ПОСВЕЩЕНИЕТО

Цветана Цанева

web

Диляна дочете последния ред на разказа, отметна непокорните си кестеняви кичури и разлисти няколко страници назад. Върна се на заглавието, под което писателят беше написал: "На Виргиния...", и се замисли. Колко ли специална се е почувствала тази жена, като е видяла посвещението? Какво ли е усещането да знаеш, че авторът си е мислил за теб, когато е писал книгата...

Неусетно си спомни как преди време сама си изпроси посвещение от един поет - приятел от младини. Кой знае защо си беше въобразила, че е написал стихотворението за нея. Вероятно защото ѝ се щеше да я помни... Трябваше да признае, че понякога си създаваше свои илюзорни вселени. Но виновна ли беше, че в нея живееха две Диляни? Едната неостаряваща, влюбена, като самодива си стоеше все на осемнайсет и витаеше из облаците, без да се съобразява с времето - най-безсърдечното и безразлично нещо в тоя живот. Другата - поувехнала, насъбрала горчилки, непрекъснато я иронизираше, шамаросваше я и я приземяваше, щом усети, че започва да се рее из висините.

Живееше в малък провинциален град, в който "просто няма какво да се случи", както се пееше в една стара песен. Затова, въпреки че не обичаше светските изяви с тяхната показност и фалшива приповдигнатост, почти не пропускаше срещи с писатели. За съжаление, повечето минаваха вяло и си тръгваше разочарована. Обикновено авторите оригиналничеха и се насилваха да ухажват присъстващите, за да поддържат самочувствието си на недостижими таланти и да продадат някоя книга. А двайсетината посетители идваха да получат автограф, с който щяха да издигат имиджа си на интелектуалци пред съседи и познати, въпреки неразтворените страници. Друго си е да споменат ей тъй, уж между другото, че са разговаряли с еди-кой си писател.

Макар и рядко, все пак се случваха и срещи с умни, даровити творци, които я зареждаха и ѝ даваха надежда, че духовното не си е отишло безвъзвратно. На една такава среща неин бивш съученик - станал известен поет, представяше поредната си стихосбирка. Безспорно беше талантлив и мнозина бяха дошли да го поздравят за новата му книга. Фоайето на библиотеката се напълни. За пръв път се случваше да не стигнат местата, но никой не се върна. Закъснелите изкараха безропотно да края на крак. И си струваше. Срещата беше интересна, за разлика от други подобни представяния. Прошареният, но все още жизнен поет, чете малко напевно, но тъй чувствено стихове за родния край, за носталгията по отминалото детство, за любовта, че успя да трогне присъстващите. Думите му бяха обикновени, но някак различни - топли и без обичайните клишета. Най-често срещите с писатели приключваха за около час, а този път сбирката продължи близо два часа. Въпросите валяха един след друг: за избора на теми, за вдъхновението и музите, за смисъла на творческия труд, за истинското и измисленото в книгите. Читателите любопитстваха дали лирическият герой и авторът винаги съвпадат, дали описаните чувства са реално преживени, или са плод на фантазията му. Поетът, ведър и добронамерен човек, отговаряше на въпросите и обясняваше на разбираем език, че творецът не лъже читателите като описва неща, които не са се случили с него; че понякога те са резултат на житейски опит и наблюдения, а друг път са мечти, предадени като преживелици.

Диляна дойде рано, но седна на последния ред и се скри зад гърбовете на другите. И той се беше променил много - животът не пощадява никого, но дрезгавият му глас си беше същият, само дето беше станал малко по-хриплив. Докато го слушаше, започна да се пита възможно ли е поетът да е докрай откровен пред непознати и дали в думите си е той, или е този, за когото иска да го мислят... Постепенно престана да чува какво говори и в главата ѝ, като завърнало се ято, започнаха да кръжат спомени от последния клас в гимназията, когато с Камен се разхождаха около красивото езеро... После отидоха да учат в различни градове и пътищата им някак от само себе си се разминаха, но... не можа да го забрави... След дипломирането си той отиде да работи в един далечен град и се установи там. Чу, че се оженил и скоро след това се развел. Случайно разбра, че е започнал да пише и търсеше книгите му, които я връщаха в младостта. И сега, щом видя в книжарницата новата му стихосбирка, я взе и я прочете на един дъх. Беше сигурна, че едно от стихотворенията е за нея, за техните разходки и за тайните им младежки трепети... Преди да тръгне за срещата, тя облече най-хубавата си рокля на червени точици и пъхна книгата в чантата си. Някога имаше подобна рокля, а Камен все се шегуваше с нея и ѝ викаше: "Здравей, калинчице!", а после припяваше: "Калинке, малинке, къде ми е късметъъъът?" Другите им съученици се смееха, а той я сочеше весело: "Ето го!". А веднъж, като на шега, я целуна... Тя така и не разбра дали беше влюбен в нея, или просто се задяваше...

В края на срещата пред Камен Миланов се наредиха доста почитатели, които искаха да си вземат стихосбирката с автограф. Диляна застана в края на опашката. Дали щеше да я познае, беше минало много време? Беше убедена, че стихотворението, в което пишеше за калинката, която чака пак да кацне на дланта му, за да я целуне и да се върне в младостта, е за нея.

Когато дойде редът ѝ, той я погледна въпросително и попита учтиво, но с безразличен тон:

- За кого да напиша?

- За Даля - отвърна с пресъхнали устни тя. Само Камен ѝ казваше така - беше си го измислил сам.

- Даля, ти ли си? - с изненада се изправи той, погледна я с любопитство и бързо отмести поглед встрани, за да скрие разочарованието си. Повехналата жена срещу него нямаше нищо общо със симпатичното момиче, с което флиртуваше някога. Не че той беше същият, но човек забелязва най-ясно безпощадните белези на времето едва когато срещне приятел, с когото не са се виждали от много години... Седна бавно, написа с едри букви: "На Даля - спомен от Камен Миланов" и ѝ подаде книгата.

Диляна се престраши, отвори на "нейното" стихотворение и едва отрони:

- Моля те, надпиши ми го! Много ми хареса!

Камен се усмихна снизходително и написа: "Щом толкова си го харесала, нека да е твое!". Хем да задоволи каприза ѝ, хем да се знае, че посвещението е изпросено. Заслужи си го, нямаше защо да се сърди и обижда. Но ѝ загорча. И то много.

Камен я погледна и предложи от любезност:

- Ако искаш, изчакай, има още двама-трима души, да отидем да изпием по едно кафе в барчето и да си преговорим миналите години.

Но Диляна прочете посвещението под "нейното стихотворение" и едва намери сили да отвърне:

- Не, не! Извинявай, много бързам! Чакат ме! - и хукна надолу по стълбището, за да не забележи сълзите ѝ.

Цялата беше пламнала и изгаряше от срам. Как можа изобщо да си помисли, че Камен се е сетил за нея. Не се ли виждаше колко обикновена и незабележима е... някаква си дребна калинчица... Кой знае колко други калинки и красиви цветни пеперуди са кацали по ръцете му...

Когато стигна до студения си малък апартамент, ръцете ѝ трепереха и едва отключи вратата. Зад нея я чакаше рижият котарак, единственият обитател на самотния ѝ дом. Диляна извади книгата от чантата си, погали я тъжно и я сложи на рафта до другите стихосбирки. Знаеше, че никога повече нямаше да отвори на страницата с "нейното стихотворение". Беше проумяла, че илюзиите са красив, но пясъчен замък, който се срутва в мига, в който се опиташ да влезеш през изящната му порта.

* * *

И сега това посвещение: "На Виргиния...", което събуди толкова спомени в главата ѝ. Какво ли си е мислил авторът, като го пише: На Виргиния - жената на моя живот... или: На Виргиния, на която винаги ще съм благодарен... а може би: На Виргиния - моят несбъднат блян... Никога нямаше да узнае. И не биваше, защото тайнството съществува само докато не се опитаме да го разгадаем...

© Цветана Цанева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.10.2020, № 10 (250)