"ОСЕМНАДЕСЕТ МЕТРА"

Димитрина Благоева

web

Зад гърба ми плавно, с безшумно плъзгане се затваря вратата на асансьора. Точно шестнадесет са крачките до вратата на стаята. Допирам магнитната карта, с дискретно бръмчене вратата се отваря. Единадесет крачки ме делят от прозореца. Пътьом оставям куфара до леглото, от шлифера ми се стича вода, обувките ми смачкват мокета на мокри стъпки. Вдясно от мен на лъскаво лакиран скрин проблясва циферблат на часовник, обикновен, без орнаменти, показва четвърт час до дванадесет. Като любопитно дете долепям челото си до студеното стъкло. Дъждовната вода барабани в главата ми. Влагата от дъха ми замазва още повече стъклото. Прокарвам длан, изтривам диря, през нея се провира реката отсреща. Мътна от дъждовете, водата по стъклото я размива съвсем.

Улицата е на осемнайсет метра под мен, с цвят на кал и локви. Промъкват се жълтите отблясъци на улични лампи.

На сто метра от запад сред стичащата се вода грейва като залязващо слънце чадър. Под него се източва слаба фигура с тънки крака, стърчащи от къса пола. Заприличва ми на странна кукла Барби, която вместо глава има чадър. Ситни по паважа и с подскоци избягва локвите. Бърза. Заглеждам се в чадъра-слънце. В този момент жената спира, събира чадъра и се обръща назад, постоява така тридесет и пет секунди, отваря отново чадъра и продължава. Със скоростта на изчезващ зад хоризонта диск, чадърът се стопява през течащата по прозореца вода и потъва в края на улицата.

Надвесвам се над перваза. Делят ме осемнайсет метра височина от улицата. Мътилката под мен ме дърпа. Кафявото се размива акварелно с водата, скачам, въздухът свисти покрай ушите ми. Невидими ръце ме понасят надолу.

Мъж и жена по средата на стаята. Жената държи ревящо пеленаче, всъщност не просто го държи, а го друса яростно. Мъжът е гол до кръста, но облечен в татуси, събрали гнева на живота му. Череп, от кухините на който пропълзяват змии, пуснали на воля отровните си езици, Рогатия, като гостоприемен стопанин пред вратите на Ада, и разпнатия Христос, но вместо трънен венец на главата му, корона от златни монети. Жената, трепереща, изпита до избледнялост, изтръгнала себе си през утробата. Двамата, вкопчени един в друг, изливат на струи своята непоносимост и жлъч - към живота, към битието си, към самите себе си. А плодът на любовта им поглъща струите и ги връща в сълзи и сополи. Стиска в малката си ръчица дрънкалка и се опитва да заглуши шума на стихията.

Делят ме петнадесет метра височина от улицата.

Мъж и жена по средата на стаята. Гледат се, посягат един към друг, не смеят да се докоснат, за да не изчезнат. Не вярват, че са възможни - тази стая, тази близост, те двамата. Не си принадлежат, но се обещават. Телата им се сплитат, събличат се взаимно, търсят се, намират се, жадни един за друг. Чакали са дълго време, имат малко време. Нямат време да стигнат до другата стая, след дрехите и телата им се свличат на пода. Сливат се, поглъщат се, заедно са и са разделени. Нямат нищо друго, освен първичната, древната, вечната страст. Свършват. Ако се докоснат, ще изчезнат.

И двамата носят халки. Халките не са еднакви.

Делят ме дванайсет метра от улицата.

Мъж стои наведен над легло. В него едва се различават очертанията на изсъхналото тяло на жена. Изпод натаени с болничен мирис чаршафи, покрити с прозрачна кожа, носеща петна и синини от медицински интервенции, стърчат едва издатините на ставите. На масата до нея е храната й - лекарства и серуми. Но мъжът всеки ден донася кроасан и кафе и ги оставя до леглото. Някога тя обожавала да закусва кроасан с кафе, понякога слагала и малко мляко в кафето. На стол е преметната копринена рокля на цветя в синьо, бяло и розово. Мъжът протяга пръсти и поглажда плата. Тази рокля тя е носила на първата им среща, в нея ще бъде облечена и за последно. Той сяда до леглото, отваря книга с поезия, любимата й, чете на глас. Във вазата цветята са сухи.

Остават ми девет метра до улицата.

Прегърбен старец се подпира на голяма дървена маса, кокалестите му пръсти се впиват в ръбовете й, за да търсят опора. Немощното му тяло се дотътря до стол, краката му се предават и той се свлича на седалката. Посяга към порцеланова чаша с чай, треперещата му ръка не намира дръжката, обръща чашата и я разлива. Чашата има половин вековна история, но вече няма кой да си я спомня.

От отсрещния бюфет гледат портретите на мустакат млад мъж във военна униформа; същият мъж и застанала до него широко усмихната жена с весели лунички по лицето, придържа полата си да не я вдигне вятъра, пред двамата е застанало русо момиченце, досущ прилича на жената, гледа начумерено, слънчевата светлина дразни очите му. После явно порасналото вече момиче с весели лунички е в униформа на престижен университет, после е млада жена, прегърната от висок силен мъж, после държи луничките, повити в пелена. Накрая военният, вече с посивяла коса, е хванал за ръка малко русокосо слънце, също окъпано в лунички.

Старецът седи на масата, но вече не вижда луничките.

На мен ми остават шест метра до улицата.

Празен апартамент, мебели, покрити с прах. Стрелките на стенния часовник са залепнали. Времето е спряло. Времето е отминало. Времето предстои.

Отваря се входна врата, нечие присъствие размества пластовете прах. Агент по недвижимите имоти развежда млада двойка. Те са прегърнати, усмихват се един на друг. Влизат от стая в стая, доволни са, продължават да се усмихват. Мъжът побутва стрелките на часовника, поставя ги на дванадесет без десет. Младата жена доближава прозореца и долепя чело до стъклото. Взира се в реката отсреща. Очите й са заслепени от щастие.

На мен ми остават три метра до улицата.

На човек не му е присъщо да осъзнава края. Очаква, че след него всичко започва от начало. Това за живота на филмова лента не се оказа вярно. Идваме от нищото и отиваме пак там, и не носим нищо със себе си, защото страхът изтрива всичко от лентата, до последния кадър.

Чувам звук от счупен порцелан в главата си, усещам вибрациите му. Бялата до ослепяване светлина от слънчевия чадър се разлива в очите ми.

Часът е 11,50 ч. Смъртта изглежда като кукла "Барби".

© Димитрина Благоева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.05.2019, № 5 (234)