ИЗ "БЪДЕТЕ КАТО ДЕЦАТА"

Владимир Шаров

web

Аз прекарах юни и началото на юли 1962 година в санаториалното отделение на болница "Кашченко". Заедно с мен тогава там лежеше историкът Александър Василиевич Фарабин. Неговият случай беше доста тежък. Върху депресията - за нея имаше сериозни основания - се бе насложила мания за преследване. Преди болницата в страха си, че ще го убият, Фарабин цяла есен бягал по влаковете, като се прехвърлял от едно железопътно направление към друго, и едва "откъснал се от потерята", цъфнал при леля си в Углич. От там го прибрали родителите му. Петдесетгодишен, той продължавал да живее с майка си и баща си.

По думите на лекарите в нормалния си живот Фарабин бил човек кротък и прибран - истински книжен плъх. Негово истинско жилище бил не апартаментът на родителите му, а архивът на Октомврийската революция, където, ако му разрешели, с радост щял да остава и за нощувка. Двайсетина години Фарабин спокойно работил като научен сътрудник в много престижния у нас институт "Маркс - Енгелс - Ленин", а после изведнъж започнали едни събития, които накрая го накарали да замита следите си.

Отделът, в който работел Фарабин, изучавал последните четири години от живота на вожда на революцията. Александър Василиевич се ползвал с уважение тук, анкетните му данни били безукорни (навремето баща му бил кандидат-член на ЦК), бил трудолюбив, предан на делото и в дирекцията се говорело, че веднага щом атестационната комисия утвърди докторската му дисертация, на Фарабин ще предложат да оглави сектор. Но още преди първата предварителна защита вътре в отдела всичко тръгнало наопаки.

Фарабин бил добър, наивен човек, приел възторжено Хрушчовото разведряване и очевидно решил, че сега вече няма забрани. В качеството на докторска дисертация той представил на колегите си пълен летопис на пребиваването на Ленин в Горки плюс подробни коментари към него. Изследването било направено с рядка педантичност, достатъчно е да кажем, че Фарабин бил възстановил живота на Ленин буквално по минути, впрочем никой не се и съмнявал в неговия професионализъм. Лошо било друго - след труда на Фарабин щяло да се наложи цялата официална история на партията да се изхвърли в клозета. Естествено, колегите по сектор веднага направили донесение срещу Фарабин.

За щастие, никой не жадувал за кръв и когато в края на краищата Фарабин се озовал в лудницата, решили изобщо да не го закачат. Дали му инвалидна пенсия и го забравили. Междувременно още щом чули за дисертацията, две ченгета от първи отдел на КГБ, без каквато и да било заповед, обискирали жилището на Фарабин и го прочистили откъм всякакви записки, чернови, други материали и най-важното - иззели машинописните копия на ръкописа. Онези, които Фарабин раздал в института, вече били у тях. Не се церемонили много със събраното, а по заповед на директора незабавно го унищожили. Получило се така, сякаш "момче" изобщо не е имало.

Тази история се побрала в два почивни летни дни, които семейство Фарабини, без изключение, прекарвали на вилата си в Кратово. Когато в понеделник се прибрал в града, Александър Василиевич дори не успял да научи, че нищо от свършеното през целия му живот вече не съществува. Пред входа го чакала машинописката, която - ту разкайвайки се, ту плачейки - обяснила, че по молба на съпруга си, учител по история, напечатала един в повече, четвърти екземпляр. Сега искала да го предаде.

С това оцеляло по чудо копие Фарабин сновал из Москва две седмици. Занасял го у познати, молел ги да го скрият някъде, а след няколко часа или хората, или мястото започвали да му се виждат несигурни и тогава се връщал и си вземал папката. Разбира се, държал се идиотски, но така или иначе ръкописът оцелял и по-късно бил размножен. Когато ме изписваха и прескочих до отделението да се сбогувам, Фарабин ми даде един екземпляр и на мен. За съжаление, вкъщи аз пъхнах папката в килера и забравих за нея. Ленин не беше герой на моя роман, но все пак разказите на Фарабин заслужаваха друга съдба.

Фарабин докладваше на своите спътници - обикновено сред тях бях и аз - резултатите от двайсетгодишните си изследвания по време на разходките. От портала до входа на сградата водеше Кестеновата алея, дълга около петдесет метра. Тя била създадена още по времето на Кашченко. Преди да стигне до входа, алеята свършваше с цветна леха, обработвана по всички правила - много от болните обичаха да се ровят в пръстта. По тази алея и около лехата минаваше нашият обичаен маршрут. Та, значи, Фарабин разказваше за Ленин, а по средата на лехата, като организиращ център на пространството, се извисяваше двуметровата фигура на седналия вожд. Освен това Ленин беше щедро позлатен. Паметникът, ако не броим мястото и разцветките, всъщност не беше лош. Масивната, мощна фигура беше доста експресивна. Дясното рамо на статуята скулпторът така бе привел и издал напред, та да разбереш, че след минута Ленин просто ще смаже опонента си.

Във всякакво време Фарабин се разхождаше с шапка на главата. Щом приближеше лехата, всеки път я повдигаше и се покланяше. В този жест нямаше и капчица ирония, нищо освен нежност и почит. Инак вероятно е просто невъзможно цял живот да се занимаваш с един човек. На черепа на Ленин често кацаше гургулица. Подплашена от замаха с шапката, тя послушно излиташе и всичко изглеждаше така, сякаш Ленин като на стар познат отговаря на поклона с поклон. Номерът с шапката не успяваше всеки ден, но когато успяваше, Фарабин до края на разходката беше весел, лесно се разсмиваше.

Лудницата, слушащият разказа за себе си учтив златен Илич, самият стил на повествованието на Фарабин действаха и на мен. За Александър Василиевич Ленин и сега без никакво съмнение беше жив, често по време на разказа Фарабин се кълнеше в негово име, без особено да се смущава, го призоваваше като свидетел на думите му.

Трябва да спомена, че Фарабин разказваше своите ленински истории не поред; хронологията, последователността, логиката на изложението не го вълнуваха твърде. Един епизод сменяше друг външно без никаква връзка, освен това много пъти те се повтаряха и едва по-късно, след седмица-две, човек започваше да разбира, че това не е било случайна грешка на разказвача. Болният Ленин стигал до една и съща мисъл трудно и от различни посоки. В това се криела неизбежността на всичко и Фарабин се чувстваше длъжен да ни я покаже. Ние трябваше да разберем, че съдбата не оставила на Ленин и най-минимален шанс да я измами, поне мъничко да се размине с предназначеното за него.

Бавно, без припряност той ни разказва за човек, който отчаяно, понякога до безумие е уплашен да не повтори една грешка. Макар че след двата инсулта Ленин така и не се съвзема - например говорът му е изгубен напълно, - той е преизпълнен с предишната си вяра и предишната си решимост да ни спаси. Как - той още не знае. Тоест вече се досеща, вече различава пътя, но се бои да тръгне по него - прекалено нов и непривичен е той. През тези години Ленин много мисли за Бог, но не защото е тежко болен и осъзнава близостта на смъртта. Никаква улица с еднопосочно движение. Той не е блуден син, завръщащ се при баща си, не е грешник, който със сетни сили измолва спасение. По пътищата на промисъла Божията роля на Ленин е все така велика и Господ не забравя това.

Като се опитва да обясни на Ленин какво иска от него, Бог току му подава знаци, може да го хване за ръка или да му каже направо. Впрочем, когато Ленин упорства, се случва Господ да изгуби търпение и жестоко да го бие, сякаш е Йона. Всеки удар отпраща Ленин обратно в детството, по-нататък и по-нататък в недрата му. Но не един месец ще мине, докато Ленин започне да разбира, че това не е наказание, а път, че всичко е правилно и той не бива да се противи.

Колкото и Ленин да се стреми към Бог, той пристъпва трудно по новия път; за него този път представлява разрив с предишния живот, разрив с партията, с работническата класа. Последното е особено тежко за Ленин. Защото той не е бил обикновен, малък човек, когото никой не познава и от когото нищо не зависи, чието отдалечаване дори няма да се забележи. Той е бил вожд, той е набелязвал и прокарвал курса и милионите, които са го следвали, са му вярвали повече, отколкото на себе си. И ето че сега Господ казва, че очаква Ленин без работниците. Тоест настоява за ясно безпрекословно отдръпване, обяснява, че така трябва, че друг изход няма.

Фарабин успя да ни разкаже за Ленин много неща, за съжаление, вкъщи започнах бързо да забравям болницата. То се знае, нещичко остана, но другото се изтри за година-две, като с парцал. И Фарабин се отдръпна в сянката. Не си спомнях нищо и за ръкописа му, докато изневиделица не се пръкна една история. Сега, след като неведнъж, и то старателно, съм чел неговия труд, искам да отдам дължимото на автора - извършил е уникална работа.

"Не е новост - започва Фарабин още във вестибюла (за мен това е първата разходка), - че във всичко, свързано с политиката, Ленин е притежавал рядка интуиция. И все пак сега му е било трудно да ѝ се довери. Прекалено силна била инерцията, силна била властта, която получил през седемнайсета година - и двете като с клещи удържали Ленин в предишното русло. И двете не преставали да повтарят, че никой няма да го изведе до целта по-бързо от тях. Изобщо те май му помогнали да свърне, а може и да са го принудили. Но колкото и да му било тежко, Ленин и тук се държал честно. Според сестра му Мария, когато умирал, когато виждал, че умира, той упреквал Господ само за едно: че оставащият му живот ще стигне само за няколко начални стъпки, че той няма да издържи и до първия завой. Стрелочникът, сякаш Ленин бил локомотив, го преместил на друг коловоз, той разбрал и приел това, казал на малкото от старите си приятели, които бил готов да вземе със себе си, та те да го придружат в стройна колона и без нито на йота да се отклоняват от килватера, и Господ тутакси го прибрал.

Смея да предположа - продължава Фарабин, - че първият намек накъде и с кого трябва да се върви, Ленин е направил още през лятото на осемнайсета година. На Дон тогава се размърдали офицерите, казаците, вкупом избрали за атаман генерал Корнилов. Създавала се сложна обстановка и в секретариата на партията се обсъждало как да попречат на белите да започнат гражданска война. Главен докладчик бил Троцки, прекрасен практик и същевременно - невъзможен мечтател.

Троцки вярвал, че засега гражданската война може да бъде предотвратена или смазана в зародиш. Най-важното било, без да губят време, да започнат да събират досиета на известните бели генерали. Трябвало ясно да си представят на какво е способен всеки от тях, и следователно с какво е опасен. Троцки бил много внимателен с тези неща, смятал, че психиката на командира, неговият характер, начинът му на мислене във военно време са по-важни и от пушките, и от оръдията. Самият Ленин приемал това като фантазии, въпросът бил дали самият Троцки има, или няма военен талант, но решил, че няма да пречи, щом иска - да се забавлява.

Известно е, че всяко нещо е с времето си. Е, точно в навечерието наркомвоенморът получил от Дзержински кралски подарък. Три дни преди това в жилището на племенницата на генерала на "Моховая" чекистите иззели целия архив на Корнилов. Стотици листове, собственоръчно начертани от него диспозиции на войските, много от тях още от времето, когато Корнилов учел в кадетския корпус. Щабни карти с негови поправки и коментари, освен това пет връзки писма, пратени до жена му от фронта. Докато Троцки с увлечение обяснявал какво има в книжата на Корнилов, без което революцията е обречена, членовете на ЦК, скучаейки, си предавали генералските писма. Уви, били лапидарни, без нито една жива дума. Дали той не обичал жена си и пишел просто от приличие, дали пък не умеел да пише. Дори щабните карти били по-интересни, но на тях единственото, което забавлявало чекистите, били личицата на бебетата, с които Корнилов запълвал всички полета. Личицата, трябва да кажем, били много изразителни, с големи умни очички, пълни бузки и устички, полуотворени и рядко насмешливи. И Ленин ги харесал, дори не се въздържал, което рядко му се случвало, пошегувал се: "Ето кой, значи, ще освобождава светата Рус - и добавил: - Ами че те тук са цяла армия." Всички се засмели, но Троцки го погледнал с укор и Ленин се засрамил.

Последвали две години тежка война. На два пъти, когато Колчак прехвърлил Урал и когато Деникин се готвел да щурмува Тула, и на единия, и на другия се струвало, че болшевизмът в Русия доизживява последните си дни. Измъчен, готвейки се за края, той няколко дни непрестанно мислил, опитвал се да разбере къде е грешката, какво направили не както трябва. За Бог, разбира се, не си спомнял, търсел отговор от Маркс. А по-нататък, като по вълшебство, работите на фронта се оправили, белите още по-бързо, отколкото напредвали, започнали да отстъпват, по-късно съвсем търтили на бяг и съмненията напуснали Ленин.

Към двайсета година Гражданската война утихнала, заключеният в Крим Врангел бил само отглас от нея, нищо повече. Дошло времето цялата огромна страна от Балтика до Тихия океан да се надигне и да строи социализма. Дошло времето още по-стремително, отколкото белите, да громят разрухата, глада, тифа - и тъкмо тук всичко забуксувало. Машината уж работела, въртели се големи и малки колелца, но като на лед - давали празен ход.

Съратниците смятали, че това са трудности на растежа, че една-две чистки ще изгонят от партията лошите комунисти, пребоядисаните, останалите прилепили се гадове, а сега не е нужно да се вдига паника за нищо и никакво. Че в случая забавянето не е подобно на смърт. Но съмненията отново се върнали при Ленин. Настървението изчезнало и с всеки ден той по-ясно разбирал, че не този е пътят. Сигурно е трябвало да излезе пред хората, да заяви това на висок глас, та всички да го чуят, но той отлагал, нещо повече - както и по-рано, продължавал да води партията след себе си.

Това било огромен, непростим грях. Партията от начало до край била негова рожба, той я бил родил и отгледал грижовно. За него тя била дори повече от собствено дете - нали никога не бил рязал пъпна връв. За две десетилетия те така се били сраснали, че той се страхувал дори да помисли да не би в един момент тя да остане без него. Партията го държала със своята безогледна преданост, с абсолютната му власт над нея. Без да се опита нищо да поправи, просто да скъса с нея, било немислимо. Излизало, че той също, както Иван Сусанин - поляците, я е завел в гората на сигурна смърт, а сега я зарязва. Без да знае как да се измъкне от това положение, той продължавал и продължавал да върви, а след него, без да изостава и на крачка, вървяла партията.

След първия удар на 23 март 1921 година, едва започнал да се съвзема, Ленин обяснявал с жестове на лекаря и свой приятел Гетие, че дълго не е разбирал какво става с него, къде се намира. Спомнял си само как, без да знае накъде, си проправял път през тъмни влажни проходи, препъвал се, падал, после ставал и се потътрял по-нататък. Болели го костите и тялото, боляла го душата, наоколо царял непрогледен мрак, нямало дори лъч светлинка, но колкото и да било странно, ето така, сам, му било по-лесно да върви. Сякаш някой бил свалил от гърба му тежко бреме. И изведнъж попитал Гетие: "Може би Господ ме е съжалил и е прибрал партията при себе си?".

От пролетта на двайсет и първа година Ленин наистина почти непрестанно мисли за Бог. За самия Господ, а не за църквата - нея той, без за нищо да съжалява и без да се разкайва за каквото и да било, или я заобиколил, или просто я престъпил. Дори не се опитал да си внуши, че пътят, който тя сочела, не води към спасението, напротив, решил, че може и да е водел, може и да не е - при всяко положение пътят се оказал прекалено дълъг.

Придвижвал се неуверено. И поради болестта, и защото обектът бил нов за него, не успял отведнъж истински да се пригоди. Човек строг, систематичен, тук той виждал всичко откъслечно - не можел и не можел да съшие парчетата, да ги нагласи така, че да си пасват. Всяка мисъл се накъсвала по средата, а по-нататък, изгубил нишката, той час след час преравял, каквото било останало, измъчвал се - какво е това и за кого е. А когато по чудо си спомнял, се радвал, от удоволствие дори риткал с крачета като малко дете.

Той често жалел Бог, тъгувал и за Адамовото племе; всъщност бил готов да плаче за всекиго. Разплакан, сякаш сляп, изпружил ръце пред себе си, търсел и търсел изхода, продължавал да вярва, че изход има. Веднъж забелязал, и това било подарък за него, че ако свърже мисълта си с някой човек, тя става по-силна, не бяга вече, сякаш онзи му помага.

Сред отдавна забравените имена, които изведнъж се върнали в главата му в Горки, бил например Валя Максаков, негов стар приятел още от гимназията. Валя бил известна личност в Симбирск. Той пръв от всички и без проститутка изгубил девствеността си. Това станало в имението на родителите му - през това време те пътешествали из Италия, - където съседната помешчица, младичка вдовица, прелъстила тринайсетгодишното момче. По-късно поради скандал се наложило горката жена да напусне града. След няколко години в Лондон те отново се събрали, живели заедно три години и едва след това се разделили.

И самият Ленин, и неговите приятели слабо се интересували от госпожици, много повече ги занимавало обществото - направленията, начините то коренно, радикално да се преустрои. За това, а не за жени четели, пишели, забравили за конспирацията, спорели като безумни. И все пак, когато през десета година в Лондон получил писмо от Максаков, Ленин веднага се отзовал и в един бар, на халба бира изслушал кротко, май не и без любопитство неговото учение за Евиния корен.

Валя говорел с думи, съвсем различни от онези, които Ленин бил свикнал да слуша, но твърде убедено. Често споменавал Бог, макар и по-рядко поповете, а за църква му служела жената. Нея Валя смятал за купела, за свещения съсъд, в който похотта и мръсното по вълшебен начин се преобразяват, превръщат се в невинност, в чистота на новата човешка душа.

У жената, доказвал Максаков, дълбоко в нея денонощно се извършва оправдаване и спасяване на човешкото племе, инак всички ние и без потоп щяхме да се задавим в собствената си омраза. Той не се съмнявал, че блаженството, което жената изживява насаме с мъж, е знак, давано от нея свидетелство, че този спасителен дар се пази у нея. И нечуваните страдания, болката, без които не минава нито едно раждане, също са разбираеми: та как тя, горката, да не крещи, да не вие, да не се измъчва, като знае, че ето сега онова чисто и непорочно, което си износила у себе си, го даваш сама да погине, без жалост го прогонваш в свят на сълзи и грях.

Докато слушал Максаков, Ленин си мислел, че ако от учението на Валя поне с капчица по-малко лъхало на тамян, нямало да е зле да го запознае с Колонтай и нейните суфражетки, но така ставал само за мезе, като да е някакво сухарче например. После клетникът се върнал в Петербург, а след година съобщили на Ленин, че бързотечна охтика само за броени месеци вкарала съученика му в гроба. По-нататък на Ленин вече не му било до Максаков. Едва сега изведнъж отново се сетил за него.

По едно време с учението на Максаков от самосебе си се свързала идеята, че след Адам и Ной човешкото племе на два пъти се е опитвало да се освободи, да се измъкне изпод греха, и всеки път Господ дълго не е можел да се реши, колебаел се е - твърд ли е човекът, може ли да му се вярва. Така станало и с Авраам, и с Йосиф, съпруга на Мария. В края на краищата, като Си внушавал, че е твърд, Той благославял жените им и те продължавали праведниците. Оттук Ленин се върнал към водите на потопа и решил, че те са същите околоплодни води, в които според Максаков става преобразяването на греха в чистота и невинност. А когато водите са изтекли и Ной е стъпил на земя, това е било неговото второ раждане.

Разбира се, много от нещата, които говорел Максаков, не били нови. Впрочем Максаков и не настоявал да е оригинален. Например той говорел за жената, за нейното тяло като за Земята, която повече, отколкото от Слънцето, се сгрява от вътрешна топлина; за мъжа, който прилежно копае тази почва, та един ден да я засее. Семето трябва да легне на тихо, дълбоко място, обилно с топлина, сокове и така, че след определените девет месеца да съумее да покълне, изпълнено със сили, да напусне женското лоно и да излезе на Божия свят. Харесвали му всички думи, отнасящи се за женското естество, и той се радвал, играел си с тях като дете.

Тогава в пивницата ту обяснявал на Ленин, че влагалището произлиза от корена лаг-лож: "влагам", "ложе", "вложен", ту веднага се опровергавал, започвал да настоява, че не, идвало от думата "влага". Тоест от място, където е винаги влажно и където семето покълва, не загива от засуха. Накрая проформа питал Ленин съгласен ли е, и се укротявал. Сега вече излизало, че влагата и ложето са от един корен. Нали винаги търсим влагата, дали ще е извор, ручей, река, езеро, блато, някъде долу, в някакво ложе. Това съвпадение му се виждало забележително, може би дори решаващо, то ясно говорело, че казаното по-горе е истина. По-късно и тези негови съображения влезли в работа на Ленин.

През деветдесетте години моят бивш експедиционен началник стана голяма клечка в Министерския съвет и по негово предложение аз няколко години работих като шеф на Комитета по образованието в Уляновска област. Преди революцията - Симбирска губерния. Тогава всички в страната започнаха дружно да забравят Ленин. Паметниците му си стояха, но много хора вече не знаеха чии са. Не и в Уляновска област обаче. Тук, из родните си места, Ленин дори не мислеше да отстъпва. Във всеки случай през първата седмица след назначението ми поне двайсетина пъти ми напомниха, че заемам същата длъжност, която преди век заемал Ленин.

Областта беше отчайващо бедна, на моя комитет отпускаха жалки трохи от бюджета и немалка част от тях отиваха за интернатите, в частност за интернат номер три за деца с различни физически недъзи. За града това заведение изобщо беше голямо главоболие. Навремето негов директор бил някой си Лестиков, през осемдесетте години го осъдили за крупни злоупотреби и ето че сега, когато властта се смени, той буквално затрупваше началството на областта с доноси. Наричаше интерната вертеп, твърдеше, че преподавателите там изнасилват възпитаниците, а те на свой ред се сношават буквално в час. Нощем пък по спалните ставали истински оргии.

Този случай беше първият, който аз трябваше да разследвам, и преди да отида в интерната, се обадих на един московски познат, добър детски психолог. Не бих казал, че той ме утеши. Без ни най-малко да се учуди, започна да ми обяснява, че на подобни места децата гледат на половия живот като на всяка друга естествена дейност на организма, невъзможно е да се направи каквото и да е, дори не си струва да се опитва. Лестиков не е излъгал, в интернатите, а най-вече в специнтернатите, възпитаниците започват да спят заедно още при първото влечение. Всичко става доста просто, нали те денонощно са под един покрив. Трябва да разбера, че специнтернатите далеч не са рай, че там попадат болни, тежко болни деца, те нямат много радости и креватът е най-достъпният начин да ги получат. Това, което наистина трябва да ме вълнува, е сред възпитателите да няма педофили и по-големите възпитаници да не развращават, а най-вече да не изнасилват по-малките. Ако такива проблеми няма, а аз въпреки това се репча, втурвам се да вземам мерки, ще постигна само едно - на мястото на сегашните педагози ще дойдат много по-лоши.

Освен доносите срещу целия интернат имаше и десетина срещу някой си Ишченко, учител по история, който през осемдесетте години пръв дал показания срещу Лестиков. На общия фон те изглеждаха невинно. Обвиненията срещу Ишченко бяха, че нарушавайки методиката, употребявал в часовете си много думи, които не знаели и учениците от обикновените училища. С методиката ми просветна. Спомням си как, много доволен от себе си, реших, че ще лепна на неизвестната жертва едно мъмрене и с чиста съвест ще рапортувам пред началството, че мерки са взети. И както ме бе посъветвал приятелят ми, няма да се занимавам с нищо друго. Впрочем в крайна сметка не пострада никой.

Спомням си своето първо посещение в интерната. Чиновете в класните стаи бяха малки и неудобни и след като, за да не преча на никого, си избрах един ъглов, най-отзад, аз няколко минути търсих къде да дяна дългите си крака, най-сетне се понаместих, извадих бележник, химикалка и за по-сигурно включих магнетофон. Отначало мислех само за доносите на Лестиков и едва през втората седмица изведнъж започнах да разбирам, че онова, което чувам в клас, е законна част от историята, която навремето е съсипала живота на много хора около мен.

Реших да предам тук разказите на учителя по история Ишченко за последните четири години от живота на Ленин и по тази причина, и защото трийсет години преди това бях чувал нещо подобно на съвсем друго място и от съвсем друг човек - отдавна покойния Фарабин.

Изглежда, трябва да кажа още две неща. В класната стая, в която правех записите, както става обикновено в специализираните интернати, имаше деца на различни възрасти и на много различно ниво. Но Ишченко едва ли се замисляше дали го разбират (за това Лестиков не бе излъгал). Според мен той не се съмняваше, че на неговите ученици им е достатъчен само намек, за да отделят истината от лъжата. А освен от истината никой от нищо няма нужда. И второ: в разказите на Ишченко - сега аз ясно разбирам последното - се виждат двама Лениновци. Единият - бавно, мъчително умиращ, прощаващ се с миналия си живот. Но у него, у този безнадеждно болен старец, буквално пред очите ни се заражда друг Ленин - силен, упорит, готов за борба.

Ишченко несъмнено беше роден за учител. Просто го чувам как, започвайки всеки урок, се обръща към възпитаниците си: "Вие, ощетените, вие, гладните и премръзналите, изоставените и оскърбените от живота, от никого необичаните и на никого ненужните, знайте едно - Ленин е следвал пътя си именно към вас".

Урок № 1
Смутно време

Ленин от началото на двайсетте, говореше Ишченко, почти не е приличал на себе си, и то не само поради болестта. Самотен, изоставен от всички, той все по-ясно и по-ясно разбира, че на свой ред трябва да постъпи по същия начин с пролетариата. Предаден, и той трябва да стане предател. Все още неумел в разговорите си с Бог, съвсем объркан, той смесва молбите и изискванията, поставя на Господ ултиматуми и веднага заявява, че е капитулирал, че е съгласен безусловно на всичко. Имало дни, когато той с часове, като навит с пружина, измъчвайки себе си и Господ, повтарял: наистина ли пътят към Него не е можело да се прокара по друг начин, без да преминава през измяна?

Към Господ няма път без вяра, без надежда, без любов; а у Ленин поначало не е имало нито първото, нито второто, нито третото - единствено политически нюх, който по-рано никога не го бил подвеждал. Може би понеже на Ленин не му достигала вяра, Господ го следял по-ревниво, отколкото другите хора. Но да се каже, че е бил вкарван в правия път с тояга, не би било вярно. Той сам искал да свърне по този път, много искал, но колко трудно му било! Ето, уж на стария път е сложен кръст и не щеш ли, всичко отново се връща. Онова, на което вчера разпалено се е подигравал, днес не просто се оправдава - с блясъка на истински полемист той го взема на въоръжение. И вече не можеш да разбереш - с кого е той, накъде е поел.

Трябва да признаем, че през двайсетте години, макар и без вестници, без книги, без диспути с опоненти, политическото развитие на Ленин продължило. Променяли се възгледите му за революцията, за комунизма. Предишният марксизъм с неговия спасяващ всички и всичко пролетариат умира у него. Ленин започва да проумява, че не е бивало да разчита на работническата класа. Тя е изцяло в миналото и то като с мрежи го дърпа, дърпа го назад. Да строиш с работници свободен от зло и грях свят, е безнадеждна работа.

Уж тук всичко е ясно, но след ден - ето ти нова промяна. Ленин в своя спор с Бог по най-трогателен, най-решителен начин се опитва да защити, да отбранява пред Него хората, които е водел по-рано. Казва: нищо, че човекът на труда е толкова черен, греховен, че с нищо не можеш да го очистиш. Нищо, че който и босяк да вземеш, все ще е крадец и лъжец, пропаднал пияница и блудник. А бедите, които са го сполетели, са го направили още по-лош. Отмъщавайки на света, той си го изкарва на слабите. Пребива до смърт жена си, децата си. И веднага пита Христос - нали Той е казал, "че... на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние" (Лука 15:7). Настоява, изисква от Бог отговор, макар отдавна да знае, че лумпенът не само другите не може да спаси, ами и себе си.

Търсейки кого другиго, ако не трудещите се, Господ го е обрекъл да води сега, към двайсета година Ленин отново преравя цяла Русия, мисли за селяните, за бившите помешчици, за буржоазията, за чиновничеството, за интелигенцията - вътре в нея отделно за свещениците и за хората, занимаващи се със свободни изкуства, но никъде не намира чисти и непорочни хора. Разбира се, той се е досещал кой трябва да стане новият свят народ, но се е правел на разсеян, преструвал се е, че не разбира. Нахално е молел за ясно знамение свише, че да не би пак да се заеме не с когото трябва и да го поведе по грешен път. Питал е защо враговете, когато бил с работниците, в един глас твърдели, че ето на, уж той е безбожник, антихрист, звяр, по-лош от Диоклециан, а пък Господ го обича, изпраща му победа след победа.

Лесно е да разберем Ленин, обяснява на класа Ишченко. Той е бил човек целеустремен, не е обичал да се разпилява и преди революцията главата му изцяло е била заета с партията. Рядко е имал възможност спокойно и отчетливо да помисли за вас, децата. Освен това не е имал повод: той не е имал свои деца, а за чуждите е знаел, че ако комунизмът победи, те определено ще са добре. Общо взето детското бърборене, веселата детска гълчава - всичко това не го е вълнувало твърде. Самата мисъл, че един ден ще трябва да живее, че и да работи край бебе, го ужасявала. Когато другарите му, сдобили се с потомство, се опитвали да придумат за това и тях с Надя, той се измъквал с шеги, казвал, че кърмачетата миришели на мишки - а Крупская до сълзи се страхувала от тях.

Впрочем въпросът не е само в мишките; от недорасляците, гаменчетата, дребосъците - различно ви е наричал - Ленин май е имал и някакъв страх. Вярно, сополанковците са били беззащитни, слаби, но същевременно у вас го е смайвала волята ви, вродената ви политическа ловкост. На пръв поглед, щом не можеш да направиш и крачка без чужда помощ, трябва и да се държиш съответно; хлапетиите обаче умеели така да извъртят работите, че не само на работниците, а и на кадровите нелегални партийци започвало да се струва, че техните дрисни, сополи и вопли са най-важни от всичко. Крупская, уж добър, верен другар, и тя веднъж казала, че иска да роди. Този въпрос бил отдавна решен за Ленин и той не намирал смисъл да влиза в дискусия по него, само отбелязал, че децата причиняват по-голяма вреда на световната революция, отколкото всички тайни полиции, взети заедно. Мотаейки се в краката му, те фатално препъват идейния пролетариат. Само като отстъпка добавил, че няма абсолютно нищо против дребосъците, просто смята, че за тях първо трябва да се изгради друг свят.

Първия път Крупская премълчала, а след една година печално казала, че тогава тя вече няма да може да роди. Той започнал да я гали по косата, но сцената се получила фалшива и Ленин не се удържал, казал: "Спомни си за Сара". Крупская се разплакала, но по навик скоро му простила. Вечерта в парка те, както обикновено, се разхождали заедно.

Седемнайсета година, Гражданската война почти нищо не променили. Той не си затварял очите за нищо, знаел, че милиони бездомни, гладни, премръзнали, боси и голи хора скитат от Питер до Владивосток. Мрат като мухи от инфлуенца, тиф, холера. Но с какво можела да помогне партията, откъде да вземе за тях хляб, лекарства? Та нали често дори червеноармейците оставали без дажба. Разбира се, той ви е жалел, измъчвал се е, че сте се родили твърде рано и сте случили най-лошия момент, оказали сте се онова сурово, от което никой не се интересува, когато то гори покрай сухото. Той не изключвал, че жертвите можели да бъдат и по-малко, но не смятал за правилно да се хабят средства за благотворителност, за бърсане на сълзи, неведнъж говорел в ЦК, че нямат право да се занимават с показност, с гримиране на грозното, единственият начин да се справят с проблема е в най-кратки срокове да разгромят белите.

През есента на двайсета година, когато на Врангел му останал само Крим, Ленин казал на Дзержински, че е време да се върнат при безпризорните. Впрочем и тук нещата били променливи. Трескавата дейност се сменяла с месец-два застой и отново указанията за Дзержински завалявали. Умни, конкретни планове имало много, но работата спирала дотук. Колкото и ясна, логична да била картината, Ленин не успявал да си представи, че крачи начело на колона от деца. Знаел, че не е прав, но не можел и не можел. Ясно виждал себе си и тях поотделно, но дори когато се озовавали близо едни до други, те сякаш били слепи, шарели, шарели с ръце и никога не се намирали. Неведнъж опитвал той да разбере защо става така, спомнил си как сметнал, че причината е у него, задето няма собствени деца, и неочаквано се огорчил.

Нали никога не бил държал в ръце новородено, не умеел година след година да следи как то расте и се променя, Ленин бил свикнал да смята детето за нещо като заготовка, обикновен необработен материал, от който може да се получи пълноценен работен екземпляр само след грижлива обработка. От време на време се питал: а дали е нужно изобщо да се лигавим с тях, в края на краищата нали първочовекът не е имал детство. Господ е изваял Адам отведнъж в белова.

Сам в своя кремълски кабинет, с искреното желание поне някак да оправдае дребосъците, Ленин си припомнял всичко, което знаел за децата, но не изпитвал нищо друго освен погнуса. Безпомощни, зависими и същевременно хитри; плашливи, за нищо и никакво се хващат за полата на майка си; продажни: гледаш го, с часове пищи, като че го колят, а след секунда, щом получи бонбончето, млъква. Нечистоплътни: през четиринайсета година, точно една седмица преди световната война, хлапето, дето го помолила да подържи Роза Каменева, се наакало направо на коленете му. Изобщо гадно, мръсно племе.

Вярно, и те, и пролетариатът в еднаква степен са жертви на предишния режим. Но каква огромна разлика! Работниците са сплотени, имат спойка помежду си, готови са като един да се вдигнат на борба, тоест работниците без никакво съмнение са били родени болшевики, а вас, ако изобщо е бил готов да ви сравни с някого - само с буйните и плашливи анархистки гадове.

През двайсет и първа година в завода "Червена турбина", където Ленин трябвало да държи реч за пръв път след покушението на Каплан, неговият шофьор го прекарал покрай Сухаревския пазар. От Кремъл били тръгнали малко по-рано и за никъде не бързали. Ленин зяпал насам-натам, което отдавна не му се било случвало, бил спокоен, весел. Било му дошло до гуша от кабинетната рутина, липсвало му живото общуване с масите и бил в прекрасно настроение.

Пред портите на пазара се биела цяла орда гамени. Той казал на шофьора да спре, искал да погледа кой ще надвие. Биели се с ножове, с ашици, напълнени с калай, няколко хлапаци вече лежали окървавени. В края на краищата той наредил на двама чекисти от придружителите му да слязат от колата и да спрат безобразието.

Охранителите ги било страх да се занимават с разбеснелите се банди и увъртали, но Ленин настоял. Не щеш ли, всичко се оправило като във водевил. Щом видели двамата чекисти с кожените куртки и наганите, вагабонтите си плюли на петите. След минута сякаш нищо такова не било имало. Тогава Ленин отново си помислил, че децата са анархистка паплач, жестока, страхлива, и вечерта казал на Дзержински, че да се изловят безпризорните, е нищо и никаква работа, най-важното е да ви превъзпитат. Да изковат, да изваят от почти непригоден материал закалени, предани на революцията работници, своята смяна.

След разказаното, продължаваше Ишченко, е ясно, че Ленин е имал достатъчно причини да не чува Господ. Но той упорствал и упорствал, докато на двайсет и пети май двайсет и втора година не го сполетял нов удар. Двайсет и пети май е повратна точка - началото на излизането на Ленин от възрастния живот. За самия него това излизане било не просто трудно, но дълго и не твърде разбираемо.

Пак чрез Гетие през юли двайсет и втора година той с недоумение се оплакал на Троцки: "Та аз не можех нито да говоря, нито да пиша. Наложи се като малко дете да се уча отново". И пак на Троцки Крупская след половин година обяснявала: "Той отдавна не може да чете, но замирише ли му на нов вестник, ръцете му сами посягат към него. За него печатарските миризми - на хартия, на мастило, на машинно масло - са някак радостни, бодри, весели, по обяд той, макар да знае, че това е вредно за детството, се придвижва с количката си до масичката с вестници и списания и моментално, като същински джебчия, грабва с очи заглавията в "Правда". После, сякаш нищо не е било, продължава нататък".

Особено се тормозел Ленин, задето не можел да пише. Казвал на Бухарин: "Като се докара човек до състоянието на Акселрод, това е направо ужас". И друг път: "Можете да ми честитите оздравяването. Доказателство е почеркът ми - погледнете, той е почти човешки".

Така повече от година се лутал насам-натам, още повече че близките не съчувствали на оттеглянето на Ленин към детството. Мария Улянова писала: "Сънувах, че Илич е отново предишният. Ах, колко хубаво би било да е така!". Крупская неведнъж се опитвала да заговори за това, питала го защо сега вика при себе си само деца, след като целият народ е готов да го следва. Не вярвала, че останалите са баласт, че собствените грехове препъват по-зле от всякакво въже - такива, каквито са, те не могат да стигнат до никъде.

Крупская много дълго се надявала, вярвала в оздравяването му. На двайсет и седми септември двайсет и втора година тя записва в дневника си: "Днес до среднощ коленопреклонно молих Ленин. Убеждавах го, че само за седмица може да разпъди кремълската шайка, а после да прави каквото иска, вече няма да му се бъркам". Тя толкова го молила, че веднъж той замалко не се поддал, едва в последния момент разбрал: на мястото на днешните ще дойдат други и нищо няма да се промени. Пътят към Спасението е един - с децата към Йерусалим. Впрочем и Крупская изстивала, както била свикнала от десетилетия - примирявала се, дори го молела за прошка. Едва от март двайсет и трета година двамата отново са единни.

Ленин завивал бавно, като голям тежък параход - продължаваше Ишченко, - но той завивал към вас, в това няма съмнение. Все по-ясно виждал, че вие сте единствените, които наистина нямат какво да губят. Опасявал се само от едно - дали ще успее да намери общ език с вас. Знаете, че Ленин не е бил пролетарий, но никога не изпитвал плахост пред работниците, децата обаче били нещо различно.

Той виждал, че за да бъде приет от вас, преди всичко трябва самият той да стане дете, завинаги да се прости с възрастния живот. Инак така и щял да си остане чужд за вас. Вашата невкорененост в миналия живот го привличала като наркотик. На Крупская казвал, че само вие сте готови до основи, като Господ при потопа, да разрушите, да пометете всичко от лицето на земята. Узряването, обяснявал ѝ той, означава приемане на грях в душата, а в света, който ще изградят децата, изобщо няма да има грях, а значи - и узряване.

Именно пътят на Ленин към детството бил начало на неговия собствен път към Светата земя - и това е най-важното. Макар че и по-нататък той се придвижвал към Йерусалим не твърде уверено, понякога току се свличал в канавката, а когато Господ го улавял, не се разкайвал, а като малко дете се оправдавал, питал защо за него, за Ленин, да се върне в детството е същото, като да си отиде в смъртта. Та това не е честно... и тутакси разбирал, че не, честно е: прекалено много кръв бил пролял вече.

Урок № 2
Ръковидецът

Ишченко разказваше на класа, че през двайсета година, в началото на април, малко преди Ленин да говори с Дзержински за безпризорните, поканеният в Кремъл Гетие поискал разрешение да доведе свой приятел от военномедицинската академия, много симпатичен човек, също лекар, който се занимавал със сляпо-глухонеми деца. Името му било Демидов.

От баща си, собственика на уралските чугунолеярни заводи, той наследил значително състояние и то цялото отишло за построяване на клиники за тези нещастни болни. И именно един от тези възпитаници искал да представи Демидов. Крупская веднага схванала, че сега, когато парите са отишли на вятъра, Гетие и Демидов се надяват Ленин да помогне, но си премълчала. Впрочем по време на обяда лекарите се държали учтиво, дори не продумали за дажби или ордери.

Всички останали смаяни от самото дете, момче на дванайсетина години. То много внимателно и без да изостава от другите, изяло супата, после кашата, изпило компота. Вероятно, понеже околните го наблюдавали много внимателно, разговорът често секвал. Най-зле от всички изглеждал Демидов. Понеже прекарвал денонощия наред заедно с възпитаниците си и ги обгрижвал като родна майка, той умеел да ги научи да разбират и себе си, и другите, но не съумявал добре да обясни това на Ленин.

Ленин искал да знае как Демидов разговаря с пациентите си и как те разговарят с него, самия начин на обучение на човешки говор. Но ясна картина не се получавала. Той разбрал единствено, че в началото вместо обичайното обръщение, например: "Кажете, уважаеми" или "Иван Петрович!", те сигнално докосвали ръка с ръка или пръст с ръка и получавали същото в отговор. По-нататък детето получавало първи представи за нещата. Учителят предава с ръка в ръката на възпитаника предмета един, втори, трети път, а после пак там, на ръката на събеседника рисува с пръст неговите контури. Тоест жестовете, рисунката крачка след крачка се превръщат в образ на предмета. Това е ювелирна работа и за нейния успех е незаменимо скулптирането. То ускорява обучението десетки пъти. С една дума сляпо-глухонемите и виждат, и говорят, и чуват с ръцете. Ръцете, повтарял Демидов, им заменят всичко.

След десерта Крупская раздала на всички по една червена ябълка и седнала пред пианото. И тогава момчето неочаквано станало от масата и без да се колебае, тръгнало след нея към инструмента. Крупская била в прекрасно настроение, свирела пиеса след пиеса, а то стояло до нея и поставило ръка върху гладкия студен капак на рояла, като омагьосано слушало вибрацията на дървото.

На масата, когато тя свършила с музицирането, разговорът отново се върнал към ръцете. Чрез Демидов Ленин попитал момчето какво друго може да прави с тях. То отговорило, че например по напрежението на мускулите, по тупкането на жилата лесно определя настроението на събеседника си: дали той е притеснен, дали се вълнува, дали крие нещо, истината ли казва, или вече се готви да излъже. Казало, че ако човекът се чувства зле, ако страда, това веднага се предава на оногова, който държи ръката му. По-нататък разговорът тръгнал гладко. Особено интересно говорило момчето за движението на въздуха и за миризмите, които също рядко го мамели.

Ленин и Крупская, още докато ядели супата, обърнали внимание, че всеки път, когато прислугата влизала в трапезарията, момчето едва забележимо потрепвало и сега чрез Демидов Надежда Константиновна го попитала дали нещо му е пречело. То се усмихнало добродушно и обяснило, че Ленин знае не по-зле от него: без сигурни информатори няма оцеляване. За влезлия човек му говори въздушната вълна. Отначало, когато стигне до него, тя го блъсва в бузата, после заедно с миризмата се плъзва надолу. Добавило, че и за демонстрациите научава по силното движение на миризмите. Но в тях няма хаос, струите на работническите колони се движат на мощни, жилави потоци, които само по време на митинга се сплитат в плитка. Казало, че обича наблизо да маршируват силни и остри миризми на работници - на тютюн, на прясно отсечено дърво, на метал, на гъсто смазочно масло, и край тях - меките миризми на труда и телата на работнички, миризмите на прясно изпрани дрехи, на мляко, на пот, на сапун.

Но до края на живота си Крупская си спомняла нещо друго. Вече на вратата, сбогувайки се, момчето изведнъж хванало ръката на Демидов и с дългите си силни пръсти започнало трескаво да потропва нещо. Крупская била сигурна, че става дума за останалия в стаята Ленин, че именно на него момчето иска да каже нещо извънредно важно. Но въпреки очакванията ѝ Демидов нищо не превел, напротив - засуетил се, разбързал се да си тръгват. Очевидно той бил доволен от посещението и сега се страхувал да не развали впечатлението. Момчето обаче се оказало доста умно. Изобретателно и упорито, то изпускало ту шапката си, ту ръкавиците, ту шала, напъхвало крака в чужди обувки и Демидов дълго не успял да го изведе навън.

Няколко минути Крупская наблюдавала тази няма разправия, после ѝ омръзнало и казала на Демидов да преведе какво иска момчето. За съжаление, Демидов се оказал прав - молбата не била твърде приятна. Момчето умолявало Ленин да му даде да опипа лицето му, инак се страхувало, че когато му дойде времето, то няма да го познае. Разбира се, Крупская нямала намерение да предава такива неща, но Ленин чул от стаята думите на Демидов и за нейно учудване се съгласил.

Същата вечер Крупская записала в дневника си, че когато Демидов и възпитаникът му си отишли, Ленин взел ръката ѝ, подържал я и я погалил няколко минути, после неочаквано казал: "Не тъгувай, всекиму неговото. Творци сме на преходните форми към комунистическия строй, но ние бяхме необходими, без нас щяха да дойдат други, онези, които самите са комунизъм".

© Владимир Шаров
© Здравка Петрова, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.03.2019, № 3 (232)

Други публикации:
Владимир Шаров. Бъдете като децата. Прев. Здравка Петрова. София: Факел Експрес, 2019.