ЗА "ЗВЕЗДЕН ПРАТЕНИК. НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ И БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ" ОТ МАРИН ГЕОРГИЕВ

Ана Костадинова

web

Книгата на Марин Георгиев "Звезден пратеник. Николай Кънчев и българската поезия" е разказ за поета в споменни фрагменти, предадени през филтъра на изживяното, на личните впечатления. Заглавието вероятно е избрано, за да насочи към склонността на Кънчев да обяснява обективни процеси с космични нагласи и ролята на предопределеността. Затова авторът го нарича небесен пришълец, улавящ трептенията на вселената.

Изданието съдържа интересни епизоди, писма и документи, щрихира портрети на известни поети, писатели и критици, прави анализи на творби и събития. Отделени са немалко страници, на които остроумно са критикувани отношенията между "хората на литературата". Фокусирайки се все пак върху Кънчев, книгата представя поета като двойствена личност - отшелник, вярващ в пришествието, но и епикуреец, който се отдава изцяло на насладата на живота. Ето един от фрагментите, описващ поета: "Той беше толкова характерен, забележим отдалече, единак, мъжкар, че за мен още е жив; само като си го представя, и го виждам; докато съм жив, ще е жив; мога да го описвам безкрай, защото всеки нов опит е ново възкресение, но да го видите, както го виждам - едва ли: слаби са думите да го възкресят и за вас. Само бог може!"

Въпреки развълнувания тон, наблюденията на Георгиев се стремят към точност, бягат от патетиката и идеализацията. Авторът не спестява недостатъците на поета, служейки си със същата прямота, с която самият Кънчев е бил известен между събратята си по перо: "Виждал съм го дори сервилен - неподходящо сервилен за качествата му на голям, оригинален поет, какъвто винаги съм го смятал"; "...спихнал е малодушно, защото, смел на думи, инак той бе малодушен...".

Общата преценка обаче е, че творческият феномен Н. Кънчев така или иначе не може да бъде изяснен докрай, защото "ние сме притежатели само на късове от целостта". Такива късове М. Георгиев събира в паметта си от първата среща с поета в кафене "Колумбия" до зачестилите "фиести" на "четворката" Минко Бенчев, Иван Цанев, Николай Кънчев и самия той. Мемоарите свидетелстват как постепенно индивидуалистът Кънчев слиза от "своя Олимп", привлечен на свой ред от притегателната сила на литературното кафене от 70-те години. То е представено като пространство на творчески разговори, мнения, но и клюки, поливани със значителни количества алкохол.

Изключително колоритни са епизодите, целящи да съединят в едно висше и низше, проявите на духовното и телесното у поета, изобразявайки го като особено психофизическо създание. В тях той присъства с модната прическа, ефектното облекло, избрано да впечатлява околните, с "раблезианския тип" ядене и пиене, поддържащо представата за ненаситност и завиден апетит - ръфа луканката, без да я реже, избира най-голямата и най-хубава свинска пържола. Не случайно за него авторът би избрал ролята на Санчо Панса - той е едър, пълен, червендалест, стъпва тежко, мечешки. От същата неистовост обаче е обладана и поезията му, изпълнена с несъвместимости като самия него.

За автора на книгата откриването на поет като Кънчев (още преди познанството с него) е означавало промяна в литературния вкус и вдъхновение да напише собствени стихове с нови образи и изразни похвати. Анализите на поетическите текстове на Кънчев очертават някои от откритията му - например характерната за него сентенциозност, разпознаваемият стих-формула. Въпреки възхищението от авторитета и склонността на младия тогава поет М. Георгиев към обожествяване, стихотворенията не са приети безкритично - те са внимателно претеглени и оценени. Същото се отнася и за късните по-дълги стихотворения: "...независимо от находките, дългият стих на места се дави от пълнеж заради ритъма, стихотворението е задръстено от многодумие..."

Интересна е представата за Кънчев като продължение на Пенчо-Славейковата традиция, "скъсала с изобразителните функции на поезията и превърнала я в поданик на идеите, на духа, на вселената, в която материята е само една от техните привидности...". Част от фрагментите имат за цел да покажат несъстоятелността на някои наложени още преди 1989 г. оценки, превърнали се в устойчиви критически формули за творчеството на поета. Например твърдението, че Н. Кънчев е скъсал с традициите на българската литература, че не се ползва от ценностните натрупвания на нейните образци. М. Георгиев доказва, че всъщност написаното от него е синтез на всичко най-добро в поезията ни до момента, що се отнася до метафизичността. В това отношение той е продължение на Яворов, Далчев, Геров. Кънчев се оказва нов етап и в разработката на някои образи и мотиви - небето и божественото присъствие. Тук линията започват Ботев и Вазов, следвани от Яворов и Дебелянов, Вапцаров, Багряна, за да дойде Кънчевото: "Ние сме самата воля на небето".

Въпреки мъдро-афористичните стихове, дълбаещи сложните въпроси на битието, художественият свят на Н. Кънчев не се затваря в чувства като тъга, болка и песимизъм. Напротив - всичко в неговата вселена е хармонично, има своето място, дори дисонансите и несправедливостите са оправдани. Поезията му излъчва божествена кротост. Както казва М. Георгиев, в сравнение с други поети, неговият олимпизъм е равен на хедонизъм. И с такова допълнително сетиво като поетическата дарба той се е наслаждавал на битието, както го е правил в делничния си живот.

След "Отворена книга" М. Георгиев отново показва усета си пластично да предава наблюдаваното и преживяното, да превръща живота си в интересен и достоверен "роман" за близкото минало. Сам споделя, че източникът на неговата "поетика" са неща видени, чути, изчувствани. Между отделните фрагменти постепенно се очертава фигурата на Н. Кънчев с неговите човешки и писателски качества и слабости. Заедно с това, мемоаристът извайва и онази представа за истинския паметник на Поета – изправен, с изписан лист в ръка.

© Ана Костадинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.09.2019, № 9 (238)