ми купили частите и как са ме сглобили така, че да мога да вървя.

После госпожата ни накара да седнем на столчетата и започнахме пак да учим онази песничка за Нова година.

Когато вечерта родителите на децата започнаха да пристигат, ние с Ивчо гледахме през прозореца. Аз познах мама по бялото палто още отдалече и отидох да кажа "Довиждане" на госпожата. Мама ме гушна и ме попита дали днес съм бил послушен. Тя всеки път, като ме вземе от детската градина, все това ме пита. Като излязохме навън, уж беше се стъмнило, пък беше много светло. Над улицата висяха пъстри украшения, разни играчки, големи и малки лампички, като тези, с които окичихме елхата у нас. Някой беше направил дърветата по тротоара много красиви, снежинките се гонеха в небето и падаха по хората, колите, къщите и по сините ръкави на якето ми.

- Мамо, тази вечер тате няма ли да дойде?

- Няма. Той се обади по телефона, че ще се върне по-късно. Виж колко е хубаво, навсякъде! Ще си отидем пеш, не е толкова далеч.

По тротоара вървяха много хора. Аз исках да стъпвам, където снегът е повече и се клатушках наляво-надясно. Така обувките ми правеха интересни отпечатки. Обърнах се да ги разгледам. Тогава покрай мен мина един чичко с две големи чанти и без малко да ми събори шапката. Мама ме дръпна за ръката:

- Георги, дръж се за мен! - Когато мама се ядоса, ме нарича Георги. - Пречиш на хората да вървят спокойно!

Аз се приближих до нея и се сетих:

- Мамо, утре нали е зелен ден?

- Да, утре е събота. А в неделя ще посрещаме Нова година.

- А ще направиш ли утре пак да закусим с напечени филийки, намазани с масло?

- Разбира се, че ще направя! И чай ще направя!

- И после тримата ще отидем да се замерваме със снежни топки! Нали, мамо?

- Ще отидем, да! Само се моли да не е много студено.

Стигнахме до светофара и застанахме до железния му стълб. Мама ме хвана за ръката. По улицата пред нас колите минаваха една подир друга. Докато чакахме, аз ги сочех с пръст и мърдах устни: "Пежо, не я знам, не я знам, пежо, форд, не я знам, опел... Опел! Този е същият като на тате! Не е тате... В колата се вози една лелка с черна коса".

Погледнах пак след опела, но зад него вече имаше други коли и червените им светлини бързо се отдалечаваха. Светофарът светна зелено и тръгнахме.

- Мамо, този не беше ли тате!

Мама сигурно щеше да ме попита за кого питам, обаче си извърна главата на другата страна и продължихме да крачим.

- Не! Не! Така ти се е сторило! - чух я след малко да ми отговаря, но едва познах гласа ѝ, сякаш не беше тя.

Докато пресичахме улицата, зад нас се чу: "Ба-а-а-м!". Всички се обърнахме. Черна мазда беше блъснала една шкода - бяла, също като палтото на мама. И двете коли бяха допрени до железния стълб на светофара, до който стояхме преди малко. Мама веднага ме грабна на ръце и ме притисна към тялото си. По зачервените ѝ бузи се стичаха пъстри капчици, които много приличаха на сълзи. Над рамото на мама видях как светофарът за малко светна и после угасна съвсем. Колите се събраха на куп по средата на кръстовището и не можеха да тръгнат наникъде. "Ба-а-а-м!" - чу се пак. Мъничка синя кола се подхлъзна, излезе от пътя и се блъсна в едно дърво. Фаровете се счупиха и върху смачканите ламарини падна една гирлянда със звезда. Но с мама вече бяхме стигнали до нашия блок и вече не се виждаше много.

Като влязохме у нас, мама ме сложи да седна на шкафа за обувки, влезе в тяхната стая и веднага затвори вратата. Аз останах на шкафа да я чакам да ме преоблече с домашните дрехи, но тя не дойде. После от кухнята излезе баба и ме видя, че съм сам.

- Дядо! Ела тук да видиш кой си е дошъл!

- Ха! Гошко ли е това? Тъкмо се питах кога ще се върне, че да сложим в коридора новия календар.

- Дядо, пък да знаеш! Стана катастрофа и нашият светофар се повреди. Обаче...

- Знам, знам, но без "обаче" - прекъсна ме дядо. - Чух сирените и видях през прозореца. Ще го оправят светофара.

- Дядо, обаче пострадалите как ще се оправят?

- Не се тревожи. След два дни е Нова година! Купил съм нов календар и ти ще ми помогнеш да го поставим. Виж - показва ми дядо - какви красиви картини има за всеки месец!

- Дядо, не го искам този! Искам си стария календар!

- Защо, дядовото... Кажи ми - избърса той сълзите ми с ръка, - кажи, кажи. Защо?!

- Защото на новия календар няма нито един зелен ден!

 

 

© Димитър К. Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2020, № 5 (246)