МЕТАФИЗИЧЕСКИЯТ СУБЕКТ КАТО СУБЕКТ НА ГРАНИЦАТА
(Защо солипсизмът не съвпада с чистия реализъм?)

Деница Желязкова

web

---

Резюме: С настоящата статия целя да изясня някои от най-безпроблемно изглеждащите за интерпретаторите отговори, които предлага ранната концепция на Витгенщайн, свързана със статута на субекта. Положението, че "светът е моят свят", заема немаловажно място във философията на ранния Витгенщайн. В текста ще проблематизирам солипсизма с оглед философията на Трактата (1921). Ще аргументирам тезата, че солипсизмът не съвпада с "чистия реализъм". Задачите, които си поставям, са: 1) да изясня защо Витгенщайн схваща метафизическия субект като субект на границата; 2) въз основа на това изяснение да покажа, че чистият реализъм не съвпада със солипсизма.

Abstract: In this article aims to clarify some of the most unproblematic answers for interpreters offered by Wittgenstein's early concept for status of the subject. The state that "the world is my world" occupies a significant place in the early Wittgenstein's philosophy. In the text I will discuss solipsism in view of the philosophy of Treatise (1921). I will argue that solipsism does not coincide with "pure realism". The tasks I set are: 1) to clarify why Wittgenstein comprehends the metaphysical subject as a subject at the border; 2) based on this clarification to show that the pure realism does not coincide with the solipsism.

Ключови думи: Витгенщайн, трансцендентален солипсизъм, реализъм, субект, граница на познанието, граници на езика, емпирична реалност.

Keywords: Wittgenstein, transcendental solipsism, realism, subject, limits of knowledge, language limit, empirical reality.

---

 

Може да се каже, че субектът е изцяло пасивен в познавателно отношение, според философията на Логико-философския трактат. Субектът по-скоро "заварва" предмети, чиято възможност за свързване в състоянията на нещата лежи в тях, но не притежава никаква конститутивна способност. Субектът е изцяло рецептивен при засрещането си с действителността. Тя остава напълно външна за него. Ако изобщо може да се говори за познавателна граница в Трактата, то тя е независима от способността за познание на субекта и е граница, поставена от самия свят. Подобно настояване, все пак, оставя възможността в света да има рецептивен субект. Витгенщайн обаче изключва субекта, тъй като "нищо в зрителното поле не дава възможност да се заключи, че то се вижда от окото" (Витгенщайн 1988: 107; 5.633)¹. Солипсизмът в Трактата е свързан преди всичко с ограничеността на емпиричната реалност, защото "емпиричната реалност е ограничена от съвкупността на всички предмети. Границата се показва отново в съвкупността от елементарните пропозиции" (105; 5.5561). Субектът не се намира в света, защото, ако се намираше в света, би имал статута на вещ и не би имал ценност. Ако в света има някаква ценност, "то тя трябва да лежи извън всяко ставане и така-съществуване. Защото всяко ставане и така-съществуване е случайно", според Витгенщайн (121; 6.41). Тъй като светът е "негов свят", субектът е необходимото условие за съществуването на света. Като необходимо условие за съществуането на света, не може да бъде позициониран и отвъд пределите на неговата граница. Последното е свързано с т.нар. от Питър Хакер "трансцендентален солипсизъм" (Hacker 1986: 76). От казаното дотук следва, че субектът може да бъде мислен единствено като субект на границата на света. Важно е да бъде изяснено защо Витгенщайн не отрежда на субекта нито място в пределите на света, нито отвъд пределите на неговата граница.

В предговора към Трактата философът отстоява позицията, че с книгата изразява мисли, чиято истинност е окончателна и "неопровержимо истинна". С това самонадеяно си позволява да твърди, че е решил окончателно философските проблеми. Ценността на изказаното в Трактата всъщност се състои в това, че показва колко малко е било направено за решаването на тези проблеми. Според Витгенщайн никой преди него не се е досетил, че:

в света всичко е така, както е, и всичко се случва така, както се случва; в него няма ценност - и ако би имало ценност, то тя не би имала никаква ценност (121; 6.41).

Избързвайки, още тук трябва да кажа, че само пропозициите за факти, които описват света, са смислени. Изискването за смисленост на една пропозиция е тя да може да е както истинна, така и неистинна - биполярна. За биполярността на пропозицията знаем от опита. Опитът показва как нещата се случва да бъдат, но не може никога да покаже, че нещата трябва да са такива, каквито са. Тъй като случайно случващото се в света не се случва по необходимост, при него не могат да бъдат открити никакви причинно-следствени връзки. След като единствено биполярните пропозиции могат да ни кажат нещо смислено за света, то не е възможно априорно познание за действителността. От това положение непосредствено следва, че не са възможни смислени синтетични съждения априори, които да ни казват нещо за действителността. В този пункт Витгенщайн се доближава до течението на емпиризма и до представителите на Виенския кръг, тъй като ние можем да знаем нещо за света само от опит. Поради казаното по-горе, необходимостта от трансцендентален субект отпада, защото: "няма мислещ, изобразяващ субект", тъй като "нито една част от опита ни не е a priori" (107, 5.634; 5.631).

Дълго време Витгенщайн разработва образната теория, чрез която да ни покаже какво е отношението между езика и света - изоморфията между състоянието на нещата (действителността) и пропозицията (образа). Образната теория свидетелства за това, че отношението между езика и света е абсолютно независимо от наличието на субект в света. Теорията може да бъде обобщена в следните редове. Светът е съставен от факти, които са налице. Съвкупността от всички факти определя наличното и неналичното в света. Фактите съществуват самостоятелно и представляват съществуването на състояния на нещата. "Случаят" определя състоянието на нещата. Състоянията на нещата са съединяването на вещите, а вещите са съставни части от състоянието на нещата. Вещите обаче притежават възможността да влизат в състояния на нещата. Общото между състояния на нещата и възможните състояния на нещата е предметът. Макар да са влезли в определено състояние на нещата, то в предметите е заложена възможността за влизане и в други състояния на нещата. Философът показва, че състоянията на нещата не са обособени същности. Те са обусловени от възможността на вещта да присъства в състоянието на нещата. Вещите обаче са същности. От една страна, вещта притежава формата на самостоятелност, тази форма на самостоятелност се състои във възможността ѝ да се срещне с различни състояния на нещата. От друга страна, същата тази форма на самостоятелност е ограничена, защото е свързана със състоянията на нещата. С това, че влиза в определени състояния, тя става "форма на несамостоятелност" (52; 2.0122). Функцията на имената е да изобразява простите предмети в света, а начинът, по който имената се свързват в пропозиция, показва как съответните предмети влизат в отношение помежду си. От това положение става ясно, че начинът по който се свързват в пропозиция имената на простите предмети в света, не може да бъде именуван, т.е. не може да бъде изказан. Знанието за предмета е само знание за вътрешните му свойства, които обуславят съвкупността от възможностите му да присъства в състоянието на нещата. След това Витгенщайн стига до извода, че: "ако са дадени всички предмети, то с това са дадени и всички възможни състояния на нещата" (52; 2.0124). Философът ситуира всички неща в едно "пространство на възможни състояния на нещата" (52; 2.0124). Tова е логическото пространство на Трактата, от което зависи изобщо възможността за някакво знание на нещата. Например: "Петното в зрителното поле не трябва да бъде червено, но трябва да има някакъв цвят: то има, така да се каже, цветово пространство около себе си. Тонът трябва да има някаква височина, предметът на осезание някаква твърдост и т.н." (53; 2.0131). Веднъж вече свързани в конфигурация, предметите осъществяват една от възможностите, заложени в самите тях, но самата им форма остава като условие за възможност на структурата на състоянието на нещата (вж. 53; 2.033). За да могат нещата да участват в елементарни положения, то това трябва вече да е заложено в тях, тоест всяка възможност трябва да лежи в природата на предмета (52; 2.0121; 2.0123). Малко след това добавя, че "възможността за присъствието му в състоянието на нещата е формата на предмета" (53; 2.0141), а формата е "възможността на структурата" (53; 2.033). Съвкупността от всички факти е светът, а образната теория на езика дава отговор на въпроса, какво можем да знаем за него. При образната теория, същите основни положения се постулират по отношение на образа. Формата на изобразяване е възможност на структурата на образа, която представлява начина на свързване на неговите елементи. Елементите на образа, трябва да съответстват изцяло на елементите на състоянието на нещата. Имената на вещите задължително реферират към някакви части на действителността - предмети. В света имаме предметите с тяхната форма, където логиката е условие за възможност да се случат състояния на нещата. От друга страна, имаме образа на състоянията на нещата в езика, чиято форма на изобразяване не може да се изкаже, а само се показва. Общото, което всеки образ, от каквато и да е форма, трябва да има с действителността, за да може - правилно или неправилно - да я изобразява, е логическата форма, т.е. формата на действителността. Поради това, че пропозициите не могат да представят общото, което трябва да имат с действителността - логическата форма - то формата остава да може само да се покаже от дадена пропозиция, а да се изкаже остава невъзможно, защото "това, което може да бъде показано, не може да бъде казано" (74; 4.1212). Контингентно истинният характер на пропозицията е възможен само чрез това, че тя има една и съща логическа форма с онова, което изобразява - с действителността. Тъй като случаят определя състоянието на нещата, то пропозициите придобиват истинна или неистинна стойност по случайност. Пропозицията е истинна, ако съществува състоянието на нещата, което описва. Ако състоянието на нещата, което описва пропозицията, не съществува, то тя е неистинна. Това става ясно от следното изказване в Трактата: "посочването на всички верни елементарни пропозиции описват напълно света. Светът е напълно описан от посочването на всички елементарни пропозиции..." (79; 4.26). Възможността за истинност на елементарната пропозиция означава възможност за съществуване на състоянието на нещата. Поради това може да се говори за изоморфизъм между пропозицията и състоянието на нещата. Логиката, казва Витгенщайн, е "огледален образ на света" и непосредствено след това добавя: "логиката е трансцендентална" (115; 6.13). Метафората с огледалото (внушаваща изоморфията между образ и изображаемо) се забелязва доста по-напред в Трактата: пропозициите не могат да представят логическата форма, тя се отразява в тях; пропозицията показва логическата форма на действителността; образът обаче не може да изобрази своята форма на изображение, той я показва (2.172; 4.12; 4.1212). Трансценденталността на логиката се състои в това, че логическата форма, която пропозициите показват, е заложена в самите предмети като възможност за присъствието им в "състоянието на нещата". Като заложена в логическите предмети, логическата форма не може да бъде експлицирана, а остава имплицитна, и като такава само се показва.

Съвсем легитимно можем да заключим, че според философията на Витгенщайн, и логическата форма на пропозицията, и Аз-ът се показват, но не могат да бъдат изказани. Това е така, защото отношението между езика и света е независимо от наличието на субект в света. Казаното по-горе се съгласува с настояването, че субектът не принадлежи на света и не трябва да бъде изказан, така че да бъде сведен до самия свят, защото границите на неговия език са границите на неговия свят (106; 5.62). С цел да доизясня Витгенщайновата философска концепция, ще щрихирам накратко разбиранията за субекта във философията на Бъртранд Ръсел. Въз основа на този щрих ще покажа защо Витгенщайн не мисли субекта като субект, намиращ се отвъд пределите на света. Във философията на Ръсел може да се говори за пасивен субект, който е субект в света. Субектът е този, който осъществява запознанството с логическите обекти и с логическата форма, а запознанството е гарант за смислено комбиниране на съставките на пропозицията. Последното положение прави ненужна образната теория на езика. Субектът във философията на Ръсел бива предпоставен като нещо отнасящо се към света, чието съществуване в света може да бъде изведено от самото отнасяне към него. Тъй като Ръселовият субект е субект в света, философът сякаш безпроблемно говори за смисъла и не прокарва разграничението между това, което може да бъде казано, и онова, което не може. Ръсел не отчита възможността, че за смисъла (формата и Азът) не може да се говори. Онова, което не може да се каже, а се показва, е границата, която се прокарва в езика и отвъд която всяко обсъждане на смисъла би довело до артикулирането на безсмислица. Дейвид Пеърс ясно поставя точно този проблем:

Солипсистът има илюзията за успех в невъзможното начинание да изкаже онова, което може само да бъде показано, защото той предполага Аза като функционираща точка на отнасяне. Когато осъзнае, че не е функционираща точка на отнасяне, той ще може все още да казва, че светът е негов свят, но сега ще трябва да има предвид това не като състояние на самотъждественост, което свежда макрокосмоса до специфичен микрокосмос, а по-скоро като състояние на разширяване на микрокосмоса до неустановен макрокосмос (Pears 1975: 180).

Мотивът на Ръсел в периода 1903-1913 г. е да експлицира чистата форма на пропозицията. Това не би било възможно, ако не можехме да бъдем запознати с формата или да имаме логически опит за нея. Запознанството се появява в Принципи на математиката (1903) като вид непосредствено познание на неопределими понятия: "запознанство като с вкуса на ананаса". Ръсел не използва конструкциите логическа форма или логически опит нито в Принципи на математиката (1903), нито в ръкописа За функциите (1904). В периода около 1903 г. може да се говори за логически опит, а под "елемент, създаващ единството на пропозицията" (Russell 1937: 55) и "начин на съчетаване" (Russell 1904: 100), Ръсел има предвид логическата форма. През 1913 година в епистемологическия ръкопис Теория на познанието, британският философ експлицитно въвежда "запознанството с логическата форма" като гарант за смислено комбиниране на съставките на пропозицията. Едва тогава запознанството с формата бива определено като "логически опит" или "логическа интуиция". В периода 1903-1913 г. теорията за запознанството върви ръка за ръка с допускането на пасивен субект в света и заедно с това с допускането на две различни форми на реализъм - крайна форма на платонистки реализъм, който бързо бива заменен от епистемологически реализъм. Запознанството с логически обекти, които са изцяло външни на субекта и зад които са налични същности - според Ръсел, - отваря възможността за експликация на формата. Затова, въпреки че често променя теорията за запознанството, Ръсел не я изоставя. Тъй като зад логическите обекти не стоят същности, британският логик се проваля при опитите си да експлицира формата. Това е причината често да се връща към вече обсъждана проблематика, да променя или да отрича по-рано поддържани възгледи, да подменя анализа, теорията за пропозициите и епистемологическата теория за запознанството. Това, че Ръсел мисли субекта като субект в света, който осъществява запознанството с логически обекти, може би е една от основните причини, която води до провал опитите да се изкаже формата, защото, "за да можем да представим логическата форма, ние би трябвало да представим себе си заедно с пропозициите извън логиката, а това значи - извън света" (Витгенщайн 1988: 73; 4.12). От последното става ясно, защо Витгенщайн не мисли субекта като субект извън света. Подобно настояване, би го задължило да допусне възможността за експликация на логическата форма.

БЕЛЕЖКИ

1. Всички позовавания по-надолу са по Витгенщайн (1988), като в скоби се посочва страница и параграф (б.ред., Г.Ч.) [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Витгенщайн 1988: Витгенщайн, Лудвиг. Логико-философски трактат. // Витгенщайн, Лудвиг. Избрани съчинения. София: Наука и изкуство, 1988.

Pears 1975: David, Pears. Wittgenstein’s Treatment of Solipsism in the Tractatus in Questions in philosophy of Mind, London, 1975.

Russell 1904: Russell, Bertrand. Collected Papers. Vol. 4: Foundations of Logic, 1903-05. Edited by Alasdair Urquhart with the assistance of Albert C. Lewis. London: Routledge, 1904.

Russell 1937: Russell, Bertrand. The Principles of Mathematics (1903). Second edition. London: George Allen & Unwin Ltd., 1937.

Hacker 1986: Hacker, Peter. Insight and Illusion: Themes in the Philosophy of Wittgenstein. Oxford University Press, 1986.

© Мария Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.01.2019, № 1 (230)