Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АСАНСЬОРЪТ

Димитрина Благоева

web

Беше последният ни ден на морето. Всъщност последната ни нощ. На плажа до зазоряване, настръхнали от студ и страст, правихме секс на пясъка, къпахме се, посрещнахме изгрева, наляхме си кафе от термоса. Той ми предложи да се оженим на рождения ми ден - 27 септември. Аз се смях много, но все пак казах "да". После се качихме на кавазакито и отпрашихме по магистралата. Някъде на километър 290 той реши да слезе от магистралата и да мине по стария път. Обичаше адреналина, в силен трафик, изпреварваше със 180 км/ч, косата ми се беше омотала като въжена примка, вятърът ни буташе към неизбежното. И така право в муцуната на тира, не разбрах как стана удара, само силен трясък и неописуема болка останаха да витаят във въздуха, сякаш отекнаха на пресекулки в ехото на скалите. После не помня нищо. Само деня, в който лежах прикована на легло, с повдигнат крак в шина, с бинтована глава, а човек в бяла манта ми съобщи, че са ми отваряли черепа, но всичко вече било наред и жената, която трябва да беше майка ми, през сълзи се опита да ми каже, че него вече го няма. Всъщност аз го разбрах, още в мига, в който отворих очи и не го видях, приседнал на болничното ми легло. После пак не помня нищо.

Странно е чувството, че когато прокарвам ръка по главата си, косата ми е перде от кадифе, съшито с неподходящи конци от неспособен шивач; лошият вкус в устата от лекарствата, желанието да умра, защото него го няма, желанието да живея, защото искам да го помня. Но всеки събуждащ се спомен, за скалите край пътя, където сме спрели, за да се любуваме на залеза, за целувката по врата ми, за пръстите, ровещи в косата ми, ми причинява физическа болка. Тръгва от присвиване на стомаха, стяга гърдите ми, докато накрая се отлага в слепоочията. Най-лошото е, че не си спомням лицето му. Знам, че имаше татуиран гарван на рамото, дълга руса коса, но не мога да възстановя в спомените си чертите му. Често сънувам как се возя, притисната към гърба му, вятърът облъхва лицето ми с мириса на кожа, бензин и безвремие. Понякога той протяга ръцете си към мен и аз се взирам, за да го разпозная, но ни обгръща все същата гъста мъгла, в която изгубвам всичко и започвам да крещя от ужас. Накрая ме преместиха в самостоятелна стая, за да могат да спят другите.

Не знам от колко време съм тук. Дните са еднакви. Понякога идват да ме видят приятели, които не познавам. Говорят ми за неща, които сме правили заедно, за места, където сме били. Чудя се дали не ме бъркат с някой друг. Него обаче никой не го споменава. Дали изобщо го е имало?!

Един ден ме натовариха на инвалиден стол и с асансьора ме качиха на последния етаж, където имаше физиотерапия. Започнаха да раздвижват залинялото ми тяло, да мъчат закърнелите ми крайници да правят обичайните си движения. Нямах воля за подобно усилие. Клюмналата върху гърдите глава показваше нежеланието ми за промяна. Хората с бели манти обаче упорстваха.

Харесваше ми да се возя на асансьора. Сигурно като дете ми е било любимо занимание. Изстрелването нагоре, лашкането и тихото бучене ме караха да си въобразявам, че съм някъде другаде, а не в болницата, на космически кораб може би, и когато вратата се отвори, ще попадна в мрачната безтегловност на космоса и ще се насладя на неговата лекота. Вместо това, отново с лашкане и потропване, колелата на инвалидния стол се замъкваха бавно, с криви маневри, нататък по друг мрачен коридор, от който проследявах отминаващата мозайка с дребните ѝ еднообразни детайли и все стигах ли, стигах да края ѝ, за да се върна после обратно.

- Искаш ли мандарина?! - бледа детска ръка се мушна току под носа ми, разтвори длан и в нея разцъфна оранжев цвят с разпукани нишки. Мирис не усетих. Обонянието ми се беше изгубило след мозъчната операция. Скатаваше се само споменът за новогодишен празник с елха в хола и ръцете на майка ми, които миришеха силно на този плод, защото беше изчоплила кората, правейки цвете, за да ми го поднесе с усмивка и да ме зарадва.

- Не мога да дъвча такива неща - казах и се опитах да проследя ръката.

Мандарината вече я нямаше, а вместо това почти до ухото ми се чу мляскане. Можех да си представя как сочният плод се изцежда между зъбите, създава вкус на свежест, щипе по устните и кара детето до мен да се усмихва доволно.

- Аз съм Лея. Ти как се казваш?

Асансьорът потегли. Аз ѝ разказах за космоса, в който отивам и че съм си забравила името. Тя реши, че ще ме нарича Луна.

Лея беше почти сляпа. Така се беше родила. Лекарите не знаеха защо. Ако намереха донор, от който да вземат роговица и да ѝ я присадят, можеше да започне да вижда. Медицината беше доста напреднала през последните години.

Очното отделение беше на горния етаж. Всеки ден се качвах на асансьора, който потегляше с тропане и лашкане и почти веднага след това спираше на етажа на очно. Вратата се отваряше с дрънчене и вътре нахлуваше Лея. Изсулваше от ръкава си парче мандарина и го тикаше в устата ми.

- Разкажи ми за луната, Луна. Мисля, че някога съм я виждала. Казваш, че приличала на мандарина.

Колко пъти сме лежали в тревата, а над нас небесното покривало разстилаше тъмен мохер на ярки звезди. Тогава той вземаше стрък трева и ме гъделичкаше по врата. Аз се смеех, претъркулвах се в тревата и си намирах ново място, от което звездите се оказваха различни от предишните, но луната стоеше, все тъй изпъкнала като копче.

Лея прокара малкия си пръст по бузата ми.

- Защо плачеш, Луна?

- Нещо ми влезе в окото - излъгах я тъпо.

Един ден Лея не слезе на етажа на очно.

- Искаш ли да те заведа на едно място? - не дочака да ѝ отговоря, напипа копчетата и забоде малкия си пръст в най-горното. То беше олющено, с нацепена пластмаса и срещу него нямаше надпис. С обичайното лашване кацнахме на тавана. Лея избута количката ми до малка врата, разрови някакви вехтории, не правеше това за пръв път, човърка и драска по вратата, докато рязкото ѝ отваряне ни изсмука сякаш в космическото пространство. Заслепи ме небесната светлина, крясъците на птиците, които разгонихме с присъствието си, ми причиниха болка в главата, а Лея ме изостави по средата на покрива, затича се почти до ръба му, разперила ръце, реейки се с болничната си нощница. Смееше се и пееше някаква песен, в която ставаше дума за летене.

- Този е умрял - Лея подритва с краче изсъхналото тяло на гълъба. Защо трябва някой да умре, за да виждам аз?

Протягам ръка и черният гарван каца върху китката ми, усещам ноктите му да се впиват в кожата, после той плясва с криле и с няколко маха се озовава на рамото, покрито с руси коси. И отново летим по магистралата сред смеха на Лея, а аз стискам здраво очите си и не искам да ги отворя.

- Виж, там е планината, още има сняг по върховете ѝ. Виждаш ли го, Луна?

- Ти пък откъде знаеш?

- Знам аз, птиците ми разказват - смее се Лея.

Последният път, когато се качихме заедно на покрива, беше на рождения ден на Лея.

- Какво си пожела? - зададох глупав въпрос.

- Знаеш... - каквото си пожелавам на всеки рожден ден.

На следващата сутрин ми прилоша, хората в бели престилки се суетяха около мен, сложиха ми маска, инжектираха ми лекарства, "обадете се на професора", "подгответе операционната", носилката се размърда и ме понесе към асансьора, но този път без Лея. Луминисцентните тръби се преливаха една в друга и ми напомняха фаровете нощем по магистралата. И вятърът дърпаше косите ми като малко дете, а луната осветяваше пътя и се усмихваше. Беше ми леко, чувствах тялото си живо и пълно с енергия, ако разперя криле, ще полетя. Черни гарванови криле. В устата ми вкусът на мандарина.

 

 

© Димитрина Благоева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.04.2020, № 4 (245)