БЯЛА ПОЕМА

Антоанета Богоева

web

1.

Брегът е твоето щастие, каза вятърът, и аз видях душата му как пада като мъгла над коритото на реката. Слънцето изгряваше от зейнала плитчина на земна повърхност, сякаш беше лъчи от счупено огледало. Светът вървеше в сухата прозрачност на времената, които ме отглеждаха. Посегнах към мига на живота, докоснах го, но не влязох цялостно в него. Задържаше ме безтегловността и ме развяваше наоколо като знаме, отделяйки земното от небесното в мен. Правеше от цветовете на светлината човешки отражения. Когато влизах в притеглянето на земната твърд, приличах на растение. Мислех за плодовете и за смеха като за вкусена мелодия, която ме изпълваше и аз живеех в нея. Ароматите ме вдигаха високо.

Отдалече съм човек, хванат в крачката на деня и в съня на нощта, а пробуждането ми е онзи свят, който ме обгръща в сънищата и там съм същото това, което никога не съм, но го отглеждам в себе си и непрекъснато се раждам в него и умирам в него, сякаш нямам измеренията на човешко същество. Сега съм тук и не тук. Движението ми придобива смисъл на безкрайна непреходност, усетена като невидимо докосване и като живот, изпълнил моето пространство отвсякъде.

Движа се в състояния като повърхност на река, вечно движение, вечно пълноводие и пресъхване до пустинна суша, но винаги нещо там е зачатък и раждане. Ако се огледам в сухото корито на пътя, преливам от усещане на разлята вода извън брегове и далече в дълбоко дъно, където светът е слязъл за малко, да си почине.

Само миг, и слънцето залязва в моя поглед, но аз съм с него и земята безкрайно ме върти около нажеженото му тяло, и безкрайно залязвам и изгрявам в състоянията си на същество от плът и кръв, което повече живее в духа на поднебесни върхове и в душата на плът. Земен свят в пределите на болка и на летеж извън болката, а човешкото му съществуване е сън в съня, от който никога не се излиза.

Някой в мен ми казва, не се страхувай да вървиш в недоумение и неразбиране на съществуването, ти си онзи живот в живота на растения и на камъни, където нищо не свършва. Твоят душевен пламък е мисъл във всичко това и никога няма да си отидеш, защото мисълта няма измерения. Стъпвайки в природа на изживяно, ти правиш пролуки и се вливаш в движещи се частици невидима материя, където продължаваш.

Животът ти е цвят, разтворен в сърцевина с тичинки и аромати, и с листа, и корени, впити в устните на земята в една вечна целувка, изсмуквайки сока на живота с човешка сила, определена от религията на вечното преходно и непреходно в семето на продължението.

Направи ми място до себе си, казва човек на човека, когато самотата е направила гнездо в сърцето му и изпълването с любов и стремеж за съхранение на тази любов го правят невидим и безсмъртен. Няма нищо по-прекрасно от мига на сътворение на човека от Бога и от продължение на този процес в чистотата на чувствата. Божественият градеж в човешкото същество е онзи безкраен миг, където животът и смъртта се раждат едновременно, но живеят разделени в своите пътища.

Светлината се пробужда и денят започва от здрача на утрото, прохождайки с бавни стъпки като живо същество, простряло плътта си неотразимо и необяснимо въздушно. Промушва се в плътта на природата, като крадец, влязъл през прозореца на собствената си къща.

Светът се е свил в черупка, обезпокоен от себе си, настръхнал от страх, ужас и жестокост, събрани по пътищата на неговия живот и изригнали неудържимо, нарушавайки спокойствието на битието. Светът е болен. Нищо освежително като лечение или като надежда вече не може да го утеши. Няма го цветът на вятъра, няма я тишината на усещанията на блаженството живот, няма го времето на продължение. Някой е отворил вратата на клетката и звярът сее смърт.

 

2.

Когато проследявам пространствата на моето пребиваване в живота, изтеглям черта, която определя моето измерение. То е онова нещо, което е излязло извън времето с образа на човешко същество. Придържам всичко, каквото имам във възприятията, и го пазя да не изтече през мисълта. Пред мен няма нищо друго освен хоризонти, движещи се като пустинен пясък с дълбоко дъно. Въртеливият им свят пази равновесието да не падне. Това мога да кажа сега, когато мое отражение в огледалото на прозореца търси светлината на звездите и ме населява в някой от онези мигове, където стоя като човешка душа и никога не съм нищо друго по-болезнено от това.

Вятърът е тежък от жаждата на деня, върти се около мен, изпълва ме с мирис на трева и слънце. В такива моменти човешкото същество се превъзвишава от усещане за непреходност. Понякога се опитвам да вляза на капки във вятъра, да заваля като дъжд в пространствата, но човешката енергия не може да ме вдигне толкова високо. Примирено усещам погалванията на въздуха и ги приемам като вода от дълбок кладенец. Това ми напомня някое от онези безводни лета, когато жадувах живота и се страхувах да не си отиде от мен.

Все по-често си мисля за значението на моите измерения. По колко оставам там, където смятам, че е моето място, и колко е изтекло от мен през времето в някое друго пространство. Понякога се усещам като движещо се растение, понякога съм пчела с натежали от прашец пипала, но всеки миг стоя на върха на светлината и всеки миг Земята ме примамва към себе си.

Дъждът е водно животно и издава различни звуци и шумотевици, когато минава покрай мен. Току-що прошумоля в листата на дърветата. Често пее и танцува по свирката на вятъра. Тази нощ го очаквам отново да се върне от върховете на Рила. Прозорецът ми е отворен за него. С един гръмовен салют дъждът ми дава знак, че ме е чул.

Бог чува и вижда мисълта на хората. И лаят на кучетата, и растежът на тревата не са скрити за него. Той е жива душа в душата на всичко. Усещам го като присъствие на невидим приятел.

Земята живее в себе си и не показва често своето вътрешно лице. То е огън, който поддържа живота в къщата й на повърхността. Земята е жива материя, баща и майка на човеци, създадени от Бога. Свещената книга казва да почитаме родителите си, за да живеем дълго и добре.

Причината за смъртта идва от човешкото неверие в Божествената истина за живота. Всичко се свежда до жизнения предел на днешното значение на нашата материя. Идва времето, когато животът ще се съизмерва с душевната и духовната мощ на човека. Тогава времето за човека няма да има начало и край. То ще бъде един безкраен миг, в който излязлото от живота на материята и на духа ще бъде на мястото, където е било в апогея на земния си образ. Вечна пролет, вечна младост, щастие, духовна и материална благодат. Божествен земен Рай.

Вземам себе си като частици от пясък, невидим слънчев прах или звук на сирена от морски дъна. Заставам на най-високия връх на земята. Завъртам се около себе си с вдигнати към небето ръце. Въображението ми е върхът на моето аз. По-нагоре е само Бог.

Понякога си представям, че съм машина за създаване на светове. Те съществуват само в мига на моята представа. Красиви са и единствено мои. Прескачам от свят на свят и мигновението им на изчезване и появяване в мен ги прави още по-красиви. Животът ми е маратон на безкрайни разстояния.

Човекът е виртуално същество. Той е уникален природен феномен, който е навсякъде, без да се помръдне от някое конкретно земно място. Изразът "човекът ще покори космоса", няма значението, което носи. По-скоро той е виртуална мечта на виртуална мисъл.

Земните пътища се препъват от стъпки. Светът е тръгнал още от раждането си и няма спиране. Върви дори когато е в безпътица. По време на сънищата си обитава въздуха и водата.

Видях как мараня се провира между класовете на пшеничена нива. Това се случи в мига, когато прочетох някъде, че тази година жътвата приключва с рекордна реколта. Пшеничени класове се поклащаха над ожънати стърнища и аз бях там онзи невидим комбайн, който събира зърна за гладните човешки същества на земята. След мен вървяха дребни птици, бели щъркели и извънземни сенки на души, излизащи гладни и жадни от земята.

Наоколо нямаше нищо освен усещане за безтегловност на въздуха, който съществуваше невидимо благодарение на затворения кръг на хоризонта. Пулсацията на пространството наподобяваше мисъл на отдавнашен човек, който се е размекнал от жегата на своя свят и сега е моментът да се разпадне на частици. Високата температура при този процес и жегата биха могли да произведат енергия, необходима на пренаселеното човечество да поживее още някой и друг век. Но една палава вълна от океана подскочи и се хвана за небето, завъртя опашката си около мъгли, пари и хилави облаци, развя балона на самочувствието си на важна и красива особа и така се наду, че се спука от гордост. Заваля обилен океански дъжд.

Тревата тръгна нагоре. Беше време да излезе на светло. По пътя си срещаше забързани мравки и буболечки, провираше се между тях, гъделичкаше ги, внимаваше да не ги настъпи такива малки, новоизлюпени и нежни. Един огромен, изгладнял от зимата паяк, седеше в центъра на своята паяжина, наблюдаваше земното раздвижване и се чудеше как да пусне нишка, така че по нея новоизлюпените земни твари да минават като по мост. При всяко разклащане на моста да пада обилна плячка за паяка.

11.11.2020
Кюстендил

© Антоанета Богоева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.11.2020, № 11 (252)