ИЗ "РЕПЕТИЦИИ"

Владимир Шаров

web

Яков бил с двайсет години по-млад от другите апостоли; отначало обикновен пазач, през трийсет и седма година той станал главен чекист твърде рано и случайно. Баща му, също апостол Яков, бил голям майстор на самоделни пушки, които той обикновено, след като се наиграел и ги демонстрирал на охраната и затворниците, продавал на якутите или ги разменял срещу техните ценни кожи. Именно една такава пушка, направена като за мечка, веднъж го убила: при изпитанията куршум го уцелил право в корема и направил на кайма всичките му вътрешности.

Още щом се върнали в къщата след погребението и седнали да поменат баща му, Петър казал на младия Яков: "Ние те приехме като истински брат на Христос и ти трябва да се държиш за нас, а не за своите връстници. Нас вече никой няма да ни смени, ние сме последните - казал той на Яков, - това е ясно като две и две - четири, така че стига най-сетне си се вкопчвал в Сертан, той не ти е майка".

Неотдавна един инструктор от областния комитет на партията посетил Мшаники и станал на крака, Петър като тост повторил неговите думи: "Време е да престанем да бъдем догматици, ако Ленин беше правил всичко според Маркс, и досега нямаше да имаме Октомврийска революция. Лагерите - продължил Петър - едва сега се разгръщат, още сме в самото начало, ще минат три-четири години и половината страна ще е лагери, хем не такива като в нашето Мшаники и дори не като на Колима: във всеки режимът ще е по-тежък, отколкото е сега в БУР-овете. Но лагерите не са единственото важно нещо; докато ги строим, ей го, и войната ще започне, и още много работи ще станат - с една дума, дупе да ни е яко. Сега за евреите - продължил Петър. - Казвам го пред всички: аз нямам нищо против евреите от Мшаники, но е необходимо те да бъдат убити, мисля, че никой не се съмнява в това. Със Завета те здравата са обвързали Господ, а на Него не му е лесно да престъпи думата си. Наш ред е, ние можем и сме длъжни да Му помогнем. Той направи всичко за това: и власт ни даде, и оръжие, и най-важното - събра ги на едно място. Да ликвидираме евреите като класа - ето това е нашата роля".

Отново налели чашките. Петър станал и отново думите му прозвучали като тост: "Следващото - казал той, - са репетициите. Те вече няма да са под мой контрол, а под контрола на Яков, при КВЧ. Всеки е наясно, че те не са нужни, и без това вече авелити играят половината роли, а те са предатели, не само ние, християните, ги мразим, ами и самите евреи, хем повече и от нас ги мразят. И е правилно, че ги мразят. От евреите от Мшаники, които тук поколение след поколение заедно с нас чакаха Христос, почти никой не остана, а тези предадоха своите, бягаха - а сега заемат чужди места, току-виж, Христос дошъл при авелитите. Все пак се надявам, че това няма да се случи, Господ знае: не може без никаква справедливост. Защо тогава продължаваме репетициите, защо не им сложим края отведнъж? Ами за да не тревожим евреите, нека си мислят, че животът си върви постарому, както обикновено. Ако ги подплашим, те отново ще си измолят живота от Бог. Значи, продължаваме репетициите, но стига с тези привилегии, от тук нататък евреите - на общите работи. И болните, и старите, и живите смъртници - всички да се махнат от леките длъжности" - завършил той.

Петър си давал сметка, че Яков е млад и поради младостта си гледа на Сертан и на репетициите също както самия Петър през първите години на апостолството си. И за него Сертан навремето бил всичко, и през ум не можело да му мине, че Учителят ще дойде при тях другояче, не "според него". Така било винаги и минавали много години, преди апостолите, които ден след ден повтаряли думите, с които щели да посрещнат Месията, да разберат, че Христос иска от тях друго, че репетициите са излишен труд, на никого не са потрябвали: Христос няма да дойде при тях, колкото и да ги повтарят. Тогава те започвали да търсят собствен път, но при всеки опит го правели късно и дори да намерели пътя, вече не успявали да го завършат, да го извървят докрай. А след тях идвали децата им, идвали със същата вяра в Сертан.

И все пак Петър бил сигурен, че не след години, а много скоро ще успее да привлече Яков на своя страна. Познавал Яков от детството му и понеже били приятели с баща му, стария Яков, бил свикнал, че това момче е и като негов син; Яков наистина много обичал чичо Петър, вървял подире му като кученце - и по бараките, и при развода на караулите, и до канцеларията. Жената на стария Яков умряла година преди колективизацията, нямало кой да се занимава с детето и синът на Яков още оттогава по половин година, понякога и повече живеел в къщата на Скосирев и ядял и спял с неговите деца.

Като дете малкият Яков бил извънредно честен и наивен и сега Петър дори се радвал, че с него, а не с неговия баща ще стане най-близкият и любим ученик на Христос. Петър отдавна се вбесявал от идиотската страст на Яков-старши към пушките, от неговото дребнаво, с крясъци и ругатни из целия лагер пазарене с якутите, след което той се напивал до смърт; и смъртта на Яков била нелепа. С Яков били приятели от деца, израсли заедно и въпреки това Петър не искал Христос да избере Яков. А сина на Яков обичал и завиждал, дето на глупака му се раждат такива деца. Петър презирал своите синове: шутове и комедианти, те още от училищните години пиянствали, често в компанията на стария Яков. За тяхното пиянстване бил виновен самият Петър: те едва започвали да съзряват, когато той вече не се съмнявал, че животът ще свърши с него и с неговото поколение, съжалявал, че ги е родил, смятал ги за хора безполезни и никому ненужни - затова и израснали нищожества.

Петър дълго не разбирал, че когато станал апостол, Яков веднага и във всичко се променил, това ставало с всекиго от тях, както и тогава, първия път: Христос ги повикал - и те изоставили къщи, жени, близки, зарязали лодки, мрежи, събиране на данъци и Го последвали в пътя Му. Още Сертан виждал и се смайвал какво правело словото на Христос със селяните, които събрал за постановката. Мисля, за Петър е било и невъзможно да повярва, че влиянието му върху Яков е свършило и сега може да му влияе само Христос. Стъпките на Яков против него приел като обикновена юношеска съпротива, като желание да утвърди равенството си и се отнесъл към това абсолютно спокойно. И по-нататък цяла година Петър не пречел на Яков, уверен, че той всеки момент ще се вразуми.

През първите шест месеца от апостолството си Яков много мислил за това, което Петър казал на помена за баща му. Естествено, той разбирал, че Петър не е прав, дори от неговите цифри - три-четири години, докато лагерите се разгърнат, после война - излизало, че поколението на Петър не е последното, последни ще бъдат те, поколението на Яков. Яков се дразнел и от покровителственото отношение на Петър към Господ: от думите му излизало, че Господ е като малко дете или пък немощен, неспособен да свърши нищо сам старец. Яков вярвал в друг Бог. Не се съмнявал, че Христос ще дойде на земята и ще спаси хората така, както учел Сертан, в това Петър не грешал и все пак едно нещо смущавало и обърквало Яков: както и другите, той мразел авелитите, не можел да се примири, че пътят на макар и единствен от тях е правилен, а излизало точно така.

Когато станал главен чекист, Яков правел всичко по силите си, за да подкрепя евреите от Мшаники и да не позволи репетициите да престанат: имал значителна власт и външно Петър я уважавал. Не се намесвал, когато Яков освобождавал някого от евреите за няколко дни от общи работи - сега те постоянно били общи работници - или настанявал изтощените в болница. Петър само утежнявал живота на останалите, един вид ги карал да отработват заради онези, освободените, а когато някой не изпълнявал нормата, го глобявал с намалена дажба или го пращал в БУР-а. Яков измислял какви ли не хитри начини, за да спаси евреите, но Петър бил много по-опитен в лагерното дело от него и лесно постигал, каквото искал. Евреите умирали един след друг и ако не били волнонаемните римляни, които понякога вкарвали храна в зоната, до пролетта на трийсет и девета година нямало да остане нито един евреин от Мшаники (естествено, те не получавали колети).

Почти така странно, както за евреите в Христос - човекът и Бог, в Яков били неразделно слети апостолът на Христос и началникът на оперативно-чекисткото управление. Той лесно съумявал да бъде еднакво честен, каквото и да трябвало да прави. При цялата си доброта и наивност в това бил твърд. Един от хитрите начини за спасяване на евреите, които измислил, бил поголовно да ги записва като лагерни секретни сътрудници, сиреч доносници - успял да направи това през септември трийсет и осма година и сега според приетата практика получил легална възможност да им помага неограничено - фактически те изобщо станали негови хора. Като вербувал евреите, той, както и бил длъжен, незабавно съобщавал имената на новите доносници на Скосирев, не се съмнявал, че е прав, като действа открито и строго в рамките на инструкцията, и прямо и честно заявявал на Петър: това са мои хора. Може би в това имало логика. Като придумвал евреите да стават доносници, той им обяснявал, че това е единственото, което може да ги спаси, кълнял се, че вербуването им е абсолютно формално, никой не иска от тях донесения, казвал им, че са длъжни да оцелеят - инак Христос няма да дойде при хората и делото на Сертан, делото, в чието име са живели, ще погине. Ала когато някой от евреите от Мшаники се съгласявал и подписвал съответния документ, Яков веднага започвал да изисква от него работа, крещял, че не му трябват мъртви души, с предишната страст и вяра ги убеждавал, че не може да получават нечестно каквото и да било, без да дават нищо в замяна. Той, Яков, няма морално право по какъвто и да е начин да ги дели от другите затворници, да ги освобождава от общите работи, ако не правят нищо; излъгали са, като са се съгласили да сътрудничат - ето го документа, ето го подписа.

Всичко, което успявал да получи от своите информатори, Яков излагал ясно и кратко и всеки ден го слагал на бюрото на Скосирев; за него било важно да покаже на Петър, че службата му не е фикция, че наистина е създал ефективна агентурна мрежа, която е необходима на лагера. Хората работят, стараят се и той има право да изисква от тях каквото трябва. В частност, именно от Яков Петър научил, че бившият командир на диверсионно-разузнавателния отряд Коган заедно с няколко криминални готви бягство, че са решили да избягат през пролетта и май по посока на китайската граница. Яков бил сигурен, че сега тилът му е добре защитен и вече може да не се бои от Петър. Не се съмнявал, че сега Петър ще престане да тормози евреите.

Но Скосирев съумял прекрасно да се възползва от информацията, която получавал от Яков, и му нанесъл рядко изненадващ и силен удар. По собствени канали предал на криминалните имената на доносниците - в наше време това се нарича "планирано изтичане на информация" - и когато една нощ трима от хората на Яков били заклани, той бил принуден да разпусне своя корпус. Ден по-късно Петър, този път без да срещне никакви препятствия от страна на Яков, отново прехвърлил евреите от Мшаники на общи работи и всичко пак се върнало в изходното състояние. Петър се шегувал, че Яков бил победен и избягал от бойното поле.

Яков наистина десетина дни не се появил в лагера. Сред евреите се разнасяли упорити слухове, че се застрелял, но не било така. Яков имал една леля, сестра на баща му, според постановката - една от обхванатите от зъл дух, изцелени от Христос, тя домакинствала у тях още при стария Яков и била единствената, която го виждала през тези дни. От нея Петър знаел как е Яков и какво става с него. Жената казвала, че той бил абсолютно смазан и добре разбирал, че не са му останали никакви средства, с които да защити евреите. Казвала на Петър, че се страхува да не би Яков наистина да посегне на живота си. Но Петър бил сигурен, че с Яков всичко ще бъде наред, само не бива да му се пречи, а трябва да му се даде време да се съвземе. Рано или късно той ще разбере, че зад гърба на Петър е Господ - друг път към Христос няма, добър или лош - той е единственият. Все така обичал Яков като свой син и искал да бъдат заедно. Възможно е тогава някои от апостолите и дори самият Петър все още да са се съмнявали в правотата си - преминаването на Яков в техния лагер трябвало да сложи край на тези съмнения. Колкото и да е странно, евреите от Мшаники посрещнали с ликуване лъжливия слух за самоубийството на Яков. В това нямало неблагодарност. Евреите никога не били повярвали, че той наистина иска да ги спаси. Докато Петър винаги, каквото и да се случвало, оставал за тях апостол, а неговата длъжност на началник-лагер - само прикритие, Яков, който станал апостол наскоро и твърде рано, те смятали просто за човек на ЧК, а не за най-близък ученик на Христос. Когато той ги вербувал за доносници и им обяснявал, че всичко това е наужким, игра, илюзия, театър, без който няма да оцелеят - те знаели, че тук има нещо нечисто, и все пак се поддали. Той говорел добре, у него още била запазена детската честност, възторжеността, тъкмо тя обърквала затворниците. После Яков започнал да иска доноси и те разбрали, че ги е измамил, но било късно. Когато крадци убили тримата евреи, останалите приели това като нещо нормално и не обвинявали нито убийците, нито Петър - никого освен Яков. Това, че станали доносници, ги прекършило: вече не можели нито да играят, нито да репетират истински.

У това поколение и по-рано бил силен стремежът към смъртта, много от евреите от Мшаники, както и апостолите, завършвали определения от Сертан срок и трябвало да предадат ролите на децата си, а деца нямало; в постановката отдавна авелити сменяли евреите. Все още главните роли изпълнявали те, но съвсем скоро предстояло авелити да получат и ролите на първосвещениците, а това ясно и определено означавало, че всичко, заради което живеели евреите още от най-първите времена, от Нови Йерусалим, също е наужким, също е илюзия и игра. И друго: след като загубили трима души, те разбрали, че съдбата един вид им дава за избор две смърти, два пътя към смъртта - пътя на Петър и пътя на Яков; те вече познавали пътя, който им предлагал Петър, и решили да вървят по него.

В средата на октомври трийсет и осма година Яков се върнал на работа, отсъствал точно десет дена и отново поел обичайните си лагерни задължения. У него я нямало промяната, която очаквал Петър. Напротив, очевидно разривът със Скосирев бил за него решен и окончателен. Той изобщо станал друг, у него вече нямало нищо детско, а се появила сила, която по-рано никой не познавал. Но Петър сякаш не виждал това. Той продължавал да придумва Яков да бъде с него, обяснявал му, че двамата са братя в Христовото име и трябва да се обичат. Дълго не отговарял на никакви враждебни действия от страна на Яков, не пречел, сякаш това не го засягало, на опитите на Яков да го махне от длъжността началник-лагер - докато било възможно, Петър отговарял с всичко, което можело да ги сдобри. Още продължавал да вярва, че Яков не е загубен, че няма да ги предаде като Юда.

Яков се върнал в лагера, вече ясно осъзнал какво трябва да прави занапред. Точно след два месеца, на 16 декември трийсет и осма година, апостол Петър навършвал петдесет и пет години, това бил крайният срок за апостолството и съответно той трябвало да подаде оставка и от ролята, и от поста началник-лагер. Преди историята с доносниците Яков признавал безусловното, осветено още от думите на Христос старшинство на Петър сред апостолите, можел да смята, че Петър греши - неговото решение да премахне евреите било неправилно, ала не се съмнявал в честността и искреността на Петър, в неговата вяра, че той иска същото, което очаква всеки от тях - Христос, Спасителя, Неговото пришествие на земята, - но последните събития показали на Яков, че това не е така.

За Яков било очевидно, че човекът, избран от Христос за апостолско служене, трябва да бъде честен във всичко, което му e било писано да върши; честността, задължението на всекиго честно да носи кръста си изобщо били в основата на неговото разбиране за света и фактът, че Петър злостно нарушил дълга на началник-лагер, означавал едно: вече за нищо не може да се вярва на Скосирев. За Петър няма нищо свято - всичко е само средство и той, без да се замисля, е готов да предаде всекиго само за да остане, да продължи своите пълномощия. А вярата, че той, Петър, ще съумее да принуди Христос да дойде именно при него, е измамна.

Яков си спомнил, че и когато Христос за пръв път дошъл на земята, в нощта преди разпването на три пъти, за да оцелее, Петър се отрекъл от Христос, и разбрал, че това не случайно се е запазило в Евангелията, било е предупреждение за него, за Яков, много да внимава с Петър.

Такова разбиране за Петър го изключвало от обичайния ред на нещата, поставяло го извън закона и наистина Яков бил убеден, че каквото и да предприеме спрямо него, то ще е все морално и оправдано. Но отначало, макар и със съмнението, че ще има полза, той водел борбата срещу Петър честно, просто му било приятно, че и по това се различава от него. Разбира се, това било грешка.

Целта на Яков била незабавно, още преди напускането на Петър и края на неговия срок, завземане на реалната власт в лагера в Мшаники, през оставащото на Скосирев време бил готов да го търпи само като чисто церемониална фигура. Яков не претендирал за длъжността началник-лагер, по традиция я заемал всеки, следващ апостол Петър, така че той смятал този ред за естествен и когато всичко се уталожело, смятал да я предаде на най-големия син на Скосирев.

Още на 18 октомври в опит да свали Петър Яков написал и изпратил до районния център първия донос. Не мога точно да кажа той ли измислил този начин на борба - после Яков залагал на него до края, - или използвал съвета на римляните (когато отново се върнал към задълженията си на главен чекист, той се съвещавал с тях почти всеки ден), по-скоро е второто. Вярно, доносът, който Яков пратил до Бели Яр, бил далеч не такъв, какъвто го съветвали да напише.

Римляните казвали, че при всяко положение доносът трябва да бъде изпратен до Москва, и то тайно, те се нагърбвали с това: тук, в Сибир, и районното, и областното управление на НКВД ще направят всичко, за да прикрият Петър, от дълги години той е техен човек и като изпраща доноса до района, Яков вреди не на Петър, а на себе си. Яков трябва да разбере, че ударът по Петър е удар и по неговите непосредствени началници, следователно е глупаво да търси тяхната подкрепа. И най-важното - доносът трябва да се състави така, че да е невъзможно да не отреагират на него, глупаво е да се страхува от преувеличения и да мисли за правдоподобие, колкото по-остро е всичко, толкова по-бързо и по-решително ще отговори Москва. Римляните дори нахвърлили подходяща за случая чернова. В нея Петър бил обвинен в създаване на дълбоко законспириран диверсионно-терористичен център в Мшаники, в планиране на прехвърляне на агенти в най-големите градове на страната с цел покушение над най-видни партийни дейци, в подготовка на мощно кулашко въстание в Сибир и на откъсването му от Съветска Русия. Но Яков не се възползвал от нищо предложено.

Римляните добре разбирали конструкцията на държавния ред, техните съвети безспорно били разумни и правилни. Ако се бил вслушал в тях, Яков още преди новата трийсет и девета година щял да се справи с Петър. За съжаление, бил млад, самоуверен и упорит. От предложеното от римляните избрал някакви трохи и разбира се, не се получило нищо свястно. Макар че всички козове били в ръцете на Яков, до пролетта на трийсет и девета година той нищо не успял да постигне. И на евреите, и на други затворници това струвало стотици животи. Понеже уважавал инструкциите и субординацията (най-важната част от неговото разбиране за честно изпълняване на служебните задължения), Яков обвинявал Петър в следното: първо, той не пази лагерните секретни сътрудници и така отслабва ефективността на работата на оперативно-чекисткото управление (не обвинявал Петър конкретно в смъртта на тримата евреи, защото не знаел със сигурност дали той е разгласил имената им нарочно, или се е изтървал в пияно състояние - от деня на погребението на стария Яков Петър се напивал почти всеки ден); второ, Петър се държи зле със затворниците, вследствие на което смъртността в лагера е неоправдано висока и трети месец поред се проваля държавният план за добив на въглища.

С една дума, обвиненията изглеждали смехотворно и макар че за половин година Яков написал над сто подобни послания, нямало реакция на нито едно от тях. През март трийсет и девета година Яков най-сетне разбира, че ако продължава да упорства, нищо няма да постигне, и оттогава нататък доносите, които изпраща в областта, стават други. В тях все така няма никакви лъжи, но благодарение на новите материали, с които го снабдяват римляните, те изглеждат вече напълно сериозни.

Яков обвинява цялото лагерно началство и цялата охрана, че са бивши кулаци, скрили от съветската власт своя произход; още по-рано, в годините на гражданската война, са били активни участници в голямо бандитско формирование на белите, избило десетки червени партизани. Картината била увенчана със съобщението на Яков, че в Мшаники под прикритието на лагерна самодейност и репетиции на пиесата "Христос-контрареволюционер" началникът на лагера Скосирев почти десет години води откровена религиозна пропаганда и прави нееднократни опити да постигне по-скорошно второ пришествие на Исус Христос на земята и така освен всичко друго да сложи край и на съветската власт.

През пролетта на трийсет и девета година положението в лагера в Мшаники започва да се променя. Когато през ноември предишната година в Москва било свалено старото ръководство на органите и на мястото на Ежов - за него на Петър неведнъж бил разказвал шефът на Томското областно управление на НКВД Сергей Егоров, който познавал народния комисар от времената на гражданската война - застанал някакъв неизвестен никому грузинец, Петър се отнесъл към това спокойно. Мшаники било далече от Москва и случващото се там по-рано не го засягало пряко: Ежов ли ще е, Берия ли - политиката била определена, а кой я правел, не било толкова важно. Но през зимата, през януари изведнъж плъзнали упорити слухове, че Берия пуска много затворници, осъдени при Ежов, и че най-горе дори било взето решение за рязко намаляване броя на арестите. Вярно, засега в Мшаники още нямало освободени; до началото на навигацията по Кет лагерът бил откъснат от света и Петър, когато между апостолите и сред охраната ставало дума за новия курс на партията по въпроса - основен довод за него бил различният тон на радиопредаванията, - уверено казвал, че това са само глупости и дрънканици. Слуховете идвали в лагера предимно чрез римляните и за да ги пресече веднъж завинаги, през февруари Петър под заплаха от арест конфискувал двата радиоприемника, които се намирали в селището.

На 1 март Скосирев, както и било според правилата, питал областта колко нови затворници може да очаква тази година и съответно с колко ще бъде увеличен планът по въглищата, до тази година броят на затворниците винаги бързо растял, но този път бил дори по-малък от миналата пролет, нараснал само планът по въглищата и когато той в отговор предал по радиостанцията на Томск, че с такъв брой затворници не е възможно да изпълни такъв план, Егоров след час лично му изтракал радиограма, че е глупак и не разбира текущия момент. Излизало, че репресиите наистина вече едва кретат и неговите сметки, че за четири-пет години през лагерите ще мине половината страна, са били глупост. Още същия ден пресметнал наново и получил, че ако Берия не бъде спрян, за това ще отиде не една петилетка, а три.

И все пак Петър още се надявал, вярвал, че работите отново ще потръгнат, когато на 8 март, не щеш ли, получил от района спешна заповед още с първия транспорт да изпрати в Томск двама затворници от Мшаники, професор медик и полковник, и то не за следствие или за нова допълнителна присъда, а на свобода. Това личало ясно от заповедта. Нареждали на Петър до навигацията да им даде пари за издръжка и да им намери помещение извън зоната, в селището за волнонаемни.

Излизало, че или евреите са успели да подкупят Берия, или отново са си измолили живот от Господ и са получили отсрочка. Но това не уплашило Петър: той знаел, че евреите са в ръцете му, ако трябва - ще може да ги унищожи за един ден, и заради кого тогава Господ ще продължава живота? Имало друго: той научил, че старите ежовски чекисти падат под ножа, клатят се краката и на самия Егоров, а чрез него по доносите, които изпращал Яков, може да стигнат и до Мшаники, а стигнат ли, ще изметат всички: ще пратят спецотряд на НКВД и ще се разправят с тях още по-бързо, отколкото те с евреите. Петър разбирал, че ако Егоров не е унищожил доносите и в Москва се чуе, че те са се сражавали за белите, а преди колективизацията са били кулаци, спасение за тях няма и тогава последни няма да са те и не им е писано да видят Христос: прав е Яков - всичко е било напразно.

На 10 март и лагерът, и селището на волнонаемните по заповед на Скосирев били изолирани от външния свят и фактически в тях било въведено военно положение. На пътя през блатото бил поставен постоянен контролно-пропускателен пункт и било обявено, че за влизане и излизане от острова е нужно писменото разрешение на началник-лагера. Същото се отнасяло за правото да се използват радиостанцията и неотдавна прокараната до селището телеграфна линия. Петър напълно пресякъл достъпа на Яков и римляните до тях и им вързал ръцете.

Изобщо трябва да кажа, че Яков и Петър си разменили ролите: Петър сякаш се пробудил и отново станал предишният - умен, силен, пресметлив. Той винаги и по всички линии бил пръв сред другите апостоли и сега било ясно защо. Сравнен с него, Яков изглеждал като дете. Петър виждал това и сега добре разбирал, разбирал защо по-рано отстъпвал на Яков: Яков наистина бил за него дете, син на приятеля му от детството. Петър все още го обичал и се радвал, че не се поддал на приказките на Егоров (скоро след първия донос на Яков Егоров дошъл в Мшаники на лов за мечки, с Петър били приятели още от времето, когато било решено тук да се построи лагер, именно по негова препоръка направили Петър началник-лагер, та Егоров го съветвал да премахне Яков, плашел го, че Яков ще му скъса много нерви, но Петър не го послушал, казал: "Нека си играе игрички момчето, докато ти си шеф в Томск, аз няма от какво да се страхувам"). Петър и по-рано не съжалявал за това, никога не забравял, че няма право да пролее кръвта на Яков. Другите апостоли смятали, че Яков е същински Юда, с него трябва да се постъпи като с предател - да се премахне шугавата овца и толкоз, но Петър смятал, че дори Яков да е предал някого, предал е тях, а не Христос, а е избран от Христос, така че Христос да си решава. А през май Скосирев измислил как да използва чекисткия шеф и се зарадвал, че Яков е жив и е на предишната си длъжност - трябвало му и едното, и другото.

Макар че Яков още тогава бил лишен от каквото и да било влияние върху лагерните въпроси, положението на евреите от Мшаники не се влошавало повече. Както и преди, те били на общи работи, изтощавали се до смърт в мината, но Петър се задоволявал с пълната си власт над тях и нищо не форсирал. Знаел, че Яков продължава да долага. Било трудно селището да се откъсне напълно от света и през пролетта римляните на два пъти успели чрез якутите да предадат доносите на Яков до областта, но този път бил заобиколен, дълъг, понякога се разтеглял до месеци и май в крайна сметка нито един от доносите не стигнал до адресата, във всеки случай те не изиграли роля при последвалите събития. Яков се надявал, че през май, когато в Мшаники започнат да пристигат шлепове със затворници, а после да натоварват и откарват от лагера въглища, той ще успее чрез капитаните да се свърже пряко с Томск, но Петър без усилия отгатнал намеренията му и докато шлеповете стояли на кея, просто поставял Яков под арест.

Както и предсказвали, през пролетта Егоров бил арестуван, това станало някъде в края на април и Петър разбрал, че сега вече никой не му пази гърба. Отпуснатото му време изтича, трябва да побърза. Център на плана, който той отдавна вече разработва и на който залагал, било голямо въоръжено въстание на затворниците от лагера, то трябвало да избухне в края на лятото - в средата или през втората половина на август, - да обхване не само зоната, но и мините, селището на волнонаемните, а после - целия остров. Според диспозицията на Петър през първия ден охраната с бой трябвало да се оттегли оттатък пътя през блатото, като при това загуби до една трета свои хора, а после, след денонощие, през нощта да контраатакува и без помощ отвън, още преди да пристигне такава помощ, сама напълно да възстанови реда. За ръководител на въстанието Петър имал наум Яков, а негов щаб и конспиративно ядро трябвало да станат заетите в постановката евреи от Мшаники и авелитите. Успешното потушаване на бунта несъмнено щяло да ги направи герои сред чекистите и лесно да прикрие другите им прегрешения. А най-важното, въстанието трябвало с един замах да дискредитира всичко, което правел Яков, всички негови доноси - доноси на предател на органите, преминал на страната на затворниците - кой щял да им вярва след това. И друго: по време на боевете щяло да бъде лесно да унищожат не само евреите от Мшаники, но и свободните римляни, изобщо всекиго, който можел да даде показания срещу християните, който ги познавал като бели или кулаци. И тогава вече нищо нямало да попречи на поколението на Петър да дочака, да посрещне Христос. Пък и при кого ли би дошъл Той, ако не при тях - та нали по-нататък нямало никого, всичко свършвало с тях, те наистина били последните.

Планът на Петър, както и всеки план, роден не през война, а по време на щабни учения, бил прекалено добър и затова неизпълним. Идеята да се вдигне въстание на затворниците била наивна, на първо място, защото не се намерил нито един затворник, който би се решил да го организира и оглави, а Яков, на когото Петър толкова разчитал, отдавна далеч не бил същият като през зимата: той явно се бил оклюмал, примирил се бил, че нищо не може да се направи. Било глупаво да се надява на него. Петър се излъгал не само в Яков; той смятал, че колкото по-зле се държи охраната със затворниците, толкова по-скоро те ще въстанат, искал от охраната колкото може повече наказания и жестокости, по двайсет пъти на ден им повтарял, че са нужни искри, искри - все някъде ще пламне. Но искри нямало, затворниците били покорни, изнемогвали и всеки ден по няколко души от тях умирали.

И все пак планът бил толкова красив, че Петър по никакъв начин не искал да се откаже от него и само напразно изгубил почти месец, докато очаквал от Яков поне какви да е действия. Най-сетне разбрал, че това е глупост - и Яков, и въстанието, - и тогава, като не знаел какво да прави, изведнъж си спомнил, че в едно от първите донесения на секретните сътрудници на Яков фигурирал някой си Михаил Коган, професионален разузнавач и диверсант от военните, който май още тогава готвел бягство. Масово бягство, разбира се, не било въстание, но все пак можело да му бъде някаква замяна.

Петър проучил едно-друго за Коган и изяснил, че той е жив и е на общите работи. Мислел да извика и секретния сътрудник, който долагал за Коган, за да го разпита по-подробно, но се оказало, че през есента самият той го е издал на криминалните - бил един от онези трима доносници, които криминалните премахнали преди половин година. Това било грешка и Петър съжалил за тази прибързаност. Но ето че се намерила и една сполука. От пазача той научил, че Коган заедно с други авелити отдавна участва в репетициите на техния театър и там, в сцената със сватбата в Кана Галилейска, играе ролята на младоженеца. Сватбата била същински подарък: излизало, че не е нужно да се променя основната част от плана, просто не Яков, а Коган ще оглави бягството.

На два пъти, за да се убеди, че като избира Коган, не се е излъгал като с Яков, Петър го канил за разговор. Започвал от театъра, от това, че и той не би се отказал да играе с жена като Ана, а после започвал да разсъждава за несправедливостта на света, казвал, че той, Петър, естествено, знае, че обвиненията срещу Коган: шпионаж, диверсии, измяна - са все измислици, той знае и как се прави това, слава Богу, от много години работи в органите, но пак се чуди на Коган и другите военни: да пишеш месец след месец молби за преразглеждане на делото и всеки път да се надяваш, че ще признаят грешката си, ще те освободят, че и ще се извинят - ами че с това човек може да се занимава до второ пришествие - тук целият лагер освен криминалните е осъден по погрешка. Цивилните както и да е, те цял живот са държали само перодръжка, затова се скапват и умират за три години, ами той - нима му е по-добре така? Че нали границата с Китай е близо, хем според анкетните му данни е получил добра подготовка.

Коган разбирал, че Скосирев му се подиграва, но не можел да си обясни за какво му е потрябвал. Приказките за бягство почти не го плашели, тяхната група вече от четири месеца се била разпаднала, а друго нямало какво да му вменят. След ден се успокоил и решил, че вероятно Скосирев се е заинтересувал от армейската му кариера и от някогашния му орден "Червено знаме" - затова е полюбопитствал.

От разговорите с Коган Петър разбрал, че както и предполагал, Коган е човек на действието, щом веднъж е започнал, едва ли ще се спре, каквото и да става, но винаги ще предпочете да тръгне напред с рогата, вместо да чака. Тъкмо такъв човек трябвал на Петър и разбира се, било му от полза и това, че разбирал Коган. Но времето, с което все още разполагал, изтичало, вече ставало дума за дни, Петър трябвало много да бърза, да направи всичко спешно, а за целта - някак да помогне на Коган. Намерил как.

В мината и при проходката, и при оголването на залежите още от първата година широко се използвал взрив - и динамит, и амонал, така че Петър, като изчакал малко, за да не го сплаши, включил Коган в групата волнонаемни, която се занимавала с всичко, свързано с взривяванията. Не го разконвоирали, но докато се намирал под земята, никой не го наглеждал. Бомбаджиите не били твърде подготвени, Коган имал много по-голям опит и бързо поел нещата в свои ръце, волнонаемните само се радвали на това, то било от полза и на Петър. Той бил сигурен, че Коган ще намери как да се възползва от взривните материали.

Само три седмици по-късно от доносник, когото Коган поканил да участва в бягството, Петър научил, че в техния забой били скрити над петдесет гранати и начинанието всеки момент ще доузрее. По това време била събрана и групата за бягство, в нея влезли почти всички, с които Коган се бил наговарял още през есента - общо дванайсет души: осем криминални и четирима "селяни". За съжаление, евреи от Мшаники сред тях нямало. Бил определен дори денят - 2 юли: тъкмо тогава трябвало да приключи товаренето и заминаването на шлепа, който им докарал нова група затворници; в такива случаи в лагера винаги се получавали безредие и суматоха, никой нищо не знаел и Петър одобрил неговия избор, обстановката наистина била удобна за бягството.

Петър харесал и плана на Коган. Той бил строен, прост и скроен с доста резерви. В последния вариант изглеждал така. Вечерта, когато смяната затворници приключвала работата в мината и излизала на повърхността, конвоят я строявал, разделял на бригади и отвеждал при оградата около територията на мината. Тук край портала правели първото претърсване на затворниците, второто, вече по-подробно, се правело пред входа на зоната. Конвойните не обичали първото претърсване, смятали го за излишно и често го правели през пръсти. Преди четири години самият Скосирев въвел това претърсване, и то именно защото от мината можело да се откраднат муниции. Оттогава следял този ред да се спазва строго. Затворниците минавали лесно през претърсването пред мината, в този момент те не носели никакви гранати. Оградата, заобикаляща мината, представлявала редици опъната на стълбове бодлива тел, но не много нагъсто. Близо до портала, но на територията на мината, стоял фургонът на бомбаджиите. Задната му стена била прилепена към оградата. Коган, за да свикнат всички, още седмица преди бягството, докато го боядисвал, извадил отзад една тънка дъска и я бутнал надолу - фургонът имал двойна обшивка, дъската се спряла и се получило нещо като лавица. Било невъзможно лавицата да се види нито отвън, нито отвътре. Коган смятал да пренесе от мината и да сложи там гранатите едва в навечерието на бягството.

Пътят към лагера отначало минавал плътно до оградата. След току-що направеното претърсване конвойните обикновено били уморени, спокойни и благодушни. По това време не било трудно да се пресегнеш и да вземеш гранатите от лавицата, още повече че откъм оградата нямало часови: за тях от тази страна просто не оставало място, пък и защо да стоят там - нали затворниците няма да побягнат през бодливата тел към мината. Но Коган и за това се постарал да се застрахова: гранати трябвало да вземе не един човек, а дванайсетимата, някой можело да се уплаши и той решил, че за всеки случай ще е добре да разсее с нещо охраната и другите затворници. В тяхната бригада имало добър цирков клоун, осъден заради някаква неправилна реприза, и той бил човек на Коган, конвойните, а и затворниците гледали на него снизходително, познавали го от лагерната самодейност. Този клоун трябвало с разни майтапи и фокуси да се погрижи за охраната. Първият етап бил разработен много чисто, тук нямало съмнения, но Скосирев решил, че от полза на Коган ще е и ако той от своя страна изпрати с неговата бригада най-тъпите конвойни.

По-нататък затворниците били вече въоръжени, но заедно с останалите спокойно крачели към лагера. По средата на пътя между лагера и мината, по на два километра в двете посоки имало ручей и през него било прехвърлено тясно мостче от три греди. Отдавна се канели да го разширят, дори докарали греди, но така и не го направили. Затворниците тук се блъскали, пречели си, винаги ставало забавяне и суетня. Ручеят се намирал само на триста метра от настилката през блатото, на която, както обикновено след заминаване на шлеп, дежурели само двама пазачи. Настилката не се виждала оттук, закривал я краят на гората, гора ограждала и лагера, и мината. Пред мостчето затворниците трябвало да хвърлят гранати по пазачите, но да го направят пестеливо и без да се увличат. Коган определил за тази акция петима и съответно само пет гранати. После онези, които били по-близо до конвойните, трябвало да им вземат оръжието и подир останалите да тичат към пътя през блатото. Там първите трима затворници пак с гранати трябвало да елиминират поста, а нататък отвъд блатото вече нямало кой да ги задържи, пътят бил свободен.

Планът на Коган напълно задоволявал Петър. Не било трудно да го съгласува с онова, което смятал да направи той. Удобно му било и че практически точно знаел времето на акцията, бригадата стигала до мостчето около час след края на смяната - Петър проверил това на два пъти, макар че лесно можел и да го пресметне, - а именно в седем часа вечерта. Сега това, което Петър трябвало да добави към плана на Коган, неговата част. Първо, във вече провереното време, седем часа, край мостчето да се струпат колкото може повече затворници. Петър разбирал, че и без това ще побягнат не само дванайсетимата подбрани от Коган, но колко - не знаел, а той искал да са много, в частност всички евреи от Мшаники. С евреите-"селяни" било лесно, те работели в мината и били или в същата бригада, в която бил и Коган, или във втората, която идвала веднага след нея. И със затворничките еврейки нещата се подреждали добре; както и другите жени, по средата на лятото те били заети в селското стопанство и сега плевели зеленчуците в градината край мостчето и ручея. При селскостопанските работи тях почти не ги пазели, със зеленчуците се занимавали волнонаемните, режимът бил доста либерален, но бягства нямало и никой нищо не променял. Конвоят само довеждал затворничките от лагера и ги завеждал обратно. Волнонаемните дори пускали при жените децата им, разбира се, при които искали това, и ако децата били на поне четири-пет години и не ги мързяло, помагали на майките си при плевенето. По-големите деца работели обикновено в своя бригада и отделно, в съседна градина, но и за това можело да се разберат. После, когато смяната свършвала, те рядко си тръгвали веднага за детския дом, обикновено им разрешавали да изпратят майките си, но не по-далече от ручея, където конвоят приемал затворничките от волнонаемните като край граница. Нямало никаква забрана, но тази практика се спазвала строго.

Женската бригада приключвала работа обикновено по същото време, когато и бригадата в мината, но тя била по-близо до лагера и там довеждали затворничките около четиресет минути по-рано от "селяните". Петър обаче искал на 2 юли конвойните да ги задържат и те да стигнат до мостчето веднага след бригадата на Коган и в никакъв случай по-рано от нея. Разбира се, не било трудно да реши този въпрос с конвойните. По-сложно било с римляните и другите волнонаемни. За да ги премахне отведнъж, както и евреите, Петър трябвало да ги събере на едно място, да ги събере така, че всичко да изглежда естествено и да не привлече ничие внимание. Но те не били затворници и той дълго не можал да измисли нищо. Отначало Петър искал да направи край мостчето нещо като митинг, но не се намерил нито подходящ юбилей, нито дата, а и било глупаво да го прави насред полето - за такива мероприятия те си имали площадка срещу селсъвета и тук, при ручея, никой нямало да дойде. Щяло да бъде странно и да свикват хората сега за селскостопански работи: коситбата била свършила преди няколко дни и нямало нищо спешно, затворниците се справяли сами със зеленчуците. Освен това Петър разбирал, че много от волнонаемните, както винаги, ще си намерят оправдания и няма да излязат за плевене. И тогава се сетил, че за неговия план щяло да е много по-добре, ако римляните се съберат не край мостчето, където всичко едва щяло да започне и където те, затворниците и волнонаемните като нищо можело да се изпомачкат взаимно, а по-нататък, където свършвал пътят през блатото, на брега на реката, край пристана на Мшаники.

Идеята била правилна и той веднага намерил толкова естествен и непринуден повод, та можел да си заложи главата, че ще се явят всички. На 2 юли три до пет часа преди акцията чрез кой да е пазач щял да пусне слух, че вечерта на пристана вероятно ще пристигне катерът "Орел" - популярният сред местните плаващ магазин за малките крайречни села. Командир на "Орел" бил Ефремов, един много отракан, както сам се наричал, капитан-управител, и на кораба обикновено имало много и добри стоки, изборът често бил дори по-богат, отколкото в града, до който не се стигало лесно.

Докато римляните чакат "Орел", на същото място, точно на пристана излизат от пътя през блатото и хората на Коган - няма къде другаде. Според техните сметки след вчерашното отплаване на шлепа пристанът трябва да е празен, но ето ти - тълпа волнонаемни. Шестима апостоли начело с него, Петър, първи забелязват затворниците, стрелят и се опитват да ги спрат, затворниците им отвръщат с граната, но християните всеки път застават така, че римляните се озовават между два огъня. В края на краищата част от затворниците все пак успяват да се измъкнат и да избягат в гората, а охраната се забавя на пристана и довършва римляните, които са още живи.

След римляните идва редът на затворниците. По лъкатушещите между блатата пътеки от пладне са разположени постове и Коган, накъдето и да тръгне, среща тях. Той се опитва да заобиколи засадите и отляво, и отдясно, но само губи време. След половин час, вече справили се с римляните, апостолите им идват в гръб - и всичко е свършено. До този час другите шестима апостоли, които са останали на острова, в лагера, са убили евреите от Мшаники, разбира се, ако те не са се присъединили към Коган. Така с евреите най-сетне е свършено, премахнати са свидетелите и делото срещу Яков е напълно готово. Той не само е проспал въстанието, но най-важното, именно актьорите при неговата КВЧ са организирали бягството, оглавили са го и всички до един са участвали в него. Ясно е, че от такава история няма как да се измъкне.

© Владимир Шаров
© Здравка Петрова, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.04.2019, № 4 (233)

Други публикации:
Владимир Шаров. Репетиции. Прев. Здравка Петрова. София: Факел Експрес, 2018.