CURRICULUM VITAE

Димитър К. Георгиев

web

Роди се пълничко, красиво бебе.

След около седмица пред болницата спря кола. До водача седеше щастлив бащата с два букета цветя и още замаяна от алкохолния маратон глава. Пристигнаха още няколко посрещачи и всички се насочиха към входа.

Майката и усмихнатата акушерка с детето в ръце се появиха в дъното на коридора. Последваха пожелания, прегръдки, целувки. Бебето не чака повече и направи солиден опит да скъса гласните си струни.

Плачът му предизвика одобрителните ръкопляскания на присъстващите. Майката с немощен глас започна да го успокоява. Изпадналият в лека сънливост баща се стресна и опасно се наклони назад, но навреме беше подкрепен от двама мъже до него. Акушерката се извини и си тръгна с подареното от бащата благодарствено пакетче, но забрави да си вземе букета. Посрещачите се заизнизваха към изхода и церемонията приключи.

Бебето растеше под широкото и грижливо крило на обичливата фамилия. Майката излезе в безсрочен отпуск и се посвети изцяло на отглеждането му. Нейните ласкави грижи се разпростираха ежедневно и неизменно от сутрешното събуждане през хигиената и храненето, игрите и разходките, възпитанието и обучението до вечерното заспиване. След това идваше подготовката за следващия ден с пране, гладене и куп други дейности. Заспиваше с четене на последните публикации за физическото и нервно-психическо развитие на детския организъм. Строгият и предприемчив баща осигуряваше необходимото изобилие от блага, които позволяваха на семейството да живее в доволство. Зачервените бузки и щастливата усмивка на детето бяха награда за техните усилия.

Излетите сред природата отпадаха от плановете, ако не беше достатъчно топло, ако валеше или имаше вятър. Хрема, зачервено гърло, температура - това бяха неща, които много рядко ги спохождаха, благодарение на подготвеността на родителите, устойчивия организъм на детето и навременната намеса на лекарите. Бурна беше радостта им, когато проходи. Наскоро след това произнесе първите си думи. И двете събития бяха отбелязани с подобаващи празненства.

Но един ден се случи... Скъпоценното малко същество се закашля, после кихна няколко пъти последователно. Очите му се наляха със сълзи и то се разплака неудържимо. Майката изпадна в паника и едва успя да извести съпруга си за бедата. Той бързо пристигна, изстреля няколко укорителни изречения и грабна детето. Скъпата им кола потегли рязко към болницата с включени светлини и мигачи.

По незнайни пътеки мълвата обходи близките на семейството и мнозина от тях скоро обсадиха вратата на спешното отделение. Не след дълго дежурният лекар излезе и спокойно обясни, че кихавицата е предизвикана от попаднала в нослето миниатюрна трохичка. Той само направил така, че детето да кихне още веднъж и с това лечението приключило.

Когато детето поотрасна, бащата заяви на жена си: "Това дете цял ден вижда само теб! То трябва да играе и да расте сред свои връстници". Решиха тя да се върне на работа, а него да водят на детска градина.

Един ден, като видя, че майка му е дошла да го вземе, детето се зарадва много, затича се към нея, къдравата му главица закачи острия ръб на една маса и то се търкулна на килима. От масата върху него се посипаха наредените там играчки. Писъкът му огласи цялата занималня и няколко от играещите там деца неудържимо се разплакаха. Настъпи хаос, майката и учителката се втурнаха да го изправят. Детето се хвърли в прегръдките на майка си, а на челото му се образува продълговата синя подутина.

На следващия ден пристигнаха двете баби и си разпределиха задълженията. Докато едната тичаше с отмалели нозе, готова да угоди на всеки каприз на внучето, другата лежеше като пребита, събирайки сили за своята смяна.

С родителите си и голяма чанта на гръб пристигнаха за първия учебен ден. Учителката ги посрещна с окуражителна усмивка. Отидоха при другите деца, които непрекъснато се въртяха, блъскаха се, настъпваха се, но никой от тях не плачеше и не се сърдеше. То боязливо ги наблюдаваше и очакваше някой да въдвори ред, но възрастните сякаш нищо не забелязваха.

Всеки ден ходеше на училище с придружител. Преди да се разделят, получаваше неизменната заръка:

- Внимавай много! Не се карай с децата! Слушай учителите! И се пази!

Нито за миг не забрави тези съвети. Никого не обиждаше, с никого не се спречкваше. Нито веднъж не се намеси в разправия - винаги отстъпваше и разгорещените опоненти бързо охладняваха. Избягваше познанства извън своя клас, не се сдружи трайно с никого. В игрите се включваше предпазливо и скоро се отказваше, защото те винаги се усложняваха и ставаха опасни.

Годините минаваха.

Улиците пресичаше след внимателно оглеждане и винаги на пешеходните пътеки. За сладоледа знаеше, че е студен и от него боли гърло, че рибата е с много остри кости, че газираните напитки са вредни... Спортът калява, но контузиите са неизбежни.

Към учителите се отнасяше внимателно и уважително. Уроците си готвеше старателно, задълбочено и според изискванията на съответния преподавател. Слаба оценка не получи нито веднъж. Беше пример за цялото училище.

Формулата "Пази се!" с възрастта добиваше все по-дълбок смисъл. От родителите си знаеше за техни познати, които са се простили с този свят заради неразумния си живот. "Трябва да се живее по правилата за дълголетие и да се елиминира всяка причина за преждевременна смърт" - обичаше да казва. Не се научи да кара колело - страхуваше се да не падне! Не се научи да плува - дълбочина, при която краката не докосват дъното, намираше за опасна! Почивките на море прекарваше на плажа, като от време на време потапяше крака в оттеглящите се вълни; в планината намираше за напълно удовлетворителни обозначените пътеки за туристи. Считаше за интересно и приятно общуването с противоположния пол, но се въздържаше съзнателно от задълбочаване на отношенията. Помнеше съветите, че време има за всичко.

Така, някак си неусетно и безпроблемно, изминаха годините в гимназията, а после и в университета.

Дипломира се и веднага започна работа. Работата беше престижна, а заплатата прилична. Сутрин никога не закъсняваше, работното си време оползотворяваше пълноценно, отсъстваше рядко. Няколко пъти получи повишение. Работеше и се разбираше с всички, но само веднъж получи покана да присъства на събиранията им след края на работния ден.

Времето си течеше все по-мудно и еднообразно, без запомнящи се събития. Хората се женеха, раждаха и отглеждаха деца, боледуваха и оздравяваха, тъгуваха или се радваха. Постепенно стигна до извода, че е крайно време да се задоми. Беше единственото дете в семейството, наследи голямо жилище и солидна сума в спестовна сметка. Високите изисквания за спътник в живота отхвърлиха няколко кандидатури. Имаше свое виждане за бъдещото си семейство, което не съвпадна с мнението на никого.

На работа ходеше пеш. Кола или друго превозно средство не си купи. Пътуваше рядко, само при крайна необходимост, и всеки път, щом стъпеше на стабилната земя със собствените си крака, изпитваше облекчението и трепетното задоволство на човек, избавил се от сериозна опасност.

Цигари и алкохол не вкуси. Не харесваше промените. Новите познанства го смущаваха и ги приключваше без съжаление. Обичаше да се наслаждава на самотните си вечери, а почивните си дни да прекарва в кратки разходки и сред непознати физиономии. На гости ходеше рядко и още по рядко посрещаше някой у дома си. С живущите на същата улица се срещаше като със случайно попаднали там чужди хора. От работа - вкъщи; скромна вегетарианска вечеря; телевизия, сън; събуждане, тоалет, закуска. Така беше всеки ден.

Достигна дълбока старост. Живя тихо, предпазливо, изрядно, незабележимо. В една дълга нощ осъзна, че този живот вече му е омръзнал. Дълъг живот в непрекъснат страх от смъртта, който в последните години се превърна в ужас от мисълта, че няма да умре. Разбра, че през цялото си съществуване, в стремежа да отдалечи от себе си смъртта, всъщност се е отдалечавал от живота и депресиращо рядко се е докосвал до него. Разбра, че всичките му предишни страхове са били напразни и че през всичките тези години между живите той се е движил като един покойник. Порази го съзнанието, че е невъзможно да умреш, ако не си живял.

© Димитър К. Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.04.2019, № 4 (233)