Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В ИМЕТО НА БАЩАТА

Бала

web

Отбих се при педиатъра, макар че бях вече на двайсет години и точно отбивах военната си служба. Медицинската сестра подчерта, че докторът не бива да ме вижда във военна униформа, тъй като това ще го ядоса: мрази войниците, полицаите, железничарите и медицинските сестри. Затова нямала върху себе си сестринска престилка, крякаше тази жена. Защо ли изобщо бях отишъл там? Не изключвам, че всичко това само ми се бе присънило през шейсет и трета или година по-рано. Накратко - беше ми зле. Влязох в ординацията при лекаря и погледът ми падна върху ръцете му. На дясната липсваше средният пръст и показалецът.

- И така, какво имаме? - попита ме той.

После реши, че ще извърши преглед на тестесите ми, започна да ги пипа и обяви нещо, което в последствие се оказа важно:

- Не бива да се размножавате, другарю! Не се плодете, тъй като ще сътворите хищник.

Чаках какво ще стане по-нататък.

Докторът продължаваше:

- Но ако вашата жена е окапала ябълка, слаба, болнава, на която още на трийсет години ще ѝ опадат зъбите и ще ѝ се разреди косата, което е доста рядко при младите жени, роденият хищник ще ви лепне клеймо. Ще се роди страхливец. Такъв, който вътрешно е хищник, но външно се прикрива. Не причинявай на никого това, момче!

Предупредително вдигна показалеца на дясната си ръка. Значи показалецът не му липсваше.

 

Седях на студената найлонова подложка, с която бе покрит белият чаршаф в ординацията, членът ми висеше, топките ми отпочиваха в лекарската длан. Той ги претегляше.

- Но може - мърмореше, - може да имаме щастие и в края на краищата да станеш импотентен. Това би следвало от факта, че едното яйце е някак си недоразвито... сякаш вмъкнато... стегнато, дребничко, златно, нежно яйчице. - Дръпна ме за тестесите и ми удари един шамар. - Недей да чукаш, разбра ли?!

Инстинктивно го ритнах в лицето, това бе по-скоро конвулсия, а не агресивен отговор. Бързо си навлякох гащите и изчезнах от лекарския кабинет. Той викаше след мен от линолеума, където бе останал да лежи след ритника:

- Знам, че си войник! Да не мислиш, че нямам всичко за теб в документацията?!

Докато бягах, осъзнах, че познавам една такава жена.

Точно такава, за каквато бе говорил лекарят.

 

Обади се синът ми, че иска да продаде семейната къща. Половината от нея все още ми принадлежеше. Всъщност не, беше друго: телефонира ми някаква госпожица, която искаше да закупи къщата от сина ми. Синът ми, разбира се, не ми се обади. Той дори не би ме поздравил. Говоря за по-малкия. По-големият е различен, но се премести някъде и не остави дори адреса си.

 

Някога и аз имах баща. Предполагам, че беше горски. Беше му зачислен държавен конски впряг и кон. Веднъж ме взе със себе си и до днес в ушите ми звучи свистенето на камшика - кратък, остър звук. Пътят по дигата бе неравен, подхвърляше ни, татко мляскаше, тук и там плюеше, изведнъж простря ръка към гората покрай реката и каза:

- Това всичко съм засадил аз.

Колата свърна от пътя и спря долу на края на гората. Скочих в тревата и оттам погледнах татко. Не беше стар. Винаги съм се страхувал от старостта. А тогава още не можех да си представя как ще изглежда старостта му: постепенно отрязване от краката, диабет, безсилие. Мама изцяло го държеше в ръцете си.

 

Между дърветата растяха храсти, някои болнави, с пожълтели клонки, под тях се мяркаха лъскавите гръбчета на земноводни. Влага. Татко бавно слезе, потупа коня по задницата. Обичаше го повече отколкото мен, но не се оплаквам, не искам да се взема прекалено на сериозно този случай.

- Idefidej - я слушай, помръдни се, и ти трябва да се постараеш, - повтаряше мама на татко на унгарски, когато след десетина години го обръщаше на другата страна на високото застлано легло.

Вода до колене заливаше цялата област. Пръкнаха се огромни комари, които се впускаха оттам на облаци към града. Конят цвилеше, татко го успокояваше. Закрачихме по-дълбоко в гората.

- Adok én neked - ще ти дам да разбереш - задъхваше се мама, докато обръщаше татко. - Jóžef - казваше му тя с упрек.

- Idefidej, Ilonka - започваше тя след това разговори с жена ми, за да привлече вниманието ѝ, макар че не обичаше жените, повече харесваше мъжете, тъй като я чуваха, когато говореше, поне така изглеждаше, но не и жените, те само твърдяха, че я слушат, когато говореше с тях. "Слушам те, Марика" - казваха, но при това скубеха попарената патица или се занимаваха с детето.

- Idefidej - дърпаше мама за ръкава снаха си, невнимателна слушателка.

- Чувам те, Марика.

Мама обръщаше татко.

А хората, които се обичат, неведнъж взаимно се довеждат до лудост.

Татко имаше високи гумени ботуши, но малко след като слязохме от колата, събу моите обувки, за да не ги похабявам. Вървях в калта и водата бос. Панталоните ми се намокриха, на татко това не пречеше. Дори не гъкнах, когато в петата ми се заби нещо остро, само се спрях за малко.

- Да вървим, да вървим - замърмори той, но ботушите му затъваха все по-дълбоко. "Момчето трябва да се тренира" - казваше той на мама, своята жена.

 

Той очакваше наводнения, но те се появиха много по-късно в Средна Европа и подминаха нашия окръг. Като гледах ботушите, потопени до върха на гамашите в калта, ми се струваше, че не сме в наводнена гора, а в басейн с фекалии в новата пречиствателна станция за отпадни води, построена точно там, където гората се срещаше с покрайнините на града. Представих си как баща ми пада в лайната на всички наши съседи. В лайната на цялата наша улица и на всички околни улици. Исках да се удави в това зловонно блато. Щеше ли да бъде достатъчно жестоко? Предполагам, че би го оценил. След години си давам сметка, че този мой спомен е изфабрикуван: пречиствателната станция зад улица "Ловджийска" построиха по времето, когато баща ми вече не можеше да се движи.

Добрахме се до възвишението насред гората, остров сред царството на калта.

- Защо се трепахме да дойдем тук? - попитах намусено, седейки на един пън. Държах с двете си длани болния крак.

- Тук ми харесва - отсече той, запали си ръчно свита цигара и след малко вече издухваше дим, който ме щипеше в очите.

Баща ми беше обществено известен мързеливец.

Не си даваше зор за нищо.

Единствен от познатите ми дотогава възрастни хора можеше да се изключи, да седне, да пафка, убеден съм, че при това дори не размишляваше. Накратко - седеше и пустотата го поглъщаше. И хабер си нямаше от будизма. Родителите му произхождаха от пустата, там имаха стопанство. Веднъж ги посетихме, за повече не се намираха пари за пътуване или мама се бе скарала с тези хора, бе дръпнала завесата, шлус. В пустата препускаха коне, а в локвите се търкаляха черни прасета. Родителите на баща ми отглеждаха сиви говеда, спомням си широките им рога. А също така миризмата на прастари мебели в дългата ниска къща. Обитателите ѝ правеха впечатление на озлобени фалирали представители на средната класа, които ударите на съдбата бяха прогонили от някакъв буржоазен квартал на Будапеща. Мазетата, наблъскани с миризливите мебели... Малки витринки с религиозни образи, неестествено студено въздействащо восъчно лице на Богородица, филигранно украсени дребни кръстчета, множество по-големи и по-малки чаши и чашки, чайници, порцеланови фигурки, свещници, хиляди дрънкулки. Върху силно запрашения килим стояха старите фотьойли с калъфи в приведени в хармония цветове: бордо, тъмносиво, тъмнокафяво, имаше нещо и в пурпурно. И тия чудновати дивани... Като за същества, на които им бяха израсли множество глави, прекалено много крака, безброй ръце, диваните се виеха покрай стените, веднъж наляво, друг път надясно. И черни книги, само черни книги със зеленикави листа в дълги редове по полиците. Нисък таван, миризма на нафталин. Колекция от сладки ликьори... И тишина, тишина, тишина, само тук и там поскърцване на пода... Разплюли се жени в поли, хилави жилести мъже в кожухчета, никакви деца, никакви мои връстници, само стари хора.

Но защо ли говоря за баща ми?

За връзката, в която аз бях синът, а баща ми - бащата, няма значение дали е бил точно той, накратко, във връзката, в която аз съм бил синът, а някой друг е бил бащата, нямах лошо чувство. Въпреки всичко. Нямах лошо чувство за себе си в тази връзка. Чувствах се в ролята на сина в къщата. Справях се с тази роля. Но във връзката с моите синове се чувствам зле. Мога само най-общо да кажа, че ролята на баща ме споходи твърде рано. Или че синовете ми не са подходящите синове. Не са тези, истинските ми синове?

Това е така: синовете ми не могат да бъдат синове.

Исках да имам деца.

Или пък не?

Може би в това се отличавах от връстниците си. Съзрявахме и постепенно напускахме квартала си, но не прекалено далече, тогава не можеше да се отива прекалено далече. Излитахме от родното гнездо, но кацвахме веднага на съседния клон. А и за този кратък полет беше необходимо да имаш предлог: брак. Повечето от нас се занимаваха по-скоро с футбол, дърводелство, тенекеджийство, нервният Барнабаш мечтаеше да стане автомеханик, но е истина, че искахме също така да имаме и полови контакти, макар че естествените последствия от сношението ни убягваха. Или пък само на мен? Имам чувството, че чрез грижовността и любовта си родителите - ако са способни на нещо такова - през целия си живот само смекчават страданието, което са причинили на децата с това, че са ги довели на този свят. Предполагам, че приятелите ми си мечтаеха да продължат своите родове, не искам да хвърлям съмнение върху това. Но що за родове са това? Работническо-селски кланове на алкохолици и чукундури. В играта тук не са намесени никакви крале, нито някакъв кротък народ. Хората в този град нямаха нищо общо с никакъв народ. Народите се бяха претопили чрез извънгранични копулации, а границите се бяха претопявали по време на войните и след войните, преначертавали ги все нови вагабонти, които теглели чертите си злоумишлено или слепешком, махали със знамена и крещели патриотични песни. Правили го точно както техните предци и предците на техните предци: по навик.

 

Къщата на улица "Ловджийска" построи моят брат. Аз само му помагах.

Изградихме лабиринт, плетеници от коридори, малки стаички, слепи разклонения и фалшиви кръстовища. Значителна част от постройката се намираше под земята, за да не събуждаме завист у съседите, отвън къщата създаваше впечатление на скромна, дори беше най-малката на улицата.

Още от самото начало брат ми заяви:

- Същественото е играта на светлината и сенките. Ще преобладават сенките. И меките тъмни кътчета. Заоблени сводове в сумрака. Разчупени арки. Не помпозно, по-скоро скромно, пролетарско. А например такива неща като кръстосани ребра на свода в килера? Гизденето е безпогрешен знак за кич, точно с това ще заблудим всеки. Значението ще бъде старателно укрито.

За идеите на брат ми си имах свое мнение.

Мълчаливо се чудех, когато видях, че коридорът, водещ от терасата, от входната врата и преддверието и по-нататък към дневната, по цялата си дължина, е полегат и не води направо към вратата на дневната, но завива, после внезапно се отправя напред, достига целта си обаче чак след един грандомански трик. Насред коридора от тавана висеше масивна издатина с неизвестно предназначение, украсена с релефни символи. Брат ми каза, че символите са пътна карта към подземията, които заедно изграждаме. На мен обаче по-скоро ми изглеждаше като някакъв текст на арабски. Дали се стремяхме да изпишем арабски надпис в подземието? Имахме достатъчно строителен материал. Брат ми поръча да докарат чакъл, пясък, вар, каменни блокове, дървен материал, стомана, при което акцентираше върху това, че за плащането ще разговаряме по-късно, той щял да предоговори цената с доставчиците. Тях никога не видях. Казваше още, че основите на външните стени трябва да бъдат минимално седемдесет сантиметра под терена и че разделителната преграда между тайните и жилищните помещения ще се попълни с тухли.

По време на строежа живеехме в една барака за инструменти. Брат ми настояваше, че не бива да ходим в къщата, тъй като трябва да работим и през нощта, или дори най-вече през нощта. Трябваше да свикнем със строежа, потвърждаваше той. На сутринта след нощното бъхтене се умивахме в бял умивалник, ръждясал по краищата. Сапунът съдържаше дребни камъчета, чакъл, косми. Неведнъж се изплъзваше от ръцете ни и падаше на мръсния под, между следите от войнишките обувки. Брат ми с мокри ръце, врат и бузи обясняваше своя план, мигаше с весели очи, но на дъното на зениците му проблясваше следа от мъничко тъга.

- За теб е - забоде пръста си в мократа ми фланелка. - После ме боцна още два пъти. - Ще построим къща и да се живее в нея ще стане смисъл на живота, за обитателите на къщата тя ще бъде събитие, по-важно от техните постъпки, включително и твоите. Натисна с пръст ключицата ми. Капки сапунена вода със зрънца чакъл и пясък се стекоха надолу към пъпа и колана на панталоните ми.

Не знам дали брат ми беше истински зидар.

Държанието му.

Говореното му.

Целта му.

За какво свидетелстваха?

За зидарство ли?

Равнището на строителните му умения будеше недоумение.

Какво всъщност изграждахме?

През деня спях дълбоко и здраво. Брат ми се изтърколваше в леглото само скришом. Когато се събуждах в късния следобед, виждах празния му матрак. Завивките бяха студени. Ставаше и отиваше на строежа сигурно няколко часа преди мен. Оставяше ме да поспя. Когато вечер се присъединявах към него, донасяйки въз основа на указанията му измитите до блясък чукове, зидарските мистрии, нивелира, триъгълника и пергела, той изглеждаше изчерпан и посърнал, но и все така работеше с възхитителна страст. Осъществяваше строежа и чрез него осъществяваше самия себе си...

 

По-късно отделях много време на книгите.

Четях за важността на мълчанието и осъзнах, че лично аз съм стигнал до това заключение след като изпитах тишината на домашното огнище. В тишината често се чуваше нежно шумолене, някакъв сух звук: лежах на дивана и си чоплех носа. Тогава това не ми изглеждаше отвратително.

Не си давах сметка, че някой ме наблюдава.

Но малкият син ме бе наблюдавал. И затова ме бе намразил.

Но аз си мисля, че би намразил всеки, когото би наблюдавал достатъчно дълго.

 

Преместваме се на улица "Ловджийска".

В едната си ръка държа торбичката с обяда и документи, а в другата - люлеещо се конче. Това е любимата играчка на по-големия ми син. По-малкият още не се беше появил на бял свят, нито влизаше в плана. Жена ми върви пред мен. Отваря вратата, влиза, пуска я, а тя рязко се затваря и се блъска в дървената глава на играчката на сина ми.

Стъклото се разсипва с дрънчене

От терасата, на която тихо стоим, се открива изглед към голямото пусто поле. По-късно, най-вече през зимата, там виждахме зайци, сърни, мяркаха се и рунтави диви животни. Отвъд полето е гората, а малко по-нататък и пречиствателната станция за отпадни води. Слънцето залязва зад нейния тъмносин, облицован с ламарина купол. От къщи към полето води пътека от отъпкана глина. Около нея има празно пространство за бъдещата ни градина.

- Там ще сложим кочината и курника - казва жена ми.

Мълча и си мисля за футболното игрище. Трябва да направя от сина ми футболист. Това са истински мъже, както се полага: имат тела, с които да свалят мадамите, а и да печелят пари чрез тях. Няма нищо по-важно от това.

- Зад градината ще се играе футбол.

- На полето?

- Ще оградя терен, ще сложа врати.

Звучи толкова бащински! Горд съм себе си, но заедно с това веднага ме обзема нерешителност. Ще се справя ли? С такава задача? Собствена къща, собствена жена, дете. Отговорност. Съседите - непознати хора, кой знае как ще ни приемат. Хубаво е, че къщата ни е малка, не се набива на очи. Няма да ни завиждат. От друга страна - ще започнат да ни се присмиват зад гърба. Наоколо има семейни къщи със стълби, или поне са по-големи, с по-обширни парцели, там вече се разхождат пернати, изглежда като на село. В края на краищата "Ловджийска" е последната улица на града. В периферията. Тук ни очаква спокойствие, тихи вечери, през лятото под овощните дървета на огъня ще се пече сланина.

Поглеждам наляво в съседския двор.

Висок костелив мъж с усилия мята огромен килим върху метална конструкция. От къщата излиза жена му, поздравява ни на унгарски и слиза по стълбите надолу. Взема в ръцете си тупалка и вече се чуват свистене и удари. Птиците по двора не се разбягват, кокошките дори не се накокошинват. Привикнали са. "Предполагам, че и ние ще свикнем" - помислям си и повдигам люлеещото си конче. Заедно с това започвам да се страхувам от бъдещата смъртоносна неподвижност, тъй като от нея се ражда рутината.

Поглеждам парчетата стъкло, които се валят на пода.

Утре ще сменя повредената врата.

 

Великото време на затъмненията започна с дръпване на пердето на нашия кухненски прозорец. Жена ми каза в сумрака, че стъклото ще стои закрито, за да не виждат отвън какво правим. Съседите. На това жена ми придаваше особена важност. Беше си набила в главата, че целта на обитателите в съседната къща е да наблюдават нашето семейство: интимните сцени или обикновен гуляй в кухнята. Съседите ни имаха изглед и към банята, така можеха да следват дефилето от голи тела. "За това става дума - плачеше жена ми, - а това засяга и теб".

Започна да откача.

Казвам го, защото така си беше.

- Idefidej, Ilonka - каза преди няколко дена на жена ми мама, която ни бе дошла на гости. - Защо си пуснала завесите? Тъмно е. Дори кафето си не виждам. - Опипваше покривката на кухненската маса, докато не напипа с пръстите си чашката. - Щях за малко да ви полея - предупреди тя и накрая поля всичко. - Bočanat - извинете за тази тъмнина - извини се тя, но само привидно.

Трепереше да не докосне и дребната порцеланова фигурка, кискаше се, което познавах още от детството. Мама, братята и сестрите ѝ, вуйчовците и лелите ми казваха, че това е злото джудже. Жестоко. Но може ли някой да твърди, че на света няма злонамерени джуджета.

Веднъж при нас дойде съученик на по-малкия ми син. Беше трениран, весел, цапнат в устата. Много ми харесваше. Това се казва син. Красивото интелигентно момче седеше с по-малкия ми син в тъмната кухня и изведнъж излая:

- Защо държите затъмнено?

Ставаше дума точно за това: за затъмнението.

По-малкият ми син неуверено мълчеше.

Въртях се наоколо с мрачен, сериозен вид както обикновено, в омаслен комбинезон. На мен не ми смърдеше, обичах миризмата на моторно масло, мазните дървесни кръгове, дългогодишните зацапвания. В джоба ми подрънкваха бурми и пирони в случай, че внезапно решавах да конструирам някъде нещо, да скрепя, преминавах от кухнята към банята и малко забавих темпо, любопитен, какво ли ще каже малкият ми син на съученика си.

Ни гък, ни мък.

Несправедлив съм, разбира се. Разбирам мълчанието, срама му. Как да обясни на съученика си, че мама се инати? Тъй като отначало това изглеждаше като заинатяване, истинските признаци на болестта в поведението ѝ се появиха постепенно.

Какво можех да направя, как да помогна на сина ми?

Бързо се изпарих.

 

Веднъж през нощта се събудихме от страхотен гръм или трясък. Къщата се разтресе и настъпи тишина. Изясни се, че се беше срутила външната мазилка от една голяма стена и бе затрупала декоративните храсти на съседите. Изникна петдесет сантиметров слой от прах и строителни отпадъци. Никога повече не измазах стената, нямах сили. Замислях се дали да не се махна, да изчезна, това ме парализираше. Стената беше влажна както и цялата къща, в мазето постоянно имаше вода поне до глезените. По повърхността ѝ в кладенеца клокочеха газове от дълбините, така че изглеждаше, сякаш тя вреше. По стените живееха слузести бръмбари, които изпълзяваха горе до жилището. Не веднъж по заблуда се озоваваха и на терасата, където през лятото се излагаха на слънчевата светлина, а това ги убиваше. Стояха обездвижени и изсушени, а когато жена ми метеше терасата, с едва чуто пукане ставаха на прах, сухи пипалца, като дългите мигли на ориенталски танцьорки, летяха във въздуха и лъщяха в сребристо, докато не паднеха в двора, където се сливаха с глината или се губеха в тревата.

 

- Влезте - каза Лялика.

Това се случи няколко месеца преди окончателно да напусна къщата на "Ловджийска". Седяхме в преддверието, избухна спор, оплаквах се от жена ми. Лялика отбеляза, че мъжът ѝ е починал преди две години, но тя вече не е в траур. Показваше ми жилището, а после слязохме в мазето. Изпарения, които се качваха през неуплътнената зидария към тавана. Не понасям това. Още повече в такава жега. Огледах помещенията в мазето и ужасено възкликнах: "Тук всичко е като у нас, само че на обратното!" Побягнах по стълбите, завих зад ъгъла. Погледнах зад него. Видях съседката. Отвратителна, тлъста, ниска. Широка мутра, месест крив нос. И видях коридора. Коридорът в мазето на нашата къща завиваше надясно, този - наляво. Погледнах стената: по отношение на стените в моето мазе това беше антистена.

Антипод!

И видях:

Антитаван.

Антинасекоми.

Антимишки в антидупките.

И видях:

Антикладенец.

Антистълби.

- Та това е противокъща! - подскочих към съседката.

- Точно така.

- И е срещу моята къща!

- Така е.

- Къща напук.

- Схванахте.

- Инатчийски противостроеж.

- Да.

Откакто тази къща била построена, нищо в нея не функционирало. В сравнение с нея къщата, в която живеех, си беше напълно обикновена, без принадена стойност, без специални функции. Смисълът на живота, който би трябвало тя да осигури на мен и семейството ми от самото ни пребиваване в нея, изобщо не бе съществувал. Бяхме живели без смисъл. В мазето на противокъщата дори не можеше да ме зарадва фактът, че всъщност бяхме живели така, както всички останали. Често за своя сметка. Сами трябваше да си създаваме смисъл, но не го правехме. Цели години погрешно се бях съмнявал, че се върши нещо важно и ние сме част от него, като пазачи на фара, като пастири на стадото.

- А кой я е построил?

- Вашият брат.

- Изключено!

- Кой друг би могъл? Архитект Кашаи ли? Той се посвещава единствено на оформлението на площада. Това е художествено дело, сътворено не само с ръце, но и със сърце. Каквото и да е, такова нещо не се изучава във висшите училища. Но може би лошо и неточно се изразявам. Аз съм глупава, дебела, късокрака. Имам целулоид.

- Брат ми ли? Но какво е искал да постигне?

- Свобода. Свобода за всички. За да могат хората свободно да действат. Да вършат това, което самите те искат.

- В такъв случай не би ли му било достатъчно да построи само моята къща?

- Само че заедно с това той е искал и да се съревновава. Напрежение! Нямало с кого да се състезава. За равнището на Кашаи вече споменах. Би трябвало въздухът да е зареден с напрежение, да е като бойно поле на сили, енергия, разпаленост. Не сте ли забелязали как в този град, няма значение кога, косите на човека щръкват.

- Мислех си, че такава е модата. Дошла от Запада. Пънк?

- Не - дължи се на напрежението. Проявява се най-вече сред младите, защото са по-чувствителни. А на такива като вас дори няма защо да настръхват. Брат ви много мисли за вас. Беше объркан. Отначало ви построи изключителна къща, но после забеляза колко безразлично навлизате в живота. А тази къща трябваше да бъде всичко за вас. Мислехте, че не трябва лично да се грижите за нищо ли? Брат ви разбра, че бе сбъркал с тази къща. И в отношението си към жителите на града. Затова построи и противокъщата. Не успя да ви разкрие това. Умря на един строеж.

- Някъде тук ли?

- Не, на третата къща.

- Строил е и трета? Но защо?

- Както вече ви казах, беше объркан. Когато построи къщата ми, изведнъж започна да съжалява за всичко. Тъй като не само бе лишил от смисъл в живота вас и вашето семейство, но и себе си: и двете къщи функционираха съвършено - съвършено еквивалентно - взаимно се разрушиха. Изведнъж вашият брат се превърна в обикновен занаятчия. Тогава се впусна в изграждането на третия строеж, който би трябвало да унищожи скучното равновесие и от самото начало да се разиграе напрегнатата, може би лудешка игра.

- Къде е този строеж?

- Не го завърши. Случи се нещастието. Разследваха случая, но не откриха нищо. Строежа после довърши Кашаи, но само на неговото равнище. Запази се обаче все нещо от замисъла на брат ви, макар и объркано и повредено. Хората в тази къща губеха разсъдъка си. За щастие, в техния случай това не биеше на очи.

- Що за сграда е това?

- Тази голямата, на улица "Подземска".

- Сградата на Окръжния съвет?

- Да оставим нещата.

Лялика стана, запусната, с бухнали като гъба рамена, с пръсти като кебапчета, прекалено големи зъби, прекалено малки очи.

Казах:

- Така че животът ми е гротеска.

- Нима самият живот не е гротеска? Има две възможности: гротеска или трагикомедия.

- Нищо никога не съм решавал.

- А какво с жените? Избирате си. Тази или онази...

- Избирам си по задължение. Не се владея. Какво, ако всъщност искам да бъда верен? Какво, ако държа само на това? Да, искам! Искам! Но нещо все ме кара.

- Инстинктите ли?

- Инстинктите.

- Случва се.

- Не съм освободен, а празен и егоистичен!

- Добре дошли в клуба!

Погледнах и видях:

- Антиклуб.

Следователно апатията на местните хора не е вследствие активното излъчване от моята къща. Те са апатични, тъй като просто си го имат в характера. Оставят се да ги тъпчат, мълчаливо понасят всеки режим, покорно се покриват, вдигат ръка при гласуването като баби, в това няма и капчица мъдрост, будистка отдаденост, не става дума нито за магическото въздействие на братовия апарат, накратко това е само тяхното шибано робско поведение.

Въздухът в мазето бе примесен с миризма, която ми се стори позната.

Липсваха ми думи.

Посегнах към съседката.

- Остави ме - разкрещя се тя.

Откога си говорехме на ти?

 

 

© Владимир Бала
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.03.2020, № 3 (244)

Преводът е направен по: Balla. V mene otca. Levice: KK Bagala, 2011.