СТИХОВЕТЕ МИ ЗА ДЕЦА - НЕЩО ОТ МЕН, НЕИЗВЕСТНО НА САМИЯ МЕН
Разговор с поета Марин Георгиев за детската литература

Ана Костадинова

web

Като творец Вие сте засвидетелствали неведнъж умението си пластично да предавате наблюдаваното и преживяното, да превръщате живота си в интересен и достоверен "роман" за близкото минало. Но Вие сте, без съмнение, един от интересните представители на поезията за деца. В книгите Ви се оглеждат важни страни от обновителните тенденции на детската литература в усилията ѝ за освобождаване от нормативните предписания. Заедно с това, не сте чужд и на стремежа към критическо осмисляне на литературните факти и явления. Всичко това ми дава основания да се обърна към Вас, за да споделите нещо от Вашите възгледи по отношение на творчеството за деца, от собствения Ви творчески път и опит.

Почти винаги когато става дума за детска литература, се правят уговорки за нейните функции и природа, с което се проблематизира мястото ѝ в целокупната художествена дейност, затова нека започнем с един от най-принципните въпроси по повод на този тип творчество. Как бихте охарактеризирали творчеството за деца, ако трябва да държите сметка за ролята и мястото му в литературата въобще?

Да пишеш като за възрастни, само че още по-хубаво! Някой го беше казал, но не помня кой. Хем да е достъпно - т.е. четивно, хем да е занимателно, хем да е художествено, хем - смислено.

Всяко изкуство във всяко конкретно време създава образци за "успеваемост". Тези образци са като норматив, който, ако го покриеш, се явяваш на терена. Така беше и с поезията за деца по мое време. За по-големите деца стандартите бяха в списанията "Пламъче" и "Дружинка", както и във вестник "Септемврийче". Поезията, която пишех по това време, най-близко стоеше до образците в посочените издания, по тях се "само-образовах". Един от примерите ми бе Александър Муратов, мой земляк. Но ние, българите, сме си буквалисти-реалисти, пък и по онова време нямаше друго на пазара, като еталонът дълги години бе съветската поезия; един вече отмиращ еталон по мое време. Изненадвали са ме отделни стихотворения на Николай Кънчев, защото той печаташе рядко стихове за деца. Той винаги имаше някакво неочаквано хрумване, на което се крепеше стихотворението му. Нарушаване на описателния буквализъм бяха текстове на Миле Марковски, той внесе свободния дух на Югославия, в който въображението царуваше, но аз не бях готов на такъв скок. Пътя ми показа Янаки Петров. Така преминах "моста" от стихотворенията за юноши към стихотворенията за по-малките. Когато се появиха "Мечо Пух", скандинавските автори за деца, Джани Родари, аз вече бях формиран и беше късно да ми повлияят. Останах си в пределите на експеримента на нашия терен, на нашите традиции.

Споменавате Вашата поезия от онова време и авторите, които са Ви оказали влияние, но всъщност кога точно започнахте да пишете поезия за деца? Какво Ви подтикна да се насочите към нея?

Изглежда човек е устроен да търси по-лесното. По-лесно ми бе да пиша за деца: упражняваш формата, тренираш, без да навлизаш в себе си същностно; за да напишеш стихотворение за възрастни, трябва да си разтърсен издъно, да си влязъл в дълбок битиен конфликт, да си достигнал до мотив, по който са се произнесли и други преди теб; писането е и форма на критика как са разрешили мотива предходниците, можеш ли да направиш свой влог в темата, ако не по същество, то поне във формата или чувството. Стиховете за деца не искат толкова много. Достатъчно е и припомнянето на едно чувство, на едно преживяване, на едно състояние и изразяването им. Аз така започнах: припомнях си и изразявах преживявания от ранните си детски години. По мое време такива стихотворения бяха определяни като стихове за деца, но по-големшки - след 10-11-годишни, че и отгоре, в т.нар. пионерска възраст. Стиховете ми главно бяха свързани с природата или изразявах лични, най-често меланхолични, настроения. Някои от тях после влязоха в първата и втората ми книга за възрастни - струваше ми се, че стават и за тях - примерно "Вода" от "Село", с него се открива книгата и "Още миг", а от втората ми книга "Памет" - стихотворението "Утрин". Такива стихове прописах във Варна (1971-1972), носех ги в списание "Пламъче" при Александър Муратов, някои от тях той одобряваше и печаташе.

Тези публикации поддържаха самочувствието ми на поет, защото преди това имах много малко стихотворения за възрастни, публикувани в централния печат. Да се явиш в него, бе събитие, вид признание за провинциалния автор. От такива стихотворения натрупах за цяла книга, че и повече; те ручаха (течаха) от мен - толкова много преживявания имах от детството. Знаех ги всичките наизуст, обичах ги. Събрах ги дори в книга, но тя никога не видя бял свят. След време ги зарязах. Тук-там се мяркат днес из архивите ми по някое от тези стихотворения, като изоставени завинаги деца. Наскоро, ровейки прашясалите папки, намерих един вариант на тази проекто-стихосбирка с бележки на редактора. Бележките са с молив. Заглавието на ръкописа е "Момче и птица". Вероятно съм предложил стихосбирката в издателство "Народна младеж" с входящ № 1129/1.Х.1975 г. Редакторът дори е отбелязал броя на стиховете - 600.

Ще ми се да цитирам едно от стихотворенията, защото дава представа за духа и стилистиката на тия творби. То бе публикувано в тогавашното списание "Младеж", поиска ми го белетристът Любен Петков, по това време редактор в списанието. Публикацията на стихотворението свидетелства и за друго: че то е на границата, от която еднакво може да мине за деца, но същевременно става и за възрастни.

ВЪРХЪТ

По прашен път децата тичат,
а помежду им вятърът снове.
По клоните прехвръкват птици -
но две по две. Но две по две.

Крепят се като тях децата
ръка в ръка и мълчешком
разделят се из планината
от дом на дом. От дом на дом.

И пътят все по сам остава,
но все по-близо е върхът.
По две децата намаляват
из този път. Из този път.

Прихлопва портата последна.
Дими последният комин.
Нагоре вятърът поема.
Съвсем самин. Съвсем самин.

Поводът за това стихотворение е едно мое есенно пътуване през Стара планина с колата на Радио Варна на път за Бургас. Минахме през някакво село, в което децата се връщаха от училище.

Но то е и стихотворение за моята младежка меланхолия поради тогавашната ми обърканост, безпътица и самотност. Доказва го и бележката на четеца-редактор от първа страница на ръкописа: "Има настроение, атмосфера, не типично детска; разностилие; по-конкретни и ярки образи!; без средства за възрастни! По-единна; Натежава елегичното!"

Ръкописът завършва със стихотворението "Чучулига", встрани редакторът е написал: "Сложно за деца". То бе само от два куплета, диалог между детето и чучулигата. Детето я моли да не излита толкова високо, моли я да се върне, за да ѝ се радва, да я докосне, а тя:

- Не мога да се върна. Искам. Но не мога!
Все по-високо ме подемат сърцето ми и песента.
Открай докрай е въздух, синева.
Влекат ме облакът, летежът, светлината.
И вече чувам те едва...

В същото списание чат-пат печаташе и един от най-интересните ми поети за онова време - Николай Кънчев. Щом той пише за деца, защо да не пиша и аз, самоокуражавах се. Значи не е срамно, не е недостойно. Това също е творчество. Освен всичко друго, тези стихотворения се плащаха твърде добре и това също бе от значение - за Николай примерно като безработен, за мен - като беден провинциалист. (Още като студент почти се самоиздържах - заради преждевременното си уволнение от казармата поради заболяване от язва, получавах военноинвалидна пенсия; третата и четвъртата година, освен нея - получавах и стипендия, за отличен успех; публикувах в местния вестник "Борба", публикациите се хоноруваха, макар и с доста по-малки от столичните хонорари; имах публикация в сп. "Септември", в. "Труд" - освен стихотворения, зав.-отделът и редакторите бяха ги много харесали и поради тях - възложиха ми дори да напиша очерк и то с командировка. В ония години, за бедния студент това бяха значителни приходи. Или, както подхвърли в един разговор след години поетът Първан Стефанов: писателите сме от малкото частници в България при социализма).

Писането на стихове за деца бе и вид творческо убежище при по-трудна творческа съдба. На Кънчев не печатаха стихотворенията за възрастни, смятаха ги опасни, но името му все пак не изчезваше от литературния живот, в стихотворенията му за деца търсех чертите на поета за възрастни (и ги имаше - парадоксализма, и ги нямаше - римуваният стих, за разлика от белия в поезията му за възрастни). Писането на поезия за деца бе и вид компромис между властта и свободомислието, между властта и силната творческата индивидуалност, която не се предаваше. Бе и начин на материално съществуване. За властта поезията за деца имаше преди всичко възпитателен характер - не само на идеи, но и на художествен вкус, на вкус към естетичното.

Писането на стихове за деца бе и вид творческа загрявка преди по-сериозното писане - за възрастни. За сериозно се смяташе именно такова творчество. Не знам защо така се гледа у нас на писането за деца. Не е така на запад: Швеция, Англия, Италия, Франция - "Малкият принц", "Мечо Пух" и т.н.

Не знам уместно ли е, но ми се ще да вметна, че ние, българите, сме най-склонни към сектантство - и в условията на социализма, и в условията на демокрацията. Ние и тогава, и сега сме по-верни на Рим от папата (нашият Рим бе Москва). Преди 1989 г. не бе така с румънците, да не говорим за унгарците, а най-свободни бяха тогавашните югославяни и най-вече сърбите. В творчеството за деца, все едно поезия или проза, българският писател бе преди всичко буквалист, бе описателен, не можеше да развърже и разгърне въображението си. Помня колко необичаен бе, поне за мен, емигриралият от югославска Македония писател за деца Миле Марковски. Фантазното бе водещо в текстовете му и то бе адекватно на склонността на детето към измислицата, необичайността. Но неговите текстове, макар така нетипични, бяха и единствени. Единствени, защото беше син на Венко Марковски, когото тогавашната политика и протежирането от най-високо място му осигуряваха безопасност, безнаказаност и комфорт. Както и на останалите членове на семейството му. Миле Марковски обаче показваше една посока на свободата в художествеността, която в Югославия бе постигната, а тук той бе единственото изключение. За мен това беше показател и за нашата изостаналост.

От купищата стихотворения за по-големшки деца ми е останал в наследство и един често повтарящ се сън: викат ме в издателството, прилича ми на някогашното "Народна младеж", да видя сигналния екземпляр на книгата ми с тези стихотворения, отивам и все нещо става и аз ту виждам, ту не достига в ръцете ми екземплярът и си го обяснявам с това, че книгата не може и да я има, след като не съм предлагал такива стихотворения.

Сега, когато вече привършват и животът ми, и творчеството ми, не ми остава нищо друго, освен да подреждам натрупаното, да си припомням кое как беше, да пиша лека-полека спомените си, да сдам снаряжението, както се казваше в казармата преди уволнение. Ровя архива си, попадам на спорадично водени дневници, нещо много трудно за осъществяване, но много ценно, когато изпаднеш в моето положение. Открих една тетрадка, със записки от 1977 г., и тя коригира спомена ми, че активно съм започнал да пиша, и то поновому, за деца след женитбата и раждането на моите собствени деца. Може би по-точно е да кажа: след женитбата си започнах да се занимавам по-целенасочено, защото от дневника се вижда, че съм писал активно и като ерген.

Аз съм, може да се каже, щастлив човек: което ми е хоби, ми е и професия. Работя за другите като първо работя за себе си. В късната есен на 1972 дойдох да завладявам София. 1974 започнах на хонорар във в. "Пулс". Но и там първо гледах да съм свободна личност, да отстоявам независимостта си, то това в мен е със силата на първичен инстинкт, да работя първо за себе си, после - за вестника. Във вестника бе фалша, конюнктурата, естетическият компромис; вестникът бе и място за изкарване на хляба. Истинският Аз бях в писането на стихове. Все още не бях се наситил на общуването с писателите, макар вече да бе минал пикът на тази страст. Все още плащах данък на бохемството, но и все повече се усамотявах, бягах от столицата и търсех полози да си снеса яйцата. Ходех често в Жеравна, поемата си "Памет" донаписах в Плевен за 7-8 дена, като, разбира се, предварително бях скицирал или записал на разни листчета по-голямата част от нея, в Плевен я композирах и завърших. Веднага на другата вечер го ударих на гуляй.

Но да се върнем в София, 1977. Редовно закъснявах за работа. Понякога и не ходех. В архива си открих едно писмо от Анчо Калоянов, който ме търсил по телефона многократно в "Пулс" и все казвали, че ме очакват, но още не съм дошъл. Знаейки адетите ми - звънял и в писателското кафене - там съм бил, но съм излязъл след това. Така че - нито там, нито тук. По обед бях задължително в това кафене, сякаш пъпът ми бе хвърлен в него. Отивах на работа пеш: по Графа, през гората на Борисовата градина и при Полиграфическия - така наричахме комбината, в който бяха събрани почти всички важни от идеологическо гледище вестници. Пътем и най-малкото впечатлило ме нещо ставаше повод за стихотворение. Видях остроноса майка с бебешка количка, носът на майката - изгърбен като човка на врана; в количката - бебе. Но и то със същия нос. Още пътем скицирах в ума си стихотворението и сядайки на бюрото си в редакцията, веднага го написах. Така написах и стихотворението "Момчета" - то е за възрастни, защото в току-що окосената трева ги видях да се сборичкват, да премерват силите си, стигайки чак до бой.

Ето какво съм фиксирал в дневника си на 27 юни 1977:

В редакцията работих (т.е. писах): започнах една поемка за деца "От игла до конец" - така ще озаглавя и книгата; написах стихотворението "Милиционер", по пътя за квартирата, в парка - "Ако е истина това", а като се прибрах - "Керван" и "Скакалец". Желанието ми за работа е повече от физическите ми възможности. Имам толкова идеи, толкова неща за писане. Работата ми пречи. Нужен ми е отпуск, а откъде? А трябва и на почивка да ида...

Вечерта четох алманах "Хоризонт" и Морис Карем - стихове за деца^*.

На 28 юни, вторник:

Сутринта написах четвъртата част на поемата за деца "От игла до конец". Преписах я на машина заедно със снощните неща. В редакцията написах "Водно конче", "Как се прави таратор", "Така си обяснявам" - от три части.

Както виждате, извънмерна продуктивност и то и в редакцията, не само вкъщи. Което ще рече, че в редакцията не е имало много работа или ако е имало - кръшкал съм, не съм си я гледал. Доста стихотворения написах в тази редакция. Пък и в "Литературен фронт" после. Нямаше толкова редакторска работа и не си губех времето - работех, но това, което ми душа сака. Доста стихове съм превел през работно време. Имах тогава и голяма енергия, жажда за труд и изява. Бях неуморим понякога.

На 29 юни, сряда, съм записал:

Когато пиша стихотворенията за деца, имам усещането че газя в нещо жилаво, непознато, нещо от мен, неизвестно на самия мен.

Не съм предполагал, че ще мога така да погледна на света, от такъв ъгъл. Не съм предполагал, че ще мога да пиша за най-малките.

Днес сутринта написах: "Как броя до десет", "Каквото повикало - не се обадило", "Потайният" (и досега го помня наизуст - б.м., март 2017), "Каквото повикало, такова се обадило". Следобед в редакцията написах "Пожарникари" (това е поемка от няколко части), "Врана и вранче".

Както се вижда, изливът е мощен, всеки ден - като пълноводен, несекващ поток.

Аз пишех, трупах в папките и когато през 80-те години ме поканеха да дам книга - почти винаги бях готов, защото имах основа, нещо, на което да се опра.

Поемката от 1977 г. даде заглавието и на първата ми книга за деца "От игла до конец" - 1984 г. (после неуспелият теоретик на марксизма Любомир Стойков го присвои за заглавие на свое телевизионно предаване за модата). Книгата получи награда за дебют. Положителен стимул за издаването ѝ изигра поетът Кръстьо Станишев, който завеждаше отдела за детска литература в издателство "Български писател" и ѝ стана редактор.

И сега не съм надделял този навик да пиша преди всичко, да го складирам в разни папки и папчици в компютъра и недай си Боже утре да се гътна, никой няма да намери написаното, или ако го намери, няма да разбере кое за къде е, пък и някои текстове са на няколко места и в различни варианти. Ето, откога чакат моя книга в едно издателство, а аз все не я довършвам, все я доизкусурявам, защото пò ми е сладко да пиша нови и нови неща...

Все пак поезията Ви за деца преминава от "творческа загрявка" към обмислена и целенасочена изява в тази сфера на литературата. Кога почувствахте творческата си съдба истински свързана с детската поезия?

Свързан се чувствах през 80-те години на миналия век, когато се заех по-сериозно с тази дейност. То стана покрай раждането и отглеждането на моите деца, макар че свързан според мен е доста задължаваща дума. По-скоро това изискваше нова "специализация" на творчеството, ако щете и на таланта. У себе си усетих неизползван залеж от впечатления, започнах и съзнателно, целенасочено да наблюдавам децата си, децата въобще, всичко наоколо, за да си представя как би го видяло и изразило детето, или пък: да го изразя така, че да привлека вниманието му, да му е интересно, да разширява познанието и развива въображението си. За отбелязване е, че децата са по-добри учители в това поприще, от тях можеш да се учиш на новаторство. Жена ми ми припомняше реакции на племенницата си Лора, когато е била малка (така например се роди стихотворението ми "Заслон за слон").

Елин Пелин твърди, че стихотворението за деца трябва да има декламативен тон. Той е майстор на такива стихове. И аз съм се учил и от него. От него съм се учил на език, на вграждане на разговорния език в творбата и на елементи от фолклора. Но декламативният тон през 40-те и 50-те години се бе изродил в дидактичен, защото идеологията доминираше във всичко: литература, икономика, медии: тогава - радио, вестници, списания. Социализмът бе и време на напътствия, на указания, на предписания, на възпитание и превъзпитание, на убеждението че човекът може да се моделира и промени. Затова дидактичният тон, педагогизмът, както аз го наричам, бе определящ. Този стил продължава в Русия и днес и показва, че човешкото съзнание, ценностната система могат да бъдат моделирани, човекът може да бъде зомбиран в полза на държавата и даже на самия Путин (напр. съобщението, че негови фенове го изобразяват в комикси като борец с чудовищата на днешния свят). Злото в човешката природа трябва да бъде обуздавано. Религията, литературата са едни от средствата за това и употребата им за тези цели комай никак не е лоша, като гледаме как българският свят се разпадна, деградира и вече изчезва.

Навлизайки в писане на стихове за деца все повече се убеждавах, че този поучителен тон трябва да го изоставя, че трябва да търся повече находчивост, изобретателност, игровост и изненада - сиреч и да бъда по-художествен. И ако имам някаква възпитателна тенденция - не идеологическа, а хуманитарна - да я внушавам чрез образа, състоянието, ситуацията на стихотворението. Този принцип - наричан от Далчев "обективиране", а от Елиът "обективен корелатив", лично аз предпочитам и съм спазвал в по-голямата част от поезията си и за възрастни. Той е характерен за почти всички поети от т.нар. Търновска поетическа школа, формирали се през 70-те години на миналия век, а и някои от по-късните - Ивайло Иванов, Божидар Богданов. Той бе и в духа на онова време, бе естетическо противопоставяне на площадността, на идеологията, на официалния, внедряван назидателно стил.

На мен ми допадаха много търсенията в поезията за деца на Янаки Петров, поет от моето поколение, който бе следвал в София и с когото се сприятелих. Мога да призная, че се учех от него, че ме подсети да търся в думите забавността, игривостта, самото стихотворение да е такова, да е и вид скоропоговорка. Така че това е негов патент - за тогава, защото преди това е прилаган и от други български поети - преди 1944 г. Но този похват ме насочи към фолклора, към моето детство и към игрословиците, които помнех от майка си, от баба си и много още хора от моето село. Да, исках да реабилитирам фолклора, да го осъвременя, виждах в него хляб за настоящето и бъдещето дори. Акцентът върху родното тогава също бе реакция срещу съветизацията, интернационализацията, идеологията и тя, като не можеше да го спре - започна да го поощрява. Това съвпадна с опитите за национално еманципиране в рамките на социалистическия лагер, причините за което не бяха толкова в отстояване на националните интереси и достойнство, особено у нас, колкото за запазване и затвърждаване на личната власт на първия партиен и държавен ръководител, както се изразяваха тогава.

Сам казвате, че спорадично водите дневници. Вероятно пазите много любопитни спомени за срещи с различни автори и редактори. Разкажете повече за първите си стъпки в литературата за деца и за атмосферата, в която попаднахте.

Може за някои, а знам, че ще е така, да прозвучи укоризнено, в случая самоукоризнено, защото не се крия, но аз напипвам и слабите места на живота, на нещата, на хората. Това се дължи на вроденост, а може би и на инстинкта ми за оцеляване и самосъхранение. Стръвно следях всички тогавашни литературни издания, или издания, в които има литературни страници, и главно, в които се печатат стихове. А те бяха много, не е като сега. Така попаднах на "Пламъче". Особено се окуражих, когато видях, че главен редактор е Александър Муратов - мой земляк, той е от село Ясен, аз - от Биволаре, на четири-пет километра надолу по Вита. Явно, още е жив, поне у мен, атавизмът за племенната сроденост. Помнех Муратов от ученическите си години, когато в Плевен редовно се провеждаха литературни четения и идваха писатели от столицата. В групата задължително имаше и родени в плевенския край - така, още ученик, неочаквано се запознах на една пейка в парка Кайлъка, там бе хотелът, в който нощуваха, с Илия Волен и помня, че от него чух за пръв път името на Иван Бунин. Бях в последния курс на Техникума, пети. На следващата година, в казармата, се разболях от язва, лекуваха ме в Сливенската военна болница. Всяко зло за добро: бях зажаднял за четене, а болестта ми осигури време. В библиотеката на болницата потърсих Бунин. Имаше два тома, зелени на цвят, с твърди корици, доста дебели. И се нахвърлих на прозаика Бунин. Не, тогава нямах намерение да пиша за деца. Въобще на поезия аз се учех от прозата, що се отнася до художественост, до пластика.

Пак на една от тия срещи се запознах и с Александър Муратов, помня, че ме съветваше да не употребявам деепричастието за рима и да не римувам глагол с глагол, а глагол със съществително. На вид той беше сърдит, мрачен, все нещо мърморещ, все недоволен. Изглеждаше саможив. А то е било, поне така го разтълкувах по-късно, че той се чувстваше недооценен и защото като всеки селянин бе и недоверчив. Ако се поразговориш с него - скоро се уверяваш, че е добър човек, дори се усмихва. Понеже имах добро, благодарствено чувство към човека, прибавях от него по нещо и към поета, към стиховете му, които не харесвах - бяха суховати, схематични, твърде обикновени.

Вече следвал, отбил казармата и хванал се на работа - т.е. доста години след запознанството ни, интуицията ми подсказваше, че ако му занеса стихове - ще ме публикува.

В началото моите "стихотворения за деца" като че ли бяха на границата за възрастни и деца, бяха състояния, изживени емоционално в детството и като си ги припомнях и изразявах, сякаш репродуцирах чувствата си оттогава - между десет и четиринадесет години. Те в известна степен бяха неуспели стихотворения за възрастни. Тогава (1971 есента, почти цялата 1972) работех в Радио Варна, бях на житейски кръстопът, имах нужда от изява. Хванех самолета - и хайде в София, един час траеше полетът, билетът бе евтин. От Муратов помня очилата, гъстата му, твърда, четинеста черна коса, забеляла по краищата. Своите стихове той четеше патетично, ясно. И сега звучи в ушите ми как чете откъс от поемата си за Цветан Спасов: "Оставете ме да плача, както плаче Вит...". Вит римуваше с оповит. Думата ми бе странна, архаична и се чудех как я допуска. Не, тогава поезията му не ми харесваше. После, с годините открих някои негови хубави стихотворения, които той написа на по-стари години и те бяха свързани с природата на нашия край. Той някак си се възроди като поет на старини. Той се разчупи в последните две десетилетия от живота си, стана по-смел, обогати езика си с думи от нашия край, внесе конкретност от нашата "витска" природа, показа дори типологически портрети на нашенци. Дори писах отзив, вече в София, за една от книгите му. Та с времето той започна да ми помага. Исках да "пробия" в печата и със стихотворения за възрастни. Смятах, че стихотворението ми "Януари" ми е визитка. Дадох му го. Прочете го и го хареса. Ще го занеса на Атанас Далчев, каза ми Муратов. Изтръпнах пред високата чест и още по-трудното изпитание. Уплаших се. Муратов наистина му го бе дал. Какво е казал Далчев, вече не си спомням добре. Май че е много мрачно.

Но това ме амбицира да го публикувам. То видя бял свят в "Студентска трибуна" през зимата на 1972 или 1973. Встъпителна бележка написа Михаил Берберов, с когото се запознахме във Варна. Оказа се, че е близък с Борислав Геронтиев - тогава зам.-главен или главен на "Студентска трибуна". Геронтиев имаше слабост към мен. И така - открих слабото място: Берберов занесе бележката, стихотворенията "Януари" и "Нива", заедно с моя снимка, бяха публикувани. След тази публикация ме идентифицираха. Тъкмо с "Януари".

Но да се върнем на първите публикации на стихотворенията за деца.

Самолетът кацаше преди обяд в София. Вече се оправях из столицата. Знаех центъра. Чаках да мине 14 часа и отивах на "Калоян 10", където бе редакцията на списанието. Там имаше и две млади жени. И двете руси, или изрусени. Едната по-късно разбрах, че е художничката Костадинка Миладинова, другата - технически секретар. Е, тя много ми харесваше и мечтаех да ме хареса. Бе нежно-женствена, усещах я чувствена. Гледах я жадно и не можех да се овладея. Няма как да не е забелязала. След по-малко от година, когато се осмелих да дойда в София и да я завладявам, когато се поокопитих, взех да печатам повечко и името ми да се среща по-често, добих и по-голяма увереност в себе си. С времето усетих по погледа ѝ, че тя е наясно, че я харесвам, но не смеех да я атакувам - веднъж да не се изложа пред Муратов, втори път - имах много проблеми с чувствата си към студентската си любов, която след Варна ме последва и в София. Това бяха много трудни години за мен, не само в битов и житейски план, но и в емоционален. Въпреки това - не спирах да пиша. Особено за деца. Не вярвах, че ще издам стихосбирка за възрастни, но поне за деца вярвах. Вече бях подготвил цяла книга, публикациите ми в "Пламъче" зачестиха, "пробих" и в ежегодния сборник с разкази и стихове за деца "Китка" на издателство "Народна младеж", който редактираше Тодор Янчев. С Янчев ме запозна варненският поет Михаил Михайловски, Бог да го прости. Публикуването в този сборник бе подстъп към издаване и на книга. Щом Иван Серафимов е издал стихосбирка за деца, защо и аз да не опитам, окуражавах се сам. Неговите ми се струваха по-неовладени и като форма, и като мисъл. Бяха, според мен, неуспели стихотворения за възрастни. Но той работеше в издателството. И тогава, и сега мисля, че това е улеснило издаването ѝ, било е колегиален жест. Да издадеш книга в ония времена, все едно за деца или за възрастни, бе равнозначно на събитие! Това ме амбицираше и аз да опитам, и аз да успея.

Но съдбата друго реши.

В този ред на мисли спомняте ли си първото си публикувано стихотворение за деца?

Уви, не си спомням. Но трябва да е в "Пламъче", вероятно 1972 г. То бе авторитетна трибуна. Поне за мен. (Там срещах чат-пат стихове за деца на Н. Кънчев, както отбелязах преди това). Дори питах Муратов за него, предполагах, че го пуска по земляческа линия, Кънчев бе от Бяла вода, Никополско, Муратов - от Ясен, все мизийци сме. Все си мислех, че "пръст" в публикуването ми има и землячеството. Двете ни родни села ги свързва река Вит, както казах преди, дори написах по-късно и такова стихотворение (има го в първата ми книга, започва така: "Между Ясен и Биволаре една и съща река тече") и му го посветих - бе израз на благодарността ми, че, печатайки ме, ме държи във форма, пиша, утвърждавам се.

Аз се изградих като личност и вкус главно в провинцията. В София дойдох направо девствен за тукашните порядки, дойдох непокварен. Списание "Пламъче", жената, за която по-горе разказах, за мен бяха двойник на самата столица - привлекателна, съблазнителна, вдъхваща страхопочитание.

Бях живял спартански в провинцията, в сравнение с изкушенията, които предлагаше столицата. Ако бях по-млад - щях да се подам. Но сега бе късно. Бях дошъл да се уча и да разбера колко струвам.

Посочихте сп. "Пламъче" като авторитетна трибуна. Кое друго периодично издание за деца през 70-те и 80-те години играе ролята на законодател в тази литература - става мерило за добър естетически вкус?

"Пламъче" за по-големите и "Славейче" за по-малките деца, предучилищна и ранна училищна възраст. Най-известното обаче бе "Славейче", най-раздвиженото и като илюстрация, и като поетически търсения. Когато постъпих в "Литературен фронт", бяхме врата срещу врата и това творчески ме активизира. През 80-те се родиха и децата ми. Затънал в грижи, в борба за творческо утвърждаване, за отглеждането им, а и за материално оцеляване - строях, частно, жилище, бях многоръкия Шива.

Тогава и написах цикъл стихотворения, "С Петър и Марина у дома и в детската градина", за библиотека "Славейче", която бе във вид на малка книжка, притурка към списанието, което я и издаде.

Споделихте, че сте следили всички тогавашни литературни издания, или издания, в които има литературни страници, и главно, в които се печатат стихове. В това число и детските. Кои поети за деца са Ви направили най-силно впечатление по времето, когато Вие се почувствахте детски поет?

Янаки Петров, Николай Кънчев, Иван Цанев, Марко Ганчев, Стефан Цанев, Валери Петров, а от класиката Асен Разцветников.

Освен поетите, важно място в литературния живот заемат и фигурите на критиците, литературоведите и хуманитаристите, които участват в осмислянето на литературния процес. Кого от историците на литературата за деца бихте откроили като пример за професионално отношение и прозорливо вникване в проблемите на детската литература?

Николай Янков, Юлиян Йорданов, Симеон Янев.

Можете ли да се съгласите с твърдението, че в литературата за деца всичко е ясно, че е достатъчно само да се издават "хубави книги за нашите деца"? Казано с други думи, смятате ли, че критическото писане в тази сфера е постигнало единствено "безполезността" си, както често е отбелязвано?

Критиката осмисля изявите, тенденциите, явленията, тълкувайки го, тя дотворява сътвореното, придава му стойност и смисъл. Никога не съм бил краен, както повечето мои колеги, които смятат това занимание за безсмислено, защото те, видите ли, били творци, а критиците - не.

А какво е мнението Ви за днешното състояние на оперативната критика? Има ли въобще такава? Критико-теоретичната традиция в литературата за деца като че ли се разполага предимно в жанра на творческата биография и по-често "пропуска" да оцени актуалните творчески изяви.

По-големият проблем е, че няма достатъчно издания за литература. Като ги няма тях, няма и литературен живот. Наскоро препрочитах "Път през годините" - дори по време на трите войни - Балканска, Междусъюзническа и Първа световна, е имало над 40 издания за литература. Знам например, че в днешна Унгария има над 90. Никога, след 1878-1879 г., пишещият не е изпадал в днешното положение: да няма средства, за да си купи книги - неговите сечива за работа. За какво да говорим след това. Почти няма оперативна критика, даже въобще и критика няма.

Тук може би трябва все пак да отбележа критиката, която се публикува в електронното списание на Георги Чобанов "Литернет"; в него има и критика за детска литературата за деца и нови автори на такива творби, както и самите творби. Но аз трудно чета на екран, не мога да дочитам дългите текстове, свикнал съм на хартиен носител.

Смятате ли, че липсата или недостатъчната критика на детските издания е свързана и със спецификата на читателя? Как бихте коментирали връзката автор - читател, имайки предвид факта, че детето е преди всичко емоционален, а не критически реагиращ възприемател?

Упадъкът на това "занимание" е толкова голям, че нищо не мога да коментирам, пък и не познавам добре днешната действителност в това отношение. Но щом все пак има издателства на литература за деца, вероятно има и читатели.

По принцип детето е най-верният критерий за резултата на писателските усилия - насила хубост не става. Да не забравяме и факта, че книгата е подложена на голяма конкуренция от страна на електрониката - телевизия, компютър, лаптоп, смартфон, таблет и небивалия разцвет на интернет. Визуалното измества усилието на изстраданото мислене, работи се с клишета.

Въпреки традиционното подценяване и омаловажаване на творчеството за деца, въпреки периодите на упадък, примери за добри поети има немалко. Кого бихте посочили Вие като образец за детски автор? И защо?

В нашата литература - Валери Петров. Заради находчивостта, изобретателността, хитроумието, интригата, словотворчеството, блестящото владеене на формата и всичко това - винаги подчинено на смисъла, култивиращ добродетели.

Като представител на т.нар. "търновска вълна" ще Ви попитам кои възпитаници на Великотърновския университет в областта на литературата за деца бихте изтъкнали като важни за тази литература днес?

Петя Александрова. Сигурно има и други, но не ги знам, не съм следил изявите им. За мен талантливи поети за деца и за възрастни са Мая Дългъчева и Мария Донева от Стара Загора, но те не са завършили нашия университет.

Какво мислите за литературата за деца, създадена през 70-те и 80-те години и за тази след 1990-та? Какво ги различава? Следите ли литературния процес?

Аз нямам самочувствие на успял автор за деца. Още повече, че дълго време - 15 години - бях зарязал писането на каквото и да е, а към стихове за деца не вярвам да се върна, малко ми е оставащото време. Смятам, че ме нaдценявате като детски писател. То иска посвещение, всeотдаване.

Ерудит в тази област, а и не само в нея, според мен е поетът Иван Цанев. Препоръчвам Ви да направите анкета и с него.

Янаки Петров, Иван Цанев, Николай Кънчев, Кирил Кадийски, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Кръстьо Станишев, Марко Ганчев, Димитър Стефанов, Андрей Германов, Валери Петров - ето, това са значими имена в поезията за деца през 70-те и 80-те години. Тяхната поезия носи и хубавите, и лошите страни на онази епоха - лошите що се отнася до пораженията, които е нанасяла идеологизацията на художественото; от нея всеки странеше посвоему и в голяма степен я надмогваше.

Повече от едно десетилетие посветих на практична дейност - издаване на вестника и книги; книгите издавах от немай къде - да позамогнат с приходите си издаването на вестника, пък и за "слава" - утвърждаване на фирмата. Това ме отдалечи от литературния процес: ни четях, ни пишех. Не можех да нося две дини под една мишница. Да си човек на действието и човек на съзерцанието са за мен две противоположни прояви и двете изискват пълно всеотдаване. Отдаден на едната, не можех и другата. 2011, когато издадох три мои книги: събраните стихове в "До тук", късните стихотворения в "Доживяване" и събраната си проза в "Отворена книга", на премиерата на последната казах, че дебютирам отново. Последните години наваксвам с четенето и писането. Рискувам да пропусна много автори за деца. Чел съм спорадично. От прочетеното напоследък отличавам - Петя Александрова и Мая Дългъчева.

По различни поводи споменахте имената на класици, на автори от периода на НРБ, както и на съвременни творци. Ако днес трябва да съставите антология на българската поезия за деца, на кои поети ще заложите? Каква е вашата представа за каноничното в поезията за деца?

Това е твърде отговорна задача, иска проучване, системно запознаване от А до Я с написаното за деца. Нямам това време, нито такава цел. В своята литературно-критическа дейност, случвало ми се е многократно да посягам и към това занимание, аз се подготвям дълго и подробно. Пък чак тогава пиша. Ако пиша отзив за книга - прочитам я няколко пъти, изяждам я, както казват, с кориците, нахвърлям бележки на повече от 10 стр., обикновено 15-16. Да, 15-16 страници, за да напиша 7-8. Даже 6.

Не се наемам да отговоря на този Ви въпрос. Не обичам общите приказки, които са израз на некомпетентност.

Предпочитам вместо тях да не дам отговор на въпроса.

Имам едно изследване за поезията за деца в списание "Детска радост" за периода от 1923 до 1934 включително, мисля, че е публикувано в "Света гора". То може би е и косвен отговор на част от въпроса Ви.

Голяма част от живота и творческият Ви път преминават в епохата на НРБ. Бихте ли разказали за рестрикциите, забраните, цензурата и автоцензурата от социалистическия период. Как се отразяваха те на Вашата поезия? Пречеха ли Ви?

Тук ще вмъкна един откъс от приложенията на събраните ми стихове в издадената от Великотърновското издателство "Слово" през 2011 г. моя книга със събрани стихове "До тук":

ЗА ГОДИНИТЕ, КОГАТО НЕ МОЖЕШЕ ДА МИНЕШ МЕТЪР, ДАЖЕ С ХЕКЗАМЕТЪР

Ако броим за централно издание и излизащия веднъж годишно във Варна алманах "Простори" - пет бяха централните трибуни, в които публикувах свои стихове през студентските си години: сп. "Септември", вестниците "Труд", "Пулс" и "Студентска трибуна". Понеже в ония години се четеше, за ревностния читател и провинциалния автор, какъвто бях, това не бе малко. Комай тогава всичко се струпа на куп - лятото на 1970 и пролетта на 1971.

"Простори" стана причина в една от книжките му да прочета цикъл стихове на Кирил Кадийски; бях го запомнил от второто гостуване на столичния литературен кръжок "Димчо Дебелянов" във Велико Търново; запомнил го бях като външност и поведение: слаб, рус, дълголик, той веднага се втурна към местните студентки; като сега го виждам как още отворил-неотворил дума, посяга, задържа ръката на седящата до него; в този жест имаше галантност, смелост, изненадваща бързина, за мен равни на дързост; обясних си го със самочувствието, което дава столицата и предимството ѝ пред провинцията. Но ето, че сега той ме впечатли и като поет, най-вече с едно от стихотворенията си - "Хекзаметър". Заглавието ми се стори провокативно, особено спрямо съдържанието на стихотворението, с оригинални, точни и тънки наблюдения върху природата и човека; стихотворението ценя и препрочитам и досега, а самият поет го включва във всяко свое събрано. Текстът толкова ме привлече-увлече, че не само го разглобих и проучих (дори проверих наистина ли е в хекзаметър, или това е само предизвикателство - оказа се, че е, един доста мъчен стихотворен размер), но започнах и да му подражавам: исках да се самоизпитам мога ли и аз да сътворя подобно нещо. Ставаше много бавно, с "пълзене": хем да предадеш наблюдението, да постигнеш пластиката, хем да спазиш ритъма. В ония години бях далеч от грижата за формата. Криво-ляво написах стихотворението. Помня, че този експеримент правех през лятната ваканция на село, в северната голяма стая, хладна, дюшемисана. В нея спях, четях, мечтаех, а от време на време тя ми ставаше и поетическа лаборатория. Трябва да е било 1969 г.

По същото време в окръжния вестник "Септемврийска победа" прочетох, че Военно-историческият музей обявява конкурс за поезия и проза на тема антифашистката съпротива в Плевен и Плевенско. Амбицията ми да участвам се изостри не толкова от паричната стойност на наградите (за студента в ония години тя не бе без значение), отколкото от председателя на журито - поета Найден Вълчев; знаех, че завежда отдел "Поезия" на сп. "Септември" и че ако успея да взема награда в конкурса, това ще ми отвори път и за списанието (както после и стана).

С още по-голяма мъка преправих готовия си "хекзаметър" така, че да го пригодя за конкурса; с мъка, защото хем трябваше да постигна художественост, хем да се боря с непознатия ми доскоро и несвикнат нов ритъм, хем да го свържа с героичната тема. Взех от читалището един сборник с участниците в антифашистката съпротива от 1923 до 1944 - такива сборници тогава се издаваха луксозно за ония условия и избрах от фактологията най-съответното на пейзажа и състоянието, които бях изразил в новото стихотворение. Така че "Сляп гръм… И лятото свърши." и "Балада" са "близнаци-братя", както партията и Ленин, по определението на Маяковски.

Първа награда не взех - такава не се даваше, - а няколко равностойни награди. Стихотворението стана повод Найден Вълчев да запомни името ми и когато през есента с Таньо Клисуров и Паруш Парушев отидохме в София специално да атакуваме централните литературни издания и конкретно сп. "Септември", Найден вече ме знаеше; това улесни публикацията ми, макар да не бе лесно.

В късната есен на 1972, неканен, дойдох да завладявам София. В края на 1974 г. неочаквано бе ускорено издаването на първата ми стихосбирка - не само моята, а и на още неколцина млади поети. Новоназначеният директор на издателство "Народна младеж" Евтим Евтимов олицетворяваше новата конюнктура на ЦК на ДКМС: грижа за младите таланти. Какъв ти млад: бях на 29! Редакторка ми бе Нина Андонова. Поиска ми няколко стихотворения на така наречената гражданска тема; книгата била доста отдалечена от съвременния живот. Ами нямам такива, казах ѝ, а и не мога да ги пиша. Тя не бе сектантка, бе добродушна, гледаше отгоре-отгоре на изискването и аз се сетих за моя хекзаметър-балада, който след като ми бе свършил толкова работа, можеше да ми свърши още една.

Здравко Петров дори го споменава в предговора като сполука, а след 10 ноември за критика Иван Спасов то се превърна в улика, макар че той не само добре познаваше конюнктурата на ония години, но бе и един от ревностните ѝ строители и ревнители.

P.S.: А може би тогава съм бил и по-страхливичък!

В "Отворена книга" предавате изказването си по време на Третата национална конференция на младите литературни творци, проведена в края на 1977 г. Ще разкажете ли повече за събитието, както и за лансираната и отхвърлена на него идея за "юлско поколение" в българската литература?

Сега нямам време да препрочитам този откъс, но смятам, доколкото помня за какво ставаше дума, че в него всичко е казано и нямам какво да добавя.

Много е писано за литературното кафене от 70-те години като пространство за творчески разговори и мнения. Обсъждали ли сте в приятелска среда постиженията в поезията за деца?

Да, случвало се е, но не това бяха главните ни разговори за поезията. За нас голямата поезия бе поезията за т.нар. по наше време възрастни. В моя приятелски литературен кръг навремето влизаха Иван Цанев, Николай Кънчев, Светлозар Игов, Здравко Недков, Минко Бенчев. В поезията мен винаги ме е привличала разгадката на човека и смисъла на човешкото съществование. Привличала ме е и художествеността, майсторството да изразиш пластично идеята. Аз съм формиран като поет под знака на Яворов и Далчев, по-късно - на Александър Геров, поразили са ме техните битийни сондажи, техните търсения, още по-късно оцених и вникнах в Дебелянов - другият ми любим български поет.

Въпреки това, вероятно сте наблюдавали развитието на някой млад поет за деца по времето, когато и Вие сте публикували?

Да. Янаки Петров.

Имате ли непубликувани стихотворения, които пазите само за своите деца?

Не. Нямам. Имам една неиздадена книга за деца - "Търкул-търкул".

Ако не бяха се променили нещата след 1989 г., предполагам, че щеше да бъде издадена. Оттогава дори не съм я поглеждал. Според мен не е актуална.

Имам и една проекто-книга за деца, която предложих през 1987 г. в издателство "Български художник", доста престижно за времето си, пазя вътрешните рецензии, имаше изисквания на един от рецензентите да направя поправки. Малко след това Славчо Донков, от новосъздаденото издателство "Отечество" ме покани да дам нова книга. Преаранжирах ръкописа, композирах го наново, изхвърлих някои стихотворения, добавих новонаписани и ето ти нова книга. И тя, след издавеното ѝ, дори получи награда.

Еднакво удовлетворение ли Ви носят писането за деца и творчеството, насочено към възрастната аудитория?

Да пиша за деца за мен бе голямо удоволствие, друг вид занимавка. Освен насладата от търсене на интригуващи сюжети, похвати, изобретения на думи и ситуации, сякаш ставах отново дете, изживявах втори път детството си или откъси и цели състояния от него.

В този смисъл връщането към най-хубавия период от живота на човека би трябвало да носи не само удоволствие, но и нов поглед към света и творчеството, т.е. да обогатява и да открива нови перспективи. Защо според Вас детските писатели и поети често изпитват чувство за малоценност?

Може би защото писането на такива стихове се смята за по-лесно, а написаното - за по-непълноценно творчество. А такова самосъзнание не са имали Петко Славейков, Вазов, Елин Пелин, Илия Волен, Константин Константинов. Такъв според мен е подходът на Георги Мишев в няколкото му книги за деца в соцепохата, а и след нея. Навремето силно впечатление ми направи книгата му "Добър ден, господин учителю". Дори написах отзив за нея. Споменатите писатели са посягали към написването на тези стихотворения и разкази, както са подхождали и към текстовете си за възрастни, не са правили разлика според мен. Не знам откъде дойде това разделение, но то не е било характерно преди 1944 г. За деца или за възрастни е например "Малкият принц"?

Ще Ви върна към едно конкретно събитие. Ще споделите ли впечатленията си от Седмицата на литературата за деца и юноши през 1984 г., когато получавате награда за дебютната си в областта на литературата за деца стихосбирка "От игла до конец"? Кои други автори за деца присъстваха на този форум?

Не си спомням откъде беше награда. ЦК на Комсомола или Министерството на образованието. Струва ми се, че за "От игла до конец" ми е от Комсомола, а за "Скарали се две петлета", изд. "Отечество" (1988) - от образованието. Дотогава не знаех, че има такива награди и бях страхотно изненадан, че ги получавам. Първата май разделихме с Иван Голев - той е син на видния тогава съветник в ЦК на БКП и гл. редактор на сп. "Септември" Владимир Голев - подсреден поет, но с важна роля на идеологически цензор в литературния живот. Тогава бе на мода семействеността - освен Иван и Владимир Голеви, - Владимир и Пантелей Зареви, Венко и Евтим Евтимови, Любомир и Владимир Левчеви и т.н. Предполагам, че взех половината награда заради баланса на общественото мнение и легитимиране на Иван Голев като поет. За втората награда дори ме показаха по БНТ. Попитах мога ли да бъда с децата си. Казаха, че може. Така че те бяха до мен от двете ми страни. Бях много щастлив: "произвеждам" не само стихове за деца, но и деца. Второто ме радваше повече, бях направо горд, че съм баща. И досега най-щастливият период от живота ми е отглеждането на децата, времето, когато бяха малки, грижех се много за тях, аз ги къпех от раждането, докато можеше, водех ги на село, на Хисаря, на море. И досега ги сънувам такива: малки, нежни, обичливи и плача насън.

Помня Янаки Петров, от моето поколение; бяхме на четене в Габрово, бяха ни направили и диплянки с портрет, кратка бележка и по няколко стихотворения. Пазя ги някъде. Смятах Янаки и тогава, смятам го и сега, за много по-добър поет за деца от мен. Той бе най-чистият и най-честният от нашето поколение и сигурно за това си отиде пръв. За него писането на стихове за деца бе мисия (както и въобще писането). За мен бе повече опитване на силите, отмора, дори забавление-играчка. Децата ми бяха малки и си представях, че пиша неща за тях, с които ги забавлявам, търся игроподобен начин за запознаването им със света.

Другият поет, когото помня като участник в тази седмица, бе Максим Асенов, тогава известен главно като сатирик, и Велизар Николов - гъстокъдрокос, с лъскаво черна грива; той пишеше преди всичко за деца; имаше и стихове за възрастни, но те не му бяха визитната картичка. При нас с Янаки бяха.

Често детските автори визират собствените си деца, когато пишат произведенията си. Любопитно е какво мислите за поезията, създадена от деца за деца? През 80-те години излизат няколко такива сборника в издателство "Отечество".

От една страна, това е инерция, наследена от асамблеите на Людмила Живкова "Знаме на мира". Какъв парадокс: една власт, установила се с насилие, убила хиляди и милиони, за да се утвърди и отрече законите на естеството, заживяла със самочувствието за вечна непоклатимост, симулираше земния рай, в който сред благоденствие и хармония децата могат свободно да творят. Колко това прилича на Потьомкиновските села. Руско-съветско изобретение, привнесено и у нас, опитващо се чрез показност да представи като действително онова, което го няма. Такива творци много ми приличат на актьора Иван Ласкин: още като дете играе във филма "Васко да Гама от село Рупча" и се изживява като звезда и до днес, без да надскочи актьорското си постижение от детските години. Това е пример как естетическото, непомерно за дете, води до нравствено развращаване с годините, води до грандомания.

Е, има и изключения: чувал съм, че тъкмо в тази асамблея навремето е започнал литературните си изяви Георги Господинов, започнал е като дете творец, сега пък твори дъщеря му, съвместно с него.

Традициите, както се вижда, са живи.

Всяко дете неволно твори от сблъсъка на девственото съзнание с неопознатата реалност.

Някои съхраняват детството си до старини. Това е и един от източниците на творчество.

Тези сборници на издателство "Отечество", които споменавате, не си спомням.

Обичайно авторите са много взискателни към поетичните си текстове и работят дълго върху различни варианти. Вие преработвате ли стихотворенията си за деца?

Главните усилия са по време на самото писане. Има места, с които не съм се справил, само аз си ги знам кои са, недоволен съм от тях и днес - наскоро ги препрочитах, има по-добри решения, които, уви, не съм намерил. Но това занимание за мен вече умря, ако мога така да се изразя. Имам цяла стихосбирка, която стои в архива ми, споменах го и преди. Промените след 1989 г. отнеха възможността да види бял свят - посветих се на практическа дейност повече от едно десетилетие. Сега наваксвам в писането на други неща, които смятам за по-съществени и не ми е до поезия за деца (както и до правене на деца).

За мен, ща или не ща, животът приключва. А с него - и творчеството.

Написах през последните години толкова много текстове, че вече не мога да ги контролирам. Разпълзели са се наоколо ми като хлебарки. Те чакат своя шанс да ги огледам, редактирам, да ги пипна тук-там. Текстът е като жената - колкото пò го пипаш, толкова му е по-добре, - т.е. отразява му се здравословно.

Въпреки че не смогвам да ги огледам, продължавам да пиша, следвайки порива си, защото той е по-важен.

Пък дано даде Бог време да ги опипам-изпипам.

Сега разбирам: много съм живял, много съм видял и няма да ми стигне времето, за да го изразя.

Разбирам, че на стари години трябва да имаш секретарка, за да смогнеш горе-долу да изразиш насъбраното.

Известни са преводите Ви на поезия за възрастни, но превеждали ли сте стихотворения за деца от чужди автори?

Да. От Агния Барто, съветска поетеса. Може би и от С. Маршак, но не съм напълно сигурен, или пък бе от Сергей Михалков, не помня. Твърдо помня Агния Барто. Но това са единични, спорадични случаи - да има три-четири стихотворения максимум. Не повече. И то преводи, налагани от обстоятелствата с изискването да бъдат направени набързо. Смятам ги като част от занаята на стихотвореца.

Накрая искам да допълня: някои от въпросите ме водеха до повтаряне на имена и ситуации, или изразяването им с други думи, за което се извинявам. Но и нещата в живота и творчеството са така неразлепимо обвързани и преплетени, че понякога е трудно да ги разделиш едно от друго. Имаше въпроси, на които ми се струваше, че не мога да отговоря и такива, на които смятах, че вече съм отговорил. Но в края на краищата отговорих на всички, или на почти всички.

Започната 2014 г., завършена 29 юли 2017, София

БЕЛЕЖКИ

1. Съдбата направи така, че през 90-те години на миналия век, вече издател, бях поканен от вдовицата на поета Лъчезар Станчев, който е преводач на стихосбирката на Морис Карем "Кафез за щурци", в дома ѝ да се срещна с вдовицата на Карем, която съдейства фондация "Морис Карем" да финансира новото издание на същата книга, което и осъществих.

За спомен се снимахме. Седнали: М. Георгиев, г-жа Карем, Радой Ралин, г-жа Елена Станчева, прави: синът на Ивайло Дичев, Ивайло Дичев, Мария Далчева, Ангел Димитров и съпругата му Румяна Станчева. [обратно]

© Ана Костадинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2021, № 2 (256)