"ОБЛАЦИ" НА БОЯН МАНЧЕВ: БЕЗКРАЯТ НА ФИЛОСОФИЯТА

Божана Филипова

web

Философията не може да пече хляб,
но тя ни дава Бог, свободата и безсмъртието.
Новалис

Философията вече е там, където винаги досега е мечтала да достигне. Философията има своя нов хоризонт: безпределността на облаците.

"Облаци" е романтическа книга. Романтизирането на света и философията е проява на безгранична, неоценима смелост днес, когато с подозрение се отнасяме към всяка идеалност: Боян Манчев не просто извежда най-софистицираните понятия от съкровищницата на романтическото наследство, а мобилизира сложността на романтизацията, романтизира собствените понятия и инструменти, органи, създадени в неговата философска лаборатория, за да ги въвлече в динамиката и изискването на път, който вероятно единствен той е дарен да следва.

"Облаци" е романтическо приключение на неистовостта на мисълта. Желанието, което я движи, се отправя към места, които изискват нова логика на философията: действието на въображението.

Облаците на предела, на границата на мисълта, на нашата възможност, заплашителната мъглявина, привлякла пътешественици като Одисей и Бланшо, фасцинират и Люк Хауърд, Уилям Блейк, Пърси Шели, Лотреамон, Бодлер. За разлика от Одисей и Бланшо, които се задържат за мачтата на логоса, героите на мрака и огъня - тук концептуални персонажи на Боян Манчев - напускат светлите пространства, защото в телата им бучи сугестията на безкрая.

Драмата на всеки, който наблюдава облаците, е в необходимостта да преодолее закона на гравитацията и спокойствието на дистанцията и рефлексията и да се самоповери на лекотата на облака, на неистовия уют на несигурността, на самотата на трансгресивната свобода, на ексцеса на раняващото въображение. Фантазията за облак посочва невъзможността на нашето тяло, на нашето въображение да се откъсне от тялото, да го преодолее като маса, като материя. Фасцинацията и въображението осигуряват единствената и безгранично несигурна точка на контакт: погледа, в който наблюдаващият прелива своята същност в обекта, обектът, който в безпределната си лекота и неуловимост се вклинява в очите на онзи, който наблюдава, бидейки вече субект на наблюдението. Единственият начин да го следваме и да му останем верни, е удоволствието, жестокостта на самоизлагането, в което е невъзможен нашият поглед отдалеч, обективната рефлексия. Ексцесът на рефлексията е допир, нашият първи облачен хоризонт.

Въображението, вдъхновено от облаците, е облак - неуловимост, огнена материя, лекота, свобода. Опитът на въображението, отворено в облаците, не е опит за приближение, а съ-единяване, автотрансформация в облак. Облакът е романтически субект-обект: той оглежда слънцето и облаците, той е безкрайността на космоса. Не само защото живее в далечността на едно непостижимо пространство, не само защото го увлича рефлексивната страст на нощта, на хаоса, на революцията. Защото той е субект, който разтваря своите граници в обекта, субект, който живее в безкрая на света. Рефлексивната енергия на облака го самополага като обект; тя действа като пластична сила невидимо, но осезаемо. Той е автопродукт на мисълта и въображението си, но физически в динамиката на неговите форми и движения - вплътняване, разпластяване, повторение, сгъстяване и разреждане, се натрупва енергията на интензивността. В сгъстяването на мисълта, във в-плътняването на облака, той става вече орган, чист метаморфичен субект-обект. Той е един и множествен. Той няма нито край, нито предел, нито уловимост. Той е проекция на безкрая.

"Облаци" е творба на абсолютно въображение.

*

Ако последният философ е онзи, при когото понятията се трансформират във фигури, щяхме да кажем, че Боян Манчев е последният философ. Но той е философ на невъзможността на "края", на невъзможността за "смъртта", философ след последната философия.

Облакът е фигура на безпределността, самата безпределност като пристан на философията.

Облакът е най-напред образ - образ, който привлича въображението на романтическия поет. Образ на трансформацията и динамиката. Но когато той, поетът, стане обект на въображението на облака, когато облакът изплете около него и в него своята невидима, но неистова тъкан, тогава интелектуалната рефлексия отваря крайността на тялото на субекта, тогава въображението префигурира тялото, машина на въображението, орган от тялото на поета.¹ Става ли дума следователно за фигура, в реда на Пандора, Арахна, Фаетон, механизми на чудото? Да, би бил нашият отговор, доколкото фигурата на облака е възможно да интензифицира в самите тях рефлексивния и фантастичен потенциал, за да се превърнат те в органи на рефлексията и въображението: трансформация на смисъл означава производство на смисъл. Трансформацията е другото име на оригиналността.

От друга страна, облакът надхвърля всяка конкретна фигура, защото е иманентен на самата форма, т.е. той е динамична форма, динамика на формата: той е енергията на въображението-рефлексия, той отваря фигуралността, фантастиката. Арахна, Пандора, Фаетон са облачни фигурации: фигури-актуализации на облака като фигура. Но къде минава границата между склонението и актуализацията? "Книгата за облаците е книга, експериментираща, т.е. изпитваща потенциалността на едно понятие / фигура: в множество жанрове, аспекти, форми на мисълта." (Манчев 2017:13). Склонението е актуализация, която потенцира.

Фигурата на облака, която хваща цялата безкрайност от обекти на своята мисловна потенция, е едновременно форма и материя, облак. Ако облачната материя се проявява и прояснява в различни фигурации, каква е формата на облака като фигура? Или, с други думи, какво представя фигурата облак? И, ако се завърнем към началото, кой си я въобразява? Облакът въобразява своята облачна фигура. Фигурата на облака е и фигурира неговата динамична форма. Обектът съвпада с действието на разгръщането на формата. Формата на фигурата е представа/присъствие на формата на облака. Виолетовият шлейф е една Darstellung на понятието облак. Хаосът - втора, Зевс, обладал Йо - трета, и т.н.

Darstellung, фигурата изявява динамичната модалност на философското понятие на Кант, която е останала невидима за мнозина философи. В нея Боян Манчев вече е реинвестирал интензивната и екстензивна възвишеност на Кант (Манчев 2016: 9-16), в която прозира тъмният фон на дельозианската интензивност, и след като коригира зева между понятие и афект, въображението като свръх-физика на тялото, на мисълта - мобилизира силата на една траеща революция - хаос и пойезис - в границита на философското понятие. Кантовата, а след това и романтическата Darstellung, е всъщност действие на метаморфозата, или небесен театър, чудото на облака.² Репрезентацията на/във фигурата на облака "...не е образ на, или илюстрация, а (...) алтерираща експресивна фигура на самата интензивност на понятието - разреждащ, сгъстяващ - разтварящ чрез вплътняване неговата образна материя." (Манчев 2017: 15). Облакът-фигура е сетивно излагане, всяка възможна актуализация на което е потенциално субсумирана в понятието-облак. Фигурата на облака е аналог на онова, чийто аналог е невъзможен, т.е. на възвишеното, на живота - т.е. сърцевината на романтическата естетическа идея и Хегеловото понятие. Понятието-облак е може би определена степен на сгъстяване на фигурите на облака, на самата облачност на мисълта, но то е про-активно: проектира винаги по-нататък, действа като динамична функция/потенция в своите екстензии - метаморфози, фигури. Понятието осезаемо сгъстява фигурата на облака; фигурите на облака разтварят, разреждат понятието-облак. Понятието-облак сгъстява фантазията и рефлексивните потенции на фигурата.

Ексцесът е възможен само като потенция и актуалност на революция, ако и само когато самият живот-мисъл е революция. Така в действието на Darstellung стои потенцията на революцията като сила на философията, актуалността на мълнията, поразяването. Поразява ли философията? Това е първият въпрос към нея. "Облаци" е нейният положителен отговор.

Понятието-облак е ново понятие във философията, нова възможност, нова интензивност, нова енергия на философията. Понятието-облак, което вдъхновява мисълта на философа за безкрая като контрафиналност и освобождава неговата самодостатъчна автономия, е самият безкрай, проектиран в него: "Там, където щитът се превръща в огледало, отразяващо празно, е краят на света. Там, където облаците се сгъстяват, светът никога не свършва, и той кълни безкрай. Там, в облачното царство, е нашето единствено място." (Манчев 2017: 131). Така невъобразимото, като интензивно действие на свободно въображение, а не като обект, образ, инстанция, преминава предела, представен от негативността на непонятното, немислимото (на Хайдегер), деконструкцията на немислимото (у Дерида).

Понятието-облак не замества традиционното философско понятие, а неговата желязна постъпателност, неговата позната строга логика и обектно полагане. Облакът минава отвъд фундаменталната систематичност от Хегелов тип благодарение на своето романтическо вдъхновение - поезията - за да гради нов тип система, чийто първи закон е въображението. Поезията и въображението не са Другият на философията, а неин изключителен модус. Поезията не е външна на философското понятие, а е маркер и интензификатор на неговата потенциалност, която превръща в енергия. Поезията е материя на алтерацията на философското понятие. Поетическият заряд деавтономизира границата на познатата философска употреба понятието. Тя го дисоциира и компресира определени аспекти на неговия инструментариум и го включва в сложно обусловени композиционни връзки, потенции, в които скоростта, асоциацията, фонетичната и образна среда са също толкова интензивно определящи, колкото и референциалната му стойност. Концептуалната перспектива, отворена от поетическата свобода, координира, сгъстява вече нов смисъл - смисъл, сътворен в свободното, интензивно включване на философски контексти и по-широки проекти чрез техните инструменти-органи. Става дума следователно за експериментиране с динамиката и динамизиране, мобилизиране, в смисъла на даряване на живот, в рамките на чистата оригиналност на авторски философски проект, където вече собствените/първоначалните значения, запазвайки своите валентности-потенции, действат проактивно като фигури около силата на новия си център, който е и единствен субект - облакът. Облакът е сила. Поезията е мета-органологично ниво на свръхконцентрираност на енергия. Тялото на облака е пойетично. Поезията е пътят на безпределната интензивност на философията, новата скорост, експоненция на интензивната енергия на мисълта, на ексцеса като енергия на философията, която е вече енергия на живота. Но кой друг би бил източникът, чистият енергиен ресурс на мисълта и на поезията, откъде е ритъмът, скоростта на композицията и композирането, ако не самият живот, истинският живот на философа, който я пише? Може би това е радикалната романтическа позиция на Боян Манчев.

*

Втори фронт: метеорология, революция, философска фантастика

"Облаци" е книга на безкрайната лекота на облачния ексцес, която безкомпромисно се изправя на ръба на всичко, което я предхожда, на възможностите, които я предполагат. И ако "Corpus", един изключително вдъхновяващ за Боян Манчев текст, е "почти невъзможна книга, книга, съществуваща на предела на собствената си невъзможност, или още по-силно казано, откриваща своята възможност в невъзможността си" (Манчев 2003: 7), "Облаци" посреща и отговаря на една съвсем друга невъзможност, ексцес на въображението. Излаз на въображението за тялото, на живата материя на тялото, като енергоматерия. Ексцесът на абсолютното въображение бележи началото на книгата за облаците, то е нейният фронт и живот.

"Облаци" е философия за разкъсващата възможност на живота, на живота като невъзможност, енергия която преминава всяка възможност. Следователно, ексцесът, който го поражда и който е неговата граница като негово начало, е непоносимостта на продължаващото действие на мисълта, невъзможността за край на този ексцес. Безкрайно разкъсване и разпластяване на мисълта.

Безграничността, т.е. ексцесът, е степен на свръхинтензивност на живота-мисъл, на свръх-живот, степен на въображение след свръх-критиката на Батай, след свръх-физиката на Арто. И ако философският корпус на метаморфозата поставя неизменно въпроса за нейната безкрайност, "Облаци" извежда материята на тялото като огнения облачен масив, в който остава и действа, отвъд ниската материя, облакът на метаморфозата като хаос, като желание, като удоволствие, като Ерос и Арес.

"Облаци" радикализира, кристализира логиката на интензивния динамичен материализъм. Облакът е чудовищен орган, чудовищна маса и материя, съдържаща в себе си in potentia и in actu множествена субективност и инструменталност, разстлана на различни места на мисълта, самопородена, разрушителна, взривяваща стабилния концептуален свят, систематичната рационална логика на философията, за да й даде нов живот: пойезис. Трансформативният романтизъм е възможност, или може би степен на алтерация, склонение в/на модалната онтология. Облакът-въображение извежда мъглявината от ниската материя, телесността, чийто устояващ елемент е енергията, потенциалното разтваряне, може би тук разреждане на "тялото без органи". Той я интензифицира и кристализира чистата енергия; той е фигура, Darstellung на айстетичната материя на алтерацията на тялото. Тяло-облак.

Докосването на облака: как можем да отделим чистата сетивност от субстанцията, енергоматерията? Облакът е фигура, която докосва безплътно, но ефектът на нейното докосване се разлива в чувствителността на тялото-обект. Той не е безплътен, но плътта му не е човешка, а чудодейна: възвишена. Удоволствието, възвишено поради природата на субекта на желанието, стимулира енергията на материята като проекция на своя поглед. Тялото-обект тогава отпада в потенциите на своето въображение.

Облакът минава на ръба на иманентност и трансцендентност, на ръба на въображение и въобразимост. Облакът е неуловим. Той е неуловимият Ерос в материалността. Или, с други думи - динамиката, силата, животът на формите, форма на живота. Облакът е потенцираща актуализация на безкрайността на въображението. Въображението е невъзможност като ексцеса на тялото-метаморфоза. Облакът е безкрайност на тялото като въображение, вплътняване на въображението, техника на тялото като сила и като въображение.

Въображението е трансформативен инстинкт на нашата физика. Облакът е качествената сила, действаща в нашата физическа трансформация: разреждане на собствената тъкан, сгъстяване на рефлексията и въображението, максимум на нашата сетивност, екстремност на удоволствието. Фантазията единственото място на свобода в обзетото тяло ли е? Фантазията е физическа наслада, удоволствие.

Тогава идеята за края на света не е хоризонт на онтологията, а модус в модалната онтология.

Философската фантастика, методът на книгата за облаците, прави възможно мобилизирането на философските инструменти към модалността на сетивността и онто-айстезиса. Модалното склонение на сетивността се трансформира/фигурира в живата небесна сцена, в която действа, в която се разпростира и се сгъстява, облакът. Новата философска форма съединява рационалната абстракция и желанието, удоволствие, ерогенно насищане на мисълта, нейната ексцесна дразнимост.

Метеорологията и философската фантастика са - ако следваме романтическата фантазия, или идеята за мобилизиране на проекта за метаморфозата в романтическата и романтизираща интензивност - научно въображение на поезията, насищане на строгостта на научния език с комплексната лекота и свобода на поетическото въображение; с други думи - романтическото чудо: принципно нов опит на наблюдение и вдъхновение на динамиката на силата, те са условие за лабораторно генериране на (небесни) сили, на свят, за който нямаме инструменти. Те са свръхсетивност, фронт на войната на силата на материята, за която никога не сме имали понятие и на която въображението е първото оръжие.

Мисълта за облака, с облака, облачната мисъл, или самата динамика на мисълта-облак произвежда тези инструменти, оръжия. Облакът е начало, кълн, инструмент, въплътена чудодейна машина на гениална материя, енергия на динамиката. Облакът е масата на гениалната материя, която оформя себе си, чиято сила е автопластична и е неконтролируемо възвишена и неподвластна на никаква логика, освен на логиката на своята гениалност.

Философия от бъдещето

Философията на Боян Манчев принадлежи на бъдещето, тя е литература-истина, свободно осъществяване на нейния смел полет, на нейната собствена безпределност: "Истинската литература е литературата, където истината е мобилизирана във формата на фикция, с електрическия интензитет на облак."

*

Понякога искам да направя усилие да разбера откъде иде усещането за чудодейна магия, когато чета текстовете на Боян Манчев. Предполагам, че това е радостта на въображението, опасно отворено над бездната на непостижимостта, удоволствието от сложността, лекотата на играта с тази сложност, усещането за безграничността на мисълта; финесът, изяществото на нейната анархична наслада; мълниеносната сила на рефлексията, въображението на онова, което лежи отвъд границите на погледа, отвъд мисълта, отвъд яснотата и романтическата мъглявина, докосването до безкрайността, чиято материя и чието действие се разпръсква все по-нататък.

Всичко в текстовете на Боян Манчев ни обещава "Облаци". Но "Облаци" надхвърля всяко обещание. "Облаци" е самата непредвидимост, чудо в чудото на мисълта.

БЕЛЕЖКИ

1. Боян Манчев определя фигурата като "...динамична категория, която, надхвърляйки фигуративната фикционална форма, се явява като критическия потенциал на формата да мисли самата себе си, както и да оперира като инструмент за рефлексивна интервенция в полето на производството и дейността на самите форми" (Манчев 2018). [обратно]

2. "Модусът на Darstellung е това, което прави дори най-ограничената същност едновременно и автономна, и едностранна, нова метаморфоза на общото, и във всички метаморфози на някоя човешка природа, само малка част от безкрайния свят." (Шлегел 1978: 144). Позволявам си да приведа този цитат от Фр. Шлегел, който допълва херменевтично много по-внимателните наблюдения и интерпретации на понятията за естетическа идея, Darstellung у Кант и Новалис, на Боян Манчев (вж. Манчев 2010; Манчев 2012; Манчев 2013-2014). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Манчев 2003: Манчев, Боян. Тялото и неговият "Corpus". // Нанси, Жан-Люк. Corpus. Прев. Б. Манчев. София: ЛИК, 2003.

Манчев 2010: Manchev, Boyan. Le dernier romantique, ou de l’anarchie poétique. // Philipe Lacoue-Labarthe, sous la dir. de Jacob Rogozinski. Paris: Lights, 2010.

Манчев 2012: Manchev, Boyan. Poesie et desorganization. Pour une fantastique philosophique. // Lignes, 2012, № 38.

Манчев 2013-2014: Манчев, Боян. Въображение и дезорганизация. За една философска фантастика. // Пирон, 01.01.2014, № 7 <https://piron.culturecenter-su.org/въображение-и-дезорганизация> (30.03.2019).

Манчев 2016: Manchev, Boyan. The Sublime Paradox: glosses on ¶23. Transition from the Faculty for Judging the Beautiful to that for Judging the Sublime. // UTCP 27: The Sublime and Uncanny. Futoshi Hoshino, Kamelia Spassova (Eds.). Tokyo: UTCP, 2016, pp. 9-16.

Манчев 2017: Манчев, Боян. Облаци. Философия на свободното тяло. София: Метеор, 2017.

Манчев 2018: Манчев, Боян. Философска фигурология и теория на повествованието. Встъпителни методологически бележки. // Пирон, 15.03.2018, № 15 <http://piron.culturecenter-su.org/wp-content/uploads/2018/03/Boyan-Manchev-Philosophical-Figurology.pdf> (30.03.2019).

Шлегел 1978: Schlegel, Friedrich. "Athenäums"-Fрagmente und andere Schriften. Stuttgart: Reclam, 1978.

© Божана Филипова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.03.2019, № 3 (232)