БЕЛЕГЪТ

Димитрина Благоева

web

"Животът си отива толкова лесно. Само трябва да изпуснеш голяма глътка въздух и да я оставиш да отлети", мислеше си Лина, докато въртеше гневно волана, за да избегне спрелия на аварийни светлини автомобил. "Мога да катастрофирам, мога да се нагълтам със сънотворни, мога да скоча от шестнайсетия етаж на блока, в който живея, и животът ще си отиде или аз ще си отида от него, все едно."

"Ела, каквато си..." пееше Кърт Кобейн по Симпъл Рейдио. "И се кълна, че аз нямам пушка" - много кръв, излишно много кръв, после някой трябва да я чисти. Определено оръжията бяха твърде драматичен начин на сложиш край на живота си. Лина би предпочела да си отиде тихо и без ангажименти за околните. Шумът на чистачките, които засилиха своя ход, я извади от размислите. Бръкна в жабката, извади от там дъвки "Орбит". Ментолът я реанимира и отрезви.

Водещият радиопредаването също размишляваше върху темата за живота и смъртта. На днешната дата преди двадесет години си беше отишъл Кърт Кобейн. "Защо?" Лина не разбра дали това беше въпрос към слушателя.

Какво не му достига на човек в живота? Пари, любов, време...? Как мислите, приятели? - гласът беше младежки, с леки игриви нотки и приятна дрезгавина на умерен сутрешен махмурлук. Подканяше слушателя да сподели възгледите си по темата или просто да поговори за нещо. Лина изпита някакво неопределено чувство на уют. Беше стигнала паркинга до дома. Изключи двигателя и се отпусна на седалката. Не ѝ се прибираше. Вкъщи щеше да продължи да работи, да се рови в документи, да прави изчисления и да се отегчава в еднообразието на фирменото счетоводство.

Ето, давам ви една песен време да си помислите и да ми се обадите с отговор на въпроса, който ви зададох - последва заучено рецитиране на телефонен номер. Звучеше така приканящо, като някой, който развива шумолящата опаковка на шоколадов бонбон и обяснява каква наслада би доставил пълнежът с вкус на ликьор, когато се разтече в устата. Още не беше изрекъл последната цифра, когато от ефира се изля също толкова силен дъжд, колкото валеше навън и с гръмотевичен тътен се разнесе "Riders On The Storm" на Доорс. Лина затвори очи, групата ѝ беше любима. Някъде по средата на песента беше взела телефона в ръка и набираше номера. Отдаваше ѝ се да запомня цифри и да смята на ум. Дъждът навън барабанеше по капака на автомобила с едри капки.

Смелост е това, което не ни достига - не можа да разпознае гласа си по радиото. - Човек е страхлив, страх го е от живота. Не от смъртта, а да живеем се страхуваме.

Микрофонията разпиля думите ѝ, смачка половината от тях и накара водещия с назидателен тон да я призове да намали радиото. Попита я как се казва, но тя вече беше затворила. Инстинктивно напипа плътния белег от разрез върху лявата си китка, пръстите ѝ го погалиха ритмично с някаква особена нежност.

Бутилка водка беше добра мотивация за излизане от автомобила, въпреки проливния дъжд. Лина нахлупи дамската чанта върху главата си и на бегом заобиколи спрелите коли, пресече улицата и влезе в супермаркета. Когато се качи в асансьора на блока, в който живееше, от нея се стичаха вади дъждовна вода, приземяваха се на пода в малка локва. Един кичур от косата ѝ отцеди тънка струя, която пропълзя по гърба ѝ, накара слабото ѝ тяло да настръхне. Почти се преви на две, но стискаше здраво бутилката, без да усеща, че пръстите ѝ се вкочаняват около леденото стъкло. Студът извираше отвътре.

Не вечеря. Една голяма Столичная затисна празнотата в стомаха ѝ и я примири с досадата. Вече можеше да поработи. Седна на компютъра, но вместо да се зарови във финансовите отчети, отвори търсачката и написа Симпъл Рейдио. Имаха сайт. Прегледа програмата им и намери списъка с водещите. Предаването се казваше "Отвъд очевидното" с водещ "Робот". Нямаше снимка, само кратко представяне и връзка към фейсбук профила му с опция за директен чат.

Чувстваше се глупаво след обаждането. Без съпротива се беше отдала на необяснимото желание да говори. Паметта ѝ сякаш искаше да изхвърли някакъв товар. Напусна високоплатената си работа с оправданието, че майка ѝ е болна от рак. Не разказа на никого как чака в болницата по време на операциите, как влачи немощното тяло напред назад, наблюдава как то ту се подува от метастазите, ту се стопява от отровите, с които не можеше да свикне, как смотава на топки падащите коси и ги крие по джобовете си. Лина започна да притъпява неизменната болка в стомаха си с водката от металната фласка, която се събираше във вътрешния джоб на якето ѝ. Гледаше да не я видят лекарите и сестрите, майка ѝ, така или иначе беше неспособна, седирана в болката. Всичко това свърши, когато в прохладния сумрак на едно ранно утро последният дъх на майка ѝ се сля с първите птичи песни, а Лина изпита едновременно облекчение и непонятна празнота. Тази празнота придоби физическо присъствие, настани се като досаден гост, от който не можеш да се отървеш, принуди Лина да си направи няколко прегледа и изследвания, поради съмнението, че е болна от нещо, но така и не получи адекватно обяснение за усещането. Единствено водката ѝ помагаше донякъде. Едно случайно порязване на счупена стъклена чаша я накара да осъзнае, че болката изпълва празнотата, намества се на нейното място, кара я да се притаи и да изчезне, поне за известно време. Докато изпитваше болка, празнотата я нямаше, и Лина започна да си причинява болка. Отначало с обикновени убождания или порязвания, на различни места по тялото, които постепенно ставаха с все по-дълбоки разрези и оставяха трайни белези, подобни на древно послание.

Поглаждането на белега върху китката ѝ беше станало навик за постигане на концентрация. Отпи глътка и натрака някакви поздравления за доброто предаване и провокиращите теми. Бързият отговор на "Робот" я стресна. За кратко се подвоуми как да продължи разговора.

Изля чашата в гърлото си и му разказа за бялата светлина. Дали беше вярно, че между двата свята преминаваш през тунел. Далечно, с някакъв остатъчен слух възприемаш свистенето, съпроводено с луминисцентно болезнено заслепяване, все едно си в метро. Последното, което видя на тръгване, бе как кръвта се размива във водата и постепенно я обагря до насищане. Нещо в тялото ѝ изстина, крайниците се вкочаниха. После я обзе спокойствие, повдигна я с лекота и понесе в тунела. Сенки-досадници я задърпаха обратно, сякаш им дължеше нещо, не я пускаха да продължи да се рее извън времето.

Когато се върна оттам, нищо не се беше променило. Това пътуване не ѝ донесе никаква полза, освен белега, чието поглаждане ѝ помагаше да събира мислите си.

Редяха се дни, монотонни и безплътни. Нов бар, нова марка водка - бегло разнообразяваха ежедневието. Разделите с мъжете, които минаваха през леглото ѝ, отброяваше с черти върху лявата предмишница, все едно отчиташе отстреляния дивеч. За един се замисли дали да го отбележи, на практика пръв си тръгна той. Лина натисна ножчето само колкото да разчопли кожата, после съжали, защото не остана хубав белег.

Когато нощем не можеше да заспи, се надигаше от леглото с бучаща от спомени глава. Сменяха се картини, образи на хора, несбъднати копнежи, неслучили се срещи, неполучени прошки. Повечето от тях намираха своя белег някъде по кожата ѝ.

"Робот" четеше безмълвен. Нейната празнота не беше неговата празнота. Той си призна, че се страхува от болката, не я понасяше, избягваше да говори за нея, а ако трябваше да я почувства, това го довеждаше до паника. Лина беше някой, който той не можеше да бъде. Изпита странно привличане към тази жена, чието тяло беше покрито с белези от липсваща болка. Искаше му се да ги пипне, да поглади релефа им, да разсее собствените си страхове, като докосне онова, което вече не боли - материализираната празнота. Каза ѝ го.

Уговориха се да се видят на обяд в едно тенекиено капанче на крайбрежната. Лина беше нервна, на два пъти се връща в апартамента, първият път забрави ключовете за колата, вторият път - телефона си. После колата не искаше да запали. Огледа се в огледалото и оправи косата си поне три пъти. Сложи в движение малко червило, после го изтри. Лута се, докато паркира. Вече мислеше, че е безнадеждно закъсняла, но когато приближи масите, нямаше никой, освен възрастна двойка, която мило се държеше за ръце. Лина потърси в кой джоб беше сложила фласката, усети успокоение при допира до нея и си взе кафе. Приседна на последната маса и се вгледа в редицата яхти, наредени покрай кея. Държеше под око и алеята откъм улицата.

Той се появи, тъкмо когато Лина броеше яхтите с местен флаг. Фигурата му издаваше току-що израснала младост. Беше красив. Вероятно на около двадесет. Можеше да ѝ бъде син. Надвеси се над нея с любопитни небесносини очи. Премести тежестта си от единия на другия крак и добронамерено запита:

- Вие ли сте Лина?

Лина отмести поглед от младежа, а ръката ѝ потърси белега върху китката.

- Не, бъркате ме с някого. Аз съм Вера.

"Робот" измънка някакво извинение и се отдалечи със същата безтегловност, с която се бе появил.

Телефонът в чантата ѝ иззвъня. Лина се пресегна, погледна изписания контакт и вдигна. Слуша известно време резкия глас отсреща и преди да затвори каза:

- Добре, мамо, ще купя... Прибирам се след малко.

Пусна телефона обратно в чантата, ръката ѝ затършува на посоки, докато напипа сгъваемото ножче.

© Димитрина Благоева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2020, № 2 (243)