ЗАВРЪЩАНЕ

Димитрина Благоева

web

- Стоянооо, Стояно ма! Де си се дянала, мари? Пуста да опустейш - гласът на баба Добра трепереше, къде от слабост, къде от вълнение. Дебел вълнен шал обгръщаше набразденото й като суха земя лице. Жената тихо изохкваше, когато замръзналият сняг като железен ботуш обхващаше крака й до коляното, слабото й тяло потъваше и тя с усилие се отърсваше от захапката му, за да направи следващата крачка. Валя три дни, после студът скова снега и полето.

- Няма вече такива снегове като едно време, Димчо. Дълбоки, да топлят земята зиме. ‘Га бях дете, наваляваше още през декември, колкото целия ми ръст. Сега гледай го, не е дълбок, ама ще ме гътне. Отгоре ледена кора, надолу потъваш.

Баба Добра се беше загърнала в дебелото си избеляло палто и се открояваше на синкавата белота, която заслепяваше очите ми. Водеше ме по пътеката към къщата в съседния двор. Макар че старата жена правеше пъртина и аз трябваше само да следвам стъпките й, трудно се намъквах в следите и едва успявах да запазя равновесие. Пръхтях след нея, издишвайки кълбета от топъл въздух. Имах чувството, че пътеката няма да свърши и никога няма да стигнем до къщата на баба Стояна.

За пръв път видях баба Стояна, когато започнах ремонта в къщата на майка ми. Дойде да ме поздрави. Благо се усмихваше, улови с възлестата си, трепереща ръка моята и дълго не я пускаше. Радваше се, че младите са почнали да се завръщат в селото. Като я запитах дали има някой друг освен мен, тя поклати глава, но гласът й беше уверен: "Ти ще повлечеш крак. И другите ще си дойдат." Вече пет години минаваха оттогава, нямаше други млади като мен, а и аз се появявах в селото от дъжд на вятър. Въпреки това тя все ми се радваше, че съм се завърнал. Не посмях да я разочаровам, че правя ремонта, за да мога да продам старата ни къща на по-добра цена.

В селото бяха останали около двадесетина жители, но рядко някой от тях имаше жив съсед наоколо. Повечето живееха изолирани от къщи-призраци с безброй некролози по вратите им, които не бяха отваряни от години. Баба Добра и баба Стояна имаха късмета да обитават съседни имоти и да виждат човешко присъствие оттатък оградата си, но стара, непростима вражда ги беше направила непримирими в неприязънта си една към друга и макар да беше минало много време, откакто се бяха намразили, те все още не си говореха.

Рижав котарак отърка в краката ми гъстата си зимна козина. Беше гладен.

- Сутринта я чувах да вика по Нушка. Някъде се беше завряла тая коза. Ама ей на, кучето лае от глад, ще скъса синджира... Стояно ма, де си?

И двамата се озъртахме из двора, но освен врявата от домашните животни нищо друго не даваше признаци на живот. Баба Добра събра кокалестите си пръсти като далекоглед, доближи лице до прозореца на приземния етаж, духна няколко пъти, за да размрази ледените фигури на стъклото и се вгледа навътре. В къщата нямаше никой. Само коминът самотно продължаваше да пуши.

- Може да е отишла до някой съсед - предположих аз.

- Къде ще иде в това време? Щях да я видя, ако е излязла. Пък тя не говори почти с никого, сърдита е на всички.

- Хм, че не ми изглежда такъв човек - измърморих аз, - винаги е била приветлива. Симпатична бабка, като от приказките. Баница ми направи веднъж, с лопуш и сирене, не бях ял такава от детските си години. И супа от истинска кокошка - каза, че я заклала предния ден. Някак знаела, че ще си дойда. Ама как ухаеше тая супа, топла, вкусна... слюнката ми се събира, само като си помисля.

Баба Добра не ме слушаше. Оглеждаше се, явно търсеше някакви признаци, които да й подскажат какво се е случило със съседката й.

- Сърди ми се тя. Вече толкоз години не можа да ми прости, че й взех жениха. Стефан, най-личният ерген беше у село. Тъкмо беше свършила войната. И не ни бяха останали много мъже.

- Затуй ли ви е била враждата? - стана ми смешно. Не можех да си представя старите баби, заприличали вече на стогодишни пънове, как са се карали за някой момък.

- Ами аз не съм виновна, че Стефан избра мене. Стояна беше хубавица, гиздава мома. Виреше си носа и не се оставяше да я ухажват момците. Стефчо се повъртя покрай нея, тя се държеше като непристъпна крепост и той не се чуди дълго. Взе да се усуква край мен. Е, аз няма да се дърпам, я. Викам, сега ми е излязъл късметът, няма да го връщам. После тръгнаха приказки из село, че тя го била харесвала, ама не бързала да си каже. Много го била искала даже. Да е казала. Никой никого не чака. Така е в живота. Ама оная ни прокле. Поживяхме десетина години със Стефан, той се разболя от тежка болест, бъбреците му се повредиха и си замина. Остави ме сама с две невръстни дечица.

Очите на баба Добра се наляха със сълзи. Извади изпод престилката намачкана мъжка кърпа на райета и се избърса в нея.

- Пък на Стояна й доведоха учен мъж от града, взе я и живяха там, докато им пораснаха децата. После се върнаха тук. Ама да не мислиш, че се е разработила. Кипреше се тя, от града пазаруваше платове и дрънкулки. И сега, на дърти години, се прави на кокона, не си забражда главата. Ще й измръзнат ушите, ама тя нали е гражданка... Децата й отидоха по чужбина. Мъжът й умря преди има-няма десетина години. Сега кукува и тя като мен, сама.

- Не съм я знаел тая история - викам аз.

- Че отде ще я знаеш. Тя се надува, няма да ти я разкаже.

- Е, защо не. Имаме си приказката с нея. Една вечер бях запалил стари, непотребни вещи, които разчистих от къщата и тя дойде. Някак се разстрои, като ме разбра колко покъщнина съм нагласил за горене. Животът на родителите ми бил туй, тъй рече. Все едно човешки животи съм горял. Да не я натъжавам повече, отделих някои работи. Един голям сандък, дето баба ми редила чеиз за майка ми в него и едно дървено детско креватче живеят втори живот, заради баба Стояна.

Усетих, че се усмихвам. Стопли ме този спомен, нищо, че краката ми отдавна бяха измръзнали в градските обувки, с които бях обут. Нали дойдох, уж, за малко, само да нагледам къщата. Ние отдавна бяхме прекъснали нишката, по която да се връщаме в селото. Бях доста малък, когато баба ми и дядо ми си отидоха от този свят и вече нищо не ме теглеше насам. Бегли спомени от детството ми се явяваха, все едно разглеждам стар албум. Люлката под ореха, опитите ми да яздя овца, приключили с обелени длани и натъртен гръб, миризмата на печени чушки и баба ми, която казваше: "Вземайте, вземайте, че то в града нищо нямате."

Гласът на баба Добра ме върна от спомените.

- Такава е тя, Стояна - сладкодумна, ама когато поиска. - старата жена се суетеше по двора и нареждаше: - Откак се взехме с моя Стефан, дума не ми е обелила. Сърди ми се. И пак от гордостта си. Аз я поканих на сватба, а тя рекла, че съм била подла предателка.

Докато я слушах, се сетих, че веднъж ми трябваше стълба. Запитах баба Стояна дали й се намира. "Нямам, чедо, ако да имах, бих ти я оставила да си я ползваш. Виж у съседката, тя бере овошките, каквато е дребна, няма да може без стълба. Все ще има някаква." Усетих тогава жлъч в думите й по адрес на баба Добра, ама не се замислих повече. И друго си спомних. Че веднъж я заварих болна. Тъкмо бях пристигнал от града и разтоварих колата. Носех й някои неща, които ми беше поръчала да й напазарувам. Реших да отида да й ги оставя. Заварих на стълбището пред входната врата пръстена паница с чорба. Това, което беше останало от нея имаше доста неприятен вид, явно стоеше там от дни. Котките бяха пирували. Баба Стояна се надигна от кревата, беше пепелява, изнемощяла, само очите й, все тъй живи, приветливи и добри. Каза ми, че била болна, няколко дни не могла да стане от леглото, но вече се оправяла. Когато й обърнах внимание върху оставената пред входа супа, тя каза: "Видях я, от съседката е. Както я е оставила, така ще си я вземе."

- Димчо, ела тука - гласът на старата жена идваше от стопанската постройка. Тръгнах нататък. Баба Добра се беше подпряла на портата на кошарата.

- Ей ги на, къде вървят копитата на козата и подир тях стъпките на дъртата - баба Добра се приведе напред, сочейки ми следите. Пресният сняг върху тях беше сравнително малко и не ги беше заличил. Проследихме дирите, те минаваха зад постройката и продължаваха. От тази страна имотът нямаше ограда, не ставаше ясно къде свършва дворът, а след него беше полето, затиснато под дебелия синкав сняг.

Баба Добра инстинктивно пристегна шала си, сякаш той можеше да спре студа.

- Такава е, от гордост няма да повика за помощ. Чух я като мамеше Нушка, проклета коза като нея. Явно, животното сутринта е излязло от кошарата. И сигурно е тръгнала да го търси, както беше по жилетка, ама да дойде да каже: "Добре, Нушка я няма, помогни да я намерим", няма. Кой знае накъде е тръгнала. А може да е паднала в снега. Всичко може да се е случило. Не я видях да се връща. И като те чух, че идеш с колата, рекох си, туй е Димчо, само той може да е в тоя сняг - и дойдох да те викам да я дирим, пуста Стояна.

"Ще я дирим, бабо Добре", казвам си на ума, ала пред нас не се виждаше нищо друго, освен снежното поле. Не беше далеч мястото, където изгубвах от поглед пъртината, оставена от козата и старицата. На хоризонта, където свършваше полето, се чернееше подножието на планината. Очите вече ме боляха от белота и взиране. Не усещах нито ръцете, нито краката си. Вятърът довя отнякъде вой на чакали.

© Димитрина Благоева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2019, № 1 (230)