Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪТЯТ КЪМ ЗАЛЕЗА

Димитър К. Георгиев

web

В нагретия от жегата въздух витае напрежение.

Тук трябва да е!

Да търсиш спонсори за държавно училище - кой го измисли това!?

Ненавиждам спохождащата ме нерешителност в случаи като този. Дни наред не мога да се понасям, дразни ме всичко, яд ме е на всичко, но най-вече на себе си. Никога не съм сигурен, че някой постъпва правилно, когато заради благополучния изход на едно дело се превръща в плазмодий.

Ако открия подходящият благодетел и той се съгласи да помогне - добре, оставам! Ако ли не - на мястото ми ще назначат друг, който може да се оправя по-добре в този неразгадаем за мен свят. Трябва да намеря изход, а не знам как. Въпросът е на косъм. Или - или! Ще успея, или ще се проваля. Ще работя, или ще ме изритат. На парите, които ще загубя, като ме уволнят - майната им! Ако бях техен почитател, нямаше да съм учител. Но какво ще стане с препитанието ми, със семейството ми? Горкичките ми деца... А къде ще търся работа и кой ще ме назначи, след като вече не смея да се усмихна, за да не ми видят евтините протези? На клюките и преднамерено злорадите коментари - и на тях майната им. Как така някои се оправят, а аз не мога!

Защо е така!?

Жесток е този избор.

Никак не ме бива с ласкателствата. Спечелил съм си репутация на човек, който винаги казва онова, което мисли, а не което трябва. Но сега, да се придържам към този принцип, означава почти сигурен провал и уволнение от работа. Ако пък изневеря на себе си и превия кръст, вероятно ще запазя работата си, но ще загубя достойнството си...

Излизам на булеварда. Тук трябва да е!

Мраморно-мозаечни саксии с цветя собственически маркират напръсканите с вода плочи от тротоара пред входа и предизвикват измамно усещане за свежест. В ноздрите ми нахлува топла влага от изпаренията им със специфичен мирис, който ми припомня как златистите чакали, обитаващи Югоизточна Европа, обозначават ловните си територии.

Вратата на модерната сграда с огледални прозорци се отваря с глухо прищракване. Прекрачвам прага и предпазливо стъпвам върху теракота с причудливи шарки. Вдясно - витрина с мостри и надпис в сигнално жълто: "Качество без конкуренция". Множество цветни реклами, отпечатани на скъпа хартия са поставени на ниска маса с прозрачен плот. Около нея - приканваща за отдих след жегата отвън мека мебел, тапицирана с бяла кожа. Приятна хладина струи в помещението - някъде наблизо нечуто работят климатици. Офис оборудването в приемната хармонично съчетава авангардния дизайн с висока функционалност. Обстановката, с ненатрапчивото си излъчване, предразполага към деловитост.

Спускащи се като водопад коси обрамчват лице с изящни черти. Гримът е дискретен, очите - усмихнати. Момичето се изправя зад компютъра, за да ме приветства - тяло на манекенка.

Да... Качеството тук наистина е високо и аз неволно приглаждам с позабравен жест почти белия си перчем.

- Здравейте! Какво ще обича господинът? - пита тя с мелодичен глас, но изглежда външността ми не ѝ вдъхва особен респект и това си личи от ироничната нотка в гласа ѝ.

- Имам уговорена среща. Аз съм... - опитвам се да надмогна обзелото ме смущение.

- О-о! Да, да! Сещам се! - прекъсва ме тя и поглежда нещо в монитора. - Очакват Ви. Той каза, че сте били негов учител - тя кима към богато резбованата врата с месингова табелка.

Суетен гъдел зачопля гърдите ми. Това неочаквано изявление предизвиква радостно вълнение и, мисля си, увеличава шанса да получа така нужната ми подкрепа.

Девойката ме кани да я последвам. На вратата се спира, открехва я плахо и поглежда вътре. През тесният процеп над нея виждам огромен мъж. Тя ме въвежда в просторен кабинет. Пътьом отбелязвам, че е с размерите на класната стая, която искам да обновя. Сред луксозното обзавеждане, зад огромно бюро, той е обърнат към прозореца. С нищо не показва, че е забелязал присъствието ни. С телефона на ухо слуша и се поклаща във въртящия се стол. Ние чакаме. Изведнъж той застива и изстрелва пред себе си откос гневни думи. С предизвикващ тръпки по плещите ми металически глас съобщава на някого, че до три дни очаква да получи сума, която звучи в ушите ми като фантастична поема и подхранва надеждата, че мисията ми е изпълнима - очевидно това, което ще искам от този човек, за него е някаква незначителна дреболия.

- ...Иначе... Нали се сещаш? - пита той в слушалката.

- Един момент - казва безадресно, с поглед отправен към стенния часовник и без да оставя телефона. - Обади се на шефа на охраната и му кажи да дойде. Веднага! Само след петнадесетина минути имам извънредна и много важна среща. Веднага след нея ще го приема, така че трябва да е при теб и да чака.

Секретарката чинно пише нещо в бележника си, после безшумно излиза. Оставам сам до вратата.

Той се изправя с усилие, диша шумно, пръстите му заиграват по телефона. Аз пристъпвам притеснено от крак на крак, очаквам да ме покани да седна или поне да ми кимне, но бизнесменът започва нов разговор.

Това ми дава възможност да го разгледам по-добре и да се опитам да си спомня кой е.

Лицето е подпухнало. По увисналите бледи бузи се стичат мазни вадички пот. Погледът на малките очички, едва видими зад тесните цепки на присвитите клепачи, е мътен и безизразен. Дрехите му са от фина материя. Костюмът е на цена, превишаваща със сигурност годишната ми учителска заплата. Облеклото, въпреки изкуството на шивача, не е в състояние да прикрие неестествената пълнота на това тяло, изопачено от изобилието и самодоволството и превърнато с първенюшка безразсъдност в куп безформена плът. Огромното туловище грабва погледа и хипнотизиращо обсебва вниманието. Кабинетът някак си се смалява, всичко друго в него губи обем и перспектива, изглежда дребно, незначително и незабележимо.

Някакъв мъгляв спомен ме отклонява от наблюдението, почесвам се съсредоточено по тила, но и това не помага. Не мога да идентифицирам тази физиономия в нито един от многото ми випуски. И ми става все по-трудно да осмисля себе си редом с този несъмнено преуспяващ представител на новото време.

Това не е моят свят! Тук аз съм напълно неадекватен! Къде съм и защо съм тук?! Този въпрос се впива в разсъдъка ми и изсмуква в един миг целия ми принудителен ентусиазъм. Желанието ми за разговор секва.

Извръщам се и тръгвам. Онова голямо нещо зад бюрото не ме забелязва. Но този факт не ме наскърбява. Дори изпитвам задоволство, сякаш току-що съм избягнал да стъпя в изпречила ми се пред краката мръсна локва.

Секретарката в приемната ме вижда как излизам и бърчи големия си нос в недоумение. "Каква ли пък красавица си ти" - мисля си. Дългите изкуствени мигли (как не съм ги забелязал на влизане?) трепват въпросително, а прекалено удебелените хирургически устни я загрозяват преждевременно. Изпреварващо смотолевям нещо от рода на "Благодаря, довиждане", за да отклоня въпросите ѝ и с облекчение чувам зад гърба си вече познатото глухо прищракване на самозатварящата се врата.

Вдишвам дълбоко от въздуха навън. Забелязвам, че жегата си е отишла. Гъсти облаци притискат града отвсякъде. Дъжд плющи по нагретия плочник. Едри капки бият цветята пред офиса, а от препълните мраморните саксии по тротоара се стича кална вода. Гънат се с пращене клоните на кестените и замерят с листата си минувачите.

Заобикалям саксиите с цветя и се скривам от небесния потоп под козирката на стара къща с олющена фасада. До мен застават няколко младежи и енергично изстръскват дъждовните си дрехи. Опитвам се разсея обхваналото ме униние от пълното фиаско на мисията ми с наблюдение на другия тротоар. Там жена по къс ръкав тича, подлагайки на изпитание токчетата на високите си обувки, а ученик с раница на гърба догонва отнесения му от вятъра чадър. Една старица на входа на магазина, притиснала под мишница опакован хляб, съсредоточено брои рестото си от дребни монети и предизвиква недоволството на заобикалящите я. Пепелявите ѝ коси отцеждат капки, които се стичат по лицето ѝ като сълзи.

Мъж на трудно определима възраст, с извехтяла зелена униформа, приближава с ръчна количка, пълна с хартия. Разкривените колелца скърцат уморено.Той качва количката на тротоара, подпира я до едно от мраморните сандъчета с цветя, сваля един малък кашон, вади окъсано парче найлон и покрива с него товара си. Кашона поставя на главата си, постила мокрия бордюр с два картона велпапе и сяда. Мокрите му крака с разшити сандали цопват в мътната вада, която влачи листа, изпопадали от кестените бодливи топки, цигарени угарки и какъв ли още не боклук. Вали, но вече по-слабо - тук-там прозира окъпаната синева на небето, вятърът утихва.

Изведнъж мъжът рязко се навежда и припряно започва да рови водата в краката си. Кашонът се изхлузва от главата му и пада, но той не му обръща внимание и го оставя да лежи на тротоара. Светъл сноп се провира между облаците и като театрален прожектор осветява уличната сцена.

Човекът бавно се изправя и протяга напред ръце, от които се стича черна мътилка. В събраните му длани светва слънчев лъч и в тях грейва незнайно откъде довлечена тук от пороя малка, изящна статуетка. Той я поема внимателно с едната си ръка, а с пръстите на другата нежно почиства полепналите нечистотии. Брадясалото му лице се преобразява, очите му се засмиват, целият му вид се одухотворява.

На улицата пред него спира голяма черна кола с тъмни стъкла. Още преди да е заглъхнал съскащият звук на гумите по мокрия асфалт, от нея слизат двама младежи. Те се оглеждат наоколо и си кимат. От задната врата се показва третият, а след него и млада жена с къса пола, с полупрозрачна блуза и куп накити. Те стъпват на тротоара и по-възрастният трети, който всъщност е първи, изглежда по-дребен, отколкото е в действителност до високата жена и между двамата си снажни спътници. Човекът с количката смутено се отмества, за да им стори път. От модерната сграда изскача секретарката, но вижда, че шефът ѝ също излиза и задържа вратата широко отворена, за да го пропусне. Той въвежда гостите си вътре, а секретарката сърдито започва да крещи:

- Махай се! Бързо изчезвай оттук с отвратителната си количка!

Човекът с количката скрива статуетката зад гърба си, сякаш се страхува да не му я вземат. Разкривените колелца жално проскърцват. Появило се отнякъде към тях се присъединява проскубано кученце. Човекът поглежда назад, уверява се, че е на безопасно разстояние, привежда се леко и нещо говори на кученцето, а то върти признателно опашка.

Не знам защо тръгвам след тях, но те се изгубват от погледа ми някъде в огнения залез на запад. Зад мен голямата черна кола с тъмни стъкла отнася пътниците си в противоположна посока.

 

 

© Димитър К. Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.04.2019, № 4 (233)