* * *

web

Викът към непознатото е онзи вик в морето,
което е изрязало на сушата душата
Красиви плажове и проветриви острови
По пясъка животът хваща тен и пуска пара

В утробата на своя поглед към небето
човешкото дете върви по пътя на звездите
Като захарни целувки го примамват
(Примамват го като целувките на мама)
Пренасят върху формите си светлина и огън
Почти безформени небесни знаци

Детето удря с пръчка своята прозрачна сянка
Преброжда времето и в него се стопява
Намира място да си поиграе още малко,
да седне върху коня на далечно слънце
Пришпорва своя крясък и върви, и тича
Събира тичинките на небето,
пълни с приказки за Торбалан и Баба Яга

Все по-страшно става
Душата почва да го стяга
И как е тъмно светлото
И как животът му от него с него бяга
Няма я и земната му мама

Небето е мечта голяма
с една Земя и Слънце, да я топли

© Антоанета Богоева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.09.2020, № 9 (250)